Триумфът на сукубата

Глава 10

Джером не звучеше много доволен, когато му се обадих на следващата сутрин.

— Имаш ли представа колко е часът, Джорджи? — изръмжа той в телефона.

— Защо е това мрънкане? Ти не се нуждаеш от сън.

— Давай по-бързо.

Разказах му за случилото се на концерта и отбелязах, че не мога да идентифицирам загадъчния безсмъртен.

— Не е един от нас. Ъъъ, искам да кажа… не е част от нашия… пантеон — заключих несигурно.

— Пантеон? Не бях чувал някой да се изразява така. Освен в лекции по въведение в митологията, разбира се.

— И?

— Какво „и“?

— Не е ли странно? Срещала съм стотици най-различни безсмъртни, но не и такъв като него. Не беше… нормално. Имаше излъчването на безсмъртен, но беше много странно.

— Колкото и да не ти се вярва, има още много неща, с които не си се срещала, въпреки сериозната ти възраст.

— Да, да, знам, че съм бебе, но това не те ли притеснява поне малко?

Той се прозя.

— Изобщо даже. Нещо ангелско или демонично би ме разтревожило, но полубог или сатир? Няма начин. Те не са част от играта. Всъщност всички са част от Голямата игра. Искам да кажа, че не са част от нашата игра. Не им трябва разрешение да дойдат тук. Ако не ни пречат, не ми пука. Те си гледат тяхната работа. Само ги вписваме и това е.

— Вписваме ги? Значи имаме списъци?

— Е, не ги вписвам аз, разбира се. Това е задължение на Грейс и Мей.

Не се изненадах. Джером не си падаше много по… работенето. Грейс и Мей бяха по-нисшестоящи демони и вършеха много от черната работа вместо него. Почти не ги виждах.

— Трябва да им се обадя — промърморих, а съзнанието ми работеше на пълни обороти.

— Предполагам няма нужда да ти напомням, че има стотици други по-полезни проекти, към които можеш да насочиш енергията си. Като например да помогнеш на приятеля си инкуб. От това, което чух, нещо е зациклил в предградията. И няма мърдане.

— Хей — опитах се да защитя честта на Бастиен. — Просто не бърза. Качество не се постига лесно. Освен това всичко, което знае, е научил от мен.

— Не знам защо това не ме успокоява. — Джером затвори телефона.

Избрах номера на Грейс и Мей. Изчаках да се появи сигнал, набрах моя номер и затворих. Минута по-късно фонтан от искри, достоен за Четвърти юли, се изсипа в дневната ми и двете жени демони се изправиха пред мен.

Въпреки че бяха избрали съвсем различни тела, двете много си приличаха. Грейс беше слаба и приличаше на делова, необвързана дама; външният й вид беше подсилен от дизайнерска черна пола и сако. Имаше светлоруса коса, стигаща до брадичката, кафяво-черни очи и кожа, която никога не беше виждала слънце. Единственото цветно петно по нея беше огненочервеното червило на устните й.

Мей беше облечена по абсолютно същия начин, дори червилото й беше същото. Косата й, също до брадичката, беше мастиленочерна. Въпреки по-меките черти, по-високите скули и деликатните й бадемови тъмни очи, тя не излъчваше повече топлина и приветливост от колежката си.

Двете винаги се появяваха заедно и предполагах, че са приятелки. Или нещо такова. Но бях сигурна, че ще си избодат очите една на друга (или очите на Джером), ако се появи възможност за делегиране на повече правомощия или повишение.

— Джорджина — каза Мей.

— Отдавна не сме се виждали — каза Грейс.

И двете ме гледаха с очакване. Обри ги наблюдаваше от облегалката на дивана, козината и опашката й бяха настръхнали.

— Здравейте — отвърнах неспокойно аз. — Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Днес няма много работа, а?

И двете се втренчиха в мен.

— Хм, та така. Джером каза, че имате списък на безсмъртните, които минават през града. Безсмъртните, които не са в нашата…

— Игра? — предположи Грейс.

— Пантеон? — предположи Мей.

