Триумфът на сукубата

Глава 6

Едно от предимствата да работиш в книжарница, е, че имаш непосредствен достъп до печатните медии:

„Нощно признание“ е пиршество за сетивата, едно от онези редки бижута, които излизат от тъмнината на малките клубове и ресторанти. Разбира се, след концерта във „Верона“ миналата нощ, няма вероятност да продължат да свирят в долнопробни заведения. „Нощно признание“ са на път да се превърнат в любимец номер едно — не само на местно ниво, но и в национален мащаб.

Всички служители от първата смяна охкахме и ахкахме над коментара за концерта в „Сиатъл Таймс“. Бяхме се събрали около бюро „Информация“ и отново, и отново препрочитахме любимите си пасажи. Авторът дори беше добавил две-три думи за биографията на Дъг — след няколко реда хвалебствия на гласа му и държанието му на сцената, беше написал, че Дъг работи в „местна книжарница“. Това много ни хареса. Въпреки че бяхме споменати мимоходом, се почувствахме почти като знаменитости.

Позволих разговорът да се проточи още малко, наслаждавах се на собствената си гордост и радост за Дъг, но накрая трябваше да прекратим приказките.

— Добре, деца, не ми се иска да вадя камшика, но виждам клиенти на вратата.

Разпръснаха се неохотно, но видях Анди да се подсмихва и да казва нещо на Каси като си мислеше, че не гледам. Единствената дума, която долових, беше „камшик“. Очарователно. Човек би си помислил, че ако си с репутация на домина, би имал малко повече авторитет, а не, че ще станеш обект на подигравки.

Днес аз бях единствената „авторитетна“ личност. Пейдж отново беше болна, така че трябваше неофициално да върша и нейната, и моята работа. Поне служителите бяха в добра форма, въпреки дългата нощ, и това малко улесни нещата.

Каси изглеждаше незасегната от снощните преживявания, което ми се стори забележително. Вероятно младите бяха по-издържливи. След толкова пиене и цигари едва ли щях да бъда в толкова добра форма, колкото нея — а аз имах предимството да разполагам със свръхестествената способност да се самолекувам и възстановявам. Опасенията ми относно Алек явно бяха прибързани, реших аз, предвид доброто й настроение.

Всеки път, когато я погледнех, беше усмихната и винаги беше готова да откликне дружелюбно и на клиенти, и на колеги. Спрях да взема нещо от съседната каса и дочух клиент да я пита дали според нея книгите в ръката му ще струват до двайсет и пет долара. Тя прегледа книгите вещо и отговорът й беше готов за десет секунди.

— В момента са 26,57 долара. Ако върнете тази, сумата ще стане 22,88. Това е най-доброто решение, без да превишавате лимита си.

— Наум ли сметна това? — попитах я по-късно.

Трапчинки се появиха на красивите й бузи.

— Следвам магистратура по счетоводство.

— Да, но съм абсолютно сигурна, че счетоводителят ми не може да пресметне данъците ми наум, по дяволите.

— Разбира се. Но това е лесно.

За радост на всички Дъг дойде по обяд. Перчеше се и не можеше да спре да грачи за рецензията и постоянно ме питаше дали съм обърнала внимание на това или на онова в статията. Трябваше няколко пъти да го уверя, че съм я прочела цялата.

Също като Каси, и той не изглеждаше засегнат от купона снощи. Работеше и тичаше наоколо с вече характерната за него енергия. В сравнение с тях двамата, се чувствах вкисната и много неадекватна. Леле. Какво бяха безсмъртието и трансформирането пред свръхчовешките изчисления и поразителните сценични изпълнения?

Когато се върнах от обедна почивка, той буквално спринтира към мен.

— Кинкейд! Кинкейд, трябва да ми помогнеш.

— Какво има?

Той наклони глава към една от касите. Алек се беше облегнал на нея и флиртуваше с Каси. Тя се усмихваше и кимаше ентусиазирано на думите му.

— Алек дойде да ми каже, че е уредил голямо прослушване за „Блу галери“. Трябва да репетираме. Спешно е!

— Мили боже, дай малко по-леко!

— Кинкейд, говоря сериозно. Трябва да ме покриеш. Никой не трябва да разбира, че съм тръгнал. На тях не им пука, а Пейдж и Уорън няма да са тук.

— Колко време ти трябва?

— Целият ден.

— Целият… Това са над дванайсет часа работа! Освен това не мога да затворя. Ще ходя на театър в центъра. Сет едва успя да ни уреди билети в последната минута.

— Тогава… стой до колкото можеш по-късно. Джанис ще затвори.

