Триумфът на сукубата

Глава 3

— Голям идиот си, Дъг!

— По дяволите! Заболя ме!

Дъг Сато, другият мързелуващ помощник-управител и един от най-забавните смъртни, които познавах, смъкна гумената маска от лицето си и разкри красивите си черти, наследени от японските му предци. Потърка челото си и се намръщи. Погледнах по-внимателно и видях, че маската не беше на демон, а на Дарт Мол от „Невидима заплаха“. Трябваше да се досетя. Никой уважаващ себе си демон не би носил толкова рога.

— Какво правиш? — наведох се да събера разпилените си неща. — Хелоуин беше преди около седмица.

— Да, знам. Всичко е на разпродажба. Купих това за три долара.

— Обрали са те.

— Ти ли ще ми мърмориш, госпожица „Идвам, когато аз реша“? Имаш късмет, че само аз съм тук.

— Защо си тук?

С Дъг имахме една и съща длъжност. Засичахме се на работното място, но обикновено бяхме в различни смени. Така беше най-добре, иначе се разсейвахме и вършехме работа само за един човек. Или по-малко.

Той хвана облегалката на стола на колелца и тежко се настани в него, поради което столът се плъзна до средата на офиса. — Пейдж ми се обади. Болна е.

Пейдж, управителката на книжарницата, беше бременна в шестия месец.

— Добре ли е?

— Не знам. Ако се оправи, ще дойде по-късно.

Обиколи стаята няколко пъти, спря до бюрото и забарабани бързо с ръце по него. Предположих, че ритъмът е от някоя от песните на групата му.

— Господи, днес си в настроение. Да не ти е излязъл късметът снощи?

— На мен всяка нощ ми излиза късметът, Кинкейд.

— Така ли? Маската ти беше по-правдоподобна от това твое изказване.

— Добре, може би късметът не ми излиза всяка нощ, но това ще се промени. Групата става все по-фантастична.

— Винаги съм смятала, че сте фантастични — изтъкнах предано.

Дъг поклати глава, очите му заблестяха възбудено.

— О, не. Направо не е за вярване. Вече имаме нов барабанист и изведнъж… някак си, не знам… правим неща, каквито досега не сме правили.

Повдигнах вежди:

— Заради един барабанист?

— Не, заради всички нас е. Просто това е едно от многото страхотни неща, които се случиха. Сякаш… всичко си дойде на мястото. Имала ли си такива дни? Когато всичко е съвършено. Песни. Ангажименти. Стил. — Ентусиазмът му беше очевиден и ме накара да се усмихна. — Дори ще свирим във „Верона“.

— Наистина?

— Аха.

— Това е голям клуб. Не е „Такома“, но нямаше да ви поканят, ако не очакваха от вас чудовищно шоу.

Той отново завъртя стола си.

— Трябва да дойдеш да ни гледаш. Много от колегите ще дойдат. Ще бъде най-прекрасната нощ в живота ти.

— Не знам. Имала съм много прекрасни нощи.

— Тогава ще е втората най-прекрасна нощ. Освен ако не решиш да се присъединиш към фен клуба ни. Ще те обявя за председател. Винаги ще можеш първа да сложиш ръка върху мен.

Завъртях очи, после се замислих. Сексуалните намеци винаги ми напомняха за проблемите ми със Сет.

— Дъг, мислиш ли, че един мъж и една жена могат имат връзка, без да правят секс?

Беше се облегнал на стола, но изведнъж се наведе напред:

— Господи, наистина мислиш да станеш мой фен.

— Говоря сериозно. Двама души имат връзка, без да правят секс — факт или илюзия?

— Добре, добре. Колко дълго? Седмица?

— Не. По-скоро месеци.

— Амиши5 ли са?

— Не.

— Грозни ли са?

— Ами не.

— Не.

— „Не“ какво?

— Не, не могат. Не и днес, в тези времена. Защо питаш?

— Просто така.

Той повдигна вежди.

— Разбира се.

Не знаеше за Сет и мен, но ме познаваше.

Тогава интеркомът оживя, настоявайки за помощ на касите.

— Камък, ножица, хартия6? — попита Дъг, завъртайки се на стола отново.

— Не, аз ще отида. Трябва да се реванширам за закъснението си. Освен това ти трябва време, за да се уталожи кофеина в кръвта ти. Или мегаломанията ти. Не съм сигурна кое точно.

