Триумфът на сукубата

Глава 4

— Дъг!

Той сви рамене.

— Голяма работа. Много е секси, наистина.

— Но не съм правила такива неща. Това не съм аз.

— Тя говори като теб. Имената ви звучат по подобен начин.

— Но това не е… — преглътнах, забелязвайки приликите. Дъг ме гледаше преценяващо.

— Не можеш да ги виниш. Описанието отговаря, всички знаят, че с Мортенсен сте близки. Да не говорим, че си негов запален фен и прочее. След като прочетоха разказа, Каси дори направи гениалната забележка, че вчера сте пристигнали заедно. Трябваше да чуеш накъде тръгна разговора после.

— Но… това не означава нищо — никой в книжарницата не знаеше, че със Сет се срещаме. Не исках да го разгласявам. — Не сме направили нищо.

Дъг сви отново рамене и стана от компютъра.

— Жалко. Нямаше да ме разочароваш и да беше вярно. Това си е твоя работа все пак.

Изстенах:

— Не и когато е на хартия и всички могат да го прочетат.

— Мислех, че е измислица — напомни ми той, усмихвайки се, докато се обличаше.

— Така е! Дъг, какво да правя?

— Не знам, Кинкейд. Сигурен съм, че все ще измислиш нещо. Може би като начало трябва да попиташ Мортенсен защо е изкарал фантазиите си на показ пред всички. — Той ощипа бузата ми и аз се отдръпнах. — Аз обаче имам репетиция. Утре е голямата вечер. Чао.

Остатъкът от смяната ми се проточи нещастно. Вече знаех защо ме гледат и това постави унижението на съвсем друго ниво. Мразех необоснованите подозрения, мразех хората да си мислят ужасни неща за мен. Вярно, беше ми се случвало да вържа партньора си и да правя секс в асансьор, но моля ви — не беше нещо, което исках хората да обсъждат публично. Обичах да пазя в тайна интимните си преживявания.

Затова стоях в офиса колкото можех повече, излизах само когато беше абсолютно наложително и за да проверя дали Сет се е върнал. Накрая, два часа преди да затворим, го видях на масата му. Седнах срещу него вбесена, без дори да ми пука какво ще си помислят другите като ни видят заедно.

— Защо го направи? Защо ме описа по този начин?

Сет вдигна глава от лаптопа, изражението му ясно говореше, че върху каквото и да работеше, то привличаше вниманието му повече отколкото аз. Предположих, че в следващия му разказ бях във вихъра на оргия.

— Какво?

— Разказът! — хвърлих „Американ мистъри“ на масата. — Описал си ме. Аз съм Женевиев.

Той премигна.

— Не, не си.

— Така ли? Тогава защо дори имената ни си приличат? Защо изглеждаме еднакво?

— Изобщо не приличаш на нея — възрази той.

— Не това мисли половината от персонала в книжарницата. Те мислят, че тя съм аз! Мислят, че си описал истинска случка в асансьора.

По лицето му проблесна разбиране и за мой ужас той се усмихна:

— Наистина? Това е смешно.

— Смешно? Това е ужасно! Мислят, че имам фетиш на тема връзване!

— Тетида — започна нежно той, все още дразнещо спокоен, — аз…

— Не ми викай Тетида. Няма да стане.

— Написах разказа преди около шест месеца. Много преди да те срещна. В света на книгоиздаването нещата не стават толкова бързо.

— Да, но другите не знаят това — заекнах аз на ръба на сълзите.

— Никога не бих описал някого толкова очебийно.

— Така ли? Е, те не знаят и това — отвърнах, отпускайки се нещастно на стола със скръстени ръце.

Сет въздъхна, кехлибарените му очи ме погледнаха състрадателно.

— Виж, искаш ли нещо да им кажа? Да им кажа, че не си ти?

— Боже, това още повече ще ги убеди, че съм аз. Освен това какво ще направиш? Ще свикаш пресконференция, за да изчистиш името ми?

— Съжалявам — каза сериозно той. — Не мислех, че нещо такова може да се случи — той се поколеба. — Все още ли… искаш да излезем утре вечер? Искам да кажа… ако не искаш…

Той придоби така познатото ми чаровно смутено изражение и повече не можех да му се сърдя.

— Не — отвърнах. — Още искам да излезем, но… мисля, че трябва да отидем на концерта поотделно. Повечето от колегите ми ще бъдат там, сещаш се.

