Вихрен свят

Глава втораСбогуването

Устата на дървото беше фуниеобразна яма гъсто обрасла с мъртви клони. Жителите на Туфата Куин се бяха настанили на извивката над почти вертикалния ръб. Петдесет или може би малко повече се бяха събрали да се сбогуват с Мартал. Почти половината бяха деца.

Западно от устата се простираше само небе. То ги заобикаляше почти отвсякъде и тук, на най-западния край на клона, духаше страшно. Майките покриваха бебетата с туниките си. Сред гъстата зеленина около устата на дървото племето Куин наподобяваше алените ягоди, които растат сред туфите.

Мартал беше положена в средата, до долния ръб на фунията. Около нея бдяха четирима от близките й. Гавинг се взираше в лицето на покойницата. Спокойно е, но не съвсем, помисли си той. В отпуснатите черти все още се долавяше нещо от преживяния ужас. Раната беше в горната част на бедрото й — дълбок разрез, причинен не от свредлото, а от ножа на Учения, с който се е опитвал да го извади.

Свредлото представляваше тънко и дребно същество, не по-голямо от пръст на човешки крак. Появяваше се внезапно, носено от поривите на вятъра. Твърде бързо, за да бъде забелязано. Забиваше се в живата плът с невероятна лекота, влачейки след себе си дългата връв на червата. Ако не се вземеха незабавни мерки, то бързо пробиваше тялото на жертвата си и изскачаше от другата страна, трикратно наедряло. Червата оставаха вътре в раната, задръстени от оплодени яйца.

Гавинг усети как започва да му се повдига. Гледката на покойницата му дойде твърде много. Седмиците на недоспиване и разбунтуваният стомах от противното месо на мусрума свършиха останалото.

Харп се изправи до него, стигаше му до раменете.

— Съжалявам — рече.

— За какво? — попита Гавинг, въпреки че разбираше какво иска да каже.

— Нямаше да ходиш, ако Лейтън беше жив.

— Мислиш, че това е наказание от страна на Председателя? И аз си помислих същото, но… Ти няма ли да ходиш?

Харп разпери ръце, като че ли не можеше да намери подходящи думи.

— Имаш много приятели.

— Знам, аз съм добър разказвач. Може би това е причината.

— Можеш да се пишеш доброволец. Представяш ли си какви истории ще можеш да разказваш след това?

Харп отвори уста, затвори я и сви рамене.

Несигурността на Гавинг изчезна. Вече знаеше какво става: Харп просто се страхуваше.

— Не мога да разбера каквото и да е било — подхвърли той. — Ти научи ли нещо?

— Една добра и една лоша новина. Лошата е, че ще бъдете девет души, вместо първоначално определените осем. Деветият си ти. Добрата все още е само слух: водач ще е Клейв.

— Клейв?

— Самият той. Вероятно… Май наистина ще се окаже, че Председателя гледа да се отърве от всички, които не харесва. Той…

— Клейв е най-добрият ловец в туфата. Той е зет на Председателя.

— Да, но не живее с Мейрин. Освен това… имам известни предположения.

— Какви?

— Твърде сложно е — поклати глава Харп и започна да се отдалечава. — Освен това може и да греша…

Мъгливият пръстен се виждаше като бяла линия, която излиза от светлосиньото небе и се стеснява в посока запад. По-нататък по дъгата се виждаше Голд — едно вълмо от бушуващи назъбени вихри. Погледът му се премести към Вой. Блестяща точка, като диамант в пръстен, разположена точно отдолу… Сега беше по-контрастна и светла, отколкото в детството на Гавинг. Тогава Вой беше по-замъглен и неясен.

При преминаването на Голд, Гавинг беше на десет години. Спомняше си как мразеше Учения заради неговите предсказания за нещастия и заради страховете, които пораждаха тези предсказания. Ураганните ветрове бяха достатъчно ужасни… Но Голд премина и ветровете поутихнаха.

Алергията го нападна няколко дни по-късно.

Сегашната суша настъпи постепенно, в течение на няколко години. Но Гавинг усети настъпващото бедствие почти веднага. Остра болка пронизваше очите му като нажежена игла, носът му непрекъснато течеше, гърдите му се стягаха. Това е следствие от сухия и разреден въздух, беше казал Учения. Някои можеха да издържат, други не. Вероятно преминаването на Голд беше променило орбитата на дървото и то се бе доближило до Вой, оставяйки далеч назад медианата на Мъгливия пръстен. На Гавинг му беше наредено да спи над устата на дървото, където минаваха поточета. Това беше преди поточетата да пресъхнат със стряскаща бързина.

