Вихрен свят

Глава шестнадесетаТътенът на бунта

Гавинг се събуди от докосване по рамото. Огледа се без да помръдва.

Хамаците бяха наредени по три един над друг, той спеше най-горе. В светлата рамка на вратата се очертаваше черният силует на надзирател. Вероятно дремеше седнал — нещо съвсем лесно при слабото притегляне на Дървото Лондон. Алфин се беше облегнал на колоната, към която беше привързан хамака на Гавинг. В шепота му се долавяше възторжена възбуда:

— Възложиха ми работа при устата на дървото!

— Мислех, че само жени се занимават с това — каза Гавинг без да помръдне. Точно под него хъркаше Йорг — един от „укротените“, дундест и тъжен мъж, твърде глупав, за да шпионира когото и да било. Но хамаците все пак бяха много близо един до друг.

— Видях стопанството, когато ни закараха при душовете. Много неща правят не както трябва. Говорих с един надзирател за това и той ме насочи към жената, която управлява стопанството. Името й е Кор и тя ме послуша. Сега съм й съветник.

— Много добре.

— Надявам се да включа и теб в тази работа, но това ще стане след няколкостотин дни. Първо искам да им покажа какво мога аз.

— Успя ли да говориш с Миния, или с Джини?

— Това не бива дори да го помисляш. Стават бесни, когато се опитаме да заговорим жена.

Може би Алфин ще се съгласи да стане връзка с Миния, помисли си Гавинг. Работата при устата на дървото би позволила това… После поклати глава и отхвърли тази идея.

— Днес научих и нещо друго. Дървото се движи благодарение на КАРМ — летящата кутия. Те са населили и други дървета…

— Какво ни касае това?

— Още не знам — сви рамене Алфин и се отправи към хамака си.

Гавинг откри, че му липсва търпение. Отначало не мислеше за нищо друго, освен за бягство. Нощем полудяваше от тревога за Миния. А по-разумно беше да спи, да работи, да чака и да се учи.

Надзирателите не отговаряха на въпроси. Какво беше разбрал, какво беше научил? Жените се грижеха за устата на дървото и готвеха, бременните живееха отделно, мъжете обслужваха машинариите и работеха на дървото, тук в горните покрайнини на туфата. Пленниците се надяваха да бъдат спасени, но никога не помисляха за бунт.

Сега, когато до празниците оставаха само осем нощувки, всякакви мисли за бунт бяха изключени. След това нещата сигурно щяха да се променят, но това по всяка вероятност беше добре известно и на хората от военната флота. Те винаги бяха нащрек, надзирателите рядко се разделяха със своите палки и тояги от твърдо дърво, дълги над половин метър. Според Хорс и жените-надзирателки носят такива. В случай на организиран бунт вероятно и моряците от флотата използват сопи, а не саби…

Какво друго? Велосипедната машинария беше износена. Ако я повреди, това с положителност би нанесло вреда на Дървото Лондон… Малка и незначителна, като повредата на всичко останало, до което имаше достъп… Би могъл да блокира асансьорите, но това едва ли би попречило на военната флота при потушаването на евентуален бунт. За тази цел тя спокойно ще използва КАРМ.

КАРМ е всичко. Намира се в средата на дървото, където е и лабораторията на Учения. Къде ли е Образования? Дали крои нещо? Още преди да ги докарат на Дървото Лондон, той изглеждаше твърдо решен на бягство.

Дали познанията му могат да донесат някаква полза? Ех, защо не сме заедно! Все щяхме да измислим нещо!…

Отдавна беше разбрал, че има опасност цял живот да върти педалите на асансьора или да изпомпва вода нагоре по ствола. След пленяването не беше имал нито един алергичен пристъп. Животът не беше чак толкова лош и той се страхуваше да не свикне с него. След осем нощувки ще му позволят да види собствената си жена…

Щатите Картър бяха напалили огньове около най-голямото цвете във Вселената.

Клейв разпалваше жаравата с помощта на едно одеяло. Ръцете му бяха заровени до лактите в зеленината, за да може да се задържи. Краят на одеялото стискаше с пръстите на краката си и се люлееше напред-назад, в такт с вълнообразните движения, напрягайки се точно толкова, колкото е необходимо.