Поколебах се. Уорън предпочиташе управителя или някой от помощник-управителите да затваря, но Дъг беше прав. И Джанис щеше да се справи.

— Кинкейд — примоли ми се той. — Моля те. Имам нужда от помощ. Знаеш това.

Дъг винаги беше чаровен и неустоим. Но днес нещо у него ме привлече още по-силно. Когато поддадох на молбите му, той ме вдигна и ме завъртя по възможно най-непристоен начин. Две минути по-късно той и Алек тръгнаха и аз се приготвих за един дълъг ден.

Когато вече му се виждаше краят, бях сигурна, че книжарницата ще изгори до основи, докато ме няма. Накрая успях да се измъкна, стигнах до центъра, намерих къде да паркирам и се вмъкнах в театъра, точно когато гасяха светлините. Останала без дъх, се отпуснах на седалката между Сет и тринайсетгодишната му племенница Бранди. От другата му страна братът на Сет и жена му ми махнаха.

Бранди се усмихна. Когато се срещнахме за пръв път, се срамуваше, но сега се отнасяше към мен като към каката, която никога не е имала. Ако със Сет някога се разделяхме, не бях сигурна, че ще мога да стоя далеч от семейството му.

— Не мислех, че ще успееш да дойдеш — каза ми тя, едва виждах чертите й на слабото осветление.

В далечното минало хората щяха да кажат, че тя и майка й имат „ленена“ коса, но вече никой не използваше тази дума. Въпреки това според мен беше много подходящо определение, гледайки бледите златисти отблясъци.

— Просто закъснявам, както е модерно — прошепнах. — Не забравяй това, когато пораснеш. Трябва да държиш мъжете в напрежение. Започнат ли да приемат всичко за даденост, с тях не може да се живее.

Бранди се засмя. Сет само се усмихна, но очите му излъчваха одобрение, докато ме оглеждаше. Бях облечена с виненочервена коприна и косата ми беше прибрана на френски кок. Очите му (отдавна бях открила това) можеха да бъдат също толкова красноречиви и изразителни, колкото и писателските му умения. Съобщенията, които ми изпращаше, не биха могли да минат за прилични на публично място. Той постави ръка върху моята и ръцете ни останаха на бедрото ми до края на представлението. Хванах се, че мисля повече за ръката му, отколкото за отличната пиеса.

После се застояхме със семейството му във фоайето, за да се видим. Тери и Андрея Мортенсен бяха чудесни хора, които винаги се отнасяха към мен с искрена доброта. Познавах антисоциалните навици на Сет и може би гледаха на връзката ни като на последен влак за него. Бранди потвърди това, когато отидохме заедно до тоалетната.

— Татко каза на чичо Сет да гледа да не прецака нещата — информира ме тя, докато си миехме ръцете. — Въпреки че чичо Сет е известен, направо не било за вярване, че имал жена като теб.

Засмях се и пригладих полата на роклята ми.

— Не съм много сигурна. Не мисля, че баща ти оценява Сет достатъчно.

Бранди ми отправи мъдър поглед, достоен за по-възрастен човек.

— Чичо Сет прекара миналия Свети Валентин в библиотеката.

Върнахме се във фоайето и поговорихме още малко, преди Тери да заяви, че е време да се притекат на помощ на бавачката на другите им четири дъщери. Андрея докосна ръката ми, когато тръгвахме.

— Ще дойдеш на купона за рождения ден на Сет, нали?

Изгледах всички изненадано.

— Кога е?

— На Деня на благодарността. Понякога се падат в един и същи ден.

— Голям виц, получаваш и пуйка, и подаръци — отбеляза Тери. Беше по-нисък и по-гладко обръснат от Сет, но иначе приличаше много на по-големия си брат.

— Дори не знаех, че рожденият му ден наближава — погледнах обвинително Сет.

— Бях забравил — ако беше някой друг, това вероятно щеше да е лъжа, но на него му вярвах.

— Е, ще дойдеш ли? — Андрея отново ме изгледа така, сякаш отчаяно иска да подпомогне любовния живот на Сет. Сигурно можех да си издействам хонорар за появата си на партито.

— С удоволствие.

Този път със Сет отидохме у тях. Трансформирах любимата си пижама — памучно долнище и потниче — и се промъкнах в леглото при него. То беше по-голямо от моето и имаше пухена завивка, както и мече на име Дамокъл с тениска на Чикагския университет.

