Вихрен свят

Глава единадесетаДжунглата от сладък памук

Във вселената едва ли имаше нещо, което да наподобява на КАРМ. Изграден с прави и строги линии, както отвън, така и във вътрешността си, той беше изцяло от метал и пластмаса — мъртва звездна материя. Струящата от стените бяла светлина не идваше нито от Вой, нито от слънцето. По пулта за управление и сводестия екран мигаха неземни лампички. КАРМ беше само средство за придвижване, докато Дървото Лондон беше нещо различно — живо и дишащо, населено с топлокръвни същества. Въпреки това Лори възприемаше КАРМ като някаква различна форма на живот.

В качеството си на слуга КАРМ беше незаменим. Той служеше на Кланс — Учения, служеше и на Лори. Понякога го използваха за превоз на моряците в небето. Този път в него беше и Лори.

Като обикновен пасажер, а не като командир. Този факт караше душата й да кипи от гняв.

Гледана от огромния свод на панорамното стъкло, джунглата представляваше безкраен зелен килим, изпъстрен с точици във всички цветове на дъгата. Включително яркочервени — показващи наличието на топлинни гнезда.

— Хайде — промърмори в микрофона морякът-пилот, небрежно натиснал с пръст бутона за вътрешна връзка.

Лори направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания и едва тогава чу очакваните думи:

— Свободни сме.

Пилотът докосна бутоните на панела за набиране на височина. Ускорението беше страхотно и Лори увисна на предпазния колан. Бойците натежаха в специалните си мрежи, които ги прикрепяха към външната част на корпуса. После КАРМ забави скоростта и фигурите им изплуваха на широкия прозорец-екран. Облак от небесни хора, облечени в синьо, бавно се понесе към полюшващата се долу зеленина.

Пилотът преброи дванадесет вдишвания, после освободи клавиатурата. Очите й се насочиха към малкия дисплей на командния пулт, върху който мигаха цифри. Освободи своите бутони, когато дисплея показа нула. Стремителният бяг на джунглата срещу екрана-прозорец рязко се прекрати.

— Диваците все още кротуват — обади се пилотът.

Той правеше опити да не обръща внимание на Лори, но очите му час по час пробягваха по лицето й. Държеше да й покаже, че независимо от заповедта на Първия, мястото на едно 19-годишно момиче съвсем не е тук, в отсека на управление на КАРМ.

— В момента се намират точно под зеленината — подхвърли той. — Сигурен ли си в това, което възнамеряваш да сториш?

— Все още не знаем кои са те.

Гласът на Водача на взвода беше дрезгав от архаичния микрофон.

— Ако се окажат обикновени бойци, просто ще се изтеглим. Нямаме нужда от бойци. Но ако са хора, които се крият…

— Точно така.

— Има ли и други източници на топлина?

— Не съм сигурен. Зеленината е добър отражател, човек трябва да се насочи точно в източника… Междувременно виждам няколко ята птици-сьомга, бихме могли да попълним запасите си от месо… Момент, Водач… Виждам нещо, което пада към джунглата…

— Какво е то?

— Някаква плоскост, върху която се придържат хора…

— Да, виждам я. Но съществата върху нея може би са животни…

— Не, приборите твърдят друго.

Върху сводестия прозорец-екран се появиха купчина алени точици — доказателство за присъствието на човешки същества. По-топлите обекти — например птици-сьомга — се изобразяваха на дисплея в оранжево. А по-студените — като птиците-ленти — представляваха тъмночервени чертички… Пилотът се обърна и срещна погледа на Лори.

— Научи ли нещо, скъпа?

— Не ме наричай скъпа! — сопнато отвърна Лори.

— Моля за извинение, за миг забравих, че си Чирак на Учения. Как мислиш, имаш ли вече достатъчно познания, за да управляваш сама този кораб?

— Не смея да опитам — излъга Лори. — Но с твоя помощ положително ще се справя.

На практика умираше от желание да седне зад командния пулт.

