Вихрен свят

Глава осемнадесетаВойната за Дървото Лондон

Клейв изостана. Хората от Племето Картър го считаха за новак и той действително беше такъв. Не попадна на подходящ семенник, подозираше, че нарочно го бяха оставили да избере някой от по-бавните. Вече прелетя максимално близо до ствола и сега траекторията му бавно го отдалечаваше. По този начин щеше да кацне почти последен.

Стволът на Дървото Лондон беше опасан с въжета, дървени кутии пълзяха от двата края към центъра. Отвориха се почти едновременно и от тях се изсипаха по осем мъже в сини униформи. Ловците очевидно знаеха какво да правят. Ориентирали се мигновено, те изстреляха малки летящи шушулки, с чиято помощ възнамеряваха да се озоват до източната част на средата.

Точно към носителя. Вече двадесетина ловци го бяха обградили от всички страни. По неизвестни причини пламъците от опашката му бяха изчезнали.

Задминали ствола, хората от Племето Картър се връщаха към него откъм западната страна. Редиците им бяха прекалено разредени. Дългите крачни лъкове на ловците изстреляха залп от харпуни с пера. Хората от Племето Картър отвърнаха с арбалетите си. Численото им превъзходство беше почти двойно.

На около километър над главите им висеше джунглата — един огромен зелен свят. За миг Клейв остана с впечатлението, че сблъсъкът с дървото е неизбежен, но после видя пътя на разминаването. Дебелата струя пара вече я нямаше. След джунглата се носеше светъл облак, надупчен от многобройни птичи ята, които правеха отчаяни опити да я достигнат. Най-отзад тъмнееха две малки точици — връзките на Лизет и Хилд от по двадесет реактивни семенника.

Разстоянието до ствола беше прекалено малко и не позволяваше да се види нито древния носител, нито устройството му за закрепване. Двете основни враждуващи групи неотклонно се приближаваха към него, взаимно обсипващи се с харпуни и стрели. Беше ясно, че знаят цената му.

Семенникът на Клейв изпусна последните си струи газ.

Той се плъзна странично, решил да го използва за щит, на езика му бяха най-страшните ругатни, които познаваше. Инерцията все пак продължаваше да го тласка към ствола. Другите вече бяха там. Хората от Племето Картър се пръснаха между сградите и съоръженията, търсейки прикритие срещу летящите харпуни. Мнозина грабнаха късове кора и ги използваха за щитове. Ловците на каторжници предпочетоха да останат в небето, тъй като там свободно опъваха огромните си лъкове.

Скрити зад една издутина на ствола, Антон и още дузина бойци обсипваха със стрели корпуса на носителя.

Семенникът на Мерил се блъсна в някаква дървена колиба. Самата тя благоразумно се беше свила зад него и не пострада от удара. Неколцина ловци напираха към постройката. Мерил покоси двама от тях, после се скри зад колибата.

Тук явно имаше нещо ценно, иначе ловците едва ли щяха да напират толкова. Клейв пусна една стрела по тях и беше сигурен, че улучи някого в крака.

Но всичко сочеше, че носителят е основен обект за защита от страна на ловците. Клейв ясно виждаше как облечени в сини униформи мъже пълзят по мрежите около корпуса.

Почти всички бойци на Племето Картър вече бяха на ствола. Клейв очевидно щеше да се приземи встрани от битката. За момента можеше само да наблюдава. Картината на сражението постепенно се избистряше: усетили численото превъзходство на противника, ловците започваха да се изтеглят. Друга причина за това очевидно беше фактът, че при ръкопашен бой те не бяха в състояние да използват своите дълги лъкове. Имаха и саби, разбира се. Но те едва ли бяха най-подходящото оръжие за бой с хората от Картър, които притежаваха далеч по-дълги ръце и с положителност биха взели превес.

Ловците на копсики притежаваха малки летящи шушулки — от онези, които растат на дърветата-интеграли. Разчитайки на тях, те избраха да останат в небето.