На осемдесет метра от него бавно се въртеше огромно сребърно цвете. Извръщаше се така, че да улавя слънчевите лъчи.

При липса на течение, огънят бързо би се задушил от собствения си пушек. А в джунглата вятърът е рядко срещано явление. Денят беше спокоен и слънчев. Клейв с готовност изпълняваше възложената му задача, за да тренира краката си.

Подутина колкото детски юмрук личеше на мястото, където се беше счупила бедрената му кост. Под мускулите се напипваше твърда буца, която при движение усещаше с цялото си тяло. Мерил твърдеше, че почти не се вижда, но вероятно искаше да го утеши… А той самият беше твърде свенлив, за да попита някой друг. Костта зарастваше бързо, болката намаляваше с всеки изминал ден. Огромният белег беше розов. Клейв се упражняваше и чакаше войната.

Десетки дни бе прекарал в унес, потопен в кошмара на болката. Източени, нечовешки високи създания се носеха около него в най-различни посоки; зелени фигури изчезваха като призраци в тъмнозеления фон, тихи гласове шепнеха непознати слова, приглушени от вечното шумолене на гъсталака. Трудно му беше да разбере кога е в съзнание и кога бълнува…

Но Мерил беше съвсем реална. Старата безкрака и мрачна Мерил му беше позната до болка. Всички останали бяха пленници на ловците…

— Всички, освен нас. Досещам се защо ни оставиха и ще ги накарам да съжаляват за това!

В продължение на дълго време болката му пречеше да се замисли върху собственото си падение: един водач на ловна експедиция, останал без подчинени; един Председател без племе. Племето Куин е мъртво… Непрекъснато си напомняше, че депресията е неизбежен спътник на възстановяването от тежко нараняване. Криеше се в здрача на джунглата, защото се страхуваше, че раната му ще обрасне с мъх. По-голямата част от времето си прекарваше в сън. Нямаше желание за нищо друго.

Мерил не се отказваше от опитите си да го въвлече в разговор. Според нея нещата не стояха чак толкова зле. Образования беше успял да впечатли Племето Картър и крушенците бяха приети добре, макар и не като граждани.

В един момент се събуди и втренчи изпълнен с недоумение поглед в сияещото лице на Мерил.

— Те ще ми позволят да се бия! — извика тя, след което Клейв научи, че Картър замислят война срещу Дървото Лондон.

Постепенно научаваше все повече неща за хората от джунглата. Племето Картър наброяваше около четиристотин души, като половината от тях бяха трупоносци. Това като че ли нямаше отрицателни последици, защото не бяха лишени от нищо, освен от право на глас в съвета.

Видя много деца и бременни жени, признаци на глад не се забелязваха. Хората от джунглата бяха здрави и щастливи. И разполагаха с доста по-добри оръжия от Племето Куин.

Разпитаха го по време на едно от общите събрания. Трапезарията на Племето Картър представляваше просто разширение в един от тунелите, около двайсет на десет метра. За изненада на Клейв, то се оказа достатъчно, за да побере всички. Край цилиндричните стени се бе събрала гора от човешки глави — граждани, жени, деца и трупоносци. Насреща им седеше Шармана на племето.

— Имаме ли възможност да се доберем до Дървото Лондон? — попита той.

Тази информация беше „поверителна“ и разискванията върху нея се извършиха в пълна тайна, поради опасността от шпиони. Клейв можеше само да предполага изхода от тях, наблюдавайки приготовленията. Част от тях бяха огньовете, значи сигурно щеше да има война…

Вече половин ден раздухваше жаравата. Кракът не го болеше. Скоро щеше да се наложи да смени позата.

Към него се плъзна Кара. Заби харпуна си в зеленината и спря.

— Как се справяш?

— Ти ще кажеш. Харесва ли ти огъня?

Тя погледа малко и кимна с глава:

— Поддържай го по същия начин… След още няколкостотин вдишвания можеш да сложиш нов клон. Как е кракът ти?

— Добре. Може ли да поговорим?

— Трябва да проверя и другите огньове.