— Това е забранено — отвърна равнодушно пилотът, извърна се към микрофона и добави: — Според мен засеченият обект изобщо не е превозно средство. Хората върху него вероятно са крушенци от някакво бедствие — такива, каквито ни трябват за трупоносци… Предполагам, че ще са доволни да ни видят.

— Ще се присъединим към вас в първия удобен момент — прозвуча в репродуктора гласът на Водача. Интонацията му беше тревожна и екипажа на КАРМ веднага разбра причините за това.

От зеления облак изскачаха пълчища едри диваци, възседнали жълто-зелени семенници, по-големи от самите тях. Дрехите им също бяха зелени и това ги правеше трудни за засичане.

Армадите полетяха една срещу друга, небето почерня от стрели. Бойците от Дървото Лондон използваха дълги крачни лъкове. Използването им не беше сложно: краката просто застопоряват лъка, а тетивата се опъва с ръце. Стрелите на диваците летяха по-бавно, вероятно защото бяха с по-малък размер.

— Арбалети — промърмори пилотът, включи двигателите и КАРМ бързо се отдалечи от бойното поле. Но облекчението на Лори беше кратко, тъй като корабът направи завой и започна да се връща обратно.

— Поставяш КАРМ в опасност! — извика предупредително тя. — Тези диваци могат да се уловят за мрежите!

— Спокойно, Чирак. Движим се прекалено бързо за тях и едва ли ще се озовем на една сабя разстояние…

Учения беше твърд противник на идеята КАРМ да се използва за военни цели. Да включи своя Чирак в екипажа беше една от най-крупните му победи.

— Единствената ти грижа трябва да е КАРМ и нищо друго — беше я инструктирал той. — Не мисли за войниците. КАРМ на всяка цена трябва да бъде далеч от опасните зони. Ако пилотът откаже да го стори, незабавно поемаш управлението!

Само дето не й обясни как да накара един обучен боец да изпълнява заповедите й, нито пък как се управлява древната машина. Това вероятно се дължеше на факта, че Учения никога не беше летял.

Диваците летяха право към прозореца-екран. Пилотът промени курса, миг преди телата да затропат по корпуса, Лори успя да зърне няколко чифта очи, изпълнени с ужас. Потръпна, разбрала че едва ли е в състояние да стори нещо. По всяка вероятност щеше да разбие КАРМ, вместо да го спаси… И след това, ако все пак успее да се завърне у дома, ще понесе жестоко наказание…

Диваците се прегрупираха с очевидното намерение да нападнат отново. Пилотът невъзмутимо насочи машината право в центъра на най-голямата група от собствените им бойци.

— Добра маневра, благодаря — обади се гласът по радиото.

Лори наблюдаваше приближаващата се тълпа диваци.

— Всички са на борда — съобщи след малко Водача.

КАРМ чевръсто се извъртя и полетя над зеления памук, простиращ се в югозападна посока. Диваците нададоха тържествуващи крясъци. Но в момента важното беше, че нямат никакъв шанс да ги стигнат.

Гавинг напразно се бореше с ужаса. Беше сигурен, че това вече е краят.

Зелената стена стремително летеше срещу тях, нашарена с жълто-сини и алени петна в хиляди оттенъци. Сред тях тъмнееха облаци насекоми, прорязвани от крилата на птици с най-различни форми. Едни наподобяваха ленти и се придвижваха със странни полюшвания. Други имаха мембранни триъгълни опашки, а трети бяха идеални триъгълници, зад които плющяха опашки, подобни на камшик.

Далеч на изток бавно се очерта падина с форма на фуния. Широчината й беше може би около половин километър, но салът беше твърде далеч за по-точна преценка. Дали и джунглата притежава отходна дупка, наподобяваща устата на дървото? Какви са тези сребристи цветя в краищата?

Бурята беше прикривала този свят до последния момент. Гавинг никога не бе виждал джунгла, но какво друго би могло да бъде това? Добре ни подреди онзи звяр Моби, призна с въздишка той.

