Вихрен свят

Глава петнадесетаДървото Лондон

Гавинг се озова на велосипеда, заедно с още трима трупоносци.

Слабото притегляне му пречеше да натисне педалите. Дебело въже го придържаше към рамката. Без него положително би полетял в небето. След първия урок имаше чувството, че е окуцял за цял живот. Но после нещата се оправиха. Продължителните ежедневни упражнения го калиха — краката вече не го боляха, мускулите станаха като камък.

Велосипедът беше изработен от стари метални части. При движение скърцаха и изпускаха воня на гранясала животинска мазнина. Рамката беше масивна, от дялано дърво. Преди време скоростите са били шест, сега две липсваха.

Рамката беше прикрепена към ствола. Тук туфата беше по-рядка. Трупоносците бяха заобиколени от зеленина. По-голямата част от туфата беше под тях. Можеха да откъснат по някоя шепа зеленина и да ядат, докато въртят педалите. Работеха голи, от тях струеше пот и се стичаше по лицата и под мишниците им.

Високо горе по ствола бавно се спускаше дървена кутия. Друга се намираше далеч от тях, почти невидима.

Гавинг натискаше педалите машинално, очите му бяха насочени към спускащия се асансьор. Работата беше механична, очите и мислите му се рееха свободно.

Наоколо се издигаха още доста съоръжения. Това ниво се използваше за промишлени цели, работниците бяха само мъже. Очевидно на Дървото Лондон мъжката работа се отделяше от женската, поне за пленниците. Понякога наоколо се появяваха деца, в очите им грееше огромно любопитство. Днес обаче беше пусто.

По всичко личеше, че обитателите на Дървото Лондон използват каторжен труд от незапомнени времена. В тази насока съвсем не им липсваше опит. Разделяйки Племето Куин, те лишаваха членовете му от всякаква надежда за бягство. Гавинг си даваше ясна сметка, че дори да получи шанс, той не би избягал без Миния. Но как да я открие?

Въртеше равномерно и гледаше ураганите в източния край на Мъгливия пръстен. Голд беше необичайно близо. Това го накара да си припомни далечното, полузабравено детство. Когато Голд мина край тях, за да промени всичко…

Джунглата се простираше на стотици километри отвъд външната туфа. Отдалеч приличаше на зелена пухкава топка, напълно безобидна. Как си, Клейв? Запази свободата си, благодарение на един счупен крак… А ти, Мерил? Разбра ли най-сетне, че твоите недъгави крака все пак свършиха някаква работа? Дано не сте станали пленници на обитателите на джунглата! Дано все още сте живи!

По време на последните осемдесет и пет дни, или двадесет сънни периода, дървото беше отнесено към източния край на облака. По време на пътуването дотук чу твърдения, според които Дървото Лондон може да се придвижва самостоятелно. Но доказателства за това не видя. От време на време валеше дъжд, вероятно дървото беше събрало достатъчно вода…

Асансьорът спря в нишата си, от кабината започнаха да излизат пътници. Гавинг и останалите прекратиха въртенето.

— Това са хора от военната флота — изпъшка Хорс. — Идват за жени.

— Какво? — погледна го с недоумение Гавинг.

— Гражданите населяват външната туфа. Видиш ли, че с кутията слизат само мъже, трябва да знаеш, че идват за жени.

Гавинг отмести поглед.

— Девет сънни периода — каза Хорс.

Беше някъде над петдесетте, с три сантиметра по-нисък от Гавинг. Имаше плешива луничава глава и невероятно силни крака. Въртеше педалите повече от две десетилетия.

— След четиридесет дни ще се срещнем с жените. Няма да повярваш какво ми става само като си помисля за това!

Гавинг стискаше ръкохватката с всички сили. Хорс забеляза изпъкналите мускули на ръцете му и поклати глава:

— Забравих да ти кажа, че никога не съм се женил, момче… Роден съм тук. Пропаднах на изпита още десетгодишен…

— Роден си тук? — промълви с усилие Гавинг.

— Баща ми е бил гражданин — кимна Хорс. — Поне така твърдеше майка ми. Кой знае?

— Вероятно е истина. Щеше да си по-висок, ако…

— О, не… Децата на гигантите от джунглата не са по-високи от тези на гражданите.

Ето каква била работата. Децата, отгледани в джунглата стават по-високи, защото там няма притегляне.

— За какъв изпит говориш?