Отвори уста да каже нещо, но после размисли. Сигурно щеше да ме обвини, че преигравам, но очевидно излъчващия се от мен гняв го накара да размисли. Сет не обичаше да спори. Или предвид настроението, в което бях, не беше глупак.

— Добре — каза той накрая. — Ще се видим там.

— Джорджина?

Погледнах нагоре и видях Пейдж да стои над нас, лицето й изразяваше неодобрение. Дори не бях забелязала приближаването й. Беше облечена с друг красив костюм, този път в електриково лилаво, който стоеше поразително на фона на тъмната й кожа.

— Може ли да поговорим за малко? — попита тя строго. — Насаме?

Последвах я в офиса й и я оставих да затвори вратата зад нас. Не се изненадах, когато видях брой на „Америкън мистъри“ на бюрото й.

— Така — започна тя рязко. — До мен достигнаха слухове…

— По дяволите! Не съм аз.

После споделих с нея последните си открития, позовавайки се на забележката на Сет колко време е нужно нещо да бъде публикувано. Когато приключих, мисля, че почти я бях убедила в невинността си. Очевидно обаче гнусните клюки на работното място все още я притесняваха.

Загледана в нищото, Пейдж барабанеше с лакираните си нокти по бюрото и обмисляше какво да прави.

— Персоналът ще разбере истината с времето. Или пък ще го преглътне. Не ми харесва обаче външни лица да си вадят погрешни заключения. Наистина изглеждаш като героинята и който и да прочете разказа, може да допусне същата грешка. Не искам слухове, че Сет пише тук заради сексуални услуги и специално отношение от страна на служителите ни.

— Господи! — закрих лицето си с ръце, чудейки се как знаменитостите се справяха с наистина грандиозните скандали. Тази дреболия беше достатъчно лоша. Исках да изчезна. Петнеше красотата на това, което се опитвахме да изградим със Сет.

— Според мен най-добрият начин да подходим е като…

Думите й увиснаха във въздуха, гримаса изкриви лицето й и с една ръка притисна корема си.

Вгледах се в нея.

— Добре ли си?

Тя кимна, насилвайки се да се усмихне.

— Нищо… ми няма.

— Не е вярно. Обади се на лекаря си… или поне се прибери.

— Не, ще отмине. Освен това имам много работа. Трябва да напиша нов график и да направя инвентаризация.

— Това е лудост. И аз мога да го направя.

Тя поклати глава и отказа, но аз настоях. Накрая Пейдж се предаде, което само потвърди, че нещата са сериозни. Тези, които спореха с нея, рядко печелеха.

И така, изкарах смяната, като свърших и нейната работа. Бях изтощена, но и доволна, притеснявах се за нея и за бебето й. Когато затворихме, се отправих директно към предградията, следвайки упътванията на Бастиен.

Когато спрях пред къщата му, известно време можех само да стоя в колата и да зяпам с отворена уста.

До този момент имах много ясна представа каква е „американската мечта“. Все пак бях жива по времето, когато се появи този израз. Бях видяла възхода му, бях видяла митологията, която го обграждаше, както и белите дървени огради и симпатичните, добре поддържани квартали. Дори бях гледала „Заложете на Бобъра“. Братът на Сет, например, живееше в северната част на града и всичко при него беше като по книга.

Но това? Това беше американският мокър сън.

Къщата на Бастиен сякаш нямаше край — простираше се помпозно зад мраморната си тъмносива фасада. Дори и да имаше жена и семейство, едва ли щяха да използват цялото пространство. Освен това хората, които живееха в такива къщи, нямаха големи семейства. Все пак това беше поколението с по… колко — с по 1,75 деца?

Гаражът имаше три врати, както ми беше казано, а интересни храсти и декоративни дървета красяха моравата. Тъй като вече беше тъмно, не можех да огледам добре квартала, но едва ли щях да видя нещо много по-различно. Една от съседните къщи беше осветена и пълна с хора. Беше дори по-голяма от къщата на Бастиен и вероятно партито беше там.

— Опитваш се да компенсираш за нещо? — попитах, когато инкубът отвори вратата на къщата си.

Мич Хънтър ме заслепи с усмивка за милион долара.

— Скъпата ми сестра! И двамата знаем, че това не е истина. Харесва ми прическата ти.

Щях да се представя като Табита Хънтър, бях слаба и руса, но се бях съгласила с протестите му и намалих косата си до раменете. Целуна ме по бузата и ме вкара вътре за една бърза обиколка.

