Триумфът на сукубата

Глава 21

На другата сутрин се събудих с най-ужасното главоболие, което някога съм имала, а това определено означаваше нещо.

Всъщност ме събуди студеният въздух, който нахлуваше през разбитите прозорци и развяваше завесите. В Сиатъл зимите бяха меки, а все още беше ноември. Трансформирах си един дебел пуловер и забелязах, че кръвта на Сол не беше изчезнала от кожата ми при снощното преобразяване. Кръвта беше изсъхнала, образувайки изящни, блестящи червени кристали върху мен и всичко друго. Вдигнах захвърлената ми копринена риза и открих, че върши добра работа за чистене на кристали.

Миналата нощ ми беше като в мъгла и не можех да си спомня детайлите. Предполагам, че можех да хвърля вината за това върху мистериозната течност, която бях изпила. Докато оглеждах разрухата, си спомних повечето неща, а за други можех да се досетя. Не исках да оставам повече тук, намерих мобилния си телефон и извиках такси.

Докато пътувах към Сиатъл, си мислех, че искам единствено да се прибера и да поспя още малко. Смяната ми щеше да започне едва по-късно; Дъг щеше да отвори. Чакай. Не, нямаше. Дъг беше на легло в болницата. Въздъхнах и казах на шофьора да кара към книжарницата.

Когато пристигнах в офиса, ме чакаха три съобщения на гласовата поща. Едното беше от писателя, който щеше да дава автографи тази вечер — Е. Дж. Патнъм. Всичко с полета му било наред, очаквал да пристигне по план. Второто съобщение беше от Бет — обаждаше се, за да каже, че е болна. Исусе. Никой ли не можеше да остане здрав? Така ставахме с двама по-малко. Последното съобщение беше от Уорън — казваше, че ще се върне от Флорида по-късно днес и че ще намине през книжарницата довечера. Реших, че трябва да съм му ядосана, просто заради принципа. Цяла седмица се опитвах да оправя хаоса в книжарницата, докато той играеше голф при температура на въздуха 27 градуса.

Отворих книжарницата и се залепих за едната каса. Недостигът на персонал поне осигуряваше достатъчно работа на всички. Почти нямах време да мисля за случилото се снощи. Или за Дъг. Или за факта, че днес Сет не дойде. Или за караницата ми с Бастиен.

— Вие Джорджина ли сте?

Погледнах към красива жена с японски и американски произход. Лицето и тялото й бяха на границата на затлъстяването, черната й коса беше вързана високо на опашка. Нещо в нея ми се стори познато.

— Аз съм Мади Сато — обясни тя, протягайки ръка. — Сестрата на Дъг.

Здрависах се с нея изумено.

— Не знаех, че Дъг има сестра.

Усмивката й малко помръкна.

Всъщност има доста сестри. Пръснати сме из цялата страна. Всяка се занимава с нещо различно.

— И ти дойде да… видиш Дъг? — поколебах се, това беше деликатна тема, но какво иначе би правила тук?

Тя кимна.

— Бях при него тази сутрин. Той е добре и ти праща поздрави.

Това беше най-добрата новина, която можех да чуя.

— Събудил се е.

— Да. Вкиснат е и е раздразнителен, но иначе е добре. Каза, че в офиса има едни дискове и че си ги иска. Помоли ме да ги взема, ако мога.

— Разбира се, ще ти ги покажа — казах и я поведох. Леле. Сестрата на Дъг.

— Как разбра за Дъг?

— Сет Мортенсен ми се обади.

Спънах се и едва не се блъснах в една витрина с книги за градинарството.

— Откъде познаваш Сет?

— Пиша за списание „Гласът на жените“. Сет имаше някои въпроси за една феминистка организация, преди около месец правеше проучване за книгата си и Дъг му даде имейла ми. Разменихме си няколко писма. Когато Дъг… се разболя, Сет намерил номера ми в Салем и ми се обади снощи.

Част от мен изпита ревност, че Сет си е писал с нея, без да ми каже, но на мига потиснах тези чувства. Беше постъпил много мило. Типично за него. Безшумно, ефикасно и внимателно. Заведох Мади в офиса и намерих дисковете в чекмеджето.