Думата „шарман“, който използваха в Племето Картър, очевидно беше еквивалент на „учен“. Вероятно произхождаше от думата „председател“. Същевременно Кара като че ли имаше по-голяма власт от политическия водач, наричан „Комлинк“, който имаше основната грижа за настроението на всеки от племето. Решил, че си струва да привлече вниманието на тази жена, Клейв вдигна глава и каза:

— Шарман, аз съм жител на дърво, а вие очевидно се готвите да нападнете точно такова дърво… Мисля, че бихте имали полза от моите знания.

Тя се замисли, после попита:

— Какво можеш да ми кажеш?

— Най-вече привличането. Вие не сте свикнали с него, за разлика от мен… И от ловците. Ако ти…

Усмивката й се изкриви.

— Да не би да искаш да оглавиш нашите бойци?

— Не е това. Трябва да атакувате средата на дървото и да ги принудите да излязат срещу вас именно там. Защото вече ги видях как се бият в условията на безтегловност и съм сигурен, че вие сте по-добри.

— Вече сме помислили за това — отвърна Кара, забеляза гримасата му и добави: — Не, не спирай. Радвам се, че в това отношение мненията ни съвпадат. Наблюдаваме Дървото Лондон в продължение на десетилетия, разполагаме и с информацията на двама от нашите, които преди време успяха да избягат от там. Знаем, че каторжниците живеят във вътрешната туфа, но носителят се пази по средата на дървото. И се питаме дали първо не трябва да се насочим към него…

Под „носител“ Кара разбираше онази същата летяща кутия, която отнесе хората от Племето Куин. Беше плод на непозната наука и Клейв се чувстваше неудобно от невежеството си. Тръсна глава и направи опит да разсъждава трезво:

— Видях как използват това нещо. С негова помощ прехвърлят бойците си където пожелаят, докато вие се реете из въздуха… Да. Думите ти са точни. Трябва да завземете носителя, нищо, че не умеете да го управлявате.

— Дотук добре — кимна жената.

— Шарман, аз не съм наясно относно плановете ви за атака — продължи Клейв. — Ако прецениш, че заслужавам доверие и ми кажеш нещо повече, може би ще ти дам подобри съвети…

Не за пръв път казваше тези думи. Но резултатът беше един и същ: все едно, че ги е отправил към дървото.

Кара рязко издърпа харпуна си, вейките изпукаха. По дяволите, тя си тръгва!

— И още нещо — добави забързано Клейв. — Добре познавам Образования и съм сигурен, че при първа възможност ще разбере как се управлява този носител. Същото се отнася и за Гавинг…

— Но ние няма как да научим това — отбеляза Шарманката.

— Има — въздъхна Клейв, после сви рамене и добави: — При това само един: да се свържем с Образования преди да нападнем носителя…

После бутна сух гръбначен клон във въглените и отново се зае да размахва одеялото. С крайчеца на окото си забеляза, че Кара все още не си тръгва.

— Ти се нарече Шарман… — промълви тя. — Председател на един загинал народ… Следователно знаеш какво значи да си водач. Разполагаш с тайни, които не бива да станат достояние на врага, едновременно с това си в първите редици по време на бой… какво би казал на гражданите, ако беше на мое място?

Отговорът беше повече от очевиден.

— Бих казал, че водачът не трябва да попада в плен, нито пък да бъде и разпитван — промърмори Клейв. — На твое място, Шарман, аз не бих си губил времето нито за миг. Или ще спася хората си, избивайки ловците, или ще загина!

— А Мерил?

— Тя ще се бие редом с мен. Не, няма смисъл да говориш с нея. Защото ако я пленят, аз няма да я убия…

— Благодаря за честното признание — леко се усмихна Кара.

— Защо нарече фунията „уста на дървото“?

— Сбърках, нали? Джунглата не може да се изхранва по този начин, тъй като липсва вятър. Какво представлява тази фуния?

— Тя кара джунглата да се движи. Цветовете също са част от нея. Тя се насочва към онази част на джунглата, която е най-суха. Помагат й цветовете, които отразяват слънчевата светлина по такъв начин, че завъртат джунглата във вярната посока.

— Говориш за джунглата като за живо същество, притежаващо разум — отбеляза Клейв.

— Точно така — усмихна се тя. — За разумно същество, което обаче не е достатъчно хитро. Именно с тази цел поддържаме тези огньове — те ще изсушат онзи край, който желаем ние и по този начин ще го подлъжат…

— О, така ли?

