Вихрен свят

Глава шестаСредната земя

Кичурът „старческа коса“ сигурно беше тук от много отдавна. Беше се разпрострял на разстояние петдесет или шестдесет метра и се беше вкопал на половин метър в живата тъкан на дървото. Растения чадъри бяха пуснали корени в образувалата се почва и сега вече узрели, бяха разперили ярките си цветове, за да привлекат преминаващите насекоми.

Миния наблюдаваше как огънят се разпространява из пресичащите се криволици и пътеки на петното от гъби. Бризът тласкаше облаците пушек във всевъзможни посоки. Това принуждаваше цели облаци червейчета да бягат от гъбата и да търсят спасение във въздуха. Искаше й се тройката на Таня да е вече тук с водата.

Сега на стеблото бяха три тройки от Триединния взвод. Миния, Сал и Смита бяха най-близо до медианата. Тройката на Джийл скиташе нагоре-надолу по стеблото и носеше провизии от туфата, а хората на Таня пренасяха вода от подветрената страна.

Обикновено огънят не създаваше проблеми, но ставаха и грешки.

— Обичам тези изкачвания — каза Смита.

Рееше се почти свободно, пръстите на краката й леко захващаха издатините по кората. Толкова близо до медианата това беше достатъчно да я задържи от слабото притегляне.

— Обичам да се рея… А и къде другаде можеш да видиш целия Мъглив пръстен?

Миния кимна. Не й се говореше. Нима можеш да правиш друго, освен да бягаш, когато един проблем не може да бъде решен и не отминава от само себе си? Тя беше избягала толкова далеч, колкото едно човешко същество можеше да отиде. И това помогна — тук, между двете безкрайности се чувстваше спокойна.

Като че ли и дървото стигаше до безкрайността. Тъмната Туфа, осветена от Вой и от Слънцето, представляваше един зелен пухкав ореол с черна сърцевина. Към външната страна се виждаше малко по-голямата Туфа на Далтън-Куин. Отвъд нея оставаха няколко реещи се облака, зелените горски петна и спиралите на ураганите. На изток се виждаше една блестяща точка, заобиколена от тъмна рамка — малко езерце, което се рееше тангенциално и вече няколко дни бавно се приближаваше към тях.

Може би ще стигне дотук. Те не говореха за това, просто от суеверие.

Триединният взвод беше освободен от задължения към дървото отдавна, още от времето на сушата и последните политически вълнения. Членовете му бяха необходими като полицаи, които използваха за екзекуции и потушаване на размириците. Сега обаче тройките се занимаваха с търсене на паразити и кичури „старческа коса“ по стеблото. Днес се бяха заели да опожарят цяло поле от това ужасно нещо.

Погледът на Миния беше привлечен от някакво движение навън, по посока на вятъра. В лазурното небе се рееше нещо синьо и голямо. Слънцето блестеше ослепително и пречеше да се види какво е то. Тя постави ръка под очите си и каза:

— Триединни.

Смита бързо скочи на крака.

— Интересуват се от нас? Сал!

Сал изскочи иззад облака от дим.

— Виждам ги.

— Интересуват се, при това са много близо — каза Миния.

Смита се придърпа към ствола и започна да приготвя оръжието си.

— Веднъж се бих с триединни. По-умни са от птиците-саби. Можем да ги изплашим. Но помнете, убием ли една, ще трябва да убием и трите.

Предметът с форма на торпедо вече беше съвсем близо и бавно се въртеше в синьото небе. Туловището се придвижваше с помощта на три големи прозрачни перки, от него надничаха шест големи очи. Едната от перките беше с по-малки размери — вероятно принадлежаща на бебе…

— Какво ни трябва? — прошепна Миния.

— Лъкове и стрели. Към върховете трябва да прикрепим по малко запалена „старческа коса“. Имаме щастие, че огънят е до нас… Не забравяйте и за летящите шушулки, може да ви потрябват…

Сърцето на Миния биеше до пръсване. Това беше нейното второ пътешествие нагоре по ствола, но Смита и Сал се бяха изкачвали много пъти, бяха опитни и твърди. Едрата червенокоса Сал наближаваше четиридесетте, в Триединния взвод служеше от дванадесетгодишна. Смита се бе родила мъж, но обичаят позволяваше да я смятат за жена.