Вятърът също се усили.

Винаги духаше право в устата на дървото. Туфата Куин пускаше широки зелени платна по течението, за да улови всичко носено от него. Вода, прах и кал, насекоми или по-големи животни се филтрираха директно от зеленината или се заплитаха в клончетата. Гръбначните клони бавно се изместваха напред, на запад по клона, докато постепенно всичко се плъзгаше към ненаситното гърло на огромната конична яма. Дори старите колиби мигрираха към устата на дървото, за да бъдат смачкани и погълнати. Налагаше се да се строят нови през няколко години.

Всичко се движеше към устата на дървото. Хората бяха преградили потоците, които течаха надолу по ствола. По този начин водата стигаше до ямата едва след като бе използвана за готвене, миене и естествени нужди. Мнозина от жителите идваха да се облекчат направо в ямата, или както казваха: „да нахранят дървото“.

Нарът от гръбначни клони, на който беше положена Мартал, вече се бе придвижил няколко метра надолу по склона. Роднините й се бяха отдръпнали до ръба и се изправиха около Алфин — пазителя на устата.

Още от малки децата се учеха да се грижат за дървото. Гавинг си спомняше как беше носил събираните по цял ден пръст, тор и боклук в устата на дървото, като преди това внимателно отстраняваше камъните. Те имаха друго приложение — най-често като оръжие срещу дребни паразити. Тази дейност не му допадаше кой знае колко, защото Алфин беше ужасен началник. Но доста от паразитите ставаха за ядене. На клона се отглеждаха и някои култури, пренесени от Земята: тютюн, царевица, домати. Трябваше да бъдат прибрани навреме, преди дървото да ги погълне.

Времената ставаха все по-тежки, минаващата плячка се превръщаше в събитие. Дори насекомите измираха. Нямаше храна за племето, дървото и насекомите разчитаха единствено на отпадъци. Посевите загинаха почти напълно. Клонът се оголи на половината и там вече не никнеше нова зеленина.

Алфин се грижеше за устата на дървото откакто Гавинг се помнеше. Беше мрачен старец, който по една или друга причина мразеше половината племе. Някога Гавинг се страхуваше от него. Той придружаваше всички погребения, но днес изглеждаше наистина смазан от скръб.

Денят гаснеше. Яркото петно на слънцето се снижаваше и помътняваше. Не след дълго то щеше да се слее с небосвода на изток и да: възвърне яркостта си. Появи се Председателя, грижливо завит и забулен, за да се пази от светлината. Придружаваха го Учения и Образования. Този последният беше русо момче, четири години по-възрастно от Гавинг, но сериозно и изпълнено с достойнство. Дали е надут, или му е мъчно за Мартал, запита се Гавинг.

Учения беше облечен в древна широка работна дреха — нещо като униформа, съответстваща на сана му. Състоеше се от две парчета избеляла синя тъкан с шарки на едното рамо. Стоеше му зле. Панталоните стигаха едва до колената му; под туниката се виждаше ивица гол корем, обрасъл със сиви косми. Служил на безброй много поколения, странният лъскав плат най-сетне беше започнал да показва признаци на износване и Учения го обличаше само при официални поводи.

Гавинг изведнъж реши, че Образования беше прав — старата униформа щеше да отива идеално на Харп.

Учения започна да възхвалява последния принос на Мартал за благото на дървото, като напомни на присъстващите, че един ден и те ще трябва да изпълнят това задължение. Беше кратък и отстъпи настрана, за да направи място на Председателя.

В речта нямаше дори намек за лошия нрав на Мартал. За сметка на това бяха изтъкнати готварските й умения. След това премина на темата, която очевидно го вълнуваше повече: загубата на собствения му син, който никога няма да се върне на Туфата Куин, независимо къде се намира сега. Говори дълго, а през това време мислите на Гавинг се рееха.

Четирите млади момчета следяха внимателно словото, но пръстите на краката им леко пощипваха растенията-хеликоптери. Узрелите храстчета им отвръщаха като изхвърляха семената си — миниатюрни перки, въртящи се около собствената си ос. Момчетата стояха сериозни и неподвижни, без да обръщат внимание на шумящия облак.

Хумор от ямата. Много хора с мъка сдържаха усмивките си, но на Гавинг не му бе до смях. Имаше четири братя и сестра, но всички измряха преди да навършат шест години, както и повечето деца на Туфата Куин. А сега, когато върлуваше глад, мряха още повече… Той беше последният от фамилията. Всичко, което виждаше днес, пробуждаше спомени.