— В джунглата има десетки форми на живот. Една от тях е нещо като… като гръбнак на всичко. Намира се дълбоко надолу и се храни с умрелите неща, които се носят към центъра. Всичко в джунглата има своето предназначение. Зеленината се състои от най-различни растения, корените им са впити в това, което събира сърцето на джунглата, но след това те изгниват, сами хранят сърцето на джунглата и го защитават, ако нещо голямо го връхлети. Ние също имаме своето място. Ние сме преносители на торовете в посока надолу — мъртва зеленина, отпадъци, собствените ни мъртъвци… Освен това изтребваме паразитите, които правят дупки.

— Как се движи джунглата? Образования не знаеше това…

— Сребърните цветя я завъртат по такъв начин, че фунията се обръща към най-сухата й част. Ако сушата е прекомерна, фунията започва да изпуска гореща па̀ра.

— Добре, а после?

— Време е да гасим огньовете и аз трябва да съобщя това на всички. След това ще се върна…

Стиснала ръката на Джини, Миния следваше Длорис през извивките на тунела. Държеше момичето просто за всеки случай, тъй като устата на дървото остана далеч назад и то изгуби всички шансове да скочи в небето…

Многобройните извивки на тунела я объркваха, вече не знаеше къде се намират. Вероятно някъде около средата на клон, помисли си тя. Към края на дървото туфата би трябвало да се стеснява. Нямаше възможност да види самият ствол, но от посоката на гръбначните клони можеше да прецени, че дървото е под нея и вляво. Преди малко минаха край участък на тунела, в който се разнасяше детска глъч, примесена със сърдити викове на възрастни. Сигурно беше училище. Миния беше сигурна, че е запомнила добре местоположението му.

Пред тях зейна отворената врата на колиба от преплетени клони и Длорис спря.

— Тук ще бъдете прегледани от Чирака на Учения — рече тя. — Нали и двете се съмнявате, че сте бременни? После ще отведа Джини при сестра й и с това задълженията ми към вас се изчерпват!

В колибата имаше двама мъже. Единият носеше синята униформа на флотата, а другият…

— Кой си ти? — попита Длорис.

— Госпожо Надзирател, името ми е Джефър, новият Чирак на Учения. Лори е заета…

Образования дори не беше сънувал, че може да срещне Миния и Джини едновременно.

Все пак се овладя и представи спътника си. Човекът с моряшката униформа се казваше Ордон, очите му проблеснаха любопитно. Двамата с Длорис останаха отвън, а Образования вкара Джини за преглед във вътрешното помещение. Не може да си бременна, каза й веднага той. Сигурно си объркала датите. Тя съобщи новината на Длорис, която кимна и я поведе навън през задния вход на колибата. Не прояви никакво учудване, сякаш предварително знаеше този факт.

На Миния също зададе съответните въпроси. Тя обясни, че е без менструация от дванадесет нощувки преди разпадането на Дървото Далтън-Куин. Образования помълча, после кимна и се обърна към човека от флота:

— Ще трябва да я прегледам.

Ордон разбра.

— Ще чакам отвън — рече той.

Образования обясни какво трябва да направи. Миния повдигна долния край на пончото си и легна на масата, а той се залови за работа. Опипа корема и гърдите й, после взе вагинален секрет и го подложи на тест със специални растителни сокове, получени от Кланс. Беше правил тази проба и в Туфата Куин, под наблюдението на Учения, като част от своето обучение. Някога, много отдавна…

— Бременността протича нормално — каза той — Имаш ли някаква представа кога е станало?

— Не съвсем — въздъхна Миния. — Е, радвам се, че поне теб успях да видя… Може ли да е от Гавинг?

— Времето съвпада, но… Ти беше достъпна за граждани, нали?

— Да.

— Миния, да кажа ли на Гавинг, че е негово?

— Нека помисля — отвърна Миния и започна да връща лентата на спомените. Лицата на повечето мъже бяха мъгляви и това й се понрави. Дали изобщо имаха нещо общо с Гавинг? Но онова арогантно джудже беше отнело две от нощите й… — Не, не му казвай това… А ти знаеш ли каква може да е истината?

— Не.

— Тогава му кажи, че просто трябва да изчакаме. Нека видим как ще изглежда детето…

— Добре.