Дръж се по-далеч от Смита, напомни си Миния. Смита не се ядосваше лесно, но понякога, при извънредни обстоятелства, нещо й ставаше. В такива случаи тя се биеше като бясна и единственият начин да я озаптят беше много наведнъж да се нахвърлят върху нея.

Миния опъна тетивата на лъка си от твърдо дърво и с върха на една стрела изрови малко от горящата гъба.

Готови…

Торпедото се раздели на три. Три по-тънки въздушни кораба бавно се понесоха към тях, показвайки малки странични перки и ярки оранжеви кореми. Мъжки и женска, свързани завинаги, плюс едно малко, което отначало расте много бързо, но на даден етап растежът му рязко се забавя. Разделят се само при бой или лов. Женският взвод носеше името на тези зверове именно заради взаимовръзката между своите членове.

Малкото леко изоставаше. Двете възрастни се насочиха напред.

— Цели се в мъжкия — каза Смита и пусна стрелата си, зад която започна да се развива тънко въже.

Кой ли е мъжкия? Миния изчака за момент, за да прецени целта на Смита, след това изстреля стрелата си. Оказа се, че нападателите все още са извън обсега на оръжията им. Мъжкият се дръпна встрани от стрелите, а женската усили скоростта си. Едва сега се намеси Сал. Прицели се внимателно, тетивата тихо звънна. Нападателката беше наказана за прекомерната си смелост. Стрела попадна в перката й.

От устата на звяра излетя рев на болка и изненада. Направи рязко движение с тялото си и стрелата се освободи. Сал изскочи от облака пушек, издърпана в небето. Навиваше въжето спокойно, металният лък на рамото й даваше увереност. Димящата „старческа коса“ се беше лепнала вляво на опашката на нападателката, която бясно се размахваше.

Смита се прицели в малкото и пусна тетивата.

Двете възрастни животни изпищяха едновременно. Женската направи опит да препречи пътя на стрелата, но не й стигна бързина. Малкото като че ли не виждаше идващата към него стрела. Смита опъна въжето и стрелата спря на метър от целта.

Женската зяпна.

Двете жени трескаво събираха въжетата, но това вече не беше необходимо. Възрастните се доближиха от двете страни на малкото и като че ли бяха безкрайно благодарни. От оранжевите кореми изскочиха малки крайници, наподобяващи ръце, които ловко придърпаха едрите туловища. Миг по-късно те се превърнаха в едно и бързо се понесоха в небето. Приличаха на огромен синкав призрак.

— Видяхте ли? — извика Смита. — Притежават разум, с тях човек може да се разбере…

Сал бръкна в един от многобройните джобове на туниката си. В ръцете й се появи летяща шушулка с капковидна форма. Завъртя горната част. Изригналият облак от влажни семена я върна обратно към кората.

Започна да навива въжето и да прибира оръжията си, включително скъпоценния лък. Изработен от еластичен метал, той вече две столетия се предаваше от поколение на поколение.

— Добра работа, отряд! — рече доволно тя. — Но огънят се разгаря и всеки момент ще се добере до дървото. Много бих искала и Таня да е тук… Не може да ни е отминала, нали?

Миния не можеше да прецени дали огънят е стигнал до дървото или не. Трудно беше да се каже, тъй като „старческата коса“ покриваше изцяло прояденото стебло.

— Още не е чак толкова зле — каза тя.

— Не обичам да изразходвам летящи шушулки, но… О, фураж за дървото! Ще отида да хвърля едно око…

След тези думи Сал сви крака под себе си и се оттласна от кората. Размаха ръце и успя да се извърти с лице към ствола. Останалите наблюдаваха как тялото й се рее в синевата и се насочва навън, към Туфата Далтън-Куин.

— Прекалено много се тревожи — отбеляза Смита.

Седемдесет дни бяха изминали, откакто експедицията на Клейв напусна Туфата Куин.

Дървото изхранваше безброй паразити, те пък изхранваха екипа на Клейв. Успяха да убият още едно животно с хобот. Този път се справиха по-лесно. Отсякоха носа и намушкаха звяра, докато още беше в дупката. После се настаниха в хралупата му и легнаха да спят. Наоколо беше пълно с ветрилни гъби. Опитала червените ресни на това странно растение, Мерил беше спала цели осем дни. Последвалото главоболие не се отрази кой знае колко на способността й да се катери, освен това бързо премина. Стана ясно, че ветрилната гъба също може да служи за храна. Бяха убили и други от дребните черупчести зверчета, никой не можеше да се оплаче от глад…

Според Образования всичко това беше доказателство за стареенето и упадъка на дървото.