Птиците забелязаха падащия сал, безброй крила и опашки се размахаха в панически бяг, сякаш понесени от ураганен вихър. От зеленината надникнаха главите на огромни същества с форма на торпедо и любопитно се вторачиха в падащата кора.

— Проверете въжетата! — отсечено заповяда Клейв. — Всички да бъдат въоръжени! Тези зверове изглеждат гладни, а ние очевидно здравата ще се разтърсим при приземяването. Някой има ли да добави нещо?

Гавинг се загледа в мястото, където щяха да се ударят. Зелен облак. Дали наистина е толкова мек, колкото изглежда? В далечината на североизток се забелязваха рояци тънки чертички… Хора?

— Клейв, виждам хора — обади се той. — Тук е населено.

— Не само е населено, но и доста напечено — изръмжа Клейв. — Те се бият, по дяволите! Само това ни липсва, още една битка… Това пък какво е? Образовани, виждаш ли онова нещо там, което прилича на подвижна кутия?

— Да.

— Е?

Гавинг също забеляза странния предмет — като тухла със заоблени ръбове. Той плавно се отдалечаваше от мястото на битката. Покрай външните му страни, изработени от блестящ метал, висяха хора. Това очевидно беше някакво непознато превозно средство…

— Никога не съм виждал подобно нещо — поклати глава Образования. — Звездна работа.

В задния край по ъглите на металната кутия имаше по четири конусообразни отвора, плюс един — далеч по-голям — в средата. От тях изригнаха тънки, синкаво-бели пламъци; като светлината на Вой. Непознатата машина спря, направи маневра и се насочи обратно към бойното поле.

— Това би трябвало да свърши работа — промърмори зад гърба му Клейв.

Гавинг се обърна и видя последната летяща шушулка в ръцете на новия Председател. Очевидно искаше да ориентира сала така, че да поеме удара от приземяването със задната си част. Правилно, каза си младежът, после затвори очи и зачака. Джунглата остана точно под тях…

Гавинг отвори очи и видя птицата. Главата му се въртеше, остра болка пронизваше дясната му ръка, стомахът му правеше отчаяни опити да се избави от съдържанието си.

Птицата имаше форма на торпедо, голяма колкото едър човек. Висеше над него с разперени криле, напълно неподвижна. Дълбоко хлътналите й очи внимателно го изучаваха. Над главата й стърчеше остър гребен, подобен на трион. Опашката й беше нещо като ветрило с ребра, от които стърчаха остри нокти.

Гавинг се огледа за харпуна, изпуснат при падането. Откри го на няколко метра встрани. Отказа се да го използва, измъкна ножа и започна да разчиства зеленината, в която беше потънал до кръста.

— Аз съм месо — прошепна на птицата той. — А ти? Надяваше се, че думите му прозвучаха заплашително.

Птицата сякаш се двоумеше. Към нея се присъединиха още две мълчаливо го загледаха. Намеренията им бяха очевидни.

От зеления облак изскочи още една птица, опашните й нокти замалко не отнесоха главата на Гавинг. Той успя да клекне в зеленината, наполовина скрит под сала. Стори му, че вижда ирония в очите на трите гадини, които продължаваха да го наблюдават.

Идилията свърши, когато един харпун с въже се заби странично в тялото на нападателката.

Тя нададе грозен писък, разкривайки странни, подобни на трион зъби под човката си. Започна да се мята като бясна, човката й напразно се опитваше да измъкне харпуна. Оказа се, че на тила й има трето око, точно зад гребена.

Очевидно решили, че представлението става опасно, трите зрителки плеснаха с криле и отлетяха.

Вкопчил пръстите на краката си в гъсталака, Алфин бързо събираше въжето и теглеше птицата към себе си, готов да я довърши с ножа. Това даде възможност на Гавинг да докопа собствения си харпун. Замахна и го заби в опашката на птицата, Алфин свърши останалото. Ръкавите му се напоиха с розова кръв, на лицето му изплува широка усмивка. Бръчките се стопиха, срещу Гавинг сякаш стоеше друг човек.