Обикновена ловна експедиция! Но бунтуващият се стомах твърдеше друго. Защо избраха точно него — несбъднат герой от единствен лов? Нима няма други, по-опитни мъже?

Отмъщение заради Лейтън. Дали и другите са наказани? Кои бяха другите? Как ще ги екипират? Кога най-сетне ще свърши това безкрайно погребение?

Председателя говореше за сушата и за необходимостта от саможертви. Погледът му се спираше на отделни хора, Гавинг беше един от тях.

Когато дългата реч най-сетне свърши, Мартал се бе свлякла още два метра надолу по склона. Председателя си тръгна бързо, за да изпревари настъпващия ден.

Гавинг се понесе с пълна скорост към Трапезарията.

Екипировката беше натрупана върху паяжина от сухи гръбначни клони, която Племето Куин наричаше земята. Харпуни, навити въжета, куки, мрежи, кафяви торби от груб плат, сандали-котки, половин дузина летящи шушулки… една купчина, която трябваше да им вдъхне кураж и да им запази живота. А храна? Храна не се виждаше никъде.

Другите бяха дошли преди него. Дори при най-бегъл поглед представляваха странна смесица. Той видя познато лице и извика:

— Образовани! Ти също ли идваш?

Образования бавно се приближи към тях.

— Да. Аз участвах при планирането — сподели той.

Образования — щастлив самохвалко, посветил се на професия, която изисква много усърдие, бе дошъл със собствените си въже и харпун. Изглеждаше нетърпелив и зареден с енергия. Огледа се наоколо и промърмори:

— О, фураж за дървото…

— Какво искаш да кажеш с това?

— Нищо — той подритна една купчина одеяла и добави: — Поне няма да тръгнем голи.

— Но май ще тръгнем гладни.

— Може би ще намерим нещо за ядене на ствола. Хубаво би било.

Образования беше стар приятел на Гавинг, но като ловец хич го нямаше. Ами Мерил? Щеше да е грамадна жена, ако тънките криви крака съответстваха на тялото й. Издължените й пръсти бяха твърди, ръцете й — дълги и силни. Тя ги използваше за всичко, дори за ходене. Беше се подпряла на плетената стена на Трапезарията и чакаше с безизразен вид.

До нея стоеше еднокракият Джиован. Беше се хванал с една ръка за клоните, за да се задържи прав. Гавинг го помнеше като ловък и дързък ловец. След това го нападна нещо, за което той никога не искаше да разкаже. Върна се полужив със счупени ребра, левият му крак беше откъснат, над раната си беше направил турникет с въжето. Оттогава минаха четири години, но раните продължаваха да го болят и той не пропускаше случай да напомня на всички за това.

Глори беше кокалеста, обикновена жена на средна възраст, без деца. Непохватността й бе всеизвестна. Тя се сърдеше на Харп за клюките, които разпространява по неин адрес, и имаше пълно основание за това. Една от тях беше историята с клетката на пуйките, но имаше и друга за розовия белег, който минаваше по дължината на десния й крак, получен докато все още изпълняваше задълженията на готвачка.

Омразата в очите на Алфин му напомни времето, когато го беше пернал през ухото с един клон, издаваше още и склонността му да бъде злопаметен. Градинар, боклукчия, погребален агент… Всичко друго, но не и ловец, а още по-малко изследовател. Включването му в групата беше напълно необяснимо. Нищо чудно, че изглеждаше озлобен.

Глори чакаше със скръстени крака и сведен поглед. Алфин я наблюдаваше със затаена ненавист. Мерил изглеждаше безразлична, отпусната, а Джиован мърмореше непрекъснато.

Това ли са спътниците му? Стомахът на Гавинг се сви болезнено.

Клейв влезе енергично в Трапезарията, от двете му страни имаше по една млада жена. Той се огледа и като че ли остана доволен от това, което видя.

Значи е истина. И Клейв идва с тях.

Наблюдаваха го как кима с глава и рови с крак струпаната екипировка.

— Добре — промърмори най-сетне той и вдигна глава към бъдещите си спътници: — Налага се да носим всичкия този багаж. Започнете да го разпределяте. Всеки ще носи товара си на гръб, привързан със собственото му въже. Ако някой има неблагоразумието да изгуби раницата си, в същия миг ще бъде върнат обратно.