— Забранено ни е да разказваме.

— Е, хубаво…

Диалогът беше прекъснат от надзирателя, който изкрещя:

— Хайде, натиснете педалите!

И те започнаха наново. Напливът от пътници надолу не секваше. През скърцането на железариите прозвуча гласът на Хорс:

— Провалих се на изпита за подчинение. Понякога се радвам, че не заминах.

— Да заминеш?

— На друго дърво. Издържиш ли изпита, отиваш там. Хм, все още си доста зелен… Да не би да си въобразяваш, че ако издържат изпитанията, децата ти ще останат тук?

— Ами… — Никой не му беше говорил по този въпрос. — Значи има и други дървета, така ли? Колко са, кой живее там?

Хорс се ухили.

— Искаш да научиш всичко наведнъж, а? Не съм много сигурен, но мисля, че в момента има четири дървета. Населени са с деца на жени-каторжнички, които са издържали изпитанията. Дървото Лондон търгува с тях, доставяйки им всичко необходимо. Детето на всеки от нас има равни шансове с децата на гражданите. На времето си мислех, че искам да отида. Но това беше преди тридесет и пет години. Вярвах, че ще ме изберат за заселник. Може би наистина е било така. Аз съм второ поколение… Едва не си загубих топките когато ме отхвърлиха… Пребих един надзирател. А мъжът пред нас… Казва се Йорг… — Хорс посочи мъжа, който въртеше педали пред него. — Бедният трупоносец… Нямам представа какво правят скопените по време на празниците.

Гавинг все още не беше овладял изкуството да се бръсне, без да се порязва. Но избор нямаше, тъй като всички се бръснеха. Откакто се появи на Дървото Лондон, беше видял само един мъж с брада — Патри, офицерът от флотата.

— Хорс, това ли е причината за задължителното бръснене? — попита той. — За да не си личат толкова скопените?

— Никога не съм мислил за това. Може би…

— А ти… Ти виждал ли си как се движи дървото?

Смехът на Хорс беше толкова гръмогласен, че надзирателят извърна глава към тях.

— Да не мислиш, че дрънкам глупости? — снижи глас той. — Местим дървото средно един път в годината! Аз лично съм участвал при водата, с която се храни КАРМ.

— Как става?

— Все едно, че притеглянето действа под ъгъл. Посещението на устата се превръща в тежко катерене. В такъв момент хич не ти е до някакви ловни експедиции, защото дори готварският казан има нужда от подпиране. Имаш чувството, че стволът се огъва и всеки момент ще се прекърши…

— Лори! — обади се Образования. — Май стана беля!

Лори погледна назад. Езерцето се беше притиснало към кората — една смачкана полусфера. Образования беше пъхнал маркуча във водата, но от горния му край бликаха едри капки, които се рееха наоколо и образуваха нещо като тапа.

— Не се притеснявай — усмихна се тя. — Просто се качвай на велосипеда и започвай да въртиш педалите… И не ме наричай така…

Образования се привърза към седалката и започна да работи с педалите. Предавките въртяха помпа. Всичко беше от старата звездна направа — избелял от времето метал. Засмукана от маркуча, тапата постепенно изчезна.

Това не е работа за Учения на Племето Куин, нито пък за Чирак на Учения от Дървото Лондон. Нали Кланс обеща да не го товари с работа на каторжници? Питаше се какво ли прави Гавинг. Вероятно се тревожи за новата си чуждоземна жена, при това с пълно основание…

Водата рукна от маркуча, който Лори беше вкарала в КАРМ. Образования не можеше да види с какво се занимава тя вътре, оставаше му само да върти педалите.

В присъствието на Кланс той беше равен с Лори. Но когато Кланс го нямаше, Лори го третираше като трупоносец или шпионин, а понякога и като двете едновременно. Обаче беше чист, нахранен и облечен. За останалите от Племето Куин не беше чул дори слухове. Той, Лори и Учения изследваха касетите заедно, целта им беше да попият още нещо от старото знание. Една интересна и вълнуваща работа. За съжаление до този момент не откри нищо, което би му помогнало да спаси Племето Куин.

