Вихрен свят

Глава тринадесетаЧирака на Учения

Усещаше приятна отпадналост, сякаш кръвта му ври… Нещо стягаше китките и глезените му, спомените му се подреждаха полека. Образования изчака още малко и предпазливо отвори очи.

Оказа се, че отново е вързан. С късо въже, което майсторски изпъваше крайниците и принуждаваше тялото му да стои изправено. Това май започна да ми става навик, рече си той и леко напрегна мускули. Въжето поддаде с изненадваща лекота. Беше завързан към някаква решетка, с лице към твърда и хладна стена, боядисана в сиво. Вгледа се по-внимателно и откри, че това не е боя, а някаква полупрозрачна маса с дебелина около милиметър.

Никога преди не беше виждал подобно нещо. От разстояние положително би го взел за метал.

Намираше се в летящата кутия, беше пленник на нейните собственици. Изви глава наляво и видя останалите: Миния, Гавинг, Джини и Джаян (която упорито продължаваше да се преструва, че спи). От дясната му страна бяха подредени няколко мъртви птици-сьомги и птици-ленти. Отвъд тях спеше Алфин с щастлива усмивка на лице. До него се беше проснала бременната Илза от Племето Картър. В широко отворените й очи се четеше отчаяние.

— Виждам, че някои от вас вече са будни — обади се приветлив глас над главите им.

Образования изви глава. Ловецът на трупоносци беше едър, мускулест и весел. Ръцете му здраво стискаха решетката до прозореца.

— Не правете опити за освобождение — продължи той. — Ако някой падне в небето, ще си остане завинаги там. Нямаме намерение да се връщаме за никого, просто защото не ни трябват глупаци.

— Можем ли да разговаряме помежду си? — попита Миния.

— Разбира се, но предлагам първо да ме изслушате, по възможност без да ме прекъсвате… Естествено, в момента се чудите какво ще стане с вас. Отговорът е кратък и ясен: водим ви на Дървото Лондон. Там има притегляне, което означава, че ще трябва да свикнете да се държите за разни неща, да пазите равновесие на крака и разни други неща. Убеден съм, че ще ви хареса. Ще получите възможност да подгрявате вода, без да се тревожите накъде ще потегли. В нея ще си приготвяте храна, каквато никога досега не сте вкусвали. Винаги ще знаете къде сте, благодарение на многобройните ориентири. Изхвърленият боклук няма да се връща обратно в краката ви… — Гласът на ловеца се извиси, тъй като някъде отдолу се разнесе остро свистене и пленниците разтревожено се спогледаха.

След малко млъкна. Никой не го слушаше, окованите хора се разпищяха.

Образования усети как нещо го тегли надолу, към краката. Небето, започна да се извърта, на лазурния му фон се мерна част от гората, после изчезна, отстъпвайки място на бели вихри. Зеленината долу бързо се смаляваше.

Подухна влажен ветрец, мъглата наоколо ставаше все по-гъста. Паническите писъци постепенно стихнаха, превръщайки се в скимтене. Сред тях се разнесе гласът на Алфин:

— По дяволите! Кой глупак реши, че трябва де се насочим отново към гадния облак?… — Не каза нищо повече, очевидно съобразил, че няма кой да го чуе.

Пазачът им търпеливо чакаше.

— Неучтиво е трупоносец да прекъсва гражданин — каза той когато тишината най-сетне се възстанови. — Аз съм гражданин. Сега ще ви простя, но това трябва да го имате предвид. Има ли въпроси?

— Кой ви дава право на подобно отношение? — гневно извика Миния.

— Съветвам те никога да не повтаряш този въпрос — хладно отвърна ловецът. — Нещо друго?

Миния моментално смени тона:

— А децата ни? И те ли ще бъдат трупоносци?

— Те ще получат шанс да станат граждани. За това е създаден специален ритуал. Някои предпочитат да не рискуват, други просто се провалят…

Мъглата ги обгърна изцяло, ловецът почти се скри в нея. Връхлетя вълна едри водни капки, всички се измокриха до кости.

Преценил, че никой от събратята му няма да се обади, Образования вдигна глава и попита:

— Дървото Лондон в този буреносен облак ли се намира?