Той ме дари с усмивка и се обърна към спряния на пауза тетрис на общия ни компютър.

Честно казано нямах нищо против да отида. Работех за развлечение, не за пари. Безсмъртието беше дълго, а професията и ежедневната работа някак придаваха смисъл на човешкото ми съществуване, макар технически погледнато вече да не бях човек. Чувствах, че трябва да правя нещо и за разлика от много други злочести души на този свят, обичах работата си.

Докато работех през деня няколко пъти отидох да видя какво прави Сет, изпих много мокачино с бял шоколад и отхвърлях работа, която се увеличаваше с наближаването на празниците. По някое време трябваше да изкарам Дъг да работи наравно с мен. Намерих го в офиса все още играейки тетрис.

Отворих уста да се пошегувам с работния му морал, но после забелязах компютърния екран. Той редовно играеше тетрис и познавах играта и необикновените му умения, но това, което видях, направо ме слиса. Не бях виждала такъв висок резултат. Беше достигнал толкова високо ниво, че елементите направо прелитаха през екрана. Не можех да ги следя. Все пак той някак успяваше да ги подрежда, без да наруши ритъма.

— Господи — промълвих. Беше невъзможно ръцете му и рефлексите му да реагират по този начин. Компютърът вероятно щеше да гръмне всеки момент. — Явно при теб наистина нещата се нареждат напоследък.

Той се засмя или на думите, или на удивлението ми.

— Имаш ли нужда от мен?

— Да… Но всичко изглежда безсмислено в сравнение с това… майсторство. Все едно да прекъснеш Микеланджело.

Дъг сви рамене, спря играта и ме последва. Мисля, че компютърът въздъхна облекчено. Двамата работихме рамо до рамо до края на смяната ми. Доброто му настроение, благодарение на успеха на групата му, го правеше закачлив и весел и времето летеше. Когато дойде време да тръгвам, предложих аз да затворя книжарницата, тъй като беше дошъл прекалено рано. Той отказа.

— Забрави. Забавлявай се тази вечер.

Когато излязох от книжарницата, минах покрай будка за вестници и видях брой на последното издание на „Америкън мистъри“. Едно от заглавията, с големи букви, гласеше: „Къди и О’Нийл се завръщат! Сет Мортенсен ни подарява един изключителен разказ“.

Гадост. Каква лоша приятелка бях само! Сет ми беше казал за предстоящото излизане на разказа му, но съвсем бях забравила за него. Беше излязъл още вчера. Очевидно редовните ни срещи ми пречеха да следя творчеството му. Преди буквално зачертавах дните на календара до излизането на всяка от книгите му. Завладя ме копнеж, но знаех, че няма да мога да прочета разказа тази вечер. Бастиен беше оставил съобщение на мобилния ми, че ще намине и вероятно щеше да обсеби почти цялата ми вечер.

Утре, обещах си аз. Ще прочета разказа утре.

Тъкмо се прибрах и Бастиен се появи с тайландска храна.

— Как беше днес в света на книгите? — попита той, докато си устройвахме пикник на пода в дневната. Обри ни следеше от благоразумно разстояние, очите й бяха впити жадно в кутията със зелено къри. Пад тай7 не я привличаше особено.

— Странно — отговорих, припомняйки си късното ми ставане, поведението на Дъг и наплива от клиенти, тръгнали отрано да пазаруват за празниците. — А при теб?

От изражението му личеше, че умира да ми разкаже още от мига, в който му отворих вратата.

— Фантастично. Днес се нанесох в къщата. Трябва да видиш квартала. Американската мечта плюс още нещо. Големи глезотии. Изрядни ливади. Гаражи за по три коли.

— За по три коли? Ти изобщо имаш ли кола?

— Разбира се. Служебна.

— Хм. На мен никога не са ми давали служебна кола.

— Защото не ти предстои да извършиш прелъстяването на века. Дори вече се запознах с нея.

— С Дана?

— Още първия ден дойде да ме види. Можеш ли да повярваш? Не се налага да правя нищо. Операцията се задейства сама. Аз съм само инструмент. Или играчка, по-скоро играчката на Дана.

— Не съм много сигурна — отбелязах сухо. — Освен ако сега не ми кажеш, че днес ти се е нахвърлила и е разкъсала дрехите ти.