В тъмното, все още под впечатлението на пиесата, се заприказвахме за „Емералд Сити“ и после минахме на книгите като цяло. И двамата бяхме чели много и най-различни книги и скачахме от автор на автор и от жанр на жанр. Възхищавахме се от Тони Морисън и Тенеси Уилямс. Никой от нас не беше успял да прочете докрай „Ана Каренина“. Сет мразеше Джейн Остин, която аз обожавах. Докато спорехме за това-онова, с облекчение забелязах отново, че наистина имахме много общи неща. Сексът не беше единственото нещо между нас, дори и да беше единственото нещо, което стоеше между нас.

Някъде посред литературната дискусия започнах да се унасям. Дългият ден ме беше изтощил и сънят бе жадуван разкош. И Сет изглеждаше изморен. Приближихме се един до друг, лягайки настрани, краката ни се докосваха.

Несвързани мисли кръжаха в главата ми. Как е Обри. Дали бебето на Пейдж ще е момче или момиче. Дали Бастиен е по-близо до целта си да вкара Дана в леглото. Как, за Бога, групата на Дъг беше станала толкова добра толкова бързо.

Отворих очи два часа по-късно, без да знам какво ме е събудило. Сигурно някое от онези невидими неща, които внезапно нарушават съня ти. Все още ни обгръщаше тиха тъмнина, нямаше и следа от утрото. Бледа лунна светлина се процеждаше през прозореца, хвърляйки странни сенки около бюрото и другите мебели в спалнята. За разлика от дома ми в „Куин Ан“, тук уличното движение утихваше през нощта, така че чувах само звука от дишането ни и електрическо жужене.

После забелязах, че със Сет сме се приближили още повече един към друг. Краката ни се бяха преплели, ръцете ни притискаха тялото на другия. Мирисът му изпълни ноздрите ми. Когато очите ми свикнаха с тъмното, забелязах, че и неговите са отворени. Две бездънни езера. Той ме гледаше.

Все още леко сънена, сложих ръка на врата му, зарових пръсти в косата му и приближих лицето си към неговото. Ръката му намери малката част от гърба ми, където потничето се беше отделило от долнището на пижамата ми. Докосна кожата ми, също както на концерта, и ръката му се плъзна настрани, проследявайки извивката на ханша ми, преди да се премести на бедрото ми. Пръстите, които барабаняха силно върху компютърната клавиатура, сега бяха нежни като перце.

Очите ми не се отделиха от неговите, докато се докосвахме, и кълна се, можех да чуя сърцето ми да тупти в ушите. После, въпреки крещящия глас в замъгления ми мозък, се наведох към него и го целунах. Отначало устните ни бяха колебливи, сякаш изненадани, че сме стигнали толкова далеч. Вкусвахме се един друг бавно и внимателно. Ръката му върху задната част на бедрото ми се плъзна нагоре и мисълта, че срамежливия Сет милваше дупето ми, изпрати тръпка по цялото ми тяло. Тих вик замря в гърлото ми и докато езикът ми изследваше устните му, искайки още и още, той внезапно ме събори по гръб с настойчивост, която изненада и двама ни. Другата му ръка се пъхна под потника ми и обхвана едната ми гърда, а през боксерките му усещах, че не само ръцете и устните му искат да продължим.

После, макар и съвсем слабо, усетих и нещо друго. Леко жужене. Нежни ангелски пипала от парещо блаженство бавно преминаха през мен и ме обгърнаха. Опияняващо. По-силно от който и да е опиат, който бях опитвала. Чист живот, чиста енергия.

Беше вкусно и възбуждащо, друго измерение на физическото удоволствие, от което ни делеше само крачка. Фактът, че бях със Сет, правеше всичко дори още по-съблазнително. Ароматът му се носеше от него. Исках да се гмурна, да затворя очи и да бъда безотговорна, докато сладостта му ме изпълваше.

Но не можех. Вярно, добрите ми намерения отслабваха с всяка секунда, но още можех да се владея.

Едва.

Откъснах се от целувката му неохотно, опитвайки се да събера сили и да се отдръпна от него. Още при първия ми опит той незабавно ме пусна.

— Аз… съжалявам — казах, сядайки и закривайки лицето си с ръце. Потърках очи сякаш да се отърся от съня, в който, фигуративно казано, бях попаднала.

— Не можем… То… то започна…

— Само от една целувка.

Беше просто констатация, гласът му бе дрезгав, изпълнен с желание, съненост… и съжаление. Знаеше по-добре от повечето хора колко смъртоносна може да бъде една страстна целувка; почти го бях убила миналия път. Разбира се, тогава ситуацията беше извънредна и тъй като бях на крачка от смъртта, изсмуках повече, отколкото обикновено при една страстна целувка.