— Не, разбира се — засмя се ловецът. — Влязохме в облака да попълним запасите си от вода. Надявам се, че ще излезем от него веднага след това…

— Как?

— Това е тайна.

Гавинг бавно дойде на себе си. Очите му замаяно прецениха обстановката и се спряха върху лицето на Образования.

— Какво стана? — попита той.

— Единствената добра новина е, че ще живеем на дърво — отвърна онзи.

Докато осмисляше това, Гавинг изпробва здравината на въжетата си.

— Като какви?

— Трупоносци. Слуги. Роби…

— Хм… Все пак е по-добре, отколкото да умреш от жажда… Къде сме? В летящата кутия?

— Точно така.

— Не виждам Клейв. Нито Мерил.

— Отново позна.

— Чувствам се прекрасно — въздъхна Гавинг. — Защо се чувствам толкова добре? Сигурно онези игли са намазани с нещо… Като червените ресни на ветрилната гъба.

— Може би.

— Май нямаш настроение за разговор…

— Просто внимавам, не искам да пропусна нищо — поясни Образования. — Ако разбера как ще стигнем до Дървото Лондон, може би ще успея да ни измъкна. Междувременно убедих представителите на Племето Картър да ни приемат сред себе си…

Гавинг се обърна към Миния. Говориха дълго. Образования не направи опит да ги подслушва, просто защото наоколо беше прекалено шумно. Свистящият грохот намаля, но за сметка на това се усили воят на вятъра.

— Новините са много — каза Миния.

— Знам.

— Като че ли не чувствам нищо. Искам да се ядосам, но не мога.

— Упоени сме.

— Не е това. Аз бях Миния от Триединния Взвод на Туфата Далтън-Куин. След това се загубих в небето и умирах от жажда. Намерих теб и се оженихме. Присъединих се към народа от Тъмната Туфа. Возихме се с Моби и се разбихме в джунгла. А сега какво сме? Трупоносци?… Твърде много промени, твърде много!

— Права си. Аз също съм малко зашеметен, но ще се оправим. Не могат вечно да ни държат упоени. И ти пак си Миния, неустрашимия боец. Предлагам ти обаче да забравиш това, докато не му дойде времето.

— Какво ще правят с нас?

— Не знам. Образования замисля бягство, но аз съм на мнение да изчакаме. Още не знаем достатъчно.

— Е, поне няма да умрем девствени — въздъхна тя, намерила сили да се усмихне.

— Срещнахме се, живи сме. Това е важното. Отиваме на дърво, което може да се движи. Никога вече няма да преживеем суша. Можеше да бъде и по-лошо… Само дето ми липсва Клейв…

Наоколо беше тъмно и влажно. Блесна назъбена светкавица, летящата кутия направи завой. Вятърът започна да духа отдолу, откъм краката им. Там, в тази посока, бавно се оформяше мъгляво петно.

— Ето го — каза Миния.

Ревът на двигателите рязко се усили.

Гавинг се загледа и скоро установи, че това е туфа на дърво-интеграл. За пръв път виждаше дърво от подобна позиция. Летяха към клона отгоре. Туфата беше повелена от Туфата Куин и изглеждаше по-красива. Целият клон беше отрупан със зеленина. В голия край на клона бе закрепена площадка от насечени греди. Явно бе направена с цената на неимоверни усилия.

Грохотът на моторите се усили, летящата кутия се насочи към платформата. После скоростта намаля и корабът започна да се снижава. Проход с формата на дъга, издълбан в самия клон, съединяваше платформата е още една, разположена на обратната страна. В западния и край се виждаше голяма колиба от преплетени клони.

Свистенето стихна.

После нещата се развиха бързо, като на кинолента. От постройката изскочиха хора към кутията. Други се появиха отдолу, вероятно бяха част от екипажа. Гражданите на Дървото Лондон не бяха толкова високи като горските обитатели. Някои носеха дрехи с ярки цветове, но повечето бяха облечени в алени туники. Мъжете имаха гладки обезкосмени лица. Наскачали върху летящата кутия, те се заеха да освобождават затворниците.

Джини, Джаян, Миния и високата жена от Племето Картър бяха развързани една по една. Отведоха ги нанякъде, за известно време не се случи нищо друго.