— Е, не. Дойде да ме приветства с „Добре дошъл“. Но ме покани на партито, което организира: „Барбекю през ноември.“ Очарователно, нали?

— Възхитително. Обожавам да ям хотдог в студа.

Той ме побутна с лакът:

— Просто партито е под такъв надслов, Фльор. Ще е забавно. А и ще е на закрито. Знаеш ли, напоследък си много цинична.

— Не съм цинична. Просто съм скептично настроена за цялата тази работа. Изглежда прекалено сложно. Много труд само за едно чукане.

— Едно чукане? — той цъкна с език и поклати глава. — Донеси си лаптопа.

Донесох го от спалнята и когато се върнах заварих Обри да ближе ръбовете на чинията ми. Изгоних я и подадох на Бастиен компютъра. С няколко бързи кликвания той отвори сайта на Комитета за запазване на семейните ценности. Организацията на Дана. Повечето от радиопредаванията й бяха архивирани и можеха да бъдат свалени. Избра едно от тях и довършихме вечерята си на фона на плътния й мелодичен глас.

Първата тема беше за хомосексуализма. КЗСЦ поддържаше имидж на захаросана доброта, желание да помага на хората и да подобри живота в Америка. Тъй като да си открит расист и сексист не беше хубаво за ничий имидж, организацията само намекваше за мнението си по тези теми. Бурното заклеймяване на хомосексуализма обаче все още не беше табу — за съжаление — и по-голямата част от предаването Дана мрънкаше колко е важно „да помогнем“ на „тези хора“ да проумеят истинския начин, и според природата, и според Бог, по който трябва да се обича. Толерирането на един такъв объркан начин на живот, твърдеше тя, би довело до разпад на семействата. Децата. За Бога, помислете за децата.

Следващото й предаване заклеймяваше отвратителното съвременно облекло. Училищните униформи и цензура в модата били единствената правилна линия на действие. Как да искаме от младите дами да имат себеуважение, когато се обличат като уличници? Това водело до сексуални преживявания, за които те не били готови, да не говорим за внушението, че по-важен е външният вид, а не характера.

Тогава се замислих за червеното дантелено бельо, което носех под дънките. Лошо ли беше човек да има собствен стил и сексапил?

Третото предаване, което изслушахме, беше за това, колко е безсмислено да учим тийнейджърите на безопасен секс и контрацепция. Въздържанието било единственото, което трябва да знаят. Оставете ги да живеят в невежество. Точка по въпроса.

— Достатъчно — казах аз тогава. Повърхностните й, изпълнени с предразсъдъци ценности, замаскирани с псевдо любов и доброжелателство, накараха храната в стомаха ми да се разбунтува.

Бастиен се усмихна:

— Още ли мислиш, че е само едно чукане?

Легнах на килима и поставих крака в скута му. Той разтри ходилата ми.

— Мразя лицемерите. И добрите, и лошите. Независимо какво проповядват.

— Трябва да прочетеш биографията й, да се запознаеш с някои от каузите, които организацията е защитавала — невероятно. Цял ден с това се занимавах. Мога да ти дам материалите.

Вдигнах ръка:

— Не, моля те. Вярвам ти. Кучката трябва да падне, нали? Ако имах меч, щях да те докосна по раменете и да те изпратя с благословия.

Той легна до мен.

— Ами тогава искаш ли да гледаш от първия ред? Ела на партито с мен. Сигурен съм, че никой нищо няма да каже, ако Мич доведе сестра си.

— Парти в Ийстсайд? Благословията ми не се простира чак до там.

— О, хайде. Признай си, изпитваш перверзно желание да я видиш лично. А и отдавна не си ме виждала в действие. Може да научиш това-онова. Да откраднеш някои идеи.

Това ме разсмя и се претърколих настрани, за да виждам по-добре лицето му.

— Сякаш имам нужда от нови идеи.

Той също се обърна настрани, хилейки се.

— Така ли? Докажи го. Да излезем тази вечер. Да отидем на лов.

Усмивката ми изчезна.

— Какво?

— Като в доброто старо време. Ще намерим някой клуб и ще си подберем мишени за през нощта.