— Обяд! — обяви той и замаяно тръсна глава: — Още не мога да повярвам, че оцеляхме!…

В продължение на всичките тези години, прекарани в Туфата Куин, Гавинг нито веднъж не беше виждал усмивка върху лицето на Алфин. Нима е възможно човек да е нещастен у дома и напълно щастлив, когато е изгубен в небето?

— Ако се бяхме ударили в нещо твърдо — каза Гавинг, — при тази скорост щяхме да се пребием. Имахме късмет.

От зеленината започнаха да се измъкват и останалите крушенци. Мерил, Джаян, Джини, Образования… Зърнал фигурата на Миния, Гавинг извика от радост и скочи да я прегърне.

— Къде е Клейв? — попита Алфин.

Крушенците започнаха да се оглеждат. Образования се привърза с въже към ръба на сала, после се оттласна по посока на вятъра.

— Не го виждам никъде — обяви миг по-късно той.

Джаян и Джини започнаха да ровят в гъсталака.

— Спрете, ще се изгубите! — извика Миния и понечи да ги последва.

— Тук е, намерихме го!

Оказа се, че Клейв се намира точно под сала. Отместиха с дружни усилия кората и го измъкнаха. Беше в безсъзнание, но от устата му излитаха тихи стенания. Кракът му беше жестоко счупен в бедрото, бялата кост стърчеше през дупката на ужасна рана.

Образования потръпна от погнуса и понечи да се отдръпне. В следващия миг усети погледите на останалите върху себе си и разбра, че това е работа за Учения. Тръсна глава да се съсредоточи и започна да издава заповеди. Алфин и Джаян хванаха пострадалият за раменете, а Гавинг се зае да опъне глезена. Образования се наведе и започна да намества счупената кост. Работата беше бавна и болезнена. По едно време Клейв дойде на себе си, но после отново припадна.

— Летящата кутия идва насам — предупреди Алфин.

— Да върви по дяволите! — задъхано отвърна Образования. — Още не сме приключили с тази операция!

Звездната кутия бързо се спускаше към тях. Край външните й стени се бяха струпали мъже, облечени в небесносини комбинезони. Остъклената предна част приличаше на гигантско око.

Клейв отвори очи, но очевидно не възприемаше заобикалящата го действителност. Някой трябваше да поеме функциите на лидер…

— Хей, Алфин! — извика Гавинг. — Дай да скрием кората, Миния и Джини ще ни помогнат!

Обърнаха доскорошния си сал с ръб към зеленината и започнаха да го тикат. Гавинг се мушна в гъсталака, последван от Миния. Започнаха да си пробиват път през плътната маса на листата, заобиколени от полумрак. Оказа се, че зеленината е плътна само на повърхността. Отдолу имаше доста обширни пространства, сред преплитащи се жилави клончета.

— Образовани? — повика Алфин.

— Учен — поправи го намусено Образования.

— Добре де, Учен… Имам нужда от помощта ти… Можеш ли да го оставиш за момент?

Клейв беше в полусъзнание и скимтеше от болка. Двете жени до него бяха достатъчни.

— Повикайте ме, ако започне да буйства — рече Образования и започна да се отдалечава, следван от Алфин.

— Какъв е проблемът?

— Не мога да заспя.

Образования се засмя.

— Денят беше доста напрегнат. Едва ли някой имаше време за сън.

— Не съм спал откакто стигнахме до средата на дървото — поясни Алфин и на лицето му изплува налудничава усмивка: — Сега сме всред джунгла, имаме храна и вода, но пак продължаваме да падаме, Образовани!… Тоест Учен!

Образования внимателно го огледа. Алфин не изглеждаше добре. Очите му бяха подпухнали, дишаше на пресекулки, беше неспокоен.

