Триумфът на сукубата

Глава 18

— Не е смешно — казах аз.

— Струва ми се удачен въпрос.

Погледнах го и обгърнах тялото си с ръце.

— Само това ли ще кажеш?

— Аз… всъщност не знам какво друго да кажа.

— В този момент трябва да ми се разкрещиш.

Вдигна вежди.

— О, разбирам. Не знаех, че вече си написала сценария.

— Това не е… Виж, спах с друг. И не само спах. Не беше нужно да го правя… не и както ми се налага да го правя със смъртни. Разбираш това, нали?

— Да — каза той, все още убийствено спокоен.

— А и не бях пияна или нещо такова. Може би бях леко пийнала, но можех да се контролирам.

— Добре.

— Не си ли ядосан?

— „Втрещен“ е думата, за която се сещам. А и идеята, че някой се е въплътил в тялото ми, е по-объркваща и от секса.

— Не се беше въплътил в теб и… Аз знаех, че е той.

— Разбирам, но все пак е странно.

Когато отново замълча, можех само да го гледам невярващо. Той улови погледа ми и се вгледа в мен.

— Ти какво искаш? — този път прозвуча раздразнено, почти ядосано. — Искаш да се ядосам? Да те… накажа или нещо такова? Това ли искаш?

Замълчах и осъзнах, че точно това исках. Бях чела книга за един мъж, който шофирал пиян и случайно убил момиче. Семейството му имало власт и успели да го спасят от затвора, но той бил отвратен от това. Желаел пречистващия катарзис на истинското наказание, искал да плати за престъплението си. Сега аз имах нужда от нещо такова.

— Това заслужавам — отвърнах на Сет.

Гласът му беше студен.

— Е, точно сега няма да се отнеса така с теб. Не можеш да диктуваш чувствата ми. Съжалявам.

Устата ми увисна, не бях сигурна какво да правя при този обрат на събитията. Звъненето на телефона прекъсна мислите ми. Погледнах към чантата си и оставих гласовата поща да се включи. Миг по-късно телефонът пак звънна.

— Трябва да вдигнеш — каза ми Сет.

Не исках да говоря с никого. Исках да се скрия в някоя дупка. Все пак обаче взех телефона и погледнах екрана. Номерът не ми беше познат. Можеше да е Джером. Ако не отговорех, имаше вероятност демонът да се появи при мен, а може би само това би могло още повече да влоши нещата.

— Съжалявам — казах меко на Сет и вдигнах телефона. Не знаех дали се извинявам за прекъсването или за онова, което бях направила с Бастиен. — Ало?

— Здрасти, Джорджина. Уайът е.

Трябваше ми малко време да се сетя кой е. От групата на Дъг.

— Здравей. Как си?

— Зле. Не знаех на кого да се обадя. В болницата съм с Дъг.

Сърцето ми спря.

— Господи! Какво се е случило?

— Той… взе някакви хапчета.

— Какви хапчета?

— Не знам, но е изпил цяло шишенце.

Новината на Уайът накара и мен, и Сет да се размърдаме. Странно как една трагедия може да заглуши гнева. Каквито и нерешени проблеми да имахме, оставихме ги настрани и отидохме с моята кола до центъра.

Уайът ми беше разказал останалата част от историята, докато излизахме тичешком от апартамента. Алек закъснял с последната доставка. Дъг се сринал, гмурнал се в страховитата тъмнина, в която го бях видяла да тъне и преди. Уайът не знаеше каква е причината да вземе такава голяма доза. Според него можеше да бъде всичко — от желание за самоубийство до отчаян опит да постигне същото състояние чрез други средства. В спешното били промили стомаха му и лекарят казал, че засега е добре, но още не бил в съзнание. Уайът ми се обадил, защото Дъг нямал други близки тук и никой не знаел как да се свърже със семейството му извън града.

Кори и Мин бяха там, когато пристигнахме. Те ни дадоха още някои подробности и казаха, че няма промяна в състоянието на Дъг. Сет не каза нищо, но беше ясно, че е притеснен колкото мен.

Попитах дали може да видя Дъг и сестрата ми разреши. Влязох в стаята сама и го заварих заспал, беше свързан с тръбички и някаква пиукаща машина. Бях наблюдавала как медицината се променя с годините — от пиявици до дефибрилатори — но това не означаваше, че бях свикнала с нея. Машините, които поддържаха живота на хората, ме плашеха. Не беше естествено, дори и да правеха добро.

— О, Дъг — промълвих, сядайки на леглото му. Кожата му беше бледа, ръката му — студена и лепкава. Пиукащата машина регистрираше стабилно сърцебиене — и това беше нещо. Другото оборудване не ми говореше нищо.

Гледах го и се чувствах безпомощна. Смъртните, мислех си, бяха крехки създания и аз не можех да им помогна.