Горчиво-сладки спомени нахлуха в главата ми. Припомних си френските кабарета от деветнайсети век. С Бастиен излизахме нагласени, разделяхме се и се срещахме на сутринта, за да се посмеем и да се фукаме със завоеванията си. Тази игра обаче вече не ме привличаше.

— Вече не правя така. Казах ти.

— Да, но трябва да оцеляваш някак.

— Аз оцелявам. Получих доза само преди два дни. Ще ми стигне за известно време.

Бастиен се намръщи.

— Преди два дни? Пфу. Покрай онзи писател си станала скучна.

— Хей! Това няма нищо общо с него. Аз така искам.

— Разбира се.

— Какъв е този тон?

— Не знам. Искам да кажа, отначало реших, че срещите с писателя са ти забавни. Въпреки че изглежда леко скучен и накрая вероятно ще те нарани. Сега обаче започвам да мисля, че е показателно за друг, по-сериозен проблем. Първо, манията ти относно добрите мъже. И си помощник-управител в книжарница? Да не говорим, че имаш котка.

Обри се втренчи в него, аз също.

— Какво му е лошото да имаш котка? А и Сет не е скучен.

— Ти си знаеш. Просто не останах чак толкова очарован, това е. Ако искаш да се вманиачаваш по смъртни, мога да ти намеря по-добър от този.

— Не искам по-добър. Няма по-добър. Искам него.

— Както кажеш. Просто ставаш много обикновена, това е. Преди беше необикновена.

— Ох. И всичко това, защото не искам да изляза с теб?

Бастиен сви рамене.

— Добре тогава. Да вървим. Но без жертви за мен.

— Съгласен.

Отидохме в един клуб на площад „Пайъниър“. И двамата бяхме секси, красиви и съвършени по начин, по който само един инкуб и една сукуба могат да бъдат. Бях прибрала косата си в хаотично закачливо великолепие и носех бебешко синя блуза с шпиц деколте, което стигаше почти до пъпа ми. Отворът беше покрит с много фина дантела, която обезсмисляше сутиена. Така че не носех такъв.

Напрежението между нас се изпари, когато излязохме на дансинга. Ритъмът пулсираше през мен, движенията и потта бяха опияняващи. С Бастиен танцувахме известно време, и двамата наясно с обожателите, които спечелвахме, дори в едно толкова претъпкано помещение. За да привлечеш някого физически, ти трябваше много повече от добър външен вид. Трябваше да установиш контакт с очи, да изглеждаш добронамерено и грациозно. Инкубите и сукубите научаваха това още в началото и добрите се движеха с грация, на която малко смъртни можеха да съперничат. Аз, която танцувах добре и преди да стана сукуба, знаех, че съм една от най-добрите в езика на тялото. Ако човек ни гледаше, бяхме неустоими. Бяхме възбуждащи.

След малко се разделихме. Резултатът от играта на сукубата ме натъжаваше, но самата игра беше забавна. Много забавна. Сменях партньор след партньор, наслаждавайки се на ефекта, който предизвиквах, на желанието, което се покачваше у онези, с чиито тела си играех. Това беше причината, въпреки че често се оплаквах, да продам смъртната си душа в замяна на това да съм сукуба.

Признавам, че мисълта да се прибера вкъщи с някого ставаше все по-примамлива, тялото ми копнееше да усети нечии ръце върху себе си, но после се замислих за Сет и решимостта му да спази уговорката, която имахме. Не. Никакви излишни жертви за мен тази вечер. Можех да бъда добра. Исках да бъда добра. Щях да изчакам, докато наистина имах нужда от презареждане.

От другия край на клуба Бастиен ми кимна и си тръгна, обвил ръка около кръста на дребна, изпаднала в транс блондинка. Когато се обърна, забелязах брюнетка, увиснала на другата му ръка.

Направо се престара.

Беше два сутринта, когато най-накрая се прибрах. На другия ден се събудих изморена, а лошото време ме накара да се почувствам дори още по-зле. Дъждът падаше като плътна сива завеса, докато отивах към работа. Всичко изглеждаше по-студено. Бях отраснала в топъл средиземноморски климат и никога нямаше да успея да свикна с тези температури.

Когато пристигнах в книжарницата, за пореден път бяха отворили без мен. Колкото и странно да беше, днес на смяна бяха същите хора като вчера, но този път не ме посрещнаха с възклицания.