Първо взеха жените, помисли си Гавинг. Започна да се тревожи, упойката очевидно отслабваше. Не виждаше какво става на платформата. Най-сетне мъжете решиха да го свалят от решетката.

Очакваше нормални течения. Но тук силата на привличането се оказа три пъти по-слаба от тази в Туфата Куин. По тази причина не падна, а бавно се зарея надолу.

Ловците освободиха Алфин и той се ококори. Краката му докоснаха платформата, едновременно с това се затвориха и клепачите му. Изръмжа в знак на протест и отново заспа. Двамата мъже в тъмночервени дрехи бяха принудени да го отнесат на ръце.

Жена с миловидно лице, която едва ли беше на повече от двадесет години, бавно пристъпи към четящото устройство и касетите на Образования.

— На кого принадлежат тези неща? — попита тя.

— Мои са — обади се Образования някъде над главата на падащия Гавинг.

— Остани при мен — заповяда жената. — Умееш ли да ходиш? Съдейки по ръста ти, вероятно си бил обитател на дърво…

Образования докосна платформата, олюля се, но успя да запази равновесие.

— Мога да ходя — обяви той.

— Изчакай ме. Ще отидем до Цитаделата с помощта на КАРМ.

Поведоха Гавинг и Алфин към голямата колиба. Образования ги проследи с очи. Гавинг би му помахал за сбогом, но ръцете му още бяха вързани. Дребен мъж, наконтен в блестяща алена туника, изскочи пред него и тикна в ръцете му огромна птица, която с положителност тежеше повече от него.

— Вземи да я носиш — изръмжа той. — Случайно да умееш да готвиш?

— Не.

— Тръгвай тогава — смушка го дребосъкът.

Гавинг пое подире му, отмятайки полупрозрачната опашка на мъртвата птица. Къде ли отведоха жените?

Миг по-късно ги зърна. Бяха в другия край на площадката, отвъд корпуса на летящата кутия. Миния също го видя и започна да се дърпа.

— Почакайте! Това е моят съпруг!

Макар и с доста забавени движения вследствие на упойката, Гавинг хвърли птицата в ръцете на трупоносеца, който се строполи под тежестта й. Възнамеряваше да хукне към Миния, но двама едри мъже го стиснаха за китките още преди да беше направил първата крачка. Вероятно бяха подготвени за подобна реакция. Единият му нанесе силен удар с юмрук, главата му се завъртя. В следващата секунда се озова във вътрешността на колибата.

Пленникът напрегнато изучаваше Лори, нейният поглед също издаваше любопитство. Беше слаб и жилест мъж на нейните години, с няколко сантиметра по-висок. Косата и брадата му бяха руси, несръчно подстригани. Беше невероятно мръсен. Струйка засъхнала кръв се проточваше от дясното слепоочие до челюстта му. Приличаше по-скоро на трупоносец, падащ от небето върху парче кора, отколкото на учен.

Но очите му бяха умни и проницателни.

— Какво ще стане с тях, гражданко? — попита той.

— Наричай ме Чирак на Учения — отвърна Лори. — Кой си ти?

— Аз съм Учения на Племето Куин.

Това я разсмя.

— Ще ми бъде трудно да те наричам Учен! Нямаш ли име?

— Имах — намусено отвърна мъжът. — Викаха ми Джефър.

— Е, добре, Джефър. Забрави за останалите. Качвай се в КАРМ и гледай да не пречиш на пилота.

— КАРМ? — озърна се озадачено той.

Жената потупа металния корпус на кораба и произнесе името му сричка по сричка:

— Карго-ремонтен модул. Съкратено: КАРМ. А сега влизай вътре!

Образования се подчини, измина няколко крачки и спря. Главата му започна да се върти във всички посоки, сякаш искаше да види всичко наведнъж. Тя го остави на спокойствие. Разбираше го добре — малцина бяха трупоносците, виждали как изглежда вътрешността на КАРМ.

Срещу огромния, извит като свод прозорец-екран от дебело стъкло, бяха наредени десетина стола. По стъклото личаха някакви образи, които очевидно не бяха нито отражения, нито картина отвън. Бяха в самото стъкло — сини, жълти и зелени линии, примесени с букви и цифри.