Преди много, много години с Бастиен работехме в една танцувална зала в Париж. В онези дни танцьорките бяха почти задължително и проститутки, но аз нямах нищо против. Това поприще ме снабдяваше и с енергия от смъртните, и с пари. Бастиен беше охрана и — за пред другите — мой любовник. Така можеше да ме хвали, да разнася репутацията ми и да ми изпраща много клиенти.

— Един младеж идва всяка нощ — каза ми инкубът един ден. — На челото му пише „девствен“, но е богат. Говорих с него няколко пъти. Не му харесва идеята да плаща за секс, но е обсебен от теб.

Новината ме зарадва; Бастиен ми го показа и аз му хвърлях погледи през цялото представление. Разбира се, след това негов слуга дискретно ме ангажира от името на господаря си и аз се спуснах да се приготвя зад сцената.

— Жозефин — извика някой зад мен. Обърнах се и видях друга танцьорка, една специална моя приятелка на име Доминик.

— Здравей — отвърнах, усмихвайки се. — Чака ме много интересен клиент, за когото трябва да се приготвя… — мрачното й изражение ме накара да спра. — Какво има?

Доминик беше дребна и руса, приличаше малко на изоставено дете и изглеждаше сякаш не се хранеше достатъчно. Но това беше нормално. Никой с тази професия не се хранеше достатъчно.

— Жозефин — промълви тя, сините й очи бяха широко отворени. — Трябва ми помощта ти. Мисля… че съм бременна.

Замръзнах.

— Сигурна ли си?

— Да. Аз… не знам какво да правя. Тази работа ми трябва. Знаеш, че е така.

Кимнах. От кулисите Жан, мъжът, който вземаше дял от печалбите ни, ми изкрещя да побързам да отида при младежа. Прегърнах набързо Доминик.

— Трябва да се погрижа за този клиент. Ще те намеря по-късно, става ли? Ще измислим нещо.

Но така и не я потърсих. Младежът, Етиен, се оказа очарователен. Беше много по-млад от привидната ми възраст и беше сгоден. Разкъсваше се от мисли за секса. Част от него чувстваше, че трябва да се запази за булката си, друга искаше да знае какво да прави през първата брачна нощ. Точно тази част победи — частта, която го вкара в леглото ми; а аз получих бонус за морална поквара плюс източване на енергия.

Ненавиждаше и начина ми на живот, и влиянието ми върху него самия, но това не му пречеше да се връща всяка вечер през следващите няколко седмици.

— Мразя те за това — каза ми един ден след като бяхме заедно. Изтегна се на чаршафите, изпотен и отпуснат след секса. Бях застанала до леглото и се обличах, а той ме гледаше. — Омъжи се за мен.

Засмях се високо и преметнах коса зад едното си рамо, тогава косата ми беше къдрава и с цвят на мед.

Той се ядоса. Тъмният цвят на очите и косата му му придаваха постоянно замислен вид.

— Смешно ли ти е?

— Смешното е, че в един миг ме мразиш, а в друг ме обичаш — усмихнах се, докато пристягах бельото си. — Сигурно има много такива бракове.

— Не всичко е шега — каза той.

— Може би — съгласих се. — Но това е доста забавно.

— Отказваш ли ми?

Мушнах глава през роклята.

— Разбира се. Нямаш представа какво ми предлагаш. Това е абсурдно.

— Понякога се отнасяш с мен като с дете — заяви той и леко се надигна. — Не си много по-възрастна от мен. Нямаш право да се държиш толкова зряло… най-вече защото си…

Усмихнах му се.

— Курва? — Имаше благоприличието да изглежда засрамен. — И това, скъпи, е проблемът. Въпросът не е само, че ще скандализираме семейството ти. Дори и да се оженим, ти никога няма да го преглътнеш. Ще живееш до края на брака ни — който сигурно няма да продължи дълго — с натрапчивата мисъл за всички мъже, с които съм била. Ще се чудиш дали някой не е бил по-добър от теб. Ще се чудиш дали с тях не съм правила неща, които за теб са нови и непознати.

Той се изправи ядосано и навлече панталона си.

— Мислех, че ще си ми благодарна.

— Поласкана съм — казах студено, — но нищо повече.

Не беше съвсем вярно. Истината бе, че въпреки младостта и рязката смяна на настроенията му, харесвах Етиен. Много. Имаше нещо у него, което ме привличаше. Може би защото цялата тази емоционалност и гордост идваше от артистичната му натура. Хобито му беше да рисува. Ето още една проява на манията ми към мъже на изкуството. За щастие по онова време имах достатъчно разум да не се обвързвам с хора.

— Иска ми се да можехме да избираме кого да обичаме — каза горчиво той. — Нямаше да избера теб. У теб има нещо, което ме привлича и не мога да му устоя.

— Съжалявам — отвърнах нежно, изненадана от лекото пробождане в сърцето. — Само почакай да се ожениш. Съпругата ти ще те накара да ме забравиш.

— Не. Тя не може да се сравни с теб.