— Да. Точно. Та… вярно ли е?

— Какво по-точно търсиш? — попита Мей.

— Какъв безсмъртен? — попита Грейс.

— Това е проблемът.

Разказах им всичко, което знаех за него — тоест как изглежда и за странното усещане, което бях доловила. Да опиша излъчването на аурата му беше по-трудно. Не можех да кажа дали прилича на инкуб, на ангел, на нимфа или на они. Досега не бях срещала такъв като него.

Те ме изслушаха, спогледаха се и поклатиха глави.

— Не ми звучи познато — каза Грейс.

— Но може да проверим списъците — каза Мей.

— Благодаря — отвърнах им. — Ще съм ви много признателна.

Кимнаха рязко и се обърнаха, сякаш да си ходят. Мей изведнъж погледна към мен.

— Трябва да излезем някой път заедно — каза неочаквано тя. — В „Клеос“ в Кепитъл Хил организират страхотни вечери лейдис найт.

— А ние, момичетата, сме толкова малко — добави Грейс. — Трябва да се подкрепяме.

Усмихнаха ми се и изчезнаха. Потръпнах. Да отида на бар с тези двете беше по-привлекателно само от идеята да правя щампи с приятелките на Дана от КЗСЦ.

Между другото реших да посетя Бастиен по-късно следобед. Не го бях чувала от няколко дни.

— Имаш ли представа, че изобщо не ми пука за смъртните ти приятели? — озъби ми се той, когато му разказах странните случки е Дъг, Алек и мистериозния мъж. — Имам сериозни проблеми. Умирам. До никъде не съм стигнал с Дана. Постоянно я виждам, тя е мила и това е. Сякаш иска само…

— Да сте приятели?

Спря да крачи из кухнята и ми хвърли смразяващ поглед.

— Жените никога не искат да са само приятели с мен. — Той се облегна на плота и затвори очи. — Не мога да измисля какво да правя. Ако не действам бързо, някой от шефовете ни ще разбере колко зле са нещата.

Реших да не споменавам за изказването на Джером.

— Ами, вземи си почивка и се позабавлявай. Питър организира още една покер вечер. Ела да играеш с нас. Ще доведа и Сет.

— Нали каза да се позабавлявам?

— Хей! Към кого беше отправено това — към Питър или към Сет?

— Все тая, Фльор. Въпреки че, признавам, Питър прави много прилично суфле. А какво може писателят?

— Иска ми се да не си го изкарваш на Сет. Дори не го познаваш.

Бастиен сви рамене.

— Съжалявам. Ти ме предизвикваш.

— Ревнуваш.

— Как ли пък не — изсумтя той. — Имал съм достатъчно увлечения по смъртни, благодаря. Ти също, доколкото помня. А си имала и достатъчно безсмъртни гаджета, които харесваше. Никой обаче не ти е причинявал толкова мъка, колкото този.

— Сет е различен. Не мога да го обясня. Да съм с него е… правилното нещо. Имам чувството, че съм го познавала цял живот.

— Фльор, аз те познавам цял живот. Ти си с него едва от няколко месеца.

Връзката ни със Сет се разви много бързо и това понякога ме притесняваше, но наистина вярвах в силата и дълбочината на чувствата ми към него. Не бяха нито повърхностни, нито мимолетни — надявах се.

Веднъж беше казал, че на този свят най-подходящият човек за него съм аз. Изтъкнах, че това е много смело изказване — все пак се познавахме отскоро, но той само отвърна: „Понякога човек просто знае.“

Това много приличаше на думите на съпруга ми Кириакос — той беше казал нещо подобно, когато се запознахме в отдавна забравеното ми прашлясало минало на смъртна. Тогава бях на петнайсет и татко ме изпрати до доковете да занеса съобщение на бащата на Кириакос. Да ме прати сама не беше много благопристойно; баща ми обаче не се замисли особено — самият той беше наблизо, на пазара. Все пак беше страшно да вървя сама.