Наоколо цареше мрак. Вой и слънцето отдавна бяха изчезнали зад туфата, присъствието им се загатваше единствено от синкавото сияние, разделено на две. Беше толкова слабо, че очите бързо го изпускаха. Двата лъча се забелязваха само ако се гледа панорамата на нощното небе около тях. Вдясно беше Синият Призрак, а вляво — Детето-Призрак, по-бледо и неясно…

Учения беше споменал, че от полюсите на Вой се излъчва някаква странна енергия. Беше ги наблюдавал преди много години, още в младостта си. Образования обаче така и не беше успял да ги зърне, дори когато се изкачваше чак до средата на Дървото Далтън-Куин.

Обливаше го пот, очите му следяха пътя на асансьора по ствола. От кабината слязоха един моряк и двама трупоносци. Не бяха гиганти от джунглата. Той никога не беше виждал пленник първо поколение в Цитаделата, изключвайки себе си. Пътниците хлътнаха в лабораторния комплекс на Учения и миг по-късно се появиха отново с чинии в ръце.

— Резервоарът се напълни — обади се от вътрешността на КАРМ Лори.

Образования развърза предпазния колан и измъкна маркуча от езерцето. По кората бяха забити дървени халки с въжета, които се използваха за придвижване из района на Цитаделата. С тяхна помощ Образования стигна до вратата на КАРМ.

— Искаш ли помощ?

— Само навий маркуча — обади се отвътре Лори.

Продължаваше да не го допуска в кораба. Резервоарите се пълнеха редовно, след няколко дни отново щяха да зареждат.

Навивайки маркуча, Образования бавно се приближаваше към КАРМ. Отвътре се разнесе ругатня, последвана от оплакването на Лори:

— Не мога да мръдна това дяволско съединение!

— Дай да видя — рече Образования и влезе.

Нима е толкова лесно?

Тя посочи с ръка към нещо като пръстен, прикрепен на стената в дъното.

— Това трябва да се завърти, ей така… — Ръцете й направиха въртеливо движение.

Образования зае позиция, стисна металния пръстен и напрегна мишци. Колелото помръдна. Опита отново. Не след дълго въртенето стана леко, усилията му намаляха значително. Маркучът изскочи и пусна няколко капки вода. Лори кимна и се обърна към изхода.

— Къде отива всичката тази вода, Чирак? — попита Образования.

— Разлага се — отвърна Лори. — Обшивката на КАРМ акумулира слънчевата светлина и насочва енергията й към водата. Тя се разлага по химически път. Кислородът отива в един резервоар, водородът — в друг. Събират се отново в двигателите, където се получава изгаряне.

Той се опита да си представи този процес, но разсъжденията му бяха прекъснати от въпроса на Лори.

— Защо искаш да знаеш?

— Защото бях Учен… А ти защо ми обясни всичко това?

Тя плавно се плъзна покрай седалките и спря пред пулта за управление. Образования закрепи навития маркуч към съответното приспособление в товарния отсек.

Резервоарът трябва да е зад тази стена, прецени той. КАРМ вероятно е зареден догоре, тъй като изкуственото езерце намаля значително.

Приближи се към Лори, но тя побърза да натисне синия бутон пред себе си. Данните върху дисплея изчезнаха. Вече беше забравил за въпроса си, когато тя се обърна към него и каза:

— Така ме изпитваше Учения. Не успеех ли да отговоря, веднага получавах някоя мръсна работа. Джефър, предупреждавам те да не пипаш тези бутони… Цялата информация на КАРМ е секретна!

— Кой може да те нарича Лори, Чирак?

— Във всеки случай не ти, трупоносец!

— Зная това.

— Учения. Родителите ми.

— Не зная нищо за брачните ви обичаи…

— Трупоносците не сключват брак.

— Но ти не си и мъжът ти ще може да те нарича Лори, нали?

Въздушният шлюз изтрака и Лори се извърна натам с очевидно облекчение.

— Кланс?

— Аз съм — отвърна гласът на Учения. — Включи отново този дисплей, Лори.

Тя погледна към Образования, след това обратно към Кланс.

— Хайде — настоя той.

Лори се подчини. Отдавна знаеше, че ще се наложи да разкрие на пленника част от научните тайни, но това никак не я въодушевяваше. Затова и играеше игрите на превъзходство. Жалко, че не успя да се справи сама с онзи маркуч…

Сините светлини и цифри бяха свързани с движението на КАРМ, зелените управляваха сензорите му. Жълтата движеше вратите, а бялата четеше касетите и още нещо. Образования беше убеден, че не знае още много неща. Едно от тях беше червената светлина. Никога не я видя да свети.

