Триумфът на сукубата

Глава 12

— Тетида — каза той след няколко мига мълчание, — кажи нещо.

Погледнах бързо нагоре.

— Какво искаш да ти кажа? Вече знаеш отговора. Те не лъжат. Всъщност лъжат постоянно, но не и за такива неща.

Кимна и сложи купата и лъжицата на масата за кафе. Отпусна се на дивана, без да ме погледне, гледаше мълчаливо към другия край на стаята. Можех само да гадая какво минава през главата му. Знаеше какво представлявах и какво правех. Едно е обаче да го знаеш на теория, друго е изведнъж да откриеш, че има видими доказателства кога съм правила секс. Вече щеше да разпознава сиянието и да знае кога съм се измъкнала от нечие легло, кога съм била прегръщана от друг и съм правила най-интимните неща, които могат да се случат между двама души. Неща, които не можех да правя с него.

— Съжалявам — промълвих, без да знам какво друго да кажа. — За какво?

— За… това. За това, което правя.

— Защо? Това си ти. Налага ти се да го правиш, нали? Няма нужда да се извиняваш за собствената си… природа.

— И сега… какво? Можеш ли да го преглътнеш? Да знаеш какво правя с другите мъже? Или по-скоро кога го правя.

— „Да го преглътна“ е странен израз, но да, предполагам. Не мога да преглътна обаче… — направи пауза, както винаги, когато обмисляше думите си, преди да каже нещо. — Не мога да преглътна, че ти се страхуваш да ми кажеш нещо такова. Сигурно си забелязала колко… омагьосан… бях. Ти обаче не повдигна темата и не ми обясни нищо.

— И какво трябваше да ти кажа? „Благодаря, че забеляза колко съм красива. А това е, защото се нахвърлих на някакъв непознат в долнопробен клуб.“

Сет се сепна и веднага съжалих за примера, който дадох.

— Би могла… би могла да се изразиш малко по-тактично, но да. В общи линии можеше да кажеш нещо такова.

Разбърках разтопените остатъци от сладоледа ми.

— Не е толкова лесно и ти го знаеш. Сигурно ти е достатъчно трудно да приемеш, че спя с други мъже и без да имаш реално доказателство кога съм го правила.

— Позволи ми аз да реша какво мога и какво не мога да приема.

Не беше точно ядосан, но не го бях чувала да говори толкова рязко и настоятелно. Арогантното ми Аз не обичаше такова отношение, но знаех, че има право. И трябваше да призная, увереността му беше някак възбуждаща. Алфа мъж. Ммм.

— Знам какво си — продължи той — и знам какво правиш. Трябваше да го приема още в началото на връзката ни. Притеснява ме, да, но това не значи, че не го приемам. — Сложи ръка върху моята, пръстите му разсеяно погалиха кожата ми. — Не трябва да се страхуваш да ми казваш истината. Никога. Дори и да е ужасна. Връзката между нас не е сексуална, това е повече от очевидно. Ако обаче не сме и честни един с друг, няма да ни остане нищо.

Насилих се да го погледна и да се усмихна.

— Как може да си толкова млад и мъдър едновременно?

— Не съм чак толкова мъдър — отвърна той и ме придърпа към себе си, за да се облегна на рамото му. Не каза обаче нищо за думата „млад“. Ако някой погледнеше възрастта ни, можеше да ме обвини в педофилия.

Въздъхнах и се сгуших в него.

— Това не значи нищо, нали знаеш? Нещата, които правя. Дори не помня имената на мъжете.

— Знам. Казвала си ми. Въпреки това…

— Какво?

— Понякога не ми помага особено. Сексът трябва да значи нещо. Не ми харесва да спиш с някой, когото не искаш. Макар и технически да си моя приятелка… предпочитам поне да ги харесваш.