Каси и Джанис бяха на касите и спряха работа, за да ме изгледат със загадъчни изражения, докато влизах. Джанис се наведе и промърмори нещо в ухото на другата жена. Когато забелязаха любопитния ми поглед и двете ми се усмихнаха насила.

— Здрасти, Джорджина.

— Здравейте — отговорих аз объркано и неловко.

Миг по-късно минах покрай бюро „Информация“ и Бет ме дари с подобен странен поглед.

— Как върви? — попитах, защото тя не каза нищо.

— Добре — и припряно се обърна към монитора пред себе си.

И преди са ме гледали странно, когато идвах на работа, но това беше прекалено дори за мен.

Понякога, след като съм била с мъж, абсорбираната му енергия ми придаваше сияние, което подсъзнателно привличаше смъртните. За същото това сияние ме подкачи Хю по време на покера. Не това обаче беше причината днес. Както казах на Бастиен, последното зареждане направих преди няколко дни. Сиянието трябваше да е отслабнало досега. Освен това можех да разпозная хипнотизираните погледи. Това не беше същото. Гледаха ме любопитно, сякаш се чудеха какви ги върша. Така те зяпаха, ако имаш храна по лицето или скъсано копче. Вероятността проблемът да е нещо такова, беше малка, но се вмъкнах в тоалетната да проверя.

Не. Изглеждах безупречно. Дълга дънкова пола и моряшка блуза с голи рамене. И двете елегантни и съвършени. Гримът — безукорен. Косата ми се спускаше свободно по гърба. Изглеждах нормално. Нищо не можеше да предизвика такова внимание.

Предположих, че си въобразявам и продължих към кафенето. Сет, който работеше в любимия си ъгъл, ми кимна приветливо. Поне той се държеше нормално.

Нова бариста се суетеше около бара и когато ме видя, за малко да изтърве чашите, които държеше.

— Здравейте — заекна тя с ококорени очи, оглеждайки ме от главата до петите.

— Здрасти — отвърнах аз. Тази жена дори не ме познаваше. Защо и тя се държеше толкова странно? — Мокачино с бял шоколад.

Отне й известно време, преди да се заеме да изпълнява поръчката ми. Докато я маркираше на касата, ме попита любопитно:

— Ти си Джорджина, нали?

— Да. Защо?

— Просто съм слушала за теб — и погледна надолу.

Не каза нищо повече, само ми връчи мокачиното. Взех го, отидох при Сет и седнах срещу него. Баристата продължи да ни гледа с интерес, но веднага се обърна като улови погледа ми.

— Здрасти — поздрави ме Сет, очите и ръцете му бяха заети.

— Здрасти — отвърнах аз. — Днес всички се държат странно.

Той се огледа.

— Така ли? — веднага разпознах отнесеното състояние, в което изпадаше, когато получеше вдъхновение. Ставаше дори още по-разсеян и разпилян от обикновено. Една сукуба би трябвало да се гордее, ако има такъв ефект върху някой мъж.

— Да. Забелязваш ли нещо? Имам чувството, че всички ме зяпат.

Той поклати глава, потискайки една прозявка и се върна към писането.

— На мен всичко ми изглежда нормално. Харесва ми блузата ти. Може би е заради нея.

— Може би — промълвих, леко успокоена от комплимента, въпреки че не ми се вярваше да е така. Не исках да го разсейвам, затова станах и се протегнах. — Трябва да се връщам на работа — погледнах към бара и забелязах Анди, един от касиерите, да си купува кафе. — Ето! — изсъсках на Сет. — Видя ли това?

— Кое?

— Анди се подсмихна.

— Не е вярно.

— Направи го. Кълна се.

Когато слязох долу, в задната част на книжарницата, се разминах с Уорън. Той беше в средата на петдесетте и поразително красив. Бе собственик на книжарницата, имаше съмнителен морал и редовно спеше с мен, преди да обещая на Джером, че отново ще съблазнявам свестни мъже. С Уорън не бяхме правили секс от известно време. Предвид изобилието от порядъчни души, които прелъстявах напоследък, малко ми липсваха случайните свалки, след които нямах угризения на съвестта.

— Здравей, Джорджина — с облекчение забелязах, че поне той не ме зяпа. — Била си горе при Мортенсен, предполагам.