След няколко стаи всичко започна да ми се слива. Дървени подове с цвят череша. Разкошно боядисани стени. Лъскава черна техника. Ламперия. Джакузи отзад. Достатъчно спални за гости, за да приютят и женските скаути. Симпатични, закачливо подредени дреболии навсякъде.

— Не е ли малко прекалено? — попитах, посочвайки копие на молитвата „Отче наш“, поставено в рамка във фоайето.

— Табита, любов моя, хората не могат да я карат само на хляб. Ние обаче можем да живеем на вкусни предястия и хамбургери, така че да вървим.

Тъй като бях на работа пристигнахме много след обявения час. Партито беше в разгара си. Може би все пак не трябваше толкова бързо да отписвам жителите на предградията.

— Мич! — извика един силен глас, докато си проправяхме път през тълпата. Повечето бяха облечени като за барбекю — с къси панталони и тениски с хавайски мотиви.

— Здрасти, Бил — отвърна Бастиен, подавайки ръка на обикновен, но и много спретнат мъж с прошарена черна коса. Разпознах го от снимките. Съпругът на Дана. — Това е сестра ми Табита. Нали нямаш нищо против, че я поканих?

— Не, не! Колкото повече, толкова по-весело! — той си позволи кратък изкуствен смях и ми се усмихна, а покрай очите му се появиха бръчици. — Особено такава красавица. Иска ми се да бях по-млад — пошегува се той и ми намигна.

Не успях да се сдържа, погледнах го през мигли и казах сериозно:

— За мен възрастта никога не е била от значение, Бил — хванах протегната му ръка. — Винаги е удоволствие да се поуча от хора с повече… опит.

Очите му се разшириха леко, в тях просветна интерес и една предупредителна лампичка.

— Е — каза той след един неловък момент, — трябва да се погрижа за гостите. — После се сети, че трябва да пусне ръката ми. — Вземете си нещо за ядене и не забравяйте да пробвате басейна.

Погледна замислено към мен и съблазнителната ми усмивка, поколеба се и неохотно отмина.

— Повече никога не го прави — изсъска Бастиен, повеждайки ме за ръката към кухнята.

— Кое?

— Не флиртувай с тези хора! Нали трябваше да ми помогнеш да изградя цялостния си образ, недей да си играеш със съпруга на мишената ми.

— Не си играя с него. Освен това какво значение има? Да скандализираме и двамата.

— Не. Само Дана. Шоуто е мое.

Погледнах го, но не казах нищо. Искаше ме като наблюдател, не като участник. Логично. Цялата слава за него, похвали от шефовете. Винаги е изпитвал нужда да блесне. Това беше една от причините да го харесвам — силното желание да докаже, че е най-добрият. Сигурно преди и аз съм била такава, но вече не. Ако зависеше от мен, с радост бих му предоставила цялата слава и богатство от това шоу.

— Просто играй сладката ми ангелска сестра — продължи да шепне той. — Ако е възможно сладката ми ангелска и фригидна сестра.

Докато се разхождах из къщата, имах възможност да усетя атмосферата на партито. Изкуствени палмови дървета. Блестящи декоративни слънца навсякъде. Малки масички с предястия, разположени тук и там, отрупани с пълнени яйца, малки наденички и кубчета сирене. Донякъде беше глупаво, но някой очевидно беше обърнал голямо внимание на детайлите. Оценявах това. Всички гости изглеждаха като Бил — и Бастиен, и мен, осъзнах аз. С елегантни прически, всеки косъм на мястото си. Висококачествени консервативни дрехи (типични за тропиците). Висшата класа. Бялата раса.

Къщата се оказа оазис на храна и аз реших просто да се натъпча, вместо да рискувам да започвам разговор, който би разстроил Бастиен. Напълних една картонена чиния с хамбургер, картофена салата и някакъв странен хибриден десерт от желе, плодове и бита сметана.

Усилията ми да се храня незабелязано се оказаха напразни и съвсем скоро бях обградена от група жени. Нямам представа откъде се взеха. В един момент просто ядях, а в следващия — шест съвършени лица ми се усмихваха. Бяха като глутница диви кучета, джавкайки безспирно и нахвърляйки се на самотната жертва. Дори успяха да ме разделят от Бастиен, което се оказа добре дошло. Сега инкубът стоеше в другата част на помещението сред подобна озверяла група мъже, без съмнение обсъждайки пури и косачки за трева. Стрелнах го с паникьосан поглед, но той само сви рамене.

— Сестрата на Мич — промълви една от жените. — Трябваше да се досетя. Съвсем еднакви сте.