Някои цифри върху екрана бяха по-големи от други. Сега там светна комбинацията O₂: 1,664. H₂: 3,181 и Кланс одобрително кимна с глава.

— Готов е за полет, но все пак мисля, че трябва да изпомпаме резервоара докрай… Джефър, ела тук — Той изключи синия дисплей и на негово място се появи жълтият: — Тези цифри показват дали идва буря.

— Какво е това?

— Външното въздушно налягане.

— Но не можете ли да видите задаващата се буря?

— Да. Но не и как се формира. За това се съди по рязкото спадане или повишаване на налягането… С този прост трик можеш да шашнеш всички граждани. Естествено, тази информация е поверителна.

— Къде ще отиде дървото оттук? — попита Образования.

— Ще се измъкнем от дъжда и ще се насочим към Дървото Брайтън. Доста време не сме се мяркали там. А ти ще получиш възможността да се запознаеш с дъщерните колонии и да си избереш някоя от тях.

— За какво, Кланс?

— За децата ти, разбира се.

Образования се засмя.

— Нима мога да имам деца, ако прекарам целия си живот в Цитаделата?

— Не си ли чувал за Празниците?

— Никога.

— Е, слушай тогава. В края на годината, когато Вой минава пред Слънцето, трупоносците се събират при устата на дървото. Празниците траят шест дни, през това време се сношават, пеят и се веселят. Дори храната им се доставя от външната туфа. До началото на тазгодишните празници остават тридесет и пет дни.

— Няма ли изключения? — попита Образования. — Дори и за Чирак на Учения?

— Не се бой, ще отидеш — засмя се Кланс.

Лори се беше обърнала с гръб, разпиляла пищната си руса коса. Как ли тя ще има деца, зачуди се Образования. По нищо не личеше, че Учения й е любовник. Според някои слухове, той си водел жени от вътрешната туфа. Ако никога не излезе от Цитаделата, Лори едва ли ще срещне мъж.

Освен мен?

Един трупоносец може да има деца, но не и Лори. Нещата не могат да се променят. Образования не смееше да мисли за Лори по друг начин, освен като за враг.

Събуди се, усетила нечие тяло до себе си. Това се случваше често. Намести се и дръпна ръцете си от тялото на спящия до нея гражданин. Можеше да го нарани.

Движението й го събуди и той внимателно се обърна. Едната му ръка беше вързана с плат за тялото.

— Добро утро.

— Добро утро. Как е ръката ти? — Тя се мъчеше да си спомни името му.

— Ти добре я натроши, но ще заздравее.

— Питам се защо дойде да ме потърсиш, нали аз я счупих.

— Наби ми се в главата — намръщи се той. — Лицето ти беше пред очите ми през цялото време, докато Лори наместваше костта… Само на два сантиметра от мен, с оголени зъби, като че ли се готвеше да ми прегризеш гърлото. Ето защо съм тук… — Чертите му се отпуснаха: — При, хм, доста по-различни обстоятелства.

— Сега по-добре ли си?

— Да.

Миния едва сега си спомни името му.

— Ти си Карал. Но Лори не си я спомням…

— Лори не е от трупоносците. Тя е Чирак на Учения и лекува хората от военната флота при нараняване.

Един от чираците му? Миния реши да рискува.

— Чух, че новият чирак е пленник… — подхвърли тя.

— Да. Видях го отдалече, не е гигант от джунглата. Може би е някой от твоите?

— Може би — отвърна тя, после се изправи и облече пончото си. — Ще се видим ли пак?

— Може би — отвърна с известно закъснение Карал. — Празниците са след осем сънни периода.

Тя дори не се опита да скрие усмивката си. Гавинг!

— Колко време продължават?

— Шест дни. Работата спира навсякъде.

— Е, но аз имам работа сега.

Карал изчезна в зеленината, а Миния тръгна към Трапезарията. Липсваше й Туфата Далтън-Куин. Вече почти бе свикнала с досадните разлики — огромната Трапезария, вездесъщите надзирателки, собствената й сервилност. Малко неща я притесняваха. Липсваха й чашковидните асми и растенията-хеликоптери. Тук не растеше нищо друго освен зеленина и грижливо култивирани земни растения — бобови култури, пъпеши, жито и тютюн, напълно подчинени и управлявани като самата нея.

Дузина жени се суетяха наоколо. Миния се огледа за Джини и я забеляза при устата на дървото. Над зеленината се показваше само главата й, беше ясно с какво е заета.