Клейв гледаше как хората от Картър се насочват стремително към група от осем мъже със сини униформи. Ловците включиха семенниците си, взеха малка преднина пред своите преследвачи и започнаха да ги обстрелват с огромните крачни лъкове. Но двамина от Картър вече бяха сред тях, към тях бързо се присъединиха още. Настана ужасно клане. В условията на безтегловност ловците нямаха никакъв шанс. Хората от Картър ги ликвидираха за броени минути, след което започнаха да събират семенниците им.

Щатите Картър печелеха битката, а Клейв продължаваше да се рее!

Голямата дървена кутия бавно пълзеше нагоре по ствола. От нея изскочи новото подкрепление — шестима стрелци с крачни лъкове и сини наметки, предвождани от някакво едро създание в сребристи доспехи. Този силует му беше познат, в него имаше нещо мрачно и смразяващо кръвта. Групата беше все още на около километър встрани.

Един ловец забеляза Клейв, който представляваше лесна, почти неподвижна цел. Харпунът му се заби в семенника. Клейв изчака да се приближи още малко и пусна една стрела. Ловецът ловко я отбягна и продължи да чака. Клейв беше толкова близо, че видя злорадата усмивка на лицето му.

Стрелата на Мерил го прониза в гръб, малко над бъбрека. Усмивката се стопи, замени я болка и ужас. Ръцете инстинктивно хванаха върха на стрелата, щръкнал от корема, тялото се разтърси в предсмъртни конвулсии. Тази отровна папрат сигурно е нещо ужасно, помисли си Клейв.

Семенникът се блъсна в дървото и Клейв го пусна. Вкопчил нокти в кората, той предпазливо се насочи към Мерил с готов за стрелба арбалет. Зърна синя сянка, откроила се за миг на фона на буреносния облак. Прониза я с една стрела, но нямаше време да се зарадва на точния изстрел. Към него се втурна друг, вдигнал сабята високо над главата си. Измъкна харпуна и се приготви за бой.

Ловецът се придвижваше твърде бързо. Клейв го посрещна с удар в лицето, използвайки ръкохватката на арбалета. Човекът политна назад, в следващия миг харпунът на Клейв прониза гърлото му.

Мерил тръгна по издатината на ствола и той я последва. На ръба тя спря и се сниши, това му позволи да зърне носителя, отрупан със сини униформи.

— Не разбирам защо не използват това научно нещо, за да ни избият! — промърмори Мерил.

— Добър въпрос.

Скрита зад една извивка на дървото, групата на Антон даде залп от арбалетите си. Пазачите на носителя отговориха с облак стрели, но без особен успех.

— Очевидно не са в състояние да го използват — отбеляза Клейв. — По-опасни са онези дървени кутии, защото с тях идват подкрепленията им. Трябва да…

— Да прережем въжетата.

— Точно така.

Дебели колкото ръката на Клейв, двете въжета минаваха успоредно покрай ствола. Поредната кутия бавно пълзеше нагоре. Двамата скочиха към по-близкото въже и започнаха да го кълцат със сабите си.

Междувременно шестимата ловци, предвождани от съществото със сребристи дрехи, вече бяха се приближили достатъчно, за да използват дългите крачни лъкове. Клейв и Мерил изправиха парчета кора, за да им служат като щитове срещу стрелите, после Клейв се загледа в мъжа в сребърна униформа. Беше като спомен от кошмарен сън, беше човек, изработен от звездна материя, с лъскава топка вместо глава. Стрелата му отскочи от сребристата броня.

Няколко харпуна с пера вече стърчаха от импровизираните им щитове. Клейв видя как три миниатюрни остриета, подобни на тръни, се забиват в щита на Мерил, на сантиметри от главата й.

Нададе предупредителен вик и Мерил се наведе миг преди поредния залп от тръни да отнесе лицето й.

— О, това е Сребърния мъж — промърмори тя.

— Виждала ли си го?

— Да… Не спирай да режеш… Беше с ловците по време на акцията им в Щатите Картър. Бронята му е непробиваема.

Въжето се скъса в мига, в който над ръба се показа покривът на поредната кутия. Тя се понесе в пространството, а наизскачалите от нея мъже задействаха семенниците си по посока на ствола. Но усилията им бяха напразни, бяха прекалено далеч. Мерил огледа второто въже, което лежеше отпуснато.