Пространството зад столовете беше празно. От стените стърчаха странни метални пръти и примки от яко въже — очевидно за прикрепяне на товар. Макар и доста просторна, командната кабина заемаше не повече от една пета от обема на летателния апарат. Какво ли запълваше останалото?

При движение от задните ноздри на КАРМ излиташе огън. Очевидно нещо гореше и то беше в огромни количества, които заемаха по-голямата част от обема му. Горивото вероятно се движи с помощта на помпи и Бог знае какви още чудесии. Като онези, чиито имена беше срещал в касетите: двигател за височина, система за осигуряване на живота, компютър, сензор за маса, ехо лазер…

Упойката отслабваше и в душата му нахлу страх. Дали ще успее да разчете тези цифри в стъклото? Дали някой изобщо ще му позволи това?

Пред прозореца се настани мъж в синьо облекло. Среден на ръст и не особено едър, но все пак прекалено висок за стола. Облегалката за глава стигна едва до лопатките му.

— Моля, откарай ни до Цитаделата — бързо разпореди Чирака.

— Нямам заповед — поклати глава мъжът.

— Така ли, а какви заповеди имаш?

Гласът на жената прозвуча властно.

— Още никакви. Военният флот може би ще прояви интерес към тези… Тези научни работи.

— Защо тогава не ги конфискуваш? Аз пък ще се погрижа да информирам Учения за тяхната съдба! И пленника ли ще конфискуваш? Той казва, че знае да работи с тях. В такъв случай ще е най-добре да конфискуваш и мен, така ще има някой, който да разговаря с него…

Пилотът хвърли мрачен поглед по посока на Образования. Очевидно не му беше приятно да има свидетел на неговото унижение.

— Добре — кимна неохотно той. — Нека бъде Цитаделата.

Ръцете му се плъзнаха по командния пулт. Очевидно подготвено, момичето успя да реагира и ръцете му светкавично се вкопчиха в облегалката на близкия стол. Но Образования беше напълно безпомощен. Тласъкът го изкара от равновесие и той се вкопчи в първото, което му попадна под ръка. Оказа се някаква дръжка, стърчаща от задната стена. Тя се завъртя под натиска на ръцете му, от дюза на пода бликна мръсна вода. Срещнал изпълнения с отвращение поглед на момичето, той побърза да я завърти обратно.

След около двадесет удара на сърцето пилотът отмести пръстите си. Познатият свистящ грохот утихна. Макар и приглушен от металните стени, той беше все така страховит. Образования веднага се насочи към един от столовете.

КАРМ се отдалечаваше от туфата, в посока на изток и навън. Очевидно напускаха Дървото Лондон, но той не посмя да попита. И без това прекалено често се беше правил на глупак. Загледа се в ръцете на пилота. Сводестият екран беше обсипан с цифри и символи, но пилотът докосваше само таблото и сините клавиши по него. Дали синьото не движи КАРМ? Машината очевидно реагираше на определени команди, оцветени в синьо…

— Как се сдоби с тези рани, Джефър? — обади се момичето. От тона й личеше, че не се вълнува кой знае колко от съдбата на новия пленник.

Рани? О, вероятно има предвид драскотините по лицето му.

— Нашето дърво се разпадна — поясни той. — Това става, когато е отдалечено прекалено навън от Мъгливия пръстен. Преди няколко години минахме много близко до Голд.

Това я заинтригува.

— Какво стана с хората?

— Вероятно всички на Туфата Куин са мъртви — въздъхна Образования. — Изключение правим само ние, едва петима… — Умишлено пропусна да включи в бройката Мерил и Клейв.

— Някой път трябва да ми разкажеш по-подробно — отвърна тя, после потупа раницата му: — Какви са тези неща?

— Четящо устройство и касети със записи.

Тя се замисли, мълчанието й продължи изненадващо дълго. След това взе една от касетите и понечи да я тикне в някакъв отвор на командния пулт. Пилотът веднага реагира:

— Хей…

— Това е наука — погледна го тя. — Следователно имам съответните пълномощия.