Работното време не беше строго определено. Пристигнеш ли по-късно, трябва и да работиш до по-късно. Надзирателите не се престараваха особено. Миния обаче се стараеше и още как! Всичко вършеше както трябва. Беше решила да бъде образцова, поне докато дойде време за нещо по-друго.

Опита се да си припомни нюансите в говора на Карал. Акцентът на гражданите беше странен и тя се мъчеше да го научи.

Всичко й се виждаше странно. В душата й бушуваха противоречиви чувства — условният рефлекс, според който сексуалното насилие е олицетворение на богохулство, и желанието й да живее.

Победи желанието за живот. Ще върши всичко безупречно, както трябва.

Джини се изправи, придърпа пончото към коленете си и хукна на запад.

Миния изкрещя. Беше твърде далеч, за да стори нещо друго. Втурна се подир Джини, размахвайки ръце. Това привлече вниманието на две надзирателки, които бяха значително по-близо до мястото. Моментално преценили какво става, те също се затичаха.

Джини прескочи последната стена от зеленина и се хвърли в небето.

Миния продължаваше да тича. Надзирателките (Хариет и Длорис — гигантки от джунглата на средна възраст с груби лица) стигнаха до ръба. Длорис завъртя над главата си въже с тежест. Пусна го на втория кръг. Хариет изчака малко, после стори същото. Не уцели и започна да навива въжето. Длорис загуби равновесие и тялото й се олюля.

Миния стигна до ръба точно в момента, в които камъкът на Хариет се завъртя около Джини. Длорис хвърли за втори път, използвайки факта, че Джини се бори с въжето на Хариет. А Джини изведнъж се укроти и позволи на Хариет да я придърпа.

Сгуши се, полегнала на една страна и покрила лицето си с длани. Наоколо се събраха любопитните каторжнички. Длорис се зае да ги разпъжда, а Хариет обърна Джини по гръб, хвана я за брадичката и измъкна лицето й от шепите. Клепачите на близначката останаха здраво стиснати.

— Госпожо Надзирател, позволете да привлека вниманието ви…

Длорис вдигна глава, изненадана от резкия тон на Миния.

— По-късно — рече тя.

Джини се разрида. Раменете й се тресяха като Дървото Далтън-Куин в деня на разпадането си. Хариет я погледа известно време, после я покри с едно пончо и седна до нея.

Длорис се обърна към Миния:

— Какво има?

— Ако Джини опита отново и успее, това ще се отрази зле върху вас, нали?

— Може би. И какво от това?

— Близначката й е в групата на бременните. Джини трябва да я види.

— Това е забранено — уморено отвърна гигантката от джунглата.

Миния се беше научила да не обръща внимание на гражданите, когато говорят така.

— Тези момичета са близначки, цял живот са били неразделни. Трябва да се видят за няколко часа и да си поговорят.

— Казах ти вече — забранено е.

— Тогава проблемът си е изцяло ваш.

Длорис й хвърли поглед, изпълнен с раздразнение.

— Я върви да работиш с командата за боклука… — заповяда тя, после в очите й се появи колебание: — Не, почакай. Първо поговори с Джини, стига тя да е склонна на разговори…

— Слушам, госпожо Надзирател. Моля и аз да бъда проверена за бременност, в удобно за вас време…

— По-късно.

Миния се наведе и зашепна в ухото на Джини.

— Джини, това съм аз, Миния. Говорих с Длорис. Тя ще направи опит да те събере с Джаян.

Джини остана стегната като топка.

— Джини, Образования е успял. Той е в Цитаделата, където живее техният Учен.

Никакъв резултат.

— Само се дръж. Дръж се. Нещо ще стане! Говори с Джаян. Може би тя знае нещо повече… — По дяволите, сигурно има още нещо, което непременно трябва да й каже! — Разбери къде държат бременните жени. Виж дали Образования слиза да ги преглежда. Може би го прави. Кажи му, че се държим. Чакаме.

Джини не помръдна, но най-сетне отговори:

— Е, добре, чувам те… Но не мога да го понеса. Не мога!

— По-твърда си, отколкото мислиш.

— Ако още един мъж ме вземе, ще го убия!

Някои от тях обичат жени, които се съпротивляват, помисли Миния, а на глас каза:

— Имай търпение. Изчакай момента, когато ще можем да избием всички.

Джини не отговори, но тялото й започна да се изправя.