Буцата в стомаха на Гавинг леко се смали. Клейв беше роден за ловец: висок и строен, два метра и половина кости и мускули. Можеше да вдигне човек само с пръстите на едната си ръка. Дългите пръсти на краката му можеха да хвърлят камък така добре, както Гавинг би го сторил с ръка. Придружаваха го Джаян и Джини — красивите тъмнокожи близначки на Мартал и отдавна умрял ловец. Без да чакат заповеди, те започнаха да слагат екипировката в раниците. Другите се размърдаха и започнаха да им помагат.

Алфин каза:

— Да разбирам ли, че ти ще си ни водачът?

— Точно така.

— Какво ще трябва да правим с всичко това?

— Ще тръгнем нагоре по ствола. Ще подновяваме маркировките, направени от Куин. Ще вървим напред, докато не открием това, което е необходимо за спасение на племето. Може да бъде храна…

— На голия ствол?

Клейв го огледа.

— Прекарваме целият си живот върху два километра клони. А Учения твърди, че стволът е дълъг стотина километра. Не знаем какво има там. Но за сметка на това сме наясно, че това, от което имаме нужда, не се намира тук.

— Знаеш защо отиваме — огледа го присвити очи Алфин. — Нас просто ни изхвърлят… Девет гладни гърла по-малко… Погледни кои…

Когато искаше, Клейв беше в състояние да надвика и гръмотевица.

— Май ти се иска да останеш, а? — прогърмя той и Алфин благоразумно замълча. — Тогава остани. Ти ще обясниш защо не си дошъл.

— Ще дойда — едва чуто прошепна Алфин.

Клейв не си послужи със заплахи, това просто не беше необходимо. Всичко беше решено предварително. Всеки, който откаже изпълнението на мисията, щеше да бъде обвинен в метеж.

По всяка вероятност това нямаше значение. След като Клейв отива, значи всичко е наред… Алфин грешеше, стомахът на Гавинг — също. Несъмнено ще открият това, от което се нуждае племето, после ще се приберат у дома. Гавинг започна да подрежда раницата си.

— Разполагаме с шест чифта сандали-котки — каза Клейв. — Джаян, Джини, Образования… Гавинг. Аз ще взема останалите и ще реша кой още има нужда от тях. Всеки ще вземе по четири допълнителни клина. Камъни също. Да, говоря сериозно. Ще ви трябват за забиване на клиновете в дървото, а вероятно и като оръжие. Всички ли имат ножове?

Когато излязоха на открито, нощта вече беше паднала. Въпреки това спряха и започнаха да примигват. Стволът се издигаше в безкрайността. Далечната туфа беше синя почти колкото небето, замъглена и неясна.

— Ще спрем за няколко минути да хапнем — каза Клейв. — После ще напълним торбите със зеленина. Вероятно дълго време ще бъдем лишени от нея…

Гавинг откъсна един гръбначен клон, обрасъл обилно със сладък зелен памук. Напъха го между раницата и гърба си. Клейв вече беше отминал напред.

Движението по ствола беше различно от движението по клона. Тук кората беше дебела няколко метра. Гръбначни клони липсваха. Пукнатините често бяха толкова големи, че човек можеше да се скрие в една от тях. Но имаше и малки, които улесняваха захващането.

Гавинг не беше свикнал да ходи със сандалите-котки. Принуди се да размахва крака, сякаш за ритник. В противен случай проклетите сандали заплашваха да се изплъзнат. Раницата го теглеше назад, сякаш искаше да го обърне. Дали не трябва да я закрепи по-ниско? Помагаше му единствено приливът. Притискаше тялото му не само надолу, но и към самия ствол.

Образования вървеше добре, но от устата му излиташе напрегнато пъшкане. Вероятно беше изгубил твърде много време за учене. Гавинг забеляза, че неговата раница е по-голяма от тези на останалите. Дали не носеше нещо друго освен екипировката?

Мерил не носеше торба, имаше само въже. Използвайки единствено здравите си ръце, тя успяваше да не изостане. Макар и само с един крак, Джиован изпреварваше дори Клейв, независимо от факта, че устата му беше сгърчена от болка.

Джаян и Джини, намиращи се на дебелата кора точно над Гавинг, изведнъж се спряха. Погледнаха надолу, после се спогледаха, сякаш щяха да заплачат. Неочакван пристъп на носталгия стисна гърлото на Гавинг. Изведнъж му се прииска да си е у дома, в колибата на ергените, да се изпъне в леглото и да зарови лице в зелената стена…

Близначките подновиха изкачването си, Гавинг ги последва.