Потни, мръсни мъже работеха без почивка, разтоварваха и товареха под палещото слънце, докато тюркоазеното Средиземно море проблясваше зад тях. Упъти ме нисък, плешив мъж и после ме загледа похотливо.

— Високо момиче си — отбеляза той. — На бас, че това би притеснило някои мъже, но не и мен. За мен си висока точно толкова, колкото трябва.

Засмя се, някои от колегите му — също. Лицето му стигаше точно до гърдите ми. Забързано минах покрай тях с наведени надолу очи и се отправих към кораба, който ми посочиха. Заля ме облекчение, когато намерих Кириакос да проверява въдиците и да говори с някои от работниците. Не бях разговаряла с него, но познавах баща му и знаех, че мога да му имам доверие. Погледна ме, когато се приближих, и ми се усмихна.

— Ти си дъщерята на Мартанес, нали? Лета?

Кимнах.

— Трябва да предам на баща ти, че доставката ще е готова тази вечер, ако я иска по-рано.

— Ще му кажа. Той не е тук.

— Добре.

Постояхме така неловко за момент. Усещах, че ме изучава с ъгъла на окото си, но се правеше, че гледа работниците.

Сякаш искаше да каже нещо, но замълча и аз се приготвих да тръгвам.

— Е, благодаря. Трябва да се прибирам.

— Чакай, Лета. — Той протегна ръка да ме спре, но я отдръпна срамежливо, преди да ме е докоснал. — Не си дошла сама, нали?

— Татко каза, че не е далеч. И че няма никаква опасност да привлека нечие внимание.

Кириакос изсумтя силно.

— Баща ти е глупак. Ще те изпратя. — Той се поколеба. — Но не му казвай, че съм го нарекъл глупак.

Размени няколко резки думи с един от мъжете и се отправи към града с мен. Беше по-голям от мен, лицето му беше потъмняло от слънцето и морето. Косата му беше черна и рошава, стигаше до брадичката му и беше висок почти — но не точно — колкото мен.

— Видях те на онази сватба преди няколко дни — каза той след дълго мълчание. — Танцуваше с другите момичета. Много си… добра.

Комплиментът ме изненада.

— Виното помогна малко.

— Не. Виното помага на другите момичета. Или може би им пречи. Не съм сигурен. — Погледна към мен и останах слисана от напрегнатото изражение на тъмните му очи. — Но ти… танцът живее вътре в теб. Музиката ти говори и ти я разбираш.

— Ти свиреше на флейта — спомних си аз и се опитах да не се изчервя.

— Да — изглеждаше доволен, че го помнех. Отново замълчахме. Почти бяхме стигнали до пазара; до нас достигаха шумовете от хората и търговията. Кириакос явно искаше да продължим да говорим.

— Та… чух, че сестра ти се е омъжила тази пролет.

— Да.

— Ами ти?

Погледнах го.

— Аз не се омъжих тази пролет.

Усмивка заигра на устните му.

— А следващата пролет?

— Предлагаш ли ми?

— Само питам. Чух баща ми да казва…

Спрях на края на пазара, така че да мога отново да го гледам в очите. Хора и животни минаваха покрай нас, а от другата страна на алеята виждах баща си да говори с един продавач на плодове.

— Виж — казах рязко, — и аз чух баща ми да приказва, че били мислели за брак между нашите семейства. Щяло да бъде добре за бизнеса. Ако това искаш, по-добре говори с баща ми за някоя от сестрите ми, не за мен.

— Какво? Не искаш ли да се омъжиш? — усмивката му помръкна. — Или някой друг вече те е поискал?

Погледнах го невярващо.

— Не, разбира се. Просто ти не искаш да се жениш за мен. Това е.

— Не искам?

— Не. Искаш една от сестрите ми.

— Така ли?

— Да. Те са по-ниски, по-хубави и по-мили. И говорят по-малко.

— Могат ли да танцуват?

Замислих се.

— Не. Танцуват ужасно.

Плахата му усмивка се върна.

— Тогава искам теб.

— Ти си луд. Не знаеш какво говориш. Не знаеш нищо за мен.