— За безтегловността знаеш толкова, колкото и аз. Научил си го по същия начин. Да не се побъркваш?

— Май да. Все още не съм съвсем безпомощен и успях да убия птицата, която нападна Гавинг — в гласа му звучеше гордост.

Образования се замисли.

— Имам още от онези ресни… — промърмори той. — Знаеш ги, от ветрилната гъба… Знаеш, че са опасни и едва ли искаш да заспиш точно от тях…

Алфин се взря в небето. Звездната кутия още си беше там, но…

— Не.

— Ще ти дам малко, но по-късно, когато нещата тук се изяснят…

Алфин кимна и се обърна, а Образования остана на мястото си. Искаше да бъде сам, главно защото стомахът му се бунтуваше неудържимо. Никога досега не беше виждал счупена кост, а преди малко му се наложи да намества такава, при това без помощта на Учения.

Алфин се насочи към мястото, на което се бяха скупчили Джаян, Мерил и Клейв. По едно време се обърна и видя Образования да гледа към небето.

Когато се обърна се отново, онзи беше изчезнал. Джаян изпищя.

Бяха почти невидими в тъмнината и странните петнисти сенки, дори един за друг.

— Тук мястото е добро за скривалище — рече Гавинг.

— Ще се заровим дълбоко и няма да се разделяме — кимна Миния. — Но какво ще правим с Клейв?

— Налага се да го издърпаме през гъсталака…

— Лошо — въздъхна Джини. — Ще го заболи.

Той избра едно място с гъсто преплетени клонки и кимна:

— Сечи тук.

Нямаше пространство да замахне и Миния беше принудена да използва сабята си като трион. Работеше бавно, с цената на стотици вдишвания. Най-сетне Гавинг натисна освободения край и клонаците поеха вкупом навън, като тапа. Той се измъкна на открито, огледа се и извика:

— Мерил! Насам!

— Идваме — отвърна Мерил.

Двамата с Алфин повлякоха Клейв към отвора с трескава бързина. Еднооката кутия вече висеше почти над главите им, обитателите й вероятно ги наблюдаваха.

Единствената им цел беше час по-скоро да се заровят в гъсталака. Но…

— Къде е Джаян? Къде е Образования?

— Изчезнаха — изпъшка Мерил. — Нещо ги засмука надолу, към ей онзи гъсталак…

— Какво?

— Мърдай, Гавинг!

Успяха да издърпат Клейв навътре и се заеха да наместват тапата от храсталаци обратно. Гавинг забеляза, че счупения крак на Клейв е стегнат в шина от стрелите на Миния, увити с одеяло.

— Хората от кутията — обади се Миния. — Сигурно ще ни последват.

— Знам. Какво беше това, което отмъкна Образования, Мерил? Някакво животно?

— Не видях. Той просто изкрещя и изчезна. Джаян грабна един харпун и се гмурна в гъсталака след някакви хора… Размотава въже след себе си… Не трябва ли да я спрем, Гавинг? Ще уловят и нея!

Защо всичко става едновременно? Кракът на Клейв, неизвестните похитители, висящата над главите им кутия…

— Е, хубаво… Войниците от кутията са глупаци, след като идват тук. Тази територия принадлежи на други…

— Но и ние дойдохме…

— Ние го сторихме от отчаяние, просто защото нямахме друг изход… Но иначе си права. По-добре веднага да поемаме по следите на Джаян, това ще ни отдалечи от онази звездна реликва… — Замълча, обзет от съмнения. Дали Мерил няма да ги забави? Не, едва ли… Поне не тук, в този свят на безтегловност… — Е, добре. Мерил, аз и Миния тръгваме след Джаян. Може би ще успеем да освободим и Образования. Джини и Алфин ще ни следват с носилката на Клейв… Къде е въжето на Джаян, Мерил?

— Някъде над нас. По дяволите, защо всичко това трябваше да се случи едновременно?

— И аз това се питам…