— Ами… когато страстите се разгорещят, ми харесва. Енергията, която получавам от секса… Е, няма как да разбереш. Но е… буквално смисълът на съществуването ми. Дори и да не искам да спя с никого, в даден момент, колкото и кратък да е, наистина го желая. — Опитах се да се усмихна успокоително. — Освен това не ме съжалявай. Нещата са много по-добре от преди. Сега имам по-голямо право на избор и всичко е много по-различно. Не се примирявам с всеки, който мине покрай мен.

— Как така сега имаш по-голямо право на избор? Не е ли било така винаги?

Засмях се нервно.

— О, стига, Сет. Знаеш, че жените нямаха кой знае какви права до преди около век. Мъжете невинаги са мили и внимателни, когато става въпрос само за секс, най-вече мъжете от по-нисшите класи.

Той се вгледа в мен шокирано и леко се дръпна. Харесваше ми колко изразителни бяха очите му, въпреки че в момента не излъчваха положителни емоции.

— Говориш за… Сякаш… сякаш говориш за изнасилване.

Свих рамене и осъзнах, че разговорът трябва да поеме в друга посока.

— Много е трудно да изнасилиш сукуба. По време на оргазма, сукубата е пълен победител, особено, ако накрая мъжът загуби съзнание.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти всъщност не зададе въпрос.

Замълчахме. Секунда по-късно Сет ме прегърна силно и този път той зарови лице в рамото ми.

— Недей така. Това не трябва да те притеснява. Не съди миналото с днешните стандарти. Няма да стане. Двете неща не могат да бъдат сравнявани.

— Не ми харесва да правиш неща, които не искаш да правиш — каза дрезгаво той. — Иска ми се да помогна с нещо… Иска ми се да мога… не знам… Да те защитя.

— Не можеш — прошепнах и целунах върха на главата му. — Не можеш и трябва да се примириш.

След това си легнахме заедно — за пръв път след случая с целувката. Сет ме прегръща силно цяла нощ, дори и в съня си; стискаше ме сякаш ще изчезна, ако ме пусне.

Още веднъж се възхитих на разбирането, което проявяваше. И отново се запитах дали съм влюбена. Как да разбера? Какво всъщност беше любовта? Прехвърлих наум цял списък, докато го прегръщах здраво. Обич. Привързаност. Разбиране. Приемане. Всичко, което ми даваше. Всичко това беше част от любовта. Той ми го предлагаше безкористно, колкото и ужасни неща да научаваше за мен. Зачудих се дали аз давам толкова, колкото получавам. Имах ли право на такава връзка? Съмнявах се, но това ме накара да го искам дори още по-силно.

Когато на другата сутрин пристигнахме пред книжарницата, той държеше ръката ми с преднамерено чувство на собственост. Не ме пусна, докато не стигнахме до вратата.

— Дъг беше ли тук днес? — попитах Бет, след като обиколих книжарницата.

— Да. Беше тук по-рано. Мисля, че сега е в офиса.

Отидох отзад. Офисът беше тъмен. Пуснах лампата и го видях свлечен в един ъгъл — тялото му бе свито на топка. Веднага клекнах до него.

— Какво има?

След няколко секунди вдигна поглед към мен. Очите му бяха тъмни и тревожни.

— Нищо.

Очевидно това не беше истина, но нямаше смисъл да споря с него.

— Как да ти помогна?

Засмя се горчиво, звукът беше ужасен.

— Не разбираш ли, Кинкейд, нищо не помага, това е проблемът. В нищо няма смисъл. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз.

— Така ли?

Отправи ми цинична усмивка.

— Ти си един от най-депресираните хора, които познавам. Дори когато се усмихваш и флиртуваш и така нататък. Знам, че мразиш този живот. Този свят. Знам, че според теб всичко е глупаво.

— Не е вярно. И в лошото има хубаво. Винаги има надежда. Теб какво те прихваща?

— Осъзнах се, това е. Събудих се и осъзнах колко е глупаво всичко. Не знам защо изобщо си правя труда.

Докоснах ръката му.

— Хей, наистина започваш да ме плашиш. Спал ли си изобщо? Искаш ли нещо за ядене?

Облегна се на стената, лицето му беше мрачно и изпълнено с ирония.