Движим се добре, помисли си Клейв. Но безпокойството за Мерил не го напускаше. Тя ги бавеше, но поне се стараеше. Някъде към средата на ствола, тя несъмнено щеше да открие, че е по-лесно да се движи само с помощта на ръцете си. Там притегляне липсва, предметите се реят свободно без опасност от падане. Поне така твърдеше Учения.

Само Алфин продължаваше да седи сред последните клонаци на туфата. Клейв очакваше да има проблеми с него, но не такива. Прехвърлил четиридесетте, но все още стегнат и здрав, Алфин беше най-възрастния в екипа. Дали не е време да жегне честолюбието му?

— Имаш ли нужда от сандали-котки, Алфин? — провикна се той.

Алфин избра един от възможните няколко отговора:

— Може би.

— Ще те изчакам — спря на място Клейв, отвори раницата си и подвикна към Джиован: — Поеми водачеството!

Алфин се изкатери до него. Изражението му беше мрачно, очите — полузатворени. Нещо не беше наред.

— Надявах се да поддържаш поне темпото на Мерил — промърмори Клейв и му подаде сандалите.

Алфин ги пое и започна да се обува.

— Има ли някакво значение? — изръмжа след известно време той. — Всички сме обречени. Това обаче едва ли ще помогне на онзи трупоносец! Очевидно търси начин да се отърве от недъгавите…

— Кой?

— Председателя, нашият мил Председател! Но той забравя, че когато хората започнат да умират от глад, те ще изритат не само него, но и всеки друг управник. Той прогони недъгавите — тези, които не биха могли да му навредят… Но да видя за какво ще се хване, когато бъде изритан в небето!

— Нима и мен слагаш в бройката на недъгавите? — усмихна се Клейв. — Тогава защо не опиташ да ме изпревариш нагоре по ствола?

— Всички знаят защо си тук, заедно с жените си — промърмори Алфин.

— О, сигурно е така — сви рамене Клейв. — Но ако ти имаш желание да живееш с Мейрин, аз нямам нищо против. Можеш да опиташ, след като се върнем, разбира се. Лично аз не успях… Тя също не беше очарована, да не говорим за баща й. Доста късно разбрах, че действително е създадена да ражда деца…

Алфин изсумтя.

— Наистина мисля така — увери го Клейв. — Ако някъде по този ствол се крие спасението на племето, аз непременно ще го открия. А след това ще се кандидатирам за Председател. Какво ще кажеш?

Изненадан, Алфин се взря в лицето му.

— Май ламтиш за власт, а? — промърмори той.

— Още не съм решил. Да речем, че съм достатъчно луд да тръгна за Голд. Идеята действително е налудничава, но… Вероятно Джаян и Джини ще могат да се грижат сами за себе си… Взех Мерил, защото Председателя се готвеше да ме качи на някоя летяща шушулка. Но в замяна той пък ми натресе Гавинг. С това чашата преля!

— Гавинг не е по-лош от другите хлапета, които съм учил. Много е любознателен, непрекъснато задава въпроси…

— Не е там работата — въздъхна Клейв. — Той просто е твърде млад, брадата му едва набожда. Няма сериозни провинения, ако изключим участието му в онзи злополучен лов, довел до отнасянето на глупака Лейтън… Все едно. Алфин, някои членове на тази експедиция са опасни за останалите…

— Ти знаеш най-добре.

— А ти как би се оправил?

Алфин се усмихна — нещо, което му се случваше много рядко. Отговорът му дойде с известно закъснение:

— Рано или късно Мерил ще се пребие… Но Глори ще се подхлъзне в най-неподходящия момент и ще убие някой друг. С това лесно ще се справиш… Достатъчно е да я побутнеш колкото да излезе от равновесие, а след това да я върнеш у дома по бързия начин… Там горе, където притеглянето е по-слабо.

— И на мен ми хрумна подобна мисъл. Но ти също си заплаха за нас, Алфин. Защото в душата ти се таи омраза. Проблемите ни и без това не са малко, за да пазим гърбовете си и от теб… Предупреждавам те, че ще те върна у дома по бързия начин още при първия проблем, който се опиташ да създадеш!

Алфин пребледня.

— Направи го — промърмори той. — Но не забравяй да се отървеш от Глори, преди да е бутнала някой от ствола. И Джиован ще ти каже същото…

— Не ме учи какво да правя — отвърна Клейв, помълча малко и добави: — И едно последно нещо… Ти превръщаш твърде голяма част от енергията си в злоба. Запази я. Вероятно ще имаш нужда от нея… А сега тръгвай.

Алфин поднови изкачването, Клейв го последва.