Триумфът на сукубата

Глава 9

Хубаво сияние — каза Бастиен, когато ми отвори вратата следобед на следващия ден.

— Да. На мен ли го казваш.

В тялото на Табита се вмъкнах вътре и придърпах един висок стол до кухненския плот. Той ми подаде кутийка „Маунтин дю“13 от хладилника.

— Защо си толкова намръщена? Едва ли е било толкова зле.

— Добре беше. Евтин секс в склад. По-късно Сет дойде и постоянно повтаряше колко съм красива.

— Как иначе? — и Бастиен се перчеше със сиянието си. — Няма начин да ти устои. Той е слаб смъртен, като всички останали.

Не обърнах внимание на подигравателното му отношение и изпих половината кутийка на един дъх.

— Като стана въпрос за „слабите смъртни“, как мина футбола снощи?

— Абсурдно скучно. Явно някой друг пише речите на Бил, защото са фантастични, за разлика от умението му да води разговор — не по-добро от на онзи шкаф отсреща. Хубавото обаче е, че говорих с Дана на няколко пъти и замазах щетите, които ти нанесе.

— За Бога, няма ли да престанеш вече? Нищо не съм направила. Ако има някой виновен, то това си ти.

— Хей, не аз паднах по стълбите. Между другото последвах съвета ти и се направих на загрижен брат. Явно ми се върза. Само че…

— Само че какво?

Намръщи се, сините му очи изглеждаха объркани.

— Явно много ме харесва. Пита за работата ми, пита за теб. Нещо обаче не е наред. Нямам чувството, че…

— Че ще ти се нахвърли в най-скоро време? Ха! Никога не бих предположила.

Изражението му стана сурово, нито следа от съмнение.

— Въпрос на време е, това е. Както в онзи манастир в Брюксел. Помниш ли колко добре се наредиха нещата?

Усмихнах се.

— Въпрос на време значи. Разбира се. Какви са плановете ти за днес?

— Нямам планове. Сигурно по-късно ще изляза, но сега мисля да се помотая тук. Мич трябва да работи все пак.

— Да се измъкнем и да отидем на кино или нещо такова.

Честно казано жадувах да правя нещо що-годе интересно. Най-накрая беше дошъл почивният ми ден — точно навреме. Само се притеснявах, че не знам какво става в книжарницата, след като, по-точно ако, Дъг е отишъл сутринта. Ако Уорън или Пейдж бяха на работа, можеше да го отстранят за известно време. Аз обаче нямах тази власт, пък и не исках да загубя подкрепата му. Накрая реших да звънна на Джанис и й казах да се обади незабавно на мобилния ми, ако Дъг отново създава проблеми. Засега не беше звъннала.

Бастиен благоволи да прояви интерес към предложението ми за кино.

— Дават ли нещо интересно?

На вратата се звънна, преди да успеем да проверим.

— Божичко. Винаги когато дойда, имам чувството, че съм на Централна гара.

— Може би са от Свидетелите на Йехова14 — предположи той, проверявайки незабелязано кой е. — Ха. Джоуди е. Интересно какво иска.

Сигурно посещението на Дана би било по-ползотворно, но почувствах облекчение, че е Джоуди.

— Остави я да си върви. Нали се предполага, че си на работа?

Той ме сръга с лакът.

— Ти й отвори.

— Аз?

— Разбира се. Измисли причина защо си дошла. Тя е близка с Дана. Може да разузнаеш това-онова.

— О, за Бога…

Звънна се отново и Бастиен ме погледна умоляващо. Имах добро мнение за Джоуди, но идеята да се меся в неговите работи не ми харесваше. Мърморейки, отидох до вратата. Може би беше дошла да донесе курабийки или нещо такова, помислих си аз. Лицето й разцъфна в усмивка, когато ме видя.

— Надявах се да си тук! Мисля, че съм запомнила пасата ти.

И аз й се усмихнах.