— Излишно е да го режем — рече тя. — Очевидно то е част от другото.

— Тогава да се махаме оттук.

Едно друго, по-тънко въже, чезнеше някъде навън…

— Не. По-добре да се присъединим към победителите, иначе рискуваме да изостанем…

— Победители? — погледна я с недоумение Клейв, после се огледа и моментално разбра какво има предвид.

Около носителя гъмжеше от бойци в зелени униформи. Във въздуха се рееха тела на мъже в сини дрехи, а оцелелите ловци се бяха оттеглили зад издатината на ствола с надеждата да получат подкрепления.

По всичко личи, че битката за носителя е приключила, каза си Клейв. Но онези шестимата начело със Сребърния мъж бяха в опасна близост. Всъщност, вече са петима, усмихна се той, доволен от точния си изстрел…

Ордон умря със стрела в гърдите. Образования се вгледа в лицето му, останало прилепено към дебелото стъкло. Нямам какво повече да му кажа, дори и да ме чува, въздъхна той и отново насочи вниманието си към жълтия дисплей.

В сводестия екран личаха пет трепкащи правоъгълника, с помощта на които можеха да се наблюдават всички външни страни на корпуса. В тях се преплитаха тела на мъже и жени, в сини и зелени дрехи… Все още не можеше да прецени кой ще надделее.

Трима моряци се скриха в соплата на двигателите. Образования протегна ръка и докосна сините чертички. Около телата на мъжете се появиха синкави пламъци, те изкрещяха и се хвърлиха встрани. Единият моментално беше пронизан от стрела.

— Убиец! — изкрещя Лори.

— Някои хора просто не обичат да бъдат трупоносци — поклати глава Образования. — И никак не харесват ловците…

— Кланс и аз винаги сме се отнасяли добре към теб!

— Това е вярно. Но какво направихте с останалите от Племето Куин? Нима забрави, че аз съм част от него?

— Племето ти е мъртво! Вашето дърво се е разпаднало! Ние можехме да сме твоето племе, метежнико!

Образования не виждаше защо да я спира. Обвиненията на Лори донякъде бяха подобни на тези, които се въртяха в собствената му глава. Но той вече беше направил избора си.

— А имаш ли представа какво трябва да търпят нашите жени? — меко и беззлобно попита той. — Гавинг щеше да получи разрешение да види жена си след тридесетина дни, но междувременно всеки гражданин можеше да я употребява, когато пожелае. А тя е бременна. Не знае кой е бащата, аз също не съм в състояние да определя това…

— Те ще те убият! — извика Лори. — Искаш ли да чуеш какво е наказанието за бунт?

— Не се притеснявай за мен — отвърна Образования. — Виждам, че променяш темата, вероятно така ти изнася…

Тя обаче вече беше започнала да изрежда санкциите. Звучаха достатъчно застрашително и това усили решимостта му да държи вратите затворени.

Междувременно откри функциите на червения дисплей: средство за наблюдение с помощта на инфрачервени лъчи. Изключи го и тънките червени чертички по ствола изведнъж придобиха плът и кръв. Разпозна фигурите на Клейв и Мерил, преследвани от група въоръжени мъже, предвождани от някакво странно джудже в скафандър.

Клейв и Мерил! Означава ли, че Племето Картър е на моя страна? Това го избави от съмненията.

Облечените в зелено бойци наобиколиха КАРМ. Образования пусна сноп пламъци и изпепели тялото на един от оттеглящите се ловци. Стори го не от жестокост, а по-скоро за да даде сигнал на Картър. АЗ СЪМ С ВАС! Зелените униформи започнаха да се катерят по корпуса на КАРМ, ловците не се виждаха никъде…

Образования докосна двете жълти линии с върховете на пръстите си, после се обърна да поздрави високите, изпръскани с кръв гиганти от джунглата.

Гавинг почувства, че някой го изправя на крака.

— Какво става? — сънено попита той, озовал се между двама мъже, които го подкрепяха под мишниците.