Разбира се, в онези дни повечето хора не познаваха добре годениците си. Увереността му, че сме подходящи един за друг, беше забележителна.

— Няма значение. Сигурен съм, че ти си моята половинка. Не го ли усещаш?

Срещнах погледа му и ме полазиха тръпки — сякаш бях попаднала на нещо по-голямо и по-силно и от двама ни. За момент си позволих да повярвам, че този мъж от това толкова уважавано семейство, може наистина да проявява интерес към мен. Чувството беше опияняващо и то не защото беше въпрос на чест, а заради начина, по който ме гледаше и говореше с мен — сякаш и двамата бяхме достойни и равни. Между нас се зароди нещо, привлече ме към него и ме обърка.

— Не знаеш нищо за мен — повторих тихо, устата ми беше пресъхнала.

Колебливата му усмивка стана по-смела.

— Знам достатъчно. Знам, че можеш да танцуваш и че си умна, според баща ми. Освен това знам, че ви е забранено да ходите в пекарната на Лаис, защото си нарекла дъщеря му…

— Не бях виновна аз — прекъснах го бързо. От другата страна на алеята баща ми ни видя. Вдигнах ръка да го поздравя и той ме повика с жест. — Татко ме вика.

Кириакос погледна несигурно към него и бързо се обърна. Бях известна с острия си език, но на баща ми му се носеше дори още по-лоша слава. Колкото и да беше влюбен и дързък, Кириакос явно още не беше готов да се изправи срещу него.

— Ще накарам нашите да говорят с родителите ти. — Шеговитостта беше изчезнала; сега Кириакос беше сериозен. Но имаше и нещо друго. Очите му ме гледаха както никой не ме беше гледал досега. Стана ми горещо, после студено и после пак горещо. Плътта ми потръпна. Не можех да откъсна очи от неговите.

— Предполагам не по работа — прошепнах.

— Не. За теб и за мен. Ти си моята половинка.

Втренчих се в него, загубила дар слово като никога. Изненада ме по-скоро напиращото усещане вътре в мен, не абсурдното му предложение за брак — не беше редно да повдига въпроса, преди да е говорил с родителите ни. По-късно щях да науча какво голямо предизвикателство е бил този разговор за него. Не беше от хората, които говорят много или се държат дръзко. Приказваше малко и по принцип предпочиташе да изразява мислите си чрез очите и музиката си и по-късно… след като се оженихме, чрез любенето.

— Виж — каза той. Ставаше все по-нервен, защото не изтълкува правилно мълчанието и изражението ми. — Спестил съм пари. Мога да купя къща. Няма да се налага да живееш с много хора. Ще пътувам много, но ти ще ръководиш нещата и ще сключваш по-добри сделки и от мен. Няма да има откъде да купуваме хляб, но можем да си позволим прислужница или пък ти може да се научиш…

— Млъкни — казах аз.

Той замръзна.

— Какво?

— Просто млъкни. Губиш си времето. Кажи на баща си да говори с татко. И — добавих шеговито — мога да меся хляб.

Той задържа дъха си.

— Сигурна ли си?

— Че мога да меся? Да, сигурна съм.

На лицето му бавно разцъфна усмивка; тя се отрази в очите му и те заискряха. Пулсът ми се ускори и аз също се усмихнах. Нямаше какво повече да си кажем. Баща ми ме извика отново и аз побягнах към него.

Докато разсъждавах над този спомен и над това, което се случваше със Сет, гледах отнесено през прозореца и видях Джоуди да проверява пощенската си кутия.

— Хей — казах на Бастиен. — Искам да я видя.

Изтичах навън и й махнах, а тя ми отвърна с една от типичните си големи красиви усмивки. За моя изненада дори дойде и ме прегърна.

— О! Много се радвам да те видя. Как си?

Разменихме няколко думи и тя развълнувано ме сграбчи за ръката.

— Заета ли си днес? Искаш ли да отидем в мола?

За моя изненада идеята ми се стори забавна. По-забавна от това да слушам мрънкането и оплакването на Бастиен.

— Разбира се.

— Чудесно. Ще отида да кажа на Дана.