— Само от една целувка — повторих печално. Сексуалният акт не беше задължително условие един човек да се отдаде на друг. В тази игра нямаше задни вратички.

Напрегната тишина се спусна около нас и Сет също седна и отдръпна тялото си от моето. Долових искрена болка и вина, когато проговори отново.

— Съжалявам. Не знам… Мислех, че мога да се контролирам. Просто се събудих… и още не се бях разсънил… и тогава…

— Знам — прошепнах в тъмнината. — Знам. И аз съжалявам.

Пак тишина.

— Предполагам — каза той накрая — трябва да легна на дивана…

Затворих очи, чувствайки се ужасно, но знаех, че е прав. Играехме си с огъня с това целомъдрено спане. Беше истинско чудо, че нещо лошо не се беше случило по-рано. Колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах какво можех да му сторя. По дяволите, какво вече съм му сторила, като отнех онези капки живот от него. Седмица от живота му? Няколко дни? Дори и минута би била прекалено много.

Горчивина — към света, не към него — се прокрадна в гласа ми, когато проговорих:

— Не. Аз ще легна на дивана. Това е твоят дом.

— Няма значение. Остави ми поне тази частица кавалерство.

Не казах нищо и за пореден път замълчахме неловко. Сто въпроса висяха във въздуха помежду ни, но нито един от двамата не можеше да ги повдигне. И двамата бяхме виновни. Когато се чувствах неловко, обикновено бягах или се преструвах, че нищо не се е случило. Въпреки че Сет не бягаше, той не започваше разговор, както беше редно, за да разнищи проблема. Така че продължихме да си седим.

Накрая той се изправи.

— Съжалявам. Съжалявам, че го направих.

Обвиняваше себе си, типично за него. Това обаче не беше честно, най-вече защото на практика аз първа го докоснах. Трябваше да кажа нещо още тогава, да го уверя, че не той е виновен. Думите замряха на езика ми, спрени от собствените ми объркани чувства. След още няколко мига, той се отправи към дневната.

Изпънах се на леглото, гушнала Дамокъл, но спах лошо до края на нощта. Утрото дойде и със Сет закусихме сред дори още по-напрегната тишина (най-накрая ми беше направил палачинки), нарушавана от време на време единствено от някоя глупава забележка. Почти не го видях през остатъка от деня.

Същата нощ Бастиен беше в града и по-късно дойде да ме вземе. Закара ме до къщата си, за да изпълним безумното влизане с взлом в дома на Дана. Когато видях излъчващото се от него сияние, разбрах какво го бе довело в центъра.

— Не се ли изморяваш да правиш секс всеки ден? — попитах го. Искаше ми се и аз да бях правила секс снощи.

— Ще се направя, че не съм чул точно този въпрос, Фльор.

Продължи да бърбори за различните си срещи с Дана през последните няколко дни, за това, колко се били сближили и как било само въпрос на време да се случи неизбежното.

Тъй като не реагирах адекватно, той ме изгледа продължително.

— Какво ти става? Изглеждаш ужасно.

Въздъхнах.

— Снощи целунах Сет.

— И?

— Какво „и“?

— Какво друго се случи?

— Ами… нищо. Натискахме се малко, но това беше.

— И?

— И не трябваше да го правя.

Презрително изражение премина по лицето му.

— Една целувка не е нищо. Не е като да си му направила свирка или нещо такова.

— Боже господи! Такъв си задник.

— Не се дръж, сякаш съм обидил деликатната ти душевност. И знаеш какво искам да кажа.

— Няма значение. Бях слаба. Така отнех част от енергията му.

— Фльор, обичам те така, както никога не съм успял да обикна някого, но цялата тази история е абсурдна. Няма да бъдеш щастлива, докато не спиш с него, така че действайте. Привлекателността на забранения плод ще изчезне и двамата ще можете да продължите живота си.

— „Да продължим живота си“? Какво трябва да значи това? — попитах остро.

— Искам да кажа, че една от причините да сте толкова заслепени един от друг, е, че не можете да имате другия. Това не е любов, а нормална човешка реакция, катализатор за физическото привличане — той направи пауза и се замисли. — Маниакалното ти увлечение по книгите му може би също е фактор.

— Не е вярно. Нищо от тези неща не е вярно. Искам да кажа, че книгите му са достатъчно добри да станат основа на религиозно движение, но не е същото. Не затова…

Го обичам? По дяволите. Още не бях сигурна дали го обичам или не. След толкова векове дори вече не бях сигурна какво значи любов.

Бастиен поклати глава — не ми вярваше, но и не искаше да спори с мен.