Джини и Длорис бяха тръгнали надолу към комплекса за бременни жени, който беше доста отдалечен. За щастие помощникът на Образования беше мъж. Всъщност той беше негов пазач и ако беше жена, едва ли щеше да ги остави насаме по време на прегледа…

Миния остана да лежи на масата с вдигнато пончо и разтворени крака.

— Така е по-добре, в случай, че Ордон надникне — промърмори тя, после попита: — Образовани, има ли някакъв шанс да се измъкнем оттук?

При тези обстоятелства не му беше лесно да събере мислите си.

— Не прави нищо без мен, моля те! — рече накрая той. — Безсилни сме до момента, в който открием начин да им отнемем техния КАРМ.

— Не бях сигурна, че още държиш на нас.

— На нас? — изненадано я погледна той. Тук имаше много неща за учене, но това засягаше само него, беше без значение за останалите, за Гавинг и Миния… — Разбира се, че искам да ви освободя! Но срещу КАРМ нямаме никакъв шанс, с негова помощ ще ни върнат отвсякъде… Видя ли наоколо едно джудже? — понечи да каже „като Харп“, но навреме се сети, че Миния не познава Харп.

— Да, даже знам, че се казва Марк. Държи се, като че ли е висок най-малко три метра, но на практика няма и два. Набит, мускулест, обича да се перчи.

Лесно се сети за него, тъй като охлузванията по ръцете й още стояха.

— Той е важен за тях — рече Образования. — По простата причина, че е единственият, който може да носи старата броня.

— Искаш ли да му се случи нещастие?

— Само ако изглежда правдоподобно. Не прави нищо, докато не сме готови да действаме.

Тя внезапно се разсмя.

— Обожавам хладнокръвието ти.

— Наистина ли? Тогава погледни надолу.

Тя погледна, изчерви се и прикри устата си с ръка.

— Откога…?

— Още като си вдигна пончото. Очевидно ми предстои пристъп от любовна мъка.

— Когато за първи път те видях, си помислих… Не, не мърдай… Пазачът е отвън, забрави ли?

Той кимна и остана на мястото си. Тя каза:

— Образовани… — прошепна тя. — Вече съм бременна… Надявам се да е от Гавинг, но… — Докато търсеше подходящите думи усети как Образования прониква в нея. Усмихна се и приглушено добави: — О, виждам, че вече решаваш проблема си…

Пончото беше учудващо удобно. Трябваше само да се дръпне встрани. Наложи му се да прехапе език, за да запази тишина. Свърши след десетина вдишвания, още толкова му бяха необходими, за да си възвърне дар слово.

— Благодаря ти, Миния — прошепна той. — Беше прекрасно! Бях започнал да се страхувам, че… Че съм изгубил интерес към жените…

— Не говори глупости — дрезгаво се засмя Миния. — По-добре кажи коя те е накарала да мислиш така…

— Другият чирак — въздъхна Образования. — Тя е гражданка и се държи с мен така, сякаш съм някакъв крадлив трупоносец! Като с боклук, предназначен за устата на дървото, или пък долен шпионин… Както и да е, това е мой проблем. Благодаря ти.

— Това не беше подарък, Образовани — стисна ръцете му Миния. — И на мен ми писна да правят с мен каквото си поискат! Кога ще бъдем свободни?

— Скоро. Трябва да стане скоро. Според Първия Офицер предстои преместване на дървото…

— Кога?

— След няколко дни, може и по-рано. Ще разбера, когато се върна в Цитаделата. Там Лори подготвя двигателните системи на КАРМ. Бих жертвал единия си тестикул, за да бъда на две места едновременно, но нямаше как да пропусна шанса за среща с теб! Имаш ли начин да предадеш съобщение на Гавинг?

— Изключено.

— Добре. Под клона има няколко колиби една до друга, там са бременните. Мястото е благоприятно за растежа на бебетата заради по-силното притегляне. Въпросът е дали има някоя, която иска да се бие до теб?

— Може би — кимна Миния, помислила си за Хелн.

— „Може би“ не върши работа. Ако нещо се случи, просто грабвай Джаян и всеки друг за когото се сетиш, после потегляй нагоре. Много мъже работят на устата на дървото, вероятно Гавинг и Алфин също са там. Но не бързай, положението наистина трябва да стане драстично.