— Трябват ни хора за педалите.

Четиримата ловци измъкнаха сънените каторжници от бараката и ги пришпориха нагоре по туфата. Гавинг успя да запази самообладание, Хорс беше послушен както винаги. Но Алфин протестираше високо и не спря да го прави, дори когато излязоха на осветено от слънцето място.

— Аз съм помощник на човека, който се грижи за устата на дървото! — викаше той. — Не съм някакво впрегатно добиче!

— Качваме хора към Цитаделата — поясни един ловец. — Някой трябва да смени изтощената група. Затова не дрънкай повече! Ще въртиш педалите като всички останали!

— А как да изпълнявам другите си задължения? — не мирясваше Алфин. — Какво ще кажа на Надзирателя?

— Или ще се качиш на седлото, или ще се наложи да обясняваш на твоя надзирател къде са ти заминали топките! — изгуби търпение ловецът. — При това точно преди Празниците!…

Каторжниците на платформата бяха плувнали в пот. Дишаха на пресекулки и изглеждаха полумъртви от изтощение. Моряците им помогнаха да слязат, неволно потръпвайки от допира с мократа им кожа. Поредната група униформени вече заемаше място в асансьора.

Половината небе беше зелено.

Джунглата!, изтръпна Гавинг. Джунглата беше доближила Дървото Лондон!

Край тях останаха само трима моряци. Единият беше офицер и държеше в ръце нещо от старовремската наука — говореща кутия. Останалите изчезнаха с асансьора. Гавинг се намести на седалката и напрегна мускули.

Джунглата беше атакувала Дървото Лондон. Джунглата се движеше. Кой би могъл да допусне подобно нещо? Зеленият облак, огромен и заплашителен, вече отминаваше.

Трябва да направя нещо, стисна зъби той. Но какво? Наблюдаваха го въоръжени мъже.

Дишаше тежко, асансьорът беше вече на десетки километри над него. После усети промяната. Педалите изведнъж олекнаха, неравното скърцане на предавките стана някак по-остро и пронизително. Вдигна глава.

Сандъкът на асансьора падаше, премятайки се във всички посоки. От него изскочиха сини фигурки и се понесоха към ствола. Едната от тях беше особено непохватна. Блъсна се в ствола с прекалено висока скорост, отскочи обратно и започна да пада. Сандъкът падаше още по-бързо.

— Спрете да въртите! — заповяда офицерът. — Останете по местата си!

Нападателите са прерязали въжето, съобрази Гавинг. Какво ще стане сега? Сандъкът очевидно няма да падне тук, а някъде на изток… Ясно си представи как масивната дървена конструкция с трясък се забива в зеленината.

— Офицер, възможно ли е това нещо да се разбие в комплекса за бременни жени? — вдигна глава той.

— Той се намира под клона, на обратната страна… — отвърна онзи. — Но падането е опасно, може би ще нанесе други поражения… По-дяволите, там е училищният комплекс! Карал! Тръгвай на изток по върха на клона и изкарвай всички пред себе си! Не пропускай колибата, в която се провеждат изпити. Скрий хората отдолу и гледай да го сториш достатъчно бързо!

— Слушам! — отвърна мъжът с превързана ръка, отдаде чест и се втурна напред. Оставаха още двама.

— Говори взводен командир Патри — каза в кутията офицерът. — Противникът сряза въжето на асансьора. Какво е положението при вас?

Отговорът беше почти неразбираем. Напрегнат като струна, Гавинг седеше с отворена уста и затворени очи. От цялата му фигура се излъчваше безпомощно покорство.

— … нашите асансьори вървят. Ние… войски. Врагът е многоброен… Повтарям… четиридесет до петдесет… Притискат ни. Завземат КАРМ, но дори… … вързани.

— Виждам две тъмни маси на запад.

— Остави ги… имаме достатъчно грижи. Пращаме още хора към Цитаделата.

— Ясно, Патри изключва.