— Да — признах, чудейки се дали ще ми се кара, че не съм се захванала веднага за работа.

— Не е нужно да катериш стълбите. Както знаеш, имаме асансьор.

Сега аз останах с отворена уста. Разбира се, че имахме асансьор. Той работеше с ключ, беше предназначен за трудноподвижните ни клиенти, както и за транспортиране на доставките, и почти никой от нас не го използваше.

— Да, знам.

Уорън ми намигна и продължи нагоре по стълбите.

— Просто ти напомням.

Поклатих глава, върнах се на приземния етаж и поех касата, за да може Анди да излезе в обедна почивка. Отначало Джанис и Каси се държаха сковано, но с течение на времето се отпуснаха. Когато минаваха покрай мен, другите продължаваха да ме гледат учудено, и си шушукаха, когато мислеха, че не виждам.

По някое време Сет дойде да каже, че излиза по работа, но че ще се видим по-късно. Имах чувството, че Бет (която изпусна една книга) щеше да припадне.

— Добре — възкликнах аз, когато Сет си тръгна, — какво става тук?

Каси, Бет и Джанис се обърнаха смутено.

— Нищо, Джорджина, честно — и Бет пусна една усмивка, която трябваше да мине за подкупваща. Другите не казаха нищо, изглеждаха съвършено невинни, почти ангелски.

Не повярвах, разбира се. Ставаше нещо странно. По-странно от обикновено. Трябваха ми отговори и в книжарницата имаше само един човек, достатъчно честен да ми ги даде. Затворих касата и нахълтах в офиса, където Дъг седеше пред компютъра.

Още с влизането си отворих уста, готова да беснея и вилнея. Той подскочи на метър от стола при внезапното ми появяване. Рефлексите му бяха толкова удивително бързи, че дори не изплиска кафето, което поднасяше към устните си. Изражението му беше странно, някак виновно. Без съмнение пак играеше тетрис.

Не това обаче спря тирадата ми. Непознато усещане пропълзя по кожата ми — то беше доловено от безсмъртните ми сетива, не от нормалните пет, с които разполагаше едно човешко тяло. Чувството беше странно, някак неприятно. Сякаш някой драскаше с нокти по черна дъска. Не беше нещо познато, не го бях изпитвала досега. Огледах стаята в очакване да видя друг безсмъртен да се спотайва наоколо, макар и странното усещане да не бе такова, каквото обикновено изпитвах, когато наблизо имаше някой от тях.

Дъг отпи от чашата и после седна, гледайки ме развеселено и успокоено.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Кинкейд?

Премигнах, огледах офиса още веднъж и поклатих глава.

Усещането изчезна. Какво ставаше, по дяволите? Можех да хвърля вината върху стресираното си въображение, но вече повече от хилядолетие бях сукуба и се съмнявах безсмъртните ми сетива да са станали жертва на халюцинация. Все пак единственото нещо тук, което би могло да мине за свръхестествено или божествено, бяха уменията на Дъг на тетрис. Това, помислих си аз горчиво, беше резултат от упоритото му кръшкане от работа, а не от магия.

Спомняйки си за справедливия ми гняв, зарязах внезапното странно усещане и насочих възмущението си към другата странност в живота ми.

— Какво става, по дяволите? — възкликнах, затръшвайки вратата.

— С уменията ми на тетрис?

— Не! С всички! Защо днес всички се държат странно с мен? Гледат ме втренчено, сякаш съм изрод или нещо такова.

Отначало Дъг изглеждаше объркан, но после видях как върху лицето му се появи разбиране.

— А, това. Наистина ли не знаеш?

Можех да го хвана за гушата и да го разтърся.

— Разбира се, че не знам. Какво става?

Той небрежно разбута разни листове по бюрото и вдигна брой на „Америкън мистъри“.

— Чела ли си разказа на Сет?

— Нямах време.

Той ми хвърли списанието.

— Прочети го. Отиди да хапнеш някъде, не тук, и го прочети. Няма да си тръгна, докато не се върнеш.

Погледнах колко е часът и осъзнах, че смяната му скоро ще свърши.

— Но това какво общо има с…

Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Просто го прочети. Още сега.

Намръщих се, взех списанието и излязох от книжарницата. Настаних се в едно от любимите ми заведения надолу по улицата. Донесоха ми миди и отворих на първа страница, чудейки се какво трябваше да открия според Дъг.