Натисна два от бутоните върху таблото. Бяха наредени един под друг, различни по цвят: жълт, син, зелен, бял и червен. Останалата част от пространството беше празна. С жълтия бутон се гасяха всички жълти светлини върху екрана. Белият предизвикваше появата на нови символи, всички в бяло…

— Приказывать „меню“.

Върху стъклото изплува познатата таблица със съдържанието. Беше избрала касета за космология. Образования едва сдържа желанието си да скочи и да я удуши.

Това е мое! Освен това е поверително!

— Приказывать „Голд“.

Надписите се смениха. Пилотът гледаше като омагьосан.

— Можеш ли да четеш? — попита Чирака.

— Разбира се.

— Тогава започвай.

— … „Светът на Голдблат вероятно се е образувал от тяло подобно на Нептун, газов гигантски свят в каменния облак около Звездата на Левой и T3 стотици милиарди километри навън. Една свръхнова може да изхвърли външната си обвивка асиметрично вследствие на магнитното поле и да промени скоростта на оставащата неутронна звезда. Орбитите на всички планети отиват по дяволите. Според сценария на Левой, Светът на Голдблат се е доближил твърде много до Звездата на Левой, като перихелият е останал в границата на Рош на неутронната звезда. Силни течения на Рош бързо са превърнали орбитата в окръжност. Планетата вероятно още губи атмосферата си, като наваксва загубените газове с такива от Мъгливия пръстен и газовия тор.

Голдблат предполага, че Звездата на Левой се е превърнала в свръхнова преди един милиард години. През цялото това време планетата е губила от атмосферата си. Сега Светът на Голдблат може да се опише така: ядро от скали и метал…“

— Достатъчно. Радвам се, че можеш да четеш. А разбираш ли това, което прочете?

— Не всичко. Мисля си, че Звездата на Левой е Вой, а Светът на Голдблат е Голд. Останалото… — Образования сви рамене.

Срещна очите на пилота, който побърза да се извърне настрана. Изглеждаше напълно затворен в себе си.

Игри на превъзходство. Чирака го беше засегнала с тези чудесии, които съумя да повика благодарение на кодирани команди.

— И ние разполагаме с тази информация — каза тя. — Съвсем същата, чак до запетайките… Надявам се, че в твоите касети има и нещо ново.

Една сянка на екрана бавно се увеличаваше. Носеха се обратно към Дървото Лондон.

КАРМ влезе в криволинейна траектория към средата на дървото. „Изток те води навън. Навън те води на запад.“ Много ще трябва да учи, ако иска да управлява КАРМ. А той искаше. Не се ли научи да лети с това желязо, положително ще остане трупоносец до края на живота си…

Тук имаше някакви конструкции. Огромни греди образуваха квадрат. Навътре се виждаха четири колиби, но не от преплетени клони, а от истински дъски — здрави и солидни. Стволът беше отрупан с кабели и тръби, които се преплитаха в далечината. До кората се беше прилепила сребърна сфера. Само едно езерце в този мъглив район?, учуди се Образования. Мъже в червени дрехи бяха направили верига и изливаха в кълбото вода от издълбани семенници. Вероятно то също беше изкуствено.

В сравнение с тези сложни съоръжения, Туфата Куин изглеждаше дива и девствена. Но никой не би могъл да каже кое е по-разумното състояние.

— Чирак, от дървото ли режете, за да правите тези конструкции? — попита той.

— Не — отвърна младата жена без да го поглежда. — Носим материал от други дървета-интеграли.

— Това е разумно.

Сега тя се обърна, сепната и ядосана. От него не се искаше да дава оценки за Дървото Лондон. Образования все по-малко я харесваше, но си наложи да потиска обзелата го антипатия. Ако тази жена продължава да се държи като типична гражданка към трупоносец, това едва ли вещаеше нещо добро за Племето Куин.

Стволът стремително се приближаваше. Образования изпусна въздишка на облекчение, когато моторите най-сетне се включиха и КАРМ рязко намали скоростта. Дървените греди се насочиха към прозореца-екран — очевидно такова беше желанието на пилота. Той започна да натиска сините бутони и КАРМ се намести в дървената рамка.

Гледай ръцете му, напомни си Образования.