— Добре. Продължавайте все така. Но продължавам да смятам, че трябва да спиш с него. След това, дори и да не се разделите, поне единият източник на напрежение ще изчезне и ще можете да поддържате що-годе нормална връзка.

Втренчих се натъжена в пространството.

— Не мога. Не и за цяла нощ. Ще отнема години от живота му. Няма да го преживея.

— Глупости. В най-лошия случай ще изгуби само няколко години от живота си. Какво толкова? А и мъжете са правили и по-глупави неща за секс, при това с жени, които дори не харесват. Ако наистина те обича, може би ще сметне, че си заслужава.

Потръпнах. Изобщо не мислех, че си заслужава, но беше прав — мъжете наистина правеха много глупости заради единия секс. Виждала съм това и дори съм го предизвиквала много пъти.

Отказахме се да спорим, когато колата му зави по алеята към дома му. Часовникът тиктакаше и трябваше да започнем операцията. Бастиен беше видял Дана и Бил да излизат с колата, а синът им, който бе тийнейджър, беше отишъл на гости по-надолу по улицата. Станахме невидими за човешките очи, измъкнахме се от задната врата на неговата къща и прескочихме оградата на Дана. Това ме накара да се почувствам като в шпионски филм. Дори ми се прииска да пълзим под лазерни детектори за движение.

— Имат алармена система — прошепнах на Бастиен, докато гледах как разбива ключалката на задната врата. Повечето полезни умения се трупаха с вековете. — Въпреки че сме невидими, алармата ще се активира.

— Няма проблеми. Бях на невидима разузнавателна мисия. Знам кода.

Влязохме и той уверено въведе кода. На панела светна зелена лампичка.

Започнахме от кабинета долу, тъй като това изглеждаше най-логичното място за съхранение на документи. Дана имаше забележително чувство за ред, от което ме побиха тръпки; трябваше да се погрижим да оставим всичко така, както е било.

За съжаление повечето неща бяха абсолютно безполезни. Бележки. Подробни — и истински — бюджетни доклади. Фактури. Съобщения до пресата. Имаше и много снимки, които поне бяха по-интересни от тези по вестниците. Повечето бяха на семейството, на събирания на КЗСЦ. На някои от тях присъстваше и Джоуди, което ме натъжи. Припомних си пъргавия й ум и страстта й към изкуството. Защо човек с нейната интелигентност би искал да има нещо общо с това?

— Не подозирах колко активно работи Джоуди в тази организация — подхвърлих на Бастиен. — Тя не е чак толкова лоша, но Дана я разваля.

— Дана знае как да убеждава хората. Хей, знаеш ли, че фамилията на Джоуди е Даниеле? И че съпругът й се казва Джак?

Посмяхме са на това и продължихме да търсим, докато накрая не се отказахме от кабинета. После преровихме (внимателно, разбира се) всички шкафове и чекмеджета, които открихме на първия етаж. Нищо.

— Може би има тайни ниши зад картините — предположи Бастиен.

— Или пък онова с момчето, което поддържало басейна, е измислица. Явно в работата на Дана няма скрито-покрито и няма за какво да я обвиниш, освен че е предубедена кучка.

Той завъртя очи.

— Остана едно място. Истинското светилище. Спалнята.

Направих гримаса. Побъркваше ме идеята да нахлуя в чужда спалня. Тотално нахлуване в личното пространство. Но Бастиен се беше надъхал и все още вярваше, че този лов на вещици ще даде резултат.

За щастие спалнята имаше подредения стерилен вид на хотелска стая, а не уютната чувствена атмосфера на нечие интимно пространство. Така търсенето беше по-лесно, сякаш бях в необитаемо помещение. Преровихме чекмеджетата и гардеробите, но и тук не намерихме нищо.

— Олеле! — извиках, вперила поглед в едно отворено чекмедже. Бастиен изтича до мен.

— Какво? Какво има?

Вдигнах нещо, което представляваше най-благопристойните бабешки гащи, които бях виждала. Каквито една прабаба би носила. Дори бяха бели. Човек би помислил, че би могла да си позволи малко волност и да си ги купи в синьо или зелено, или нещо такова.

Бастиен ме сръга с лакът, заради пресилената ми реакция.

— Защо си изненадана, нали знаеш какво мисли за съвременната мода?

— Да си целомъдрен е едно, но, Исусе… Докъде стига това нещо? До врата й?

— Върни ги. Трябва да…

Щрак.

И двамата го чухме. Хвърлих на Бастиен паникьосан поглед и пъхнах гащите обратно в чекмеджето.

— Нали каза, че…

Тонът му беше суров.

— Знам, знам.

Някой току-що беше влязъл в къщата.