— Всъщност не са съвсем еднакви — изхихика друга, която носеше пуловер с апликации без ръкави. Гадост.

— Тъкмо говорихме за щампи. Ти изработваш ли щампи, Табита?

— Щампи? — попитах, смръщвайки се. — Когато си купувам нещо…

Степфордските съпруги се разхихикаха.

— О! Толкова е забавно!

— Говорим за гумени щампи. Щампи за приложно изкуство — обясни една от тя, която се представи като Джоуди — единственото име, което запомних. Вероятно защото изглежда имаше по-висок коефициент на интелигентност от останалите. И беше единствената измежду нас, която не беше с руса коса. — Използват се за изработка на украси.

Тя порови в чантата си и извади малка покана на красив картон с цвят на слонова кост. Увиващи се лози и цветя красяха предната част.

— Това е поканата, която Дана направи за това парти.

Ококорих се.

— Наистина ли?

Без да искам си представих печатите „Браво!“, които учителите слагаха на добрите писмени работи. Тази щампа беше с хубаво мастило и в различни цветове. Изглеждаше професионално, като нещо, направено от „Холмарк“.

— Мици организира парти на щампите следващата седмица — възкликна една от другите жени. — Можем да ти покажем как се прави.

— О… би било толкова забавно!

— Да! Хайде!

— Боже, изглежда отнема доста време — отвърнах, отчаяно желаейки да бъда някъде другаде. Бях сигурна, че ще се справя с разговор за пури и косачки за трева много по-добре, отколкото в разговор за щампи. — Не мисля, че имам време.

— О, но си заслужава — увери ме една от жените настойчиво. Носеше обици с висящ надпис „АЛОХА“8. — С Бетси вчера цял ден правихме поканите за моминското парти на сестра й и времето отлетя неусетно.

— Онези сладките щампи на гълъби ли използвахте? — изгука друга, но изобщо не приличаше на гълъб. — Целия вторник търсих такива в мола.

— Вие не работите ли? — попитах, чудейки се колко често използваха израза „цял ден“. Преди век изобщо нямаше да се замисля. Но това беше векът на така наречената модерна жена. Вече не се очакваше от нас да висим по салоните и да припадаме заради корсетите.

Те се обърнаха към мен, гледайки ме с отворени усти.

— Ами има толкова много работа по една къща — каза Джоуди най-накрая. — Повечето от нас са заети с това.

— А и няма нужда да работим — засмя се Бъци или Мъфин, или както там се казваше. — Ти работиш ли?

— Ами да…

— Какво работи съпругът ти?

— О! Не съм омъжена.

Това предизвика още втренчени погледи и после изведнъж те избълваха куп идеи и предложения за „идеални ергени“, които работели със съпрузите им.

Трябваше да се махна. Или това, или щях да се нокаутирам с прасето от ковано желязо, което беше поставено на масата.

Обърнах се нетърпеливо към Джоуди.

— Правилно ли чух, че има басейн?

Тя светна.

— Разбира се. Ще ти го покажа.

Откъснахме се от другите и тя ме поведе към задната част на къщата.

— Съжалявам, че така те нападнаха — извини се тя. — Чувствам се малко виновна за лудостта по щампите.

Фактът, че използва думата „лудост“, за да ги опише, ме накара да се засмея.

— Как така?

— Аз ги запалих — тъмните й очи проблеснаха. — Не мислех обаче, че ще стигнат до тук. Преди бях учителка по приложно изкуство в началното училище и понякога ми напомнят на децата. Но пък всички са добри по душа.

— Вече не преподаваш? — да рисуваш с деца ми звучеше като ужасно готина професия. Ако не друго, поне оценяването трябваше да е лесно.

— Ами Джак предпочита да стоя вкъщи и така пренесох творческите си пориви у дома — и у съседите. Всеки път, когато се запаля по нов проект, къщата го отнася — глинени съдове, мъниста, водни бои…

— И щампи?

Тя се засмя:

— И щампи.

— Не може ли да работиш на половин ден и да се грижиш за къщата?

— Сигурно, но имам и задължения с КЗСЦ, така че програмата ми е пълна.

КЗСЦ? По дяволите. Чакай малко, Джоуди изглеждаше много готин човек.

— Член ли си?

По лицето й се изписа лека изненада.

— Да, разбира се. Всички сме членове. Трябва да дойдеш на някоя от срещите ни. Сигурна съм, че Дана ще се зарадва.

— Къде е Дана? — дори не бях видяла главната атракция тази вечер. — Аз съм й голям фен. Когато Мич каза, че сме поканени, не можех да повярвам.