— Добра памет. Мич ли търсиш? Той е на работа.

— Не точно. Видях колата ти и реших да видя как си. На гости ли си?

— Ами да. Днес е почивният ми ден и му обещах да… свърша малко работа в градината.

Бастиен се навърташе наоколо невидим и направо се разтопи от удоволствие.

— Денят е идеален за това — съгласи се тя. Беше права: хладно, но слънчево, а това рядко се случваше през зимата. Поне днес не валеше.

— Какво ще правиш? Очевидно хората по поддръжката са събрали повечето листа.

Така беше. Опитах се да измисля нещо безполезно, за което жителите на предградията не биха платили на друг да го направи.

— Ще засадя някои цветя.

— О! — тя плесна с ръце, кафявите й очи светнаха. — Това е страхотна идея! Искаш ли помощ?

— Ами…

До мен Бастиен едва не припадна. Закима отривисто с глава и оформи с устни думата „разузнаване“.

Изобщо не ми се работеше точно в почивния ми ден, но явно сама се бях закопала.

— Разбира се. Така или иначе не съм сигурна какво трябва да правя — това беше много, ама много меко казано.

— Ще си взема палтото и ще отидем в любимия ми разсадник — изпищя тя. — Ще бъде толкова забавно!

Втурна се към къщата си, а аз вперих поглед в Бастиен.

— Мразя те.

— Вярвам ти — потупа ме той по гърба. — Сигурен съм, че имаш златни ръце, Фльор. Ако ли не, можеш да си трансформираш такива.

— Длъжник си ми. Голям длъжник.

Джоуди ни закара в разсадник, който ми заприлича на лабиринт от зеленина. Всъщност „зеленина“ не беше точната дума. Много от дърветата и растенията бяха загубили листата си и бяха станали кафяви или жълти с напредването на зимата. Може би по-скоро лабиринт от растения.

— Още са живи — каза ми тя, преценявайки растенията с вещо око. — Въпреки че сега не е много подходящо за садене. Все пак можем да измислим нещо, земята още не е вкочанена.

Направих гримаса.

— Ще се изцапаме.

Тя се засмя.

— Откъде ти дойде идеята за градинарство?

— Брат ми… невинаги преценява добре нещата. И е много убедителен, когато реши. И досаден. И настоятелен.

— Това се вижда. И е много сладък. На бас, че може да накара жените да правят каквото поиска.

— Нямаш представа колко си права.

Това я накара да се усмихне отново.

— Не се притеснявай. Започнеш ли да се занимаваш с това, ще ти хареса. А и не е толкова мръсно. Ако ще си говорим за мръсотии, някой ден ще ти разкажа за Гватемала.

— Кога си била в Гватемала? — леле, някак все си мислех, че ходи на почивка в Малибу и Париж.

— Когато бях в Корпуса на мира.

— Била си в Корпуса на мира?

— Да. Когато бях по-млада.

Вгледах се в нея, докато избираше растенията. Джоуди е била в Корпуса на мира и е работела като детска учителка.

Определено имаше творчески талант. Беше умна и с приятен характер. Как се беше забъркала с Дана, по дяволите?

Накрая купихме растения, наречени Коледна звезда и няколко луковици, за които ме предупреди, че може да не поникнат през пролетта. Върнахме се в къщата на Бастиен, сложихме си палта и ръкавици и започнахме да копаем в предната градина. По едно време видях Бастиен да надниква през прозореца и да ми маха; изплезих му се, докато Джоуди не гледаше.

Джоуди с удоволствие ми разказа за миналото си. Задавах й въпроси от време на време и тя продължаваше да разказва. Слушах я, понякога коментирах казаното и въпреки че не ми се искаше да си призная, следобедът мина много приятно. Тя беше права — градинарството не беше никак лошо, след като веднъж започнеш. Неминуемо започна да говори за КЗСЦ и бях хем изненадана, хем облекчена, когато призна, че не е много доволна.