Както Сет ми обясни преди няколко седмици, в този разказ най-важен бил сюжетът, почти не наблягал на психологията и развитието на героите. Къди и О’Нийл работеха в измислен институт извън Вашингтон, в който изследваха и съхраняваха археологически и художествени реликви. Затова и двамата често спасяваха произведения на изкуството от международни крадци и разшифроваха тайнствени кодове по глинени съдове. Традиционно за жанра, Брайън О’Нийл работеше като полеви агент, вършеше повечето физическа работа и често попадаше в сбивания и прочее. Скромната Нина Къди се занимаваше с проучванията и често оставаше до късно, за да открие някое ключово доказателство в древен текст.

Специално този разказ съдържаше много такива елементи, но, както винаги, прекрасният стил на Сет и живият остроумен диалог го правеха обаятелен. Друга постоянна линия на поведение на героите му беше, че О’Нийл почти винаги се замесваше с красива жена. В последната си книга обаче, Сет беше обърнал този модел с главата надолу и Къди беше тази с аферата. Разказът, който четях днес, беше традиционен и О’Нийл, по обичайния си обаятелен начин, се пробваше с поразително красивата управителка на музея:

„Женевиев се разхождаше спокойно по коридора, кралица сред подчинени, наблюдавайки хора и експонати, едновременно преценяващо и властно. Изпъстрените й със зелено лешникови очи му напомняха на котка, която оценява следващата си порция. Почувства се като плячка, когато спря пред него и го обходи с очи от главата до петите, а езикът й навлажни пълните й устни“.

„Господи, да бях мишка“. — помисли си той.

— Господин О’Нийл — измърка тя, отмятайки кичур от блестящата си коса от лицето. Светли ивици мед се преплитаха в светлокафявите й кичури като жилки злато в руда. Прииска му се да зарови лице в косата й. Прииска му се да я вкуси. — Закъсняхте.

Въпреки че беше с трийсет сантиметра по-висок от нея, се почувства като дете, сякаш трябваше да понесе наказание за закъснението си и да коленичи пред нея. Не че имаше нещо против, помисли си той, опитвайки се да не мисли за начина, по който тънкият плат обгръщаше ханша и пълните й гърди. Тези гърди, реши той, бяха съвършени. Определено с внушителен размер, но не гротескно. А и формата им… Дори гениален скулптор не би могъл да повтори тези изключителни извивки…

Осъзнавайки, че тя чака отговор, затвори мислите си в чекмедже с надпис „По-късно“ и й се усмихна спокойно.

— Моите извинения — може би моментът не беше подходящ да споменава нападението в хотелската му стая. — Но аз никога не бързам. Не и когато става дума за жена.

Тъй като това беше един от най-благоприличните им разговори, не бях изненадана, че до края на книгата нещата между тях ескалираха. Все пак, помислих си сухо, няма да е истинска история за Къди и О’Нийл, ако някой не вкараше някого в леглото. И само как го вкара! Котешките сравнения бяха точно на място, защото Женевиев беше истинска разгонена котка. Накрая тя върза О’Нийл в асансьора и направи с него неща, които накараха дори мен да повдигна вежди. Бях изненадана, че „Америкън мистъри“ не са цензурирали текста, въпреки че щях да излъжа, ако кажа, че не беше възбуждащо колко неща могат да се случат в един обикновен, скучен…

Асансьор?

„Както знаеш, имаме асансьор“ — беше ми казал Уорън.

Светлокафява коса. Пъстри очи. Дребна. Хубави гърди.

— А! — извиках аз и пуснах списанието, сякаш щеше да ме ухапе. То падна до вече празната ми чиния и минаващата сервитьорка ме погледна учудено. Набързо оставих няколко банкноти на масата, грабнах палтото и чантата си и побягнах към книжарницата. Дъг още играеше тетрис в офиса, но бях прекалено разстроена, за да се впечатля от изумителното представление.

Всички тези погледи. Шушукането и подсмихванията. Сега всичко си дойде на мястото.

— Те мислят, че съм аз — казах и го накарах да подскочи за втори път днес. — Женевиев. Всички мислят, че съм разгонена, размахваща камшик домина, с фетиш към асансьорите!

Дъг вдигна вежди:

— Искаш да кажеш, че не си?