Джоуди се огледа.

— Не съм сигурна. Може би някъде сред гостите. Всички искат да говорят с нея. Но не се тревожи, ще я видиш преди да си тръгнеш.

— Би било чудесно.

Тя се усмихна и бързо стисна ръката ми.

— Надявам се, че ще се виждаме често. О… пристигнахме.

Намирахме се в огромно помещение, цялото в прозорци, с кристално син басейн. Беше разкошен и изкусителен. Джоуди ме попита дали имам бански, отговорих й, че имам и й благодарих за помощта. Тя се върна при основната група на партито, а аз се пъхнах в банята, където трансформирах дрехите си в тюркоазен бански.

Няколко души ме погледнаха с любопитство, вероятно питайки се коя съм, но ме оставиха на мира, когато влязох в басейна. Гмурнах се под водата, преплувах няколко дължини, наслаждавах се на самотата, която ми предлагаше водата. Много време бе минало, откакто бях правила нещо такова. Знаех, че понякога Сет плува в местния клуб; беше казал, че му помага да прочисти мислите си. Трябваше да отидем заедно някой път. Или пък, още по-добре, да поплуваме в океана. Да, така трябваше да направим. Плажове на лунна светлина и тропически въздух, далеч от отвратителния дъжд. Мауи. Канкун. По дяволите, защо да се ограничаваме със Северна Америка? Можехме да отидем до френската Ривиера, гръцките острови…

Бях така погълната от фантазиите си, че когато излязох от басейна, не забелязах жената пред мен. Пъргаво отскочих встрани, едва избягвайки сблъсъка с нея.

— Съжалявам — казах аз. — Не ви вид…

Замръзнах. Беше Дана.

Изглеждаше точно както на рекламната снимка — слаба, средна на ръст, с черна до раменете коса и пронизващи сини очи. Според биографията й беше около четирийсетте, но изглеждаше много по-млада. Резултат от благопристоен живот, предположих аз. Беше с къс сиво-кафяв панталон и зелена тениска, прилежно прикрита от бяла риза с копчета, завързана на възел на корема й.

Спокойна, приятна усмивка се настани на лицето й и очите й ми напомниха на ястреб, търсещ плячка.

— Няма нищо — отвърна познат хипнотичен радиоглас. — Не мисля, че се познаваме. Аз съм Дана — протегна ръка и аз я поех.

— Да. Така е, разбира се. Но аз ви познавам. Виждала съм снимката ви. Аз… съм ви голям фен и прочее…

— А вие сте…?

— О, съжалявам. Аз съм Табита Хънтър. Сестрата на Мич. Въпреки че сигурно сте се досетили. Всички казват, че сме съвсем еднакви. Може би е така. Никога не съм се замисляла за това… много…

За Бога, защо се запъвах? Обработвала съм дукове и епископи, десет пъти по-страшни от нея. Те не ме караха да се превръщам в заекващ идиот. Защо някаква си радиозадръстенячка ме притесняваше толкова?

Заради очите, реших аз. В тях нямаше топлина. Бяха пронизващи. Лукави. Бяха очи, които предупреждаваха, че се е издигнала до тук, благодарение на невероятната си проницателност. Тези очи сякаш дебнеха.

— Приятно ми е — каза тя, все още задържайки прекалено съвършената си усмивка. — Не знаех, че Мич има сестра. Очевидно ви харесва… басейна.

Очите й ме огледаха от горе до долу и изведнъж се запитах как изглеждам. Водата се стичаше по тялото ми и неспокойно се зачудих дали банският не разкриваше прекалено много плът. Поне не беше бял. Осъзнах, че предупреждението на Бастиен за благоприличния вид беше основателно и разбрах опасенията му. Ако изглеждах като уличница, можех да повлияя зле на репутацията му. Ако предизвиках шушукания и неодобрение, можеше да бъде изолиран от тези хора и да изгуби достъп до Дана. Изведнъж студенината на Дана не изглеждаше толкова странна. Тя не ме одобряваше. Тя, все пак, беше изнесла цяла тирада за отвратителното състояние на съвременната мода. А ето ме и мен — типичното нейно превъплъщение.

— Много е хубав — казах аз. — Един от най-хубавите басейни, ъъъ, в които съм плувала.

Спрях, преди да съм казала някоя дори още по-голяма глупост и настъпи мълчание. Тя изглеждаше така, сякаш очакваше да продължа и сякаш можеше да чака цяла нощ. За съжаление нямах представа за какво да си говоря с тази странна жена. За предполагаемата ми омраза към хомосексуалистите? Да я питам какъв по-скромен бански би ми препоръчала?