— Искам да кажа — обясняваше тя, — аз ги подкрепям. Много. Просто понякога ми се иска да правехме нещата по малко по-различен начин.

Погледнах нагоре, доволна да си почина от ровенето в земята.

— Кои неща?

Тя стисна сладките си устни.

— Ами… например… Много време отделяме да казваме на хората какво да правят и какво да не правят. Опитваме се да направим живота им по-добър и това е хубаво. Все пак, както Дана казва, един грам профилактика струва колкото един килограм лекарство.

Пфу. Какво клише само.

— Но ми се иска и да правехме нещо за онези, които наистина имат нужда от помощ. Знаеш ли на колко много семейства в района не им достига храна? Би било чудесно да работим заедно с местните благотворителни организации за раздаване на храна, да им помагаме — особено сега, когато наближават празниците. Или пък… да помагаме на младежите да вземат умни решения. Ходила съм в приюти за момичета, които вече са тръгнали по лош път. Някои са бегълки. Други са бременни. Дана твърди, че са изгубена кауза, но…

— Ти не си съгласна? — попитах внимателно.

Тя спря да копае и се загледа невиждащо в луковицата, която държеше.

— Според мен на всеки може да бъде помогнато, но Дана… Тя е толкова умна. Тези неща ги разбира повече от мен. Имам й доверие.

— Съмнението не е лошо нещо.

— Да, сигурно. Просто, ами… тя ми е добра приятелка. — Очите й се фокусираха върху нещо, което не беше тук, нещо далечно и отминало. — Преди две години с Джак имахме проблеми. Знаеш, случва се. Няма идеална връзка.

— Да — съгласих се горчиво.

— Както и да е, тя ми помогна да го преживея. Чувствам се малко…

— Задължена?

Джоуди се замисли.

— Аз… не знам. Вероятно. Понякога не мога да я позная… може да те изненада и да ти поднесе неща, които не очакваш. Друг път… — поклати глава и се засмя нервно. — Не знам какво говоря. Тя е прекрасна. Най-невероятният човек, когото познавам. Прави толкова добрини.

След това рязко смени темата и аз не казах нищо. Заприказвахме се за по-жизнерадостни неща и скоро се смеех заедно с нея и се наслаждавах на компанията й. По едно време притичах до кухнята на Бастиен и направих горещ шоколад. Изпихме го навън, когато приключихме със саденето, докато седяхме и се възхищавахме на добре свършената работа. Въпреки първоначалното ми лошо предчувствие, бях доволна от крайния резултат.

— Виж — каза Джоуди. — Дана се прибира.

И за доказателство експлорърът на Дана спря пред съседната къща и миг по-късно самата Дана се появи. Дари ни с една от усмивките си а ла Ледената кучка.

— Изглежда приятно.

Предишната бъбривост на Джоуди сякаш се стопи.

— Табита имаше нужда от помощ в градината и аз се отзовах.

— Много мило от твоя страна.

Дана отправи на другата жена поглед, който не успях да разчета — може би на неодобрение и вероятно гняв. Пред Бастиен твърдях друго, но сега изпитах чувството, че вероятно съм ядосала Дана повече, отколкото подозирах и че наистина съм създала лошо впечатление, както той все ме обвиняваше. Очевидно Дана беше изказала гласно мнението си за мен пред Джоуди.

Гледах как през лицето на Джоуди преминаха редица емоции. Бях сигурна, че е много по-силна, отколкото показваше, и за части от секундата имах чувството, че ще й се противопостави. След като се гледаха известно време, накрая Джоуди отстъпи и отклони поглед.

Може би тогава трябваше да се усмихна предвзето и да се опитам да кажа нещо двусмислено в стила на Дана, но честно казано бях ядосана на неодобрението й. Нямаше право да постъпва така с Джоуди.

— Беше невероятно мило от нейна страна — казах рязко. — Джоуди е един от рядко срещаните наистина добри хора на този свят. Тя не само се прави на добра, но, разбира се, ти вече знаеш това.

Джоуди силно се изчерви и усмивката на Дана леко помръкна.

— Да. Да, така е. Как е глезенът ти?

— Като нов.

— Радвам се.

Настъпи неловко мълчание. Реших, че Дана първа трябва да наруши тишината, колкото и страховита да беше. Тя, разбира се, беше майстор в чакането и не се изненадах, когато Джоуди първа се пропука. Честно казано не я виня.

— Ами Джак скоро трябва да си дойде. Трябва да вървя.

Изправих се с нея и й помогнах да събере инструментите си. Разменихме си сковано няколко реплики и после се разделихме.

— Какво стана? Какво стана? — възкликна Бастиен, когато се прибрах вътре. — Видях Дана навън.

— Нищо ново. Джоуди е светица, Дана е кучка. Надявам се да побързаш и да приключиш с това.

— По дяволите, опитвам се! Предполагам не си научила нищо полезно?

— Не точно… Но подозирам, че Джоуди знае нещо за Дана. Нещо достатъчно пикантно, дори за теб. Обаче не ми го каза.

Инкубът се хвана за тази информация като куче за кокал.

— Трябва да разбереш всичко. Утре й се обади. Заведи я на обяд.

— Исусе, Бастиен! Харесвам я, но няма да върша твоята работа вместо теб. Това е твоето шоу, забрави ли? Освен това и аз имам личен живот.

Той се намръщи.

— Това е спорен въпрос.

— Какво толкова те вълнува тази Дана? Бих искала да я видя в калта, но начинът, по който реагираш… Не знам. Сякаш това направо те побърква.

— Защо да не ме вълнува? Вече не си правиш труда да си играеш с душите на хората, но това не значи, че нас, другите, не ни е грижа за кариерите ни.

Познавах Бастиен прекалено добре и заподозрях, че има и друга причина, заради която се карахме постоянно.

— Само това ли е, а? Добрата старомодна американска бизнес етика?

— Да — отвърна рязко той. — И в това няма нищо лошо.

Втренчихме погледи един в друг и се опитах да му внуша, че знам, че не ми казва всичко. Той отвърна студено на погледа ми, но не поддаде. Накрая поклатих глава, не исках да започваме поредната кавга.

— Може ли да ползвам джакузито? — попитах вместо това.

Той махна с ръка към задната градина.

— Разбира се. Къщата е твоя. Използвай ме и си върви.

— Държиш се детински.

Не отговори и отиде да гледа телевизия.

Минах по пътечката и вдигнах капака на джакузито. Лъхна ме гореща пара и въздъхнах от удоволствие. Беше много декадентско, след като цял ден бях на студа. Огледах се и дръпнах увития с растения параван. Той беше от три части, между две, от които имаше място, колкото да се провре човек. Сумракът бързо отстъпваше на тъмнината и съседите не можеха да ме видят.

Съблякох дрехите си и опитах водата с крак. Горещо. Много горещо. Извадих крака си и изчаках, преди да опитам отново. Бавно потопих и останалата част от тялото си, малко по малко. Когато най-накрая водата ми стигна до врата, издишах доволно и облегнах глава на ръба. Фантастично. Пуснах мехурчетата и затворих очи. Изведнъж имах чувството, че мога да забравя всичко. Дъг. Мъжа от клуба. Дана. Сет.

Е, може би не точно Сет. Но поне можех да забравя лошите неща.

Когато косата ми се накъдри от парата и по челото ми започна да се стича пот, се изправих и седнах на ръба на ваната, за да изсъхна. Много хора не харесват джакузитата на открито, но аз ги предпочитах пред тези на закрито. Нищо не можеше да се сравни с рязката смяна на температурата.

След като се охладих, се върнах във водата, готова да повторя процедурата. Можех да го правя цяла нощ и щях да бъда доволна.

Бях във водата едва от няколко минути, когато чух звук от скършено клонче. Беше като клише от лошо направен филм на ужасите, но въпреки това ме уплаши. Изскочих от джакузито, пръскайки вода навсякъде, когато чух шумолене на листа и храсти.

— Бастиен! — извиках, втурвайки се в къщата.

Той влетя в стаята блед и стреснат.

— Какво има?

Отдръпнах се от вратата и посочих навън.

— Там има някого.

Всъщност нищо не можеше да ме нарани, разбира се, но безсмъртието не те освобождава от инстинктивния страх. После щях да имам време да се срамувам от типично женската си реакция.

Очите му се стрелнаха към двора и без да се поколебае, излезе навън да огледа. Моят рицар. Зачаках в кухнята, пръскайки вода по дървения под. Сърцето ми още биеше силно. Върна се минути по-късно и поклати глава.

— Навън няма нищо. Сигурно си си въобразила.

— Не. Имаше нещо. Чух го.

— Тогава трябва да е било животно. — Изведнъж се усмихна. — Или Рийс търси забавления.

Когато не се засмях, дойде до мен и ме прегърна, без да се тревожи, че ще се измокри. Тялото ми трепереше до неговото.

— Спокойно — прошепна той. — Добре си. В безопасност си.

Съблече сакото си и ме уви с него. Беше прекалено голямо, но се почувствах чудесно. Сгуших се в него, все още прекалено объркана, за да се трансформирам в някакви по-удобни дрехи.

— Стига, Фльор. Знаеш, че съм тук. Знаеш, че няма да позволя нещо да ти се случи.

Лошите чувства от кавгата преди малко бяха забравени и изведнъж отново всичко беше постарому. Заведе ме горе в спалнята, все още прегръщайки ме. Докато вървяхме, си направих сухи дрехи и се трансформирах в Джорджина. Той също придоби обичайната си форма, дръпна ме в леглото при себе си и главата ми легна на гърдите му.

Много безсмъртни не могат да разберат взаимоотношенията между сукубите и инкубите. Ние се докосваме много, уж невинно, но все пак интимно според повечето стандарти. През годините много пъти са ме обвинявали, че имам сексуална връзка с Бастиен или с друг инкуб. Истината обаче беше, че докато бяхме заедно, между нас нямаше нищо романтично. Бяхме близки физически и емоционално, но това бе породено от приятелство — нищо повече.

Защото, честно казано, когато по-голямата част от съществуването ти минава в отдаване на непознати, изглежда глупаво да не се наслаждаваш на физическа връзка с онези, които наистина обичаш. И отново, под „физическа връзка“ имах предвид малките неща, а не постигането на оргазъм или нещо подобно. Милване. Галене. Масаж. Целувки тук и там. Това бяха признаци на близост. Имахме нужда точно от такива неща, вероятно за да запазим разума си при нашия начин на живот. Беше успокояващо да знаеш, че чрез тях и другият получава същото удовлетворение. Нямаше да мога да имам толкова емоционална връзка, ако бях потърсила физическа близост да кажем с Хю или вампирите. За тях това щеше да е съвсем различно.

Ето затова можех да лежа в леглото на Бастиен, полугола, преплела тяло с неговото. Смяхме се под чаршафите, припомняйки си как бяхме спали в подобни — но по-неудобни — легла. Каюти на кораби. Тесни легна в пансиони. Крайпътни мотели. После се сгушихме, за да се топлим и да се пазим един друг.

Останах при него през цялата нощ. Той ме прегръщаше като истински джентълмен, като Сет. С Бастиен обаче не се мятах и въртях до сутринта, не се тревожех какви щети може да нанесе едно невнимателно докосване. За пръв път от седмици спах толкова хубаво.

Когато се прибрах на другия ден, се обадих на Сет и го попитах дали вчера е бил в книжарницата. Каза, че е бил и че Дъг се е държал съвсем нормално.

— Беше малко шантав и весел, но не като онзи ден.

— Добре. Дано му е минало.

Настъпи неловка пауза и Сет попита прекалено небрежно:

— Пак ли излиза снощи? Обадих се доста късно, но не те намерих.

— А, да. Пренощувах у Бастиен.

— О!

Тишина.

— Не е каквото си мислиш — припряно го уверих. — Само спахме. Съвсем платонически. Също както…

— С мен?

Тишина.

— Нищо не се случи. Той ми е като брат. Честно. Той е последният човек, от когото можеш да ревнуваш.

— Не ревнувам. Не точно. След като казваш, че между вас няма нищо, значи няма нищо. Не исках да прозвучи, сякаш те обвинявам в лъжа. Знаеш, че не бих го направил.

Спомних си оралния секс в клуба и голата ми кожа, притисната до кожата на Бастиен. Не лъжех, но и не казвах на Сет цялата истина.

Няколко дни по-късно със Сет отидохме на още един концерт на „Нощно признание“. С Дъг работихме заедно цяла седмица и се държахме цивилизовано, но не точно приятелски. Сет дойде да ме вземе от къщи и отново зяпна в почуда, като ме видя. Бях на лов предната вечер с Бастиен (въпреки възгледите си) и бях взела още една жертва. Сиянието още не се беше загубило, щях да изглеждам секси, дори и да бях облечена с чувал. Затова предполагам роклята, с която бях, беше откровено жестока — къса сива памучна рокля, с панделка, която минаваше точно под гърдите ми. Тънките й презрамки описваха буквата V и разкриваха доста плът; долната част падаше леко и на вълни и стигаше до коляното ми. Приличаше на лятна рокля.

Сет ме обгърна с ръце и прошепна във врата ми:

— Не спираш да ме изненадваш. Все си мисля, че те познавам добре, а после те виждам и…

Не успя да довърши, но очите му бяха достатъчно красноречиви. Те обхождаха тялото ми и караха вътрешностите ми да се разтапят. „Хвърли ме на леглото и ме вземи“, замолих го мислено. На глас обаче казах:

— Трябва да вървим.

На концерта „Нощно признание“ се представиха толкова добре, колкото и миналия път. Почитателите им се бяха умножили и всеки сантиметър от заведението беше пълен. Трудно виждах сцената, но можех да чуя всяка златна нота.

За щастие щях да гледам Дъг колкото си искам по-късно. Бяха му позволили да направи див купон в заведението след концерта. Благоговеещи жени (и няколко мъже) му се лепнаха, за да флиртуват с него и другите членове на групата. Дъг ме прегърна, когато ме видя, уреди да ми направят свястно питие и се държа сякаш между нас не се беше случило нищо. Бях облекчена да загърбим наранените чувства, но тъй като вече знаех каква е причината за лошото му държане, жизнерадостното му и диво поведение ме изнерви.

Каси се появи по някое време; все още бе малко мрачна, но беше започнала да се оправя. От другия край на помещението гледах как се приближава неуверено към Алек. Той говореше с китариста Уайът и се обърна към нея с принудена и фалшива усмивка. Не можех да чуя за какво говорят, но съобщението беше ясно и категорично. Тя искаше да говори с него, да привлече вниманието му по някакъв начин, а той безочливо я отряза. Виждах го как клати глава, докато говореше, а тя го гледаше отчаяно. Накрая той просто си тръгна и я остави разстроена.

— Искам да отида и да го ударя — казах на Сет.

— Не, не искаш. Това си е тяхна работа, не твоя.

Обърнах се към него.

— По дяволите, Сет! Как може винаги да си толкова спокоен и хрисим? Никога за нищо ли не се бориш?

Той ме изгледа спокойно. И да беше изненадан или обиден, не го показа.

— Боря се за много неща. Просто знам как да подбирам битките си, това е. Ти трябва да правиш същото.

— Осъзнаваш ли, че той е спал с нея, а сега я зарязва? Може би дори е използвал ужасни методи за постигането на целта си.

— Повярвай ми, не одобрявам това, но Каси трябва сама да се защити. Иначе ти просто ще отправиш празни обвинения и ще вдигнеш безсмислен скандал.

Намръщих се, наполовина съгласна с него, но все още исках да помогна. Огледах се; вече не я виждах, което може би беше хубаво. С малко късмет щеше да си отиде вкъщи и да се откаже от мъжете за известно време. Сет отиде до тоалетната и в момента, в който изчезна, се появи Алек.

— Здрасти, Джорджина. Много си секси.

— Благодаря — отвърнах. Леко се завъртях на една страна с надеждата да разбере, че не проявявам интерес. Имаше късмет, че не му обърнах гръб, зарязвайки го да стои като идиот.

— Ти си най-красивата жена тук тази вечер.

Не знам дали беше истина или не, но знаех, че живителната сила у мен ме правеше дори още по-привлекателна. Погледнах Алек и изведнъж ми хрумна да отвърна на флирта и да спя с него. Идеята да го видя сгърчен, в безсъзнание и разбит, ми се стори доста привлекателна. Не. Като се замислих, той беше такъв мръсник, че сигурно щях да отнема от енергията му само колкото да се задъха.

— Пак ли пиеш водка гамбит? — попита той, използвайки все същия подход.

— Гимлет — поправих го.

— Е, на бара могат да направят всичко, ако поискаш нещо друго. А има и трева навсякъде. Май Кори има и наркотици.

Този тип не можеше да се спре да сваля жени. Не му пукаше как ще постигне целта си. В този момент се появи Сет и аз се обърнах към него със заслепяваща усмивка.

— Беше ми приятно, Алек — казах безгрижно и хванах Сет под ръка. — До скоро.

— Какво беше това? — попита Сет, когато се отдалечихме и онзи вече не можеше да ни чуе.

— Този задник пак се опитваше да ме свали. А току-що отряза Каси. Господи, мразя го. Приложи изтъркания номер. Опита се да ме напие. Каза ми, че съм била секси.

Сет наклони лице към моето.

— Ти си секси.

— Престани. Не ме навеждай на грешни мисли.

Той продължаваше да ме притиска силно. Май трябваше да изчаквам два дни, преди да го видя, след като съм правила секс.

— Чудила ли си се до кой момент е безопасно да те целувам по устните? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами мога нормално да те целувам по бузите и врата, нали? По устните обаче… целувките трябва да бъдат бързи и леки. Без каквато и да е страст и език. Така че си мисля, че трябва да има някакво безопасно положение.

— Да не си пил?

— Само си мислех, това е.

Удивлението, предизвикано от сиянието ми, се отразяваше по лицето му. Вече не ме интересуваше, че някой може да ни види и му позволих да доближи устата си към мен. Много нежно устните му докоснаха моите. Не беше повърхностна целувка като между роднини, не беше и влажна, дълбока целувка. Беше нещо като милувка. Устните му бавно погалиха моите, езикът му леко очерта контурите на устата ми. Електричество премина от главата към петите ми и после потече нагоре, като се спря за малко между краката ми. Сет се отдръпна.

— Стана ли нещо лошо?

— Не — издишах аз. — Но мисля, че трябва да проведем няколко опита, за да сме абсолютно сигурни.

Изведнъж от другия край на помещението чухме викове и възгласи, последвани от ужасяващ трясък и писъци на уплашени хора. Без да казваме нищо и двамата се придвижихме нататък, за да видим какво се е случило.

Дъг лежеше на пода пред сцената и се смееше истерично.

— Какво стана? — попитах Кори.

Зениците му бяха силно разширени. Алек беше споменал, че баскитаристът има наркотици.

— Вече има нова олимпийска дисциплина — висок скок от маса на сцена върху маса пред сцена.

Проследих погледа му и видях поставена на сцената маса. На около пет метра на пода до Дъг имаше друга съборена маса. Местех поглед напред-назад.

— Опитал се е да скочи от онази маса на тази?

Кори се разкикоти.

— Разбира се. По дяволите. Почти успя. Закачи ръба, докато падаше.

— Можеше да си счупи крака — промълви Сет изумен. — Или да се случи нещо по-лошо.

Изглежда Дъг беше добре. Няколко загрижени жени в прилепнали блузи му помагаха да се изправи. Той улови погледа ми и силно се засмя.

— Изглеждаш направо паникьосана, Кинкейд. Добре съм… но ако искаш сама да провериш, ела и ме целуни и ще се почувствам още по-добре.

Примигнах към Сет; другите се засмяха, без дори да знаят на какво. Скоро ме забравиха, тъй като надойдоха още фенове. Двамата със Сет се отдръпнахме.

— Къде му е умът? — разбеснях се аз. — Винаги е правил откачени акробатични номера по сцената, но това вече е прекалено.

— Ако умът му е бил замъглен, няма как да знаеш какво си е мислел. Наркотиците имат такъв ефект. Дават ти усещане за неуязвимост.

Напомних си да проверя наркотиците, които предлагаше Коди. Не знаех дали това ще помогне с нещо, но поне нямаше да стоя със скръстени ръце.

— Хей! — възкликнах аз и дръпнах рязко Сет. — Ето го пак.

— Кой?

— Онзи, който говори с Алек. Странният готически красавец.

Сет проследи ръката ми. В другия край на помещението, близо до бара, Алек и мъжът, когото бях видяла на предишния концерт, спореха разгорещено. Мъжът изглеждаше сериозен и студен тази вечер и това помрачаваше иначе приветливата му, елегантна външност. Алек изглеждаше умоляващо. Барабанистът жестикулираше обезумяло, изражението му беше отчаяно и уплашено. Другият мъж поклати категорично глава, без да отстъпва. Махна с ръка към тълпата и каза нещо на Алек, който пребледня и още веднъж се замоли жалостиво. Мъжът поклати отново глава и си тръгна.

Не се доближи до нас, но, за да излезе, трябваше да мине през нашата част на заведението. Беше на около петнайсет метра и ни деляха стени от хора, когато странни вибрации пропълзяха по кожата ми. Беше непознато и объркващо чувство, но и някак успокояващо. Почти по същия начин се бях почувствала с Дъг и групата, но не можех да определя усещането. Аурата определено беше на човек. Беше свързана с този мъж и се излъчваше от него. Издадох сподавен звук и бързо отстъпих назад. Дръпнах Сет към мен, обвих ръце около него и го целунах по врата.

Междувременно наблюдавах с ъгъла на окото си как странният мъж замръзна на място и завъртя глава, за да огледа тълпата. И той ме беше усетил. Погледът му премина през нас няколко пъти, но не се задържа на едно място. Бяхме просто поредната разгорещена двойка. Напрегнах се, зачаках да се приближи и да се опита да ме намери. Не знаех защо, но не исках да ме открие. Той постоя още малко, после се отказа и излезе.

Когато си тръгна, се отпуснах и се облегнах на Сет.

— Какво…?

— Онзи мъж, с когото говори Алек — казах, все още в шок. — Той е безсмъртен.

Сет вдигна вежди.

— Наистина? Какъв е? Ангел? Демон?

— Нито едно от тези неща. Не е от нашите.

— Как така „не е от вашите“?

— Не всички безсмъртни са свързани с рая или с ада. Има много други същества, които обикалят по света — нимфи, опиши, они…

— Осъзнаваш ли, че ме хвърли в теологически размисъл, който вероятно ще ме държи буден с години — пошегува се той. Когато не отговорих, стана сериозен. — Добре. Тогава той какъв е?

Поклатих глава.

— Това е проблемът. Не знам. Не знам какво е той.