— Обикновена ли е? — държах се егоистично може би, но често чувах такива неща.

— Скучна — отговори той.

После се чу смразяващ кръвта писък. Писък, изпълнен с ужас. Забравих за Етиен и изхвърчах от малката усойна стая. Изтичах в дъното на коридора до събралите се хора и източникът на крясъците.

Беше Доминик. Беше просната на един тесен сламеник, цялата в кръв.

— Господи! — задъхах се и коленичих до нея. — Какво се е случило?

Но вече знаех отговора. Не беше нужно да слушам обясненията на една от другите танцьорки. Не бях откликнала на молбата й за помощ от преди две седмици, тъй като бях заета със собствения си шеметен романс. Затова и тя сама беше потърсила решението, на което много жени от нисшата класа се спираха. За съжаление, в онези дни нямаше техника и инструментите не се стерилизираха. Абортът беше опасна и често смъртоносна процедура.

— Господи — казах отново. Винаги съм изпитвала нужда да призовавам създателя ни, въпреки че на теория се бях отрекла от него.

Стиснах ръката й, не знаех какво да правя. Полуоблеченият Етиен се появи сред насъбралите се хора. Погледнах го отчаяно.

— Трябва да доведеш лекар. Моля те.

Въпреки че нараних гордостта му като го отхвърлих, в този момент не можеше да ми откаже. Видях го да тръгва, но Бастиен го хвана за ръката.

— Не, вече няма смисъл. — А на мен каза: — Тя е мъртва, Фльор.

Погледнах младото лице на Доминик. Кожата й беше бледа, очите й — празни и втренчени в нищото. Знаех, че трябва да ги затворя, но изведнъж не исках да я докосвам. Пуснах ръката й, бавно отстъпих и вперих ужасено очи в нея.

Определено не за пръв път виждах труп, но този път нещо, за което никога не се бях замисляла, ме порази с шокираща яснота. В един миг беше там, в следващия я нямаше. Разликата беше един удар на сърцето.

Мирисът на смърт увисна във въздуха, обрисувайки ужасната истина за хората. Колко кратък беше животът им. И крехък. Бяха като хартиени кукли сред нас, превръщаха се в пепел само за едно мигване. Колко пъти бях виждала хора да се раждат и да умират за едно хилядолетие? Колко пъти бях гледала как преминават от пеленачета до умиращи старци. Мирисът на смъртта. Тя сякаш щеше да ни погълне. Как така никой не я усещаше? Мразех я… и се страхувах от нея. Имах чувството, че се задушавам и отстъпих още назад.

И Бастиен, и Етиен се протегнаха към мен в несръчен опит да ме успокоят, но аз не исках утехата им. Доминик, едва излязла от детството, кървеше до смърт пред очите ми. Колко крехки бяха хората. Трябваше да се махна, преди да ми прилошее. Обърнах гръб на онези, които искаха да ме утешат, и избягах.

— Колко крехки са хората — прошепнах на Дъг.

Чувството, което бушуваше у мен там, край леглото му, не беше мъка или отчаяние. Беше гняв. Нажежен до бяло гняв. Хората бяха крехки, но някои от тях бяха под моя закрила. Дори и да беше глупаво от моя страна, не можех да загърбя задълженията си. Дъг беше един от моите хора. И някой беше скъсил още повече краткия му живот.

Изправих се, стиснах за последно ръката му и излязох от стаята. Шокираните погледи на Кори, Мин и Уайът говореха, че изглеждам страховито. После забелязах нещо и натиснах копчето за пауза на праведния ми гняв.

— Къде е Сет?

— Каза, че трябва да тръгва — отвърна Кори. — Остави ти това.

Подаде ми лист хартия с нечетливия почерк на Сет.

„Тетида, ще говорим по-късно.“

Втренчих се в бележката и изведнъж престанах да чувствам. Вцепених се. Съзнанието ми не ми позволяваше да мисля за Сет. Смачках листа, взех си довиждане с групата и си тръгнах от болницата. Когато стигнах фоайето, извадих телефона и набрах един номер.

— Алек? Джорджина е.

— Здрасти, Джорджина — долових тревожна нотка в гласа му. Прозвуча почти отчаяно.

— Беше прав — започнах с надеждата, че и аз звуча отчаяно. — Беше прав. Трябва ми още. Веднага. Тази вечер. Ще може ли?

— Да — каза той. В гласа му ясно долових облекчение. — Разбира се, че може.

Незабавно уговорихме мястото на срещата. Не беше прекалено рано. Бях в емоционален ад последните двайсет и четири часа и смятах да си го изкарам на Алек. Не можех да чакам. Това, че той изглеждаше въодушевен да ме види, беше просто черешката на тортата.

— О, Джорджина? — попита той, малко преди да затвори.

— Да?

Гласът му беше странен, не можех да разбера какви чувства се криеха зад него.

— Нямаш представа колко се радвам, че се обади.