— Та… — започнах аз. — Надсловът за барбекюто е… наистина, хм…

И тогава Бастиен ме спаси. Горе-долу. Той дойде при нас, доволен, че е намерил Дана. Острият поглед в очите му говореше, че на мен не ми се радва толкова, особено предвид външния ми вид, но успя да скрие това от Дана и беше обаятелен и чаровен както винаги.

— Табита, запознала си се с домакинята ни.

— Да — потвърди Дана. — Имахме страшно интересен разговор. Сестра ти е много словоохотлива.

Почервенях. Кучка. Ако бях на своя територия, можех да я надприказвам, когато поискам.

— Радвам се да го чуя. Моето коте Таби е много разговорливо.

Останах безмълвна от ужас като чух новия си прякор, а Бастиен подхвана приятен разговор за оригиналния надслов на партито и красотата на дома й. Изражението й омекна съвсем малко след разговора й с мен. Все още изглеждаше хладна и резервирана. Може би се държеше студено с всички, не само с мен. Всъщност, помислих си оптимистично, този леко повишен интерес към Бастиен може би беше знак, че иска да му се нахвърли.

Говориха още известно време за нещо, което не ми беше интересно; опитах се да стана незабележима, но радарът на Дана остана включен. Тя ме изучаваше, опитваше се да разбере що за човек съм. Накрая Бастиен си взе довиждане и започнахме да отстъпваме към входната врата — след като се преоблякох в прилични дрехи, разбира се. Да излезем се оказа по-трудно, отколкото очаквах, тъй като очевидно беше обичай да се сбогуваш поотделно с всеки, покрай когото минеш, и да проведеш кратък безсмислен разговор с него.

— Господи! — възкликнах, след като се озовахме на безопасно място в къщата му. — Беше страшна скука.

Той се обърна към мен, в сините му очи на филмова звезда проблесна ярост.

— Да не си откачила?

— Добре, прав си. Имала съм и по-скучни вечери. Помниш ли партито на маркиза в Марсилия?

— Този… този бански! Когато ви видях заедно, Дана изглеждаше сякаш всеки момент ще избухне. Слава Богу, че това ти тяло е по-плоско от другото. Само това те спаси да не изглеждаш съвсем като уличница.

— Съжалявам. Просто се опитах да избягам от жените с щампите и тръгнах към басейна, без въобще да се замисля. Имам същия бански вкъщи. Беше глупаво… но не мисля, че съм нанесла трайни поражения — изразих надежда аз.

Лицето му помръкна и той се отпусна в един от прекрасните фотьойли в дневната. Тапицерията му беше от бял велур. Сигурно се цапаше само като дишаш.

— Не знам. Държа се резервирано към мен, сама видя.

— Мислех, че винаги се държи така. А и изглеждаше много по-отзивчива, отколкото с мен.

— Не. Трябваше да я видиш, когато разговаряхме по-рано тази вечер. Беше много по-приветлива. Определено се затвори, когато те видя.

— Съжалявам — казах отново, чувствайки се глупаво. — Може би все пак не трябва да гледам представлението от първия ред. Ще попреча на стила ти. Или по-скоро ще го съсипя.

Буреносното му изражение се задържа още малко, после изчезна като пометени от вятъра облаци. Такъв беше моят Бастиен. Лесно се ядосваше, лесно му минаваше.

— Няма значение, Фльор. Дори и ти трябва доста да се постараеш, за да „съсипеш стила ми“. — Потупа крака си и се усмихна. — Ела, сестричке, и ще ти кажа останалата част от гениалния ми план.

Завъртях очи:

— Такова семейство ли сме?

Усмивката му стана още по-широка и аз седнах — не можех да устоя на шантавия му чар. По много познат начин той преметна ръка около мен и аз се сгуших в него. Приятно ми беше да усещам допира и спокойствието на друго живо същество, без значение дали в жеста имаше нещо романтично или не.

— Значи към смахнатия ти план има и още?

— Не е точно част от плана, а по-скоро различен план. Нещо като резервен план.

— О, не. Започва се.

— Естествено, предпочитам да опозоря Дана в хоризонтално положение, но, макар че вероятността да не успея е минимална, ако това все пак не стане, има и друг, не толкова вълнуващ — но пък ефективен — начин да го направя. И ти ще ми помогнеш.

— Как?

— Ще проникнем в къщата й.