— Снощи ли шофира до тук или днес сутринта?

Тя поклати глава.

— Всъщност Сет дойде да ме вземе.

— Аз… какво? От Салем? Но това е на четири часа път!

— Знам. Беше много мил. Аз нямам кола, така че той тръгна веднага, след като ми се обади, пристигна посред нощ и ме доведе при Дъг.

Господи. Сет беше шофирал осем часа. Нищо чудно, че не дойде; сигурно беше смазан. Това означаваше, че може би не си е тръгнал от болницата, за да избяга от мен. А за да помогне на Дъг. Приятен трепет премина през мен — донякъде от облекчение, донякъде, защото това беше още едно доказателство за добротата на Сет и вниманието му към другите.

Мади ми остави номера на мобилния си и обеща да прати поздрави на Дъг. Докато излизаше от офиса, влезе Джанис.

— Здравей, Джорджина. Лорелай Билиджън е тук.

— О, добре. Чакай! — малко закъсняла реакция. — Искаш да кажеш Е. Дж. Патнъм?

— Не. Определено е Лорелай. Е. Дж. е мъж.

— Знам това, но тя ще дава автографи след седмица. Днес по план е Патнъм. Имам потвърждение от него и прочее.

— Не знам. Знам само, че тя е тук.

Завладя ме ужасното усещане, че потъвам. Последвах Джанис и се здрависах с дребна жена със здраво телосложение, на средна възраст. Бях виждала снимки на Лорелай Билиджън върху кориците на книгите й. Беше съвсем същата — от кафявата й късо подстригана коса до характерното й черно облекло.

— Ще се разходя да разгледам забележителностите, но първо исках да ви се обадя — каза ми тя.

— О, добре. Чудесно! — усмихнах се леко и си наложих да продължа да дишам.

Побъбрихме още малко. Щом си замина, се втурнах обратно в офиса на Пейдж и разрових бюрото й. Наистина в графика й пишеше, че и двамата писатели трябва да дойдат днес. На графика за персонала обаче ги беше сложила в различни дни. Плакатите в книжарницата също ги обявяваха за различни дни, но проверих рекламите във вестниците и видях, че и двамата са определени за един и същи ден. На уебсайта пишеше, че двамата ще дават автографи днес, тоест днес в книжарницата щеше да има фенове и на двамата.

Мили Боже! Беше като в лоша, изпълнена с клишета ситуационна комедия. Имахме двама партньори за танците.

Седнах на бюрото на Пейдж и разтърках слепоочията си. Как се беше случило това? Как може идеалната, стриктна Пейдж да обърка така нещата? Бързо отговорих на въпросите си: може, защото имаше други проблеми. Караше много тежка бременност и поради това не идваше на работа вече трета седмица. Едно такова нещо може да накара всеки да допусне грешка. За нещастие аз трябваше да поправям нещата.

Анди пъхна глава в стаята.

— Здрасти. Ето къде си. Брус каза да те питам дали някой може да помогне в кафенето. Нямат достатъчно хора. И Сет се обади на главната линия на книжарницата. Каза да ти предам, че няма да може за утре.

— Сет се е обадил? — попитах аз глупаво. Значи не спеше. А утре имахме уговорка да слушаме местна келтска група в един клуб. Той обаче отменяше срещата. Благородните причини, поради които мислех, че страни от мен, изведнъж ми се сториха не толкова алтруистични. — Добре. Благодаря.

Втренчих се в нищото. Светът около мен се разпадаше. Не си говорех с двамата мъже, които най-много обичах. Отговарях за книжарница, която нямаше достатъчно служители. Двама писатели щяха да дойдат довечера и двамата щяха да очакват да бъдат център на внимание и да промотират книгите си. Нямахме достатъчно място. На всичкото отгоре се чувствах като парцал. Остатъчните ефекти от наркотика бяха отвратително главоболие, а и не бях спала достатъчно. Убийството на божество определено беше изтощителна работа.

Имах прекалено много задачи и недостатъчно енергия и воля да се захвана с тях. Не разполагах и с достатъчно персонал. Трябваше ми чудо. Божествена намеса. И въпреки че не изглеждаше невъзможно предвид същността на истинската ми работа, нищо такова нямаше да се случи. Освен ако…

Божествена намеса?

Намерих чантата си и извадих една от торбичките с амброзия. Странните кристали запулсираха през мен, докато ги гледах. Какво би станало? Благодарение на тях „Нощно признание“ се бяха издигнали до небето за нула време. Можех ли да се справя сама с един адски работен ден? Кристалите щяха ли да ми дадат повече издържливост и умения, за да се справя? Или щях да се превърна в лигаво секс коте? Вече не вярвах, че снощи Сол ми беше дал от кристалите. Определено ме беше натъпкал с някакъв друг наркотик, за да ме изнасили. Тези обаче… може би щяха да ми предложат вдъхновение и да ме измъкнат от тази каша.

Разбира се, проблемът с опасното пристрастяване към наркотика все още съществуваше. Само че на мен щеше да ми е за пръв път. Дори смъртните трябваше да вземат няколко дози, преди нещата да се оплескат съвсем. Картър ме беше уверил, че ще трябва повече време, преди и аз да откача. Вероятно щеше да ми се размине, стига да не се пристрастя към новото си Аз.

Може би бях прекалено уморена, но не се двоумих повече. Не мисли, просто действай. Поръчах си мокачино с бял шоколад от кафенето и щом се върнах в офиса изсипах наведнъж кристалите. „До дъно“ промърморих и обърнах чашата.

Когато ги изпих, положих глава на бюрото и зачаках нещо да се случи. Каквото и да е. Най-вече все още ми се спеше. Прозях се. Кога започваше да действа това чудо? Как щях да разбера? И, Боже мили, какво щях да правя, ако се окажеше просто поредното бедствие? А ако денят ми станеше дори още по-кошмарен? Не че това беше възможно. Имах двама писатели, планирани за тази вечер. Ревността, на която веднъж Тами се подигра, можеше да се превърне в истина. Две беше лошо число. Две водеше до съревнование. Добави още хора и ще се получи добра компания, не арена за борба за внимание. Била съм на събития, на които едновременно много писатели говорят и четат. Понякога сядат заедно и заедно отговарят на въпроси за писането, вдъхновението и издаването. Идеята беше чудесна. Щеше да бъде прекрасна възможност за феновете на тези писатели, а по-късно въпросните фенове можеха да получат и автографи. Тези събития бяха голяма работа. Трябваше много планиране, голяма реклама, да не говорим колко много персонал.

Две минути по-късно се изправих и осъзнах, че вече мога да мисля адекватно. Нямах време да се чудя кога се беше случило или какво означаваше. Имах прекалено много работа. Умът ми препускаше. След миг бях на първия етаж на лов за Анди. Връчих му списък на служителите.

— Искам да се обадиш на всички, които са в почивка днес, с изключение на болните. Виж дали могат да дойдат. Най-добре за целия ден, но в крайна сметка за колкото успеят. После попитай всички, които са първа смяна, дали могат да останат до края на деня. Кажи им, че ще им платим за извънредния труд.

Анди се втренчи в мен, сякаш никога не ме беше виждал, но не му дадох време да разпитва. Върнах се в офиса, набрах пейджъра на Мария и докато я чаках да дойде, се обадих на Мади Сато. Когато вдигна, й обясних какво се надявам да успее да направи за мен. Звучеше изненадана от молбата ми, но въпреки това се съгласи. А и обеща да се обади от мое име на някого, когото не кипях от желание да чувам.

Мария се появи, още щом затворих телефона. Тя работеше почасово и беше срамежлива и тиха. Предпочиташе да не работи на каса, ако беше възможно, и се чувстваше много по-щастлива, подреждайки рафтовете. Освен това беше забележителен художник.

Връчих й картон, който бях взела от склада.

— Искам да направиш плакат за събитието довечера.

— За раздаването на автографи? — попита тя. — Ъъ… раздаванията.

Вече всички бяха научили за дублирането на датите.

— Няма да е обикновено раздаване на автографи. Ще е литературна бурлеска. Ще е… — Премислих и набързо отхвърлих няколко възможности. — Изумруден литературен фест.

Звучеше скучно, но ясно, а понякога това беше за предпочитане пред гръмката реклама.

— Да, Първи годишен фест. Вмъкни някъде, че ще присъстват тези писатели — връчих й списъка, който бях нахвърлила. — Напиши и че ще дават автографи. И че ще имаме томбола. — Помислих още малко, съчинявайки всичко, докато говорех, идеите просто се лееха от устата ми. — И че десет процента от всички продажби ще бъдат дарени на литературен проект „Пъгит Саунд“.

— Леле — каза тя. — Не знаех, че предстоят такива неща.

— Така е — съгласих се припряно. — Аз също. Нарисувай го, напечатай го, копирай го — няма значение, само го направи. Трябва ми след двайсет минути и трябва да изглежда добре.

Тя примигна и незабавно се залови за работа. Междувременно проведох няколко телефонни разговора. Обяви във вестниците нямаше да свършат работа, но всички имаха уеб сайтове. Обадих се на големите ежедневници и на малките списания за изкуство. Свързах се и с местните писателски сдружения и ги убедих да разпратят имейли на членовете си. Накрая се обадих на радиостанциите. Там проявиха повече неохота да се включат в нещо без предварителна уговорка, но те най-добре можеха да ни направят реклама на момента. Водещите можеха да споменат събитието, без да е нужно да се изработва специално клип. Трябваше доста да ги убеждавам; при повечето обаче вече имахме открити сметки, та плащането беше гарантирано, а и благотворителният аспект не можеше да бъде пренебрегнат. Добре де, трудно можеха да устоят на мен. Въпреки че говорехме по телефона, аз ги ухажвах и убеждавах с безбожна вещина. По едно време Мария спря да работи и ме зяпна хипнотизирано. После поклати глава и се върна към плаката.

Анди се появи със списъка на служителите. Не беше успял да уговори колкото хора ми се искаше, но определено бяхме разширили редиците си. А и повечето от служителите през първата смяна щяха да останат до края на деня.

Точно тогава Мария довърши плаката си и той наистина изглеждаше добре. Отидох с колата до копирния център, който обикновено поемаше поръчките ни и им го връчих.

— Не — отсече категорично шефката, внезапно нарушавайки лудешкия ми ритъм. — Не мога да ги направя за по-малко от час. Ще ми трябват може би три часа.

— Час и половина? — изчуруликах аз. — Става въпрос за благотворителност. Появи се спешен случай.

Тя се намръщи.

— Спешен случай в литературата?

— Винаги има спешни случаи в литературата. Знаете ли колко деца в „Пъгит Саунд“ не могат да четат, защото нямат нужните средства за образование?

За щастие бях в бизнеса с книги и знаех цялата черна статистика. Когато приключих с нея, бойната мацка беше на ръба на сълзите. Щяла да изпълни поръчката ми, обеща тя, и то в искания от мен един час.

Докато плакатите се печатаха, отидох до „Фостърс“. Собственикът беше местен, книжарницата не беше голяма като „Емералд Сити“, но също се славеше като местна забележителност. На практика бяхме конкуренти.

Гарет Фостър, собственикът, вдигна глава, когато влязох.

— Работа ли търсите?

— Аз имам работа за вас — казах му чаровно, облягайки се на щанда. — Искам да се свържете с Абел Варшавски от мое име.

Абел Варшавски беше местен писател, който пишеше широко популярни книги за Тихоокенския Северозапад. С Гарет бяха стари приятели, така че Абел имаше изяви само в книжарницата на Фостър.

Гарет вдигна объркано вежди.

— Абел идва само тук. Знаете това.

— Знам. Точно затова не ви помолих да ми дадете номера му.

Споделих с Гарет как половината персонал в „Емералд Сити“ имат здравословни проблеми. Говорих му за благотворителност и литературна статистика. Изтъкнах, че всъщност не сме конкуренти, тъй като той беше в „Кепитал Хил“, а аз в „Куин Ан“. Освен това в книжната индустрия всички бяхме едно голямо семейство. Всички имахме едни и същи цели.

— Господи, жено — промърмори той, когато приключих. Мисля, че не си бях поела дъх по време на цялата тирада. — Сигурна ли сте, че не си търсите работа?

— Искам Абел само за тази вечер.

Той захапа устната си.

— Дали е възможно Мортенсен да дойде някой път да раздава автографи при нас?

— Хм — замислих се, пазаренето беше в кръвта ми. — Зависи. Вие затваряте няколко часа по-рано от нас, нали? Ще може ли да ми пратите няколко човека да помогнат довечера? Ще им платим, разбира се.

— Много сте наперена — промърмори той. Втренчи се в мен, все още обмисляйки, но вече знаех, че е в ръцете ми. Не можеше да устои. — Добре. Но само ако Мортенсен дойде в пиков момент, като например излизането на следващата му книга.

— Съгласна съм — не ми харесваше да деля с него Сет, но много големи автори правеха по няколко представяния в Сиатъл, когато излизаше тяхна книга. Дано Сет не се разсърдеше, че го пласирам. Е, както и да е. Щях да мисля за това по-късно.

Преди да си тръгна купих от Фостър всички броеве на „Америкън мистъри“ и „Гласът на жените“. Той се поколеба за момент, докато ги маркираше.

— Хей — погледна ме той. — Може би не сте чели разказа, който Мортенсен написа…

— Ами, нека кажем — че той не е първият, когото съм вдъхновила — казах с безгрижна усмивка, вече не ми пукаше за двойничката ми Женивиев.

Като подарък на тръгване дадох на Гарет и един от рекламните ни плакати — бях поискала в копирния център да направят няколко копия, които да взема със себе си, преди да започнат голямата поръчка.

Втренчи се в плаката невярващо.

— Вече сте включили Абел в списъка! Още преди да говорите с мен!

Оставих го зяпнал и отидох да взема плакатите. Върнах се в книжарницата и ги разпределих между трима служители като ги въоръжих и с по един списък на местата, на които да ги сложат. Отпратих ги и се заех с последните приготовления — най-вече разместване на оборудване и разпределяне на задълженията на служителите за вечерта.

В шест часа сякаш се беше случило чудо. Обикновено автографи се раздаваха в кафенето на втория етаж. И днес там щеше да бъде сърцето на шоуто, но накарах да разчистят и останалата част от втория етаж. Наложи се да местим лавици и витрини, докато писателите говореха, но това нямаше значение. Хората искаха да чуят любимите си автори, не да се ровят в книгите.

А само колко хора дойдоха! Е. Дж. Патнъм и Лорелай Билиджън привлякоха съответно фенове на научната фантастика и на съвременните романи. Само това щеше да е повече от достатъчно, но рекламата ми беше докарала още хора. Беше претъпкано. Опитахме се да отворим колкото можем повече място като разместихме мебелите. Не помнех друг път тук да е имало толкова хора.

Патнъм и Билиджън бяха малко изненадани (отначало и недоволни), че изведнъж се озоваха на Изумруден литературен фест, вместо на обикновено раздаване на автографи. Прехвърлих вината за объркването и недоразумението на техните хора и им благодарих, че ще помогнат за благотворителната кауза. Напомних им, че това е добра възможност да привлекат вниманието на хора, които по принцип четат други жанрове и нито един от двамата не остана обиден… много. Всеки трябваше да чете десет минути от книгата си и петнайсет минути да отговаря на въпроси. Да, беше малко претупано за стандартно раздаване на автографи, но се получи добре и имаше достатъчно време всички писатели да отговарят на въпроси на феновете — тоест двамата предвидени плюс Сет, Мади и Абел. През цялото време се разиграваше томбола, а аз изпълнявах ролята на водещ, макар и да не помня какво толкова говорих.

— Не мога да повярвам, че постави Сет на заден план след Патнъм и Билиджън — отбеляза Анди по време на дискусията (само на тях двамата бяхме отделили специално внимание тази вечер). Той е по-голям и от двамата взети заедно.

— А и е изключително добър човек — отвърнах аз.

Сега, когато имах възможност да си отдъхна, не можех да спра да мисля за Сет. Имах чувството, че не бях виждала снизходителната му усмивка от векове. Всъщност никога не бях виждала тениската с надпис „Кептън енд Тенил“20, с която беше. Искаше ми се да изтичам при него, но се въздържах. От мое име Мади го беше помолила да участва. Това беше едно от нещата, които я помолих да свърши тази сутрин.

Говоренето приключи и накарах служителите да върнат почти всичко по местата. Оставихме само кафенето както беше и поставихме по една маса за всеки писател за раздаването на автографи. Дори не толкова известната Мади имаше почитатели. „Гласът на жените“ беше нещо като култ и май успя да спечели няколко нови фенове по време на дискусията.

Докато минавах покрай Сет, който говореше с един фен, улових погледа му и спрях. За момент и двамата се почувствахме неловко и дори амброзията не можа да ми помогне. Между нас стояха прекалено много нерешени проблеми.

— Благодаря — казах простичко. — Благодаря ти, че го правиш.

— Ами — каза той след малко, — познаваш ме. Досега не съм изпускал Изумруден литературен фест. И нямам намерение да изпускам в бъдеще.

Наближаваше време да затваряме, но нямаше вероятнст книжарницата скоро да се опразни; реших да не гоня хората, още имахме ужасно много работа. Точно тогава Уорън се появи.

Застана до мен и двамата заедно се загледахме в минаващите покрай нас.

— Защо — каза той след малко, — се чувствам като родител, който се е прибрал у дома и е хванал детето си тийнейджър да прави купон?

— Пейдж беше дублирала Билиджън и Патнъм. Стори ми се логично решение.

— И кога разбра, че ги е дублирала?

— Тази сутрин.

— Тази сутрин — повтори той. — Значи вместо да разместиш обзавеждането на първия етаж и просто да организираш успоредно раздаването на автографи, реши за по-малко от един ден да спретнеш звездно соаре с мащабна реклама и повече хора, отколкото може да побере книжарницата?

Премигнах. Леле. Това наистина беше много по-лесно решение.

— Всъщност това е фест. Не е соаре. И не забравяй, че е благотворително.

Уорън рязко обърна глава към мен.

— Ще дарим всички приходи?

— Само десет процента — успокоих го аз. — Но една жена от литературния проект остана толкова впечатлена, че иска да обсъдим съвместното ни участие в много по-големи събития за събиране на средства. Вероятно обаче ще стане чак следващата година. Разбира се през пролетта. Нали не искаме да засенчим следващия Изумруден литературен фест?

— Следващия?

— О, да. Вече е традиция.

Летях по гребена на вълната цяла вечер. Бях толкова нахъсана, че сигурно можех да спретна втори Изумруден фест още за утре сутринта. Изведнъж се сетих нещо.

— Хей, да не съм сгафила нещо?

Той потърка очи.

— Джорджина, ти си… — поклати глава. — Нямам думи. Не си сгафила. Определено не. Не сме имали толкова работа и по Коледа — и той ми отправи една от най-топлите си усмивки, спомен от времето, когато бяхме интимни. — Защо не се прибереш? Имаш нужда от почивка. Зениците ти са ужасно разширени.

— Гониш ли ме? Сигурен ли си, че не съм сгафила?

— Не си сгафила. Но чух колко често ти се е налагало да работиш извънредно наред с… всичко останало. Пейдж ще дойде другата седмица и тогава ще седнем и ще поговорим. — Изведнъж забеляза нещо. — Това на касата Гарет Фостър ли е?

Прибрах се без желание. Не беше лесно да изоставя рожбата си. Още се чувствах на върха и леко замаяна, сякаш чист адреналин течеше през вените ми. Не можех просто да се прибера. Трябваше да направя нещо. Да планирам нещо. Да действам. Няколко мъже ме загледаха, докато се разминавахме, и аз им се усмихнах провокативно — единият за малко щеше да падне в кофа за боклук. Може би имаше и други начини да ангажирам времето си тази вечер.

Телефонът ми иззвъня и вдигнах, без да се замисля. Беше Бастиен.

— По дяволите. Забравих, че трябва да проверявам кой ми звъни. Все още не говоря с теб.

— Не затваряй. Трябва да поговорим.

— Не, казах ти…

— Фльор, аз тръгвам.

Долових напрежение и умора в гласа му. Не искаше да каже, че просто ще излиза тази вечер. Еуфорията ми леко избледня.

— Тръгваш си от Сиатъл?

— Да.

— Защо?

— Защото с Дана няма да се получи нищо. И двамата го знаем.

Вече бях пред сградата на апартамента си и гледах в нищото; чаках амброзията да ми даде вдъхновение и да открия начин Бастиен най-накрая да се докопа до Дана. Тъй като нищо не се случи, реших да направя единственото, което можех.

— Веднага идвам.

Вратата беше отключена, когато пристигнах, и влязох вътре. „Мич“ стоеше в кухнята прегърбен, с гръб към мен и подпрял ръце върху плота. Отидох до него, прегърнах го през кръста и отпуснах глава на гърба му.

— Съжалявам — прошепнах.

— Аз също.

— Чрез готвенето не успя ли да опечеш нещата? — едва не се засмях на собствената си шега. Господи, тази амброзия беше върхът.

— Не. Но пък вече мога да правя разкошно крем брюле. Има в хладилника, ако искаш да опиташ — той въздъхна. — Но не, не се получи. Знаеше, че няма да стане, нали? — завъртя се и застана с лице към мен.

Погледнах встрани.

— Да. Но не исках да… Не знам. Може би се надявах. Надявах се да успееш.

Постояхме, без да говорим. Колкото и ядосана да бях, мразех да го гледам така. Разбит. Провален.

— Фльор, искам да ти се извиня за онази нощ…

— Не, ти не си…

— Първо ме изслушай — прекъсна ме той. — Трябва да ти кажа нещо. Нещо за Сет.

И точно тогава, както винаги, когато бях там, на вратата се звънна. Инкубът махна отегчено с ръка.

— Не отваряй.

— Може да е тя.

— Не ми пука. Не искам да я виждам.

Той беше песимист, но аз бях пила от храната на боговете. Чувствах се сякаш можех да направя всичко. Знаех, че мога да направя всичко. Увереността ми и хитростта ми нямаха граници. Бях създала нова традиция в „Емералд Сити“ само за няколко часа. Със сигурност щях да успея да открия някаквасветлина в тунела за Бастиен, ако имах възможност да говоря с Дана лице в лице.

— Все трябва да има начин — казах и се отправих към вратата. — Стани невидим. Искам да говоря с нея.

— Ако изобщо е тя — извика той след мен.

Но все пак беше тя.

— Табита — усмихна се Дана. — Помислих, че те видях да влизаш.

Отвърнах на усмивката й. Със заслепяваща усмивка. Повече нямаше да се държа срамежливо и идиотски в нейно присъствие. Не трябваше изобщо да се правя на нещо, което не съм, а и сега бях във възможно най-добрата си форма.

— Много се радвам, че се отби — казах й аз, топлина се процеждаше през всяка моя пора. Поканих я да влезе сякаш живеех в тази къща. Като се има предвид колко често се виждахме, съвсем спокойно можех и да живея там. — Моля те, влез. Да ти предложа нещо за пиене?

За пръв път хванах Дана неподготвена. Не бях онази Табита, която познаваше и не знаеше какво да прави.

Бастиен беше в кухнята, невидим, предизвикателно скръстил ръце на гърдите си. Намигнах му и се обърнах към Дана.

— Мич излезе за малко, ако ти трябва за нещо.

— О, няма проблем. Мога да… почакам…

Изглежда беше нервна, защото този път аз контролирах ситуацията. Налях и на двете ни студен чай и седнахме на масата. Подех разговор за това кой какво е правил и й разказах за невероятното благотворително събитие, на което съм била в една книжарница в центъра. Дана си възвърна самообладанието и отново стана спокойна и уравновесена. Ако се изключи тесногръдието й, жената можеше да води приличен разговор и ние си паснахме. Жалко, че не използваше интелигентността си за по-полезни неща, помислих си аз.

Докато говорехме за това-онова, решението на проблема с Дана ме осени — беше толкова очевидно. Не знам дали амброзията помогна, но не можех да повярвам колко слепи сме били. Как е възможно да не усетим какво й има? Що за експерти по съблазняването бяхме? Бастиен беше прав. Дана беше загубена кауза.

За него.

— Дана — прекъснах я аз по много нетипичен за Табита начин, — наистина се радвам, че дойде тази вечер, защото исках да те питам нещо.

Тя се задави с чая.

— Да?

Подпрях лакти на масата и облегнах брадичка на ръцете си, така че да я гледам право в очите.

— Преди време каза, че между вас с Бил няма нищо романтично и че това не те интересува. Знаеш ли какво? Не ти вярвам. Мисля, че романтиката ти липсва. Мисля, че жадуваш за нея. Само че не с него.

Лицето на Дана пребледня и тя ококори очи. Бастиен беше наблизо и изглеждаше по същия начин. На този етап обаче нямахме какво да губим.

— Права ли съм? — наведох се към нея. — Нещо липсва, нали? А и лъжеш, че не знаеш какво е секси. Знаеш. Знаеш какво те възбужда и го искаш. Искаш го толкова силно, че почти усещаш вкуса му.

Кълна се, игла да беше паднала, щеше да се чуе. Дана отчаяно се опитваше да контролира дишането си и ме гледаше втренчено, сякаш щях да изчезна, ако мигнеше.

— Да — отвърна накрая тя дрезгаво. — Беше права за много неща. Например че не можем да избираме кого да харесваме. И да… Мисля, че и двете знаем за какво говоря, Табита. — Частица от старата й самоувереност започна да се завръща. — Отначало не бях сигурна. Човек трудно може да те разбере. После обаче видях колко неловки са отношенията ти с приятеля ти; не искаше да говориш за него и каза, че не те привлича. Тогава разбрах. Шоуто с оскъдното бельо, което облече пред мен, ме убеди. Беше невероятна. Не можех да спра да мисля за това. Вече те бях виждала гола в джакузито и ми беше достатъчно трудно. Трябваше пак да те видя гола. После, докато разговаряхме, осъзнах, че си и интелигентна. Ето тази вечер например. — Пое си дълбоко и накъсано въздух и сложи ръка върху моята, пръстите й бавно затанцуваха по кожата ми. — Права си. Наистина искам нещо. Искам го толкова силно, че почти усещам вкуса му. Знам, че е грешно. Знам, че е неморално, но не мога да се променя. Не мога да избирам кого да харесвам. Не мога да спра да те желая.

Ясно защо Бастиен не постигна никакъв успех. Дана искаше мен. Може би от момента, в който излязох от басейна с оскъдния бански. Вгледах се в нея и се замислих за всички ужасни неща, които организацията й беше направила. Замислих се и за Бастиен, когото някакъв демон щеше да измъчва. Понякога да си безсмъртен не е благословия. Сега можех да го спася от тази съдба и да отмъстя на КЗСЦ.

Усмихнах се на Дана и оставих езика на тялото ми да говори вместо мен, докато напрежението се покачваше. Признавам, бях малко изненадана, че е тълкувала предходните ни срещи като свалки от моя страна, но това нямаше значение. Невидимият инкуб беше изчезнал от стаята някъде около „Трябваше пак да те видя гола“. Сега се върна с видеокамера. Възползва се от добре обмисленото ми мълчание и размаха бясно камерата с ликуващо изражение.

Имах силата да променя всичко. Силата да постигна това, за което Бастиен се бореше. Да го спася и да унижа КЗСЦ. Само ако успеех да довърша нещата докрай. Днес амброзията беше доказала, че най-силната ми страна е импровизацията и организирането, способността да върша много неща едновременно и да решавам проблеми. Беше чудесно. Накара ме да се чувствам по-добре, отколкото се чувствах от известно време насам. Може би това ми помогна да осъзная и истината за Дана. Ами предишните ми размишления за амброзията? По отношение на секса? Бяха ли сексуалните ми умения моя силна черта? И тях ли беше подсилила амброзията? Можех ли да побъркам мъж (или жена) в леглото? Като гледах Дана и вече явната й похот, отговорът стана очевиден. Разсмях се похотливо и уверено отметнах косата от лицето си.

Можех и щях да я побъркам. Все пак бях добър екипен играч. И за двата отбора.

Стиснах ръката й и се приближих към нея.

— Чувствам се по абсолютно същия начин.