Образования позна жената с дългите крайници благодарение на необичайно правата й кестенява коса. Беше Деби, придружена от двама непознати мъже. Той се притесни не толкова от арбалетите, насочени в гърдите му, колкото от страха в очите им. Очевидно КАРМ никак не им допадаше.

Остана на място, с широко разперени ръце.

— Аз съм Учения на Племето Куин — представи се той. — Единственият, който може да накара това нещо да лети. Радвам се да те видя, Деби…

— Нещастник! — извика Лори. — Гаден бунтовник! Опиташ ли се да вдигнеш КАРМ, или ще се загубиш в небето, или ще ни размажеш в дървото!

— Това е Лори от ловците на каторжници — невъзмутимо продължи Образования.

Единият от мъжете пристъпи напред.

— Аз съм Антон — представи се той. — Този с мен е През. Деби ни разказа за теб, Образовани. Можем ли да тръгнем веднага? Бойците ще се съберат на външните мрежи… Не ми се иска да влизам в бой със Сребърния мъж, а той е съвсем близо…

— Вързани сме за дървото — каза Образования. — Заповядай да прережат онези въжета там и можем да тръгваме. Преди това обаче ще вземем Клейв и Мерил, без тях не мърдам оттук… Надявам се да ни остане време да приберем и още нещичко…

Той посочи към дисплея, който показваше какво става отгоре. Антон и Деби пристъпиха напред с безкрайно внимание. Страхът им от апаратурата беше очевиден.

— Деби, онази колиба е Лабораторията. Там е четящото устройство, плюс няколко касети. Помниш ги как изглеждат, нали?

Деби кимна.

— Иди да ги прибереш. А бойците на Антон да прережат въжетата на КАРМ.

Вниманието му отново се насочи към екрана. Клейв тичаше с подскоци покрай кората и теглеше Мерил. Тя постоянно се обръщаше и стреляше към преследвачите им. Един от моряците падна, пронизан от стрелата й. Начело на групата излезе мъжът в сребристи дрехи.

— Няма ли начин да ги прикриете с огън? — попита Образования.

— Учен, ти не си водач тук! — отвърна тихо, но твърдо Антон.

— Напротив, аз съм водачът тук! — изръмжа Образования. — Отдавна ми е дошло до гуша да бъда трупоносец!

— Деби, вземи няколко души и иди да прибереш онези неща! — разпореди се Антон. — През, ти ще срежеш въжетата!

Заговори отново едва след като другите излязоха. Очевидно не желаеше свидетели.

— Образовани, ти воювал ли си въобще някога?

— Аз плених КАРМ.

— Ти ли? — усмихна се Антон. — Аз пък мисля, че… Всъщност, това няма значение…

— Колко сме?

— Четиридесет, а може би и по-малко. Не можем да се съберем вътре, налага се да използваме мрежите.

— Искам да освободя и останалите от Племето Куин! — отсече Образования. — Те са във вътрешната туфа, зная къде да ги търся. КАРМ е зареден с достатъчно гориво, ще използваме само спомагателните двигатели. Предполагам, че няма да е трудно…

Антон не бързаше с решението. Продължителното мълчание бе нарушено от гласа на Лори.

— Той не може да управлява КАРМ — извика тя. — Докато аз мога, тъй като съм Чирак на Учения.

— Защо не си я убил? — попита Антон.

— Тя каза истината — въздъхна Образования. — Действително е Чирак на Учения… На онзи, когото бях принуден да убия… Би могла да ни научи на много неща, стига да я убедим… Това е причината, поради която я оставих жива. Вързана едва ли може да ни навреди.

— Нека живее тогава — кимна Антон. — Но предводител на Щатите Картър съм аз!

— Аз пък съм капитан на КАРМ.

Антон кимна, пристъпи към вратите и започна да издава заповеди. Предупреди бойците, че Образования е капитан на КАРМ и на борда всички трябва да изпълняват неговите заповеди. Който не се подчинява, ще бъде считан за метежник. Част от бойците на Картър започнаха да режат въжетата на КАРМ, други обсипаха със стрели преследвачите на Клейв и Мерил, които побързаха да се скрият зад кората. Мъжът в сребърно остана сам и невъзмутимо продължи напред. Той не използваше реактивни семенници, вероятно разполагаше с нещо друго, скрито в скафандъра.