— Кинкейд, искам толкова много шибани неща, че дори не е смешно. Знаеш ли какво? Човек никога нищо не получава. Ето така стоят нещата. Каква беше онази поговорка? Животът е гаден и кратък?

— Ами… горе-долу.

Седях там с него доста време и го слушах. В думите му се изливаха горчив гняв и черно отчаяние. Страховита комбинация. Не го бях чувала да говори така. Нямаше го безгрижния Дъг, винаги готов да пусне някоя шега. Дъг, който никога нищо не приемаше насериозно. Отчаяното му изражение ми напомни за разговора ми с Каси в кафето. Тя обаче не беше чак толкова зле.

Часовникът тиктакаше и се чудех как да постъпя. Определено днес не беше в състояние да работи, но се страхувах да го пратя вкъщи. Кой знае какво щеше да направи в това си настроение? Досега не ми беше минавало през ума, че може да се самонарани, но в момента всичко сочеше тъкмо натам.

— Искам да стоиш тук — казах най-накрая и се изправих. — Трябва да се върна в книжарницата, но ще дойда да те проверя, става ли? Обещай да ме потърсиш, ако имаш нужда от мен. После ще обядваме. Ще взема фалафели от любимото ти заведение.

Отправи ми крива полуусмивка, лицето му беше мрачно и подигравателно. За пореден път се запитах какво да правя. Нямаше роднини в града, на които да се обадя. Знаех, че в болниците има психиатри за спешни случаи; трябваше ли да се свържа с някой от тях?

Малко след обяд дойде Алек. Направи се, че не забеляза умоляващите очи на Каси и ми се усмихна многозначително.

— Здрасти, Джорджина. Дъг тук ли е?

Поколебах се. Не харесвах Алек, но той беше приятел на Дъг. Може би щеше да му помогне. Заведох барабаниста отзад. Дъг го видя и подскочи в изумителен порив от енергия, изражението му беше едновременно отчаяно и въодушевено.

— Исусе Христе, човече! Къде беше?

— Съжалявам — каза Алек. — Задържаха ме.

Прегърнаха се и погледнаха неспокойно към мен. Усещайки, че присъствието ми е нежелано, излязох от офиса. Преди това обаче успях да видя Алек да посяга към палтото си и жадния поглед на Дъг.

Проблемът беше в Алек, осъзнах аз. Той тъпчеше Дъг с наркотика, към който беше пристрастен. Прииска ми се да вляза и да удуша Алек, да изтрия глупавата усмивка от лицето му. Все пак, когато двамата излязоха половин час по-късно, промяната в Дъг беше толкова забележителна, че сърце не ми даде да направя каквото и да е.

Беше възвърнал наперената си походка, закачливата усмивка отново беше на лицето му. Джанис мина покрай него, той я закачи и тя се разсмя. Като ме видя, подскочи и ми отдаде чест.

— Готов съм за работа, шефе. Какво имаш за мен?

— Аз… — вперих глупаво поглед в него и това го накара да се усмихне още по-широко.

— Командвай, Кинкейд — каза той с престорена сериозност. — Знам, че си ми голям фен и си готова да ми скочиш по всяко време и на всяко място, но като истински професионалисти трябва да се контролираме и да изчакаме поне работното време да свърши.

Все още го гледах втренчено.

— Хъм… Защо не поемеш някоя каса?

Той отново отдаде чест и тракна с пети като военен.

— Дадено — обърна се към Алек. — Ще се видим ли на репетицията довечера?

— Да.

Дъг ни заслепи и двамата с по една усмивка и отмина.

Останах насаме с Алек. Той стоеше в очакване, сякаш трябваше да кажа нещо. Думите „разкарай се“ изглеждаха подходящи, но си промених мнението. Усмихнах му се. Беше бавна постепенна усмивка, която започваше от устните ми и накрая озари и очите ми. Усмивка, която казваше „Видях нещо, което не бях забелязала досега“. Нещо, което изведнъж ми е харесало и съм пожелала.

Усмивката на Алек леко потрепна. Може би вече ме сваляше абсолютно автоматично, без да очаква да откликна. Той преглътна и се усмихна отново.

— Репетиция, а? — казах аз. — Нов концерт ли ще имате?

— Следващия уикенд. Ще дойдеш ли?

— Ще се опитам. Ще има ли купон след това?

— Сигурно. Уайът вдига купон утре. Ако искаш, ела.

— Ти ще ходиш ли? — попитах подкупващо и улових погледа му многозначително.

— Определено.

— Значи и аз ще дойда. — Обърнах се да си вървя, но още се усмихвах хипнотизиращо. — Ще се видим там.

Щом се скрих от погледа му, усмивката ми се превърна в гримаса. Гадост. Не мислех, че е възможно да го намразя повече, но явно бях сгрешила. Все пак, докато флиртувах с него, осъзнах, че може би това е най-добрият начин да разбера какво става с Дъг. Бях сигурна, че Алек му беше пробутал същото, което беше дал и на Каси. Ако станех жертва на чара му, може би щеше да го предложи и на мен.

Дъг, както скоро се убедих, нямаше да ми помогне по въпроса.

— Имаш нещо — подкачих го, когато се срещнахме в секцията за фентъзи. Отправих му смъртоносна усмивка.

Той отвърна на усмивката ми.

— Магнетизъм? Сексапил? Интелигентност? Скъпа, аз имам всичко това.

Пристъпих напред и дръпнах закачливо ризата му, поглеждайки го в лицето.

— Не това имах предвид. Имаш нещо добро, но не искаш да го споделиш.

Все така близо един до друг, той дръпна в отговор кичур от косата ми.

— Не знам за какво говориш.

— Разбира се. Имаш ли представа, че напоследък часове наред работя вместо теб и Пейдж? Мили боже! Ще се побъркам. „Грей гус“ вече не върши работа. Ако имаш нещо друго, трябва да дариш малко любов.

— Винаги съм готов да даря любов. Само кажи кога и къде.

— Мислех, че сме приятели. — Бутнах го леко по гърдите и отстъпих назад, като се нацупих. — Криеш нещо. Няма начин да се оправиш толкова бързо просто така. Не и предвид състоянието ти тази сутрин. Взел си нещо.

— Не, настроението ми се мени бързо. Ти си жена, знаеш как е. Събудих се кисел, това е. Един фалафел, компанията на чаровната Кинкейд и всичко е наред. Направо страхотно. — Пристъпи към мен, очевидно очакваше да продължа флирта. Очите му горяха малко по-силно и настоятелно, отколкото при обикновените ни задявки. — Всъщност в момента нищо не може да ме спре. Бог съм, бейби. Ела в офиса и ще ти покажа.

Отминах и го погледнах с насмешка през рамо, все още участвайки в играта:

— Аз изповядвам друга религия, бейби.

Той се засмя след мен. Флиртувахме от години и знаех, че не се сърди на закачките и провокациите ми. Аз, от друга страна, бях бясна. Сякаш не стигаше, че гадостите на Алек можеха да доведат Дъг до прекомерно приповдигнато настроение и неподходящо поведение на работа. Да го докарат до пълно отчаяние обаче беше съвсем различно. Щях да разбера какво става и да сложа край, дори и това да означаваше да се умилквам около онзи мазник Алек.

Сетих се и за още едно усложнение в живота ми и по-късно вечерта се обадих на Бастиен да проверя докъде е стигнал.

— Не питай, Фльор. Облаците на провала вече се събират над мен.

— Защо днес всички мъже са в депресия, по дяволите? Защо си мислите, че аз трябва да се правя на клоун?

Наредих му незабавно да дойде до „Куин Ан“. Когато пристигна, все още хленчеше.

— Дана се държи мило с мен — призна той, — но нищо повече. Дори вече не идва сама у дома. Винаги води или Джоуди, или някоя друга откачалка от КЗСЦ. По-скоро ще успