Триумфът на сукубата

Глава 14

Не очаквах Дана да ми отвори вратата на следващия ден. „Боже господи“ — помислих си. — „Най-накрая е спал с нея.“

Истината се оказа много по-прозаична. Бастиен (във формата на Мич) беше покрит до лакти с брашно и ръцете му усърдно мачкаха средно голяма топка тесто.

— Здрасти коте Таби — каза той като видя стреснатото ми изражение. — Дана ме учи да пека хляб.

— Леле! — отвърнах аз. Наистина нямаше какво друго да кажа след едно такова изявление.

Лично аз бях виждала Бастиен да меси хляб при много по-примитивни условия, но очевидно смяташе, че играта на ученик учител ще отвори вратата към леглото на Дана. Тази тактика имаше своите достойнства, разбира се. Хората обичаха да показват превъзходството си в области, в които са добри, а и така щяха да прекарват доста време заедно. Съмнявах се дори и с тази тактика да стигне леглото на Дана, но, хей, заслужаваше си да опита. Самият факт, че тя е отделила време за това, ме порази. Мислех, че е прекалено заета да взривява клиники за аборт и да раздава училищни униформи.

Като се сетих, че това е повод да бъдат сами, се притесних да не съм попречила на някоя добра възможност. Срещнах погледа му.

— Мога да дойда по-късно, ако моментът не е подходящ — казах му.

— Не, не. След малко Дана трябва да отиде на среща. Ще ми правиш компания, докато това бебче се пече във фурната.

Думите му бяха искрени. Вероятно беше изчерпал всичките си хрумвания, с които би могъл да я накара да остане.

Чувствах се неспокойна в нейно присъствие; седнах на един от високите столове до плота и отпих от мокачиното с бял шоколад, което си бях взела по път. Дана седна до мен. Устоях на импулса да се отдръпна. Погледнах към кухненската маса и видях купчини листовки и брошури на КЗСЦ.

— Откъде този интерес към готвенето? — попитах го любезно, когато настъпи мълчание.

— Един ерген не може да живее вечно на хамбургери и замразена храна, нали? — тук пусна една усмивка. — А и аз винаги съм отворен за нови преживявания. Следващия път ще ме научи да правя крем брюле.

Изсумтях.

— Ако те научи да правиш крем брюле, ще дойда да живея при теб.

Дана се обърна към мен, елегантно кръстосвайки крака и показвайки благоприличните гащи, с които се сдоби при злополучното ни обикаляне по магазините. Отдавна се бях отказала от гащите. Само забавяха основното събитие.

— Мога и теб да науча.

По дяволите, не! Бях се захванала с градинарство, за да имам възможност да разговарям с Джоуди. Стигат ми толкова домакински пороци. Освен това знаех, че Бастиен не би одобрил присъствието ми.

— Благодаря, но ще оставя Мич да се занимава с това. Той е талантливият в семейството.

Бастиен потупа хляба за последно.

— Добре, сега какво?

— Сега го слагаме в тавата.

Тя отиде да му покаже. Тогава той се наведе много близо, сякаш да вижда по-добре. Дори протегна ръка и погали нейната, докато следваше движенията й при прехвърлянето на хляба. Може би трябваше учтиво да погледна встрани, но нямаше нищо романтично, а и изпитвах професионален интерес към събитията. Трябваше да призная — техниката му беше добра.

Всичко можеше да бъде изтълкувано като случайно. Все пак видях как Дана съвсем леко се стегна и отстъпи веднага, щом хлябът беше в тавата.

— Сега трябва да втаса — каза тя с малко по-студен тон. — После отива във фурната.

Интересно. Не й харесваше близостта на Бастиен. Това не вещаеше нищо добро за него. Само че той явно не забеляза.

Мислех, че Дана ще тръгне, но тя отново седна до мен. В нейно присъствие не можех да измисля какво да кажа — прекалено много ме изнервяше. Затова и ги оставих да говорят, отговарях само ако ме питаха нещо и позволих на Бастиен да диктува играта. Той направо сияеше. На няколко пъти Дана опита да започне разговор с мен, питаше за разни неща от живота ми, но не й казах нищо конкретно.

Най-накрая се изправи и рече:

— Отивам на среща на борда, отнасяща се до предстоящия митинг срещу хомосексуалните бракове. Трябва да дойдете на митинга.

— Разбира се — каза Бастиен, който в този момент сигурно щеше да се съгласи да отиде и на митинг срещу инкубите.

Тя погледна към мен. Езикът ми беше надебелял, думите ми се губеха.

— Ти подкрепяш ли хомосексуалните бракове? — попита ме тя изненадващо. — Когато говорихме за това в мола, намекна, че би искала да им помогнеш да осъзнаят грешката си.

Исусе! Говорили сме за това в мола? Не си спомнях. Всъщност ясно помнех само издънката с бельото.

Исках да кажа, че според мен хомосексуалистите не са избрали да бъдат такива и че не трябва да има закон, който да ти казва кого да обичаш. За щастие самоконтролът ми работеше безотказно. Освен това настоятелният поглед на Бастиен ме накара да извъртя отговора си и да избегна въпроса.

— С удоволствие ще дойда на митинга — казах решително. — Зависи от графика ми.

Тя се усмихна леко, направи още няколко коментара и си тръгна.

Издишах.

— Съжалявам, Бас. За малко да те издъня.

— Няма проблеми. Съвзе се навреме. А и нещата започват да се обръщат. Сетих се за миналия път, когато тя и Джоуди бяха тук. Това с готвенето ще свърши работа. — Надникна във фурната да погледне хляба и после седна доволен до кухненската маса. — Разбираш ли? Ще се случи следното… ще печем торта и аз ще кажа: „Дана, имаш шоколадова глазура на бузата“. Тя ще отвърне: „Ще я изчистиш ли?“. И аз ще я изчистя като оближа…

— Добре, замълчи, моля те. Схванах картинката. Не искам да слушам как ще се мажете със сметана за блатове.

— Ще ти се наложи, като се появи по вечерните новини.

Усмихнах се, облекчена да го видя весел след последната ни среща. Сърце не ми даде да му кажа, че уроците по готварство не действат на Дана толкова възбуждащо, колкото му се искаше. Ако искахме да спасим Бастиен от гнева на демоните, трябваше да разберем какво (ако въобще такова нещо съществуваше) възбужда тази жена. Имах ужасното чувство, че аз бих се справила с тази част от разузнаването по-добре от него. Още една задача към дългия ми списък.

— Какво ново при теб?

— Обичайното. Още една неловка ситуация със Сет. Не беше сериозно като миналия път, но все пак…

Бастиен вдигна рамене.

— Уви! Човеците са слаби.

Забравих за Дана и личните ми проблеми излязоха на преден план.

— Това е проблемът. Всички опяват как той няма да издържи една такава връзка, но проблемът не е в неговата слабост. Аз съм проблемът. Аз съм слабото звено. Сет прави каквото трябва. Приема всяко ужасно нещо, което му кажа за себе си, и никога не прекрачва физическата граница. Прояви слабост единствено, след като аз го предизвиках. Той е съвършен.

— Никой не е съвършен, Фльор. Ако има нещо сигурно на този свят, то е това. Дори самите ангели не са съвършени.

Спомних си за страстното пушене на Картър и влечението му към твърдия алкохол.

— Това е ясно, но Сет е много близо до съвършенството. Поне колкото безсмъртните. А аз… не знам. Чувствам се напълно безполезна във връзката ни.

Той се изправи и дойде при мен.

— Какво става? Да не ти е ден за драми и депресии? Виж, не си безполезна. Не и след като е с теб толкова време. С теб е не заради секса. С теб е заради теб самата. Заради обаятелното ти остроумие и чарът ти, с които успяваш да развеселиш вкиснати негодници като мен. Това, което не мога да разбера, е, ти какво получаваш от връзката ви.

— Много неща — отвърнах, като си мислех за чувството за хумор на Сет и интелигентността му, за сериозната му и спокойна натура. — Може би е доволен от това, което има. Но сигурно се чувства, знаеш, неудовлетворен. Той е мъж, нали? Понякога виждам как ме гледа и знам какво си мисли… какво иска. — Сетих се за случката с пръстите ми. — А и аз не го улеснявам много. Флиртувам, без да се замисля. Иска ми се да му дам нещо. Нещо безопасно като награда за непоколебимото му въздържание, за цялото му прекрасно отношение към всичко досега.

— Няма да е лесно. Ти си момиче, което можеш да гледаш, но не и да докосваш.

Клюмналата ми глава се изправи.

— Това е!

— Кое?

— Ще гледа, без да докосва. И ти ще ми помогнеш. — Усетих как вроденият ми оптимизъм и оживление ме завладяват и срещнах закачливата усмивка на инкуба. — Ти ще бъдеш моят фотограф.

Вдигна вежди, но май вече беше усетил накъде бия.

— Умолявам те, кажи ми какво ще снимам, скъпа моя?

— Мен. В множество съблазнителни пози и по оскъдно бельо. Или без бельо. Пълна програма.

Усмивката му трепна при последните ми думи.

— И мислиш, че това ще му се отрази добре? Ще се затвори сам в банята за десет часа.

— Хей! Може да прави каквото си иска със снимките. Идеята е страхотна. Ще бъде невероятно. Безопасен начин да ме има, без наистина да ме има. — Сръгах инкуба с лакът. — Ще ми помогнеш, нали? Само на теб мога да се доверя да направиш снимките.

— Разбира се, че ще ти помогна. Защо изобщо питаш?

Въздъхнах щастливо, сякаш голям товар беше паднал от раменете ми.

— Това ще е хубаво за Сет, но не решава проблема със слабата ми воля. Ще продължавам да мисля за него през цялото време. Ще продължавам да се чудя какво би било да го докосна, да го докосна истински. Ще продължавам да се пречупвам в моменти на слабост. — Въздъхнах отново, този път от яд. — Нищо не може да ми помогне. И негови снимки няма да ми свършат работа.

— Хей! — каза Бастиен, докосвайки брадичката ми. — Усмихни се. Все ще измислиш нещо. Ако ти не измислиш, обещавам аз да измисля. Братът, когото никога не си имала, помниш ли? Винаги ще се подкрепяме, n’est-ce pas15?

Усмихнах се и положих глава на гърдите му.

— Oui16.

Останахме така няколко приятни минути, докато не се сетих за не толкова сантименталните проблеми. Изправих се.

— О, трябва да видиш нещо.

Взех чантата си и извадих торбичката с кристали, която Алек ми даде. Бастиен отскочи, когато ги протегнах към него.

— Какво е това, по дяволите?

— Въпрос за един милион долара. Именно кристалите са причината приятелят ми от книжарницата да се държи толкова странно.

Той възвърна самообладанието си и се наведе да ги разгледа по-отблизо, но без да ги докосва.

— Странни са — каза бавно той. — Излъчват нещо…

— Нещо като аурата на безсмъртен — съгласих се аз. — Досега не съм усещала по този начин неодушевен предмет. А не прилича на магия.

— Усещането не е точно лошо… просто не е нормално.

— Попитах Сет за това. Смъртните не долавят нищо, само ние можем. Попадал ли си на нещо подобно?

— Не, но аз съм новак в сравнение с теб, нали?

Пъхнах кристалите обратно в чантата за облекчение и на двама ни и повторих думите на Алек — че трябва да се разтворят в течност.

— Става все по-интересно — замисли се Бастиен. — Не прилича на никой от познатите ми наркотици, но не го усещам и като еликсир. Ако искаш да разбереш какво е, Фльор, ще трябва да извадиш тежката артилерия.

Знаех, че е прав. Останах при него още малко и се заприказвахме за не толкова шантави неща. Хлябът ухаеше толкова приятно, че нямаше начин да си тръгна, преди да хапна от него. Когато го опитах, реших, че каквито и недостатъци да има Дана, определено знае какво да прави в кухнята. Накрая взех половината хляб и потеглих към центъра, за да намеря „тежката артилерия“.

Този път извадих късмет — Джером отговори на обаждането ми и ми каза къде е. И да не ми беше вдигнал, това щеше да е едно от първите места, където щях да го потърся. „Избата“ беше стара, мрачна кръчма на площад „Пайъниър“ в старата част на Сиатъл. За да влезеш в „Избата“, трябваше да слезеш по стръмни стълби; винаги съм си мислела, че заведението няма да оцелее при следващото голямо северозападно земетресение. Това беше едно от любимите заведения на Джером и Картър.

Видях и двамата там, в обичайния им ъгъл. Беше тъмно, както винаги; заведението започваше да се пълни с наближаването на намаленията. Докато влизах, ангелът и демонът ме изгледаха с обичайните си развеселени физиономии. Бяха ме усетили още преди да мина през вратата. По телефона Джером винаги оставяше у мен впечатлението, че му губя времето, но и двамата не изглеждаха особено заети в момента. Поръчах си гимлет на бара и им се усмихнах. Те разговаряха, докато чаках питието си, и след като го получих, се присъединих към „колегите“.

— Делови обяд? — попитах, накланяйки глава към празните чаши пред тях. Двамата седяха един до друг и единственият свободен стол беше точно срещу тях — сякаш бях на интервю.

Картър вдигна празната си чаша, за да ми каже наздраве. Чукнах чашата си в неговата.

— Не поставяй под съмнение божествените работи, дъще на Лилит.

— Работата на Бог никога не свършва — добави Джером тържествено.

И двамата изглеждаха замаяни, но не можеха да ме заблудят. Висшите безсмъртни, като ангели и демони, можеха да контролират нивото на интоксикация. Други по-нисши безсмъртни, както и аз, бяхме изприказвали много големи глупости пред тях, мислейки си, че Джером или Картър са вече пияни. Очите им ме гледаха изпитателно и ми стана ясно, че и двамата са любопитни защо съм потърсила висшестоящ по средата на деня.

— При инкуба ли беше? — попита Джером след малко.

Кимнах.

— Той мисли, че постига успех.

— Той мисли? — попита демонът, вдигайки едната си вежда. Зачудих се дали Джон Кюсак може да прави така. — Нима се съмняваш?

— Не съм казала такова нещо.

— Но и не каза, че е постигнал успех.

— Грешка на езика. Обърках се.

— Рядко правиш такива грешки, Джорджи. Освен това наистина вярвам, че знаеш това-онова за съблазняването. И по всяка вероятност и за човешката природа.

— Това-онова?

Картър се засмя на скептичния ми тон.

— Та — продължи Джером, — според твоето експертно мнение, приятелят ти ще се справи ли или не?

Щях да кажа „разбира се“, но Картър щеше да долови лъжата. По дяволите, сигурно и Джером щеше да се усети.

— Не знам. Трудно е да я разбереш. Много странна жена — свих устни и се замислих. — Но ако някой успее да я съблазни, то това ще е Бастиен. С моя помощ. — Поколебах се, преди да продължа. — Знаеш за историята с Бартон, нали?

— Разбира се. Бастиен е постъпил много глупаво.

— Вероятно. — Не исках да критикувам един от най-добрите си приятели точно пред тях. — Но точно нашият вид не е известен със самоконтрола си. А и изглежда някак глупаво Бартон да се връзва така. Тя така или иначе спи, с когото й падне. Какво значение има още един, бил той безсмъртен или не?

— Да го направиш с безсмъртен е много по-различно — каза Картър сериозно. — Най-вече ти би трябвало да знаеш това. Какво би си помислил Сет, ако спиш с мен?

— Това предложение ли е? — обърнах се към Джером, преструвайки се на въодушевена. — Ще мога да се оттегля, ако преспя с ангел, нали? И ще получа пълна пенсия и всичко останало?

— Зависи от ангела — прозя се Джером.

Картър запази безпристрастната си усмивка, необезпокоен от шегите ми с целомъдрието и безсмъртния му статус.

— Знаеш какво искам да кажа. Има разлика дали работиш или го правиш заради себе си.

Кимнах. Знаех какво има предвид и беше прав — връзката ми със Сет ме беше направила много чувствителна към нюансите.

— Не дойдох да говорим за това — казах. И двамата често ме въвличаха в теми, които не исках да обсъждам.

— Добре, осветли ни тогава — каза архидемонът снизходително. — Умирам да разбера какво те е откъснало посред бял ден от конспирацията в предградията и интригата със смъртния.

— Всъщност пак става дума за смъртен.

Обясних им накратко ситуацията с Дъг. Джером запази обичайното си незаинтересовано изражение. Картър също почти успя, но, преструвка или не, той все пак беше ангел и докато говорех, видях в погледа му да проблясва състрадание. Не можеше да се въздържи.

— Успях да накарам Алек да ми даде от наркотика и сега искам да знам какво представлява. Вие двамата ми се струвате най-подходящи да го погледнете.

Незаинтересоваността на Джером прерасна в изненада.

— За това ли ти трябвам? Да идентифицирам наркотици? Да ти приличаме на агенти от отдела за борба с наркотиците?

Картър се протегна лениво.

— Помниш ли добрите стари дни, когато сукубите искаха защита от исполини и други смъртоносни създания? Това говори много за времената, в които живеем, повярвай ми.

Оставих ги да се позабавляват за моя сметка; насилих се да запазя спокойствие и да не кажа нещо, което да ми навлече неприятности.

— Приключихте ли? — попитах минута по-късно. — Защото наистина искам да го погледнете.

— Ще споделиш ли стоката с нас, ако ти кажем какво е? — попита Джером.

Завъртях очи и посегнах към чантата си. Със замах хвърлих торбичката на масата, така че да се плъзне и да спре точно пред тях.

Усмивките им се стопиха.

Втренчиха се в торбичката за момент и после, в почти идеален синхрон, погледнаха един към друг и после към мен.

Когато Картър заговори, в гласа му долових хумор, но горчив хумор.

— Може би не трябва да изключваме все още свръхестествените чудовища.

— Как — възкликна Джером, пръхтейки през ноздрите си — винаги успяваш да се забъркаш в такива каши?

Местех погледа си от единия към другия.

— Какво? Какво има?

— Това, Джорджина — заяви Картър и потупа с пръст торбичката, — е храната на боговете.