Скоро КАРМ се рееше свободно.

— Те ще ме убият, нали? — прошепна с гняв в гласа Лори.

— Не виждам причини да те харесат — отвърна с едва доловим сарказъм Образования. — Затова те съветвам да си мълчиш, поне на първо време. И изобщо не си въобразявай, че хората от джунглата могат да ти поверят управлението!

Клейв, Мерил и Деби нахлуха като ураган. От ребрата на Деби капеше кръв, но раната очевидно не беше сериозна. Мерил скочи върху Образования и го стисна в прегръдката си.

— Хей, Образовани!… Извинявай, исках да кажа Учен… Свърши страхотна работа! Велика работа! Можеш ли да управляваш това нещо?

Образования бе обзет от чувство на огромно облекчение. Клейв вече е тук, нека той подеме игрите за превъзходство, които предлага Антон. А той самият ще поеме ръководството на КАРМ, макар и да не беше забравил прокобата в думите на Лори… Е, какво толкова… Може пък и да греши…

— Мога да го управлявам — отвърна на глас той.

— А случайно да знаеш къде са останалите от племето? — попита Клейв.

— Всички са във вътрешната туфа. Гавинг е на върха, ще го вземем оттам. Джаян и Миния са при бременните жени. Джини и Алфин трябва да са някъде около Трапезарията. Може би ще се наложи да слезем от КАРМ, за да ги вземем.

— Тогава да се залавяме за работа! — извика Клейв и на лицето му се появи усмивка: — Господи, все още не мога да повярвам!…

— Затова си дошъл, значи… — ухили се Образования. — Е, добре, това няма значение… Деби?

— Взех тези седем касети — обади се високата жена. — Трябваше да се бия за тях… Не успях да открия четящото устройство.

— Вероятно е останало при Кланс… няма значение. Сядай в стола. Клейв и Мерил също, вържете се. — Очите му се извърнаха към екрана: — След няколко вдишвания можем…

— Какво? — попита Клейв, втренчил поглед в дисплеите. — Това място е прекалено странно за мен. А от проклетите картинки направо ми се вие свят… Образовани, можеш ли да отстраниш Сребърния човек?

— Не виждам как, освен ако сам не се пъхне в двигателя. Това, което носи, се нарича скафандър за астронавт.

— Но той ще избие всичките ни съюзници.

— Това хвърлящо оръжие само те приспива и от него се чувстваш прекрасно. Което не означава, че е опасно… Браво, Антон, справи се отлично! А сега си избери един стол.

Антон дишаше тежко, арбалетът му беше насочен между очите на Образования.

— Ти си забави прекалено дълго! — изръмжа той. — И този проклет сребърен…

— Сядай и се връзвай! — прекъсна го Образования. — И кажи колко са жертвите ни.

Образования се мъчеше да следи едновременно всички данни върху екрана. Хора от Картър изчезваха зад ствола, упоените бяха твърде много. Носеха ги на ръце. Мъжът в сребърен скафандър приближаваше към КАРМ без да спира стрелбата със странните си, подобни на тръни стрелички.

Антон се намести в един стол и заби поглед в екрана.

— Не можем да му сторим нищо. Освен това хората се страхуват от носителя, вероятно само аз ще остана вътре…

Човекът със сребърните доспехи приближаваше вратите. Образования събра пръстите си и той отскочи назад, за да се предпази от сблъсък с металната повърхност, която изсъска пред него фигурата му се появи на дисплея, наблюдаващ горната част на кораба. Беше се хванал за мрежите.

— Качил се е на КАРМ — отбеляза Образования.

— Тръгвай — каза Антон.

— Да тръгвам?

— Отнесем ли Сребърния с нас, нашите граждани спокойно биха могли да останат тук. Наши хора ще докарат още реактивни семенници.

— Това е разумно.

Пръстите на Образования се раздвижиха. Мъжът в сребърен костюм остана вкопчен в мрежите. КАРМ се отдели от ствола и потегли надолу.