Откриха и един храст с летящи шушулки, който се беше залепил за кората като купчина мехурчета. Клейв пресметливо набра около дузина узрели семенника и ги събра в одраната кожа на дългоноското.

Разполагаха се за нощувка до местата, изгладени до съвършенство от водата. Клейв с усмивка призна, че още отначало е трябвало да правят това. Прекараха последната нощ в хралупата на хоботника, два пъти преди това спаха в дълбоки пукнатини на дървото. Пукнатини, които бяха така обрасли с мъх, че трябваше първо да ги изгорят. Дрехите им бяха черни от саждите.

В крайна сметка разбраха, че водата не бива да се вари. Просто защото мехурчетата незабавно я превръщаха в гореща пяна, разширяваща се бързо и доста неприятно.

Приливната гравитация продължаваше да се снижава и това превръщаше катеренето им в детска игра, в нещо като свободно реене. Мерил беше във възторг и след като дойде на себе си. Човек не можеше да падне. Изпусне ли се от ствола, той просто трябва да извика за помощ и някой наблизо му подхвърля въже… На Глори също й беше приятно, дори Алфин се усмихваше понякога.

Но ситуацията имаше и лошите си страни. Водата стана оскъдна. На такава голяма височина нямаше вятър, потокът от подветрената страна също липсваше. Понякога намираха влажно дърво, достатъчно влажно, за да го оближат. Сърцевината на ветрилната гъба също съдържаше вода.

Джини откри поредната маркировка DQ. Беше в отлично състояние — сякаш издълбана току-що. Половин километър по-нататък по ствола стърчеше нещо като бяла ръка с ветрило. Огромна бяла ръка. Пръв я забеляза Образования.

— Това май ще е вечерята ни — рече той.

— Наоколо трябва да има и по-малки — добави Клейв.

— С такова нещо завръщането ни в Трапезарията ще бъде триумфално, нали? — попита Мерил.

Образования предпазливо тръгна напред, следвайки племенната маркировка.

— Почакай — спря го Клейв.

— Какво има?

— Не е ли странно, че тази маркировка не е обрасла като останалите? Сякаш са се грижили за нея?

— Има малко поникнал мъх, но не е достатъчно — Образования вече беше достатъчно близо, за да може да огледа всичко подробно: — Липсват следи от почистване. Приятели, трябва да ви съобщя, че това вече не е територия на Куин.

Оставиха Гавинг и Джиован да наблюдават огъня.

Уроците, които усвояваха с цената на много трудности, започваха да дават резултат. За гориво им служеше кора, откъсната от места, обрасли с мъх. Кората от голо място отказваше да гори. На ветровитите места заобикаляха месото за печене с пръстен от въглени. На завет огънят не гореше, тъй като димът отказваше да се издигне и пречеше на горенето. Дори тук на открито димът кръжеше във въздуха в задушлив облак. Топлината на огъня се запазваше в пушека, така че нямаше нужда от голям огън. Гавинг и Джиован се бяха дръпнали доста встрани. Промяна в посоката на вятъра можеше да опърли непредпазливия.

Месото скоро трябваше да бъде обърнато. Този път беше ред на Гавинг, но той прецени, че все още е рано.

— Джиован?

— Какво?

Не му беше удобно да пита Джиован как си е загубил крака. Никой не задаваше въпроси, вероятно в тази история имаше нещо скрито. Зададе друг въпрос, който от години не му даваше покой:

— Защо в онзи ден си отишъл на лов сам? Това никой не го прави…

— С изключение на мен.

— Ясно.

Темата беше изчерпана. Гавинг вдигна харпуна, напълни дробовете си с въздух и се гмурна в дима. Слепешком насочи върха на харпуна към въглените, върху които цвъртеше месото на хоботника. Обърна бутовете, после започна да се изтегля обратно с помощта на въжето. Изскочи на чист въздух и размаха ръце, за да отстрани вълмата дим, които продължаваха да го обвиват.

Джиован гледаше към малката зелена туфа, която доскоро беше целият му живот. Главата му се извърна и Гавинг забеляза убийствените проблясъци в очите му.

— Не обичам да говоря на тази тема, не позволявам и на другите да го правят!

Гавинг мълчеше и чакаше.

— Е, добре. Някога притежавах… Притежавах истинска дарба за подигравки. Бях водач на ловни експедиции… Момчетата идваха да се учат… От мен. Не прощавах на никого, наказвах сурово всяка грешка…

Гавинг само кимна.

— Стана така, че започнаха да ми изпращат само некадърници. Отказах да се примиря с този факт и започнах да ловувам сам.

— Извинявай, че те попитах, но тази мисъл не ми даваше покой…

— Няма нищо. Забрави го.

Гавинг се опитваше да забрави и нещо друго. По време на последния период на сън се беше събудил посред нощ, вероятно от някакъв шум. Веднага забеляза, че трима от членовете на експедицията липсват. После чу гласове и тръгна към тях. Оказа се, че Клейв, Джини и Джаян закрепват въжета към кората. Намеренията им бяха очевидни — да отскачат в свободен полет и да правят деца…

Не можеше да разбере как в главата му се уравновесяват похотта и завистта със страх от гнева на Клейв и презрението на Джини (беше решил, че Джини все пак е по-красива от Джаян). Не му оставаше нищо друго, освен да се отдаде на блянове. Сериозните връзки можеха да бъдат осъществени само там, в Туфата Куин. Освен това Гавинг нямаше какво да предложи на евентуалната си избраница — нито богатство, нито необходимата възраст.

Естествено, това щеше да се промени. Той ще се завърне (разбира се) като герой (разбира се!). А що се отнася до гнева на Председателя… Е, той не посмя да изпрати Харп. Може би и Клейв би могъл да му се противопостави. Но ако успеят да ликвидират глада, Председателя няма да може да направи нищо — те ще бъдат герои.

А Гавинг ще получи привилегията да си избира партньорки…

— И тъй — продължи Джиован, — в деня, в който Глори падна и разби клетката на пуйките, аз ловувах сам…

В първия момент Гавинг го погледна с недоумение, после тръсна глава и се усмихна:

— Харп ми разказа тази история.

— Сигурно… Този ден бях надолу по клона, с едно въже се бях вързал, другото беше свободно. Бях се скрил в зеленината, само главата ми стърчеше в небето. Седях и чаках. Беше нощта преди Нова година. Голямото ярко петно на Слънцето светеше точно над мен, а Вой тъкмо го пресичаше. И ето, идва една пуйка, пляска с криле срещу вятъра, движи се доста бързо назад. Аз закрепих мрежа на свободното си въже и я хвърлих. Пуйката се хвана. Веднага след нея се появи втора. Разполагах с достатъчно мрежи и скоро краищата на въжетата натежаха от улов. Пуйките обаче продължаваха да прииждат. Две, после още четири… Едва тогава разбрах, че идват отгоре и се сетих, че това са нашите пуйки. Хвърлих края на въжето с което се бях захванал и улових три парчета наведнъж…

— Добро замятане — каза Гавинг.

— О, да, биваше си го замятането ми този ден, но небето беше пълно с пуйки и повечето от тях щяха да се измъкнат… Имах чувството, че някой си прави майтап с мен.

— Разбирам.

— Това е причината, поради която не обичам да разказвам тази история.

Гавинг изведнаж разбра какво ще последва.

— Ако искаш, не я довършвай, бих те разбрал… — промърмори той.

— Не, искам да чуеш всичко — поклати глава Джиован. — Беше доста забавно — небето беше пълно с пуйки… Появи се семейство триединни и се захвана с тях. Разделиха се и полетяха след заблудените пуйки. Не можех да направя нищо друго, освен да дръпна надолу моите три.

Старият ловец вече не се усмихваше.

— Мъжкарят на триединните се понесе към една от моите пуйки. Нагълта я цяла и направи опит да се отдалечи. Оказа се обаче, че глътнал прекалено едро парче. Можеш да си представиш картинката: единият край на въжето вързан за клин, забит дълбоко в клона, на другия се е хванал онзи огромен звяр, а аз съм вързан в примка по средата. Веднага разбрах какво става, опитах се да разхлабя примката и да се измъкна от нея, но въжето рязко се стегна и отсече крака ми почти като с нож… Започнах да падам в небето…

— Фураж за дървото, а?

— Точно така. Бях сигурен, че ще се превърна във фураж за дървото. Нали си спомняш, че държах още едно въже? Но на двата му края имаше по една пуйка. Махаха с криле като луди, но аз продължаваха да падам. Успях да изхвърля едната… Надявах се, че ще се оплете в клонаците, но не стана. В същото време мъжкарят усети, че е хванат от нещо, което го дърпа към въжето. Това го накара да повърне погълнатата пуйка, поне аз мисля така… В следващия момент в лицето ми се блъсна нещо тежко и лепкаво — мъртвата пуйка. Сграбчих я и я притиснах здраво към гърдите си. След което започнах да се катеря по въжето обратно към туфата.

Гавинг с мъка се сдържа да не избухне в смях.

— След това успях да развържа това, което беше останало от крака ми. Наложи се да отрежа частта, която стърчеше… Е, хлапе, чувал ли си нещо подобно от устата на Харп?

— Не… фураж за дървото, това положително ще му хареса!

— Ще ме направи прочут, макар че нямам особено желание да ставам прочут точно с тази история…

Гавинг замислено го погледна:

— Защо ми я разказа?

— Не знам — поклати глава Джиован, после промърмори едно „сега е мой ред“ и се гмурна в пушека.

Гавинг се почувства обременен. Не можа да се отучи от навика да задава прекалено много въпроси. Представи си как Джиован хвърля въже с две пуйки по краищата и неволно се усмихна. Може би вече съжалява за словоохтливостта си…

Клейв изскочи иззад близката издатина точно когато Джиован се показа, плътно увит в дим. Гавинг задържа дъха си и изчака прочистването на въздуха.

— Беше отдавна — подхвърли Джиован и се закашля. — Вече не ме боли толкова. Вероятно съм имал скрито желание да разкажа всичко… Очевидно е било крайно време за това.

— Връщат се — отбеляза Гавинг. — Защо ли са толкова възбудени?

— Няма да се прибера у дома, без да науча нещо за тях! — изрева Клейв.

— Аз знам това-онова… — отговори Образования. — На времето всички сме живели в далечната туфа и сме били част от племето на Далтън-Куин… После настъпил раздор и хората на Куин напуснали.

— Значи са ни роднини.

Спорът между двамата очевидно затихваше, но това не можеше да се каже за останалата част от групата зад гърба им и най-вече за Алфин.

— Ти не ме слушаш! — извика той. — Те ни изхвърлиха и все още си мислят, че воюваме с тях!

Образования каза на Клейв:

— Племенната им маркировка е поддържана, ветрилните гъби и черупчестите животинки рязко намаляха. Според мен са някъде наблизо и нарочно почистват тази част от стеблото. Което означава, че ние трябва да се махаме оттук!

— Нима ще избягаш от нещо, което дори не си видял?

— Видяхме знака на племето — каза Образования — DQ. Двете букви са слети, което означава, че вероятно все още се наричат Далтън-Куин. А ние? Какви сме ние? Нашественици на тяхното дърво! След пресичането на меридиана се намираме на тяхна територия. Да се връщаме у дома, Клейв. Ще убием още някой хоботник, ще наберем ветрилни гъби и ще се приберем с много храна. Ще отведем водата от стеблото и ще спасим племето от жажда…

Клейв поклати глава и махна с ръка.

— Водата тъй и тъй ще стигне до туфата. А аз искам да се срещна с хората от Далтън. Минали са стотици години, ние не знаем как изглеждат те. Може би познават по-добри начини за поддържане на живота… Може би отглеждат растения, за които ние не сме чували. Или нещо друго… Здрасти, Джиован.

— Здрасти. Какво става?

— Намерихме племенна маркировка, която не е наша. И възниква въпроса дали да поздравим домакините преди да си тръгнем, или просто да изчезваме…

— Нима не съзнаваш, че нито можем да влезем в бой, нито да започнем преговори? — намеси се Образования. — Разполагаме само с един добър боец, другото са инвалиди, жени и пазачът на устата… Нямаме право на преговори, тъй като в момента сме изгнаници от Туфата Куин.

Клейв го прекъсна:

— Алфин, ти също ли искаш да си тръгваме?

— Да.

— Джиован?

— От какво бягаме?

— Може би от нищо. За тази маркировка тук отдавна никой не се е грижил… Може би сушата отдавна ги е ликвидирала и пред нас е шансът да завладеем далечната туфа…

— О, не! — простена Мерил, все още задъхана от катеренето: — Вероятно там всички са мъртви… Не трябва да ходим там, не трябва дори да се доближаваме… Защото ще станем жертва на ужасна болест.

— Връщаш ли се, или продължаваш?

— Не ми се прибира, но… Големите ветрилни гъби ще направят впечатление… Също и месото на опушен хоботник… Вече знаем, че по стеблото има месо. Председателя трябва да бъде уведомен…

— Джаян? Джини?

— В думите на Мерил има логика — каза Джини, а Джаян кимна с глава.

— Гавинг?

— Нямам мнение.

— Фураж за дървото. Глори?

— Да се връщаме — въздъхна Глори. — Отдавна не съм хапвала сладка зеленина.

— Ако бях сигурен, че съм прав, щяхме да продължим — поклати глава Клейв, после гласът му укрепна: — Е, хубаво… Поне няма да се върнем с празни ръце. Имам предвид гигантското ветрило, плюс месото, което намерим. Граждани, изпълнихме задачата отлично — както по отношение на нас самите, така и за Туфата Куин. Ще се върнем у дома като герои. Едно предупреждение: не разчитайте на течението, за да не се изгуби някой по пътя надолу… То ще става все по-силно, а въжетата ще ни трябват за месото и ветрилните гъби…

Клейв без колебание прие общото мнение. Гавинг забеляза това и го запомни.

Щураците се върнаха. Миния с интерес наблюдаваше сватбеният им танц. Двама мъжкари се перчеха пред една женска, разперили широко крилата-наметала. Главата на женската се движеше с такава скорост напред-назад, че почти не се виждаше. Очевидно не знаеше кого да предпочете. Решения, решения…

— Какво те тревожи? — обади се Смита.

Нима това е нейна работа?, запита се Миния, после направи своя избор. Трябваше да говори с някого, да облекчи душата си.

— Напоследък се питам дали… Дали съм подходяща за Триединния взвод — прошепна тя.

— Така ли? — учудено я изгледа Смита. — Преди осем години изгаряше от желание. Какво се е променило?

— Не знам.

Знаеше и Смита веднага усети това.

— Не казвай на Сал — промърмори тя. — Едва ли ще те разбере.

— Бях само на четиринадесет години.

— Но изглеждаше по-възрастна и по-зряла. Може би най-красивото попълнение, което някога сме имали.

Миния направи гримаса.

— Всеки мъж в туфата искаше да ми направи бебе. Получавах предложения по всевъзможни начини. Но аз просто не исках да го правя с никого. Нали това е основното във всеки Триединен взвод?

— Така е. Какво бих била без Триединния взвод? Жена родена за мъж, мъж, който иска да бъде жена…

— Никога ли не си искала да… — Затрудни се да намери подходящата дума. Пред Смита някак не вървеше да споменава за правене на бебета…

— Искала съм — кимна Смита — Навремето харесвах Ришер, беше много красив… Напоследък предпочитах Мик — момчето на Ловния предводител. Но всеки, който постъпи тук, трябва да забрави тези неща. Да ги държи дълбоко в себе си. Знаеш това, нали?

Миния потръпна и това не убягна от внимателния поглед на Смита.

— Някой някога…

— Какво? Да ни е изоставил? Да ни е измамил? Алеи скочи в небето, малко след като се присъединих към взвода, но никой не разбра защо наистина го направи. Това е единственият начин да напуснеш… Ако бъдеш хваната в измама, няколко жени ще са готови да те разкъсат. Сал е една от тях.

Миния стисна устни, за да не издаде тайната си. Смита забеляза и това.

— Не бива да те разкриват в никакъв случай — промълви тя. — Защото добре знаеш отношението на гражданите към нас. Те просто ни понасят. Не даваме бебета на племето, но за сметка на това вършим най-опасната работа и по този начин си плащаме дълга. Няма как… Нито един мъж не може да ти помогне да бъдеш едновременно в двата свята.

Миния кимна. Устните й бяха стиснати, зъбите й скърцаха. Единственото й желание беше да държи устата си затворена, особено когато мисли за Мик! Преди осем години беше ужасен, преследваше я непрекъснато. Нима сега се е променил? Дали ще си държи езика зад зъбите?

— Смита…

— Стига. Сал се връща.

Миния сведе поглед. Четири женски фигури се носеха нагоре, тласкани от газовите струи. Не се виждаше да носят вода. Сал извика нещо, но гласът й потъна във воя на вятъра.

— Използват шушулки — отбеляза Смита.

Фигурите стремително се приближаваха и гласът на Сал прозвуча по-ясно.

— Нашественици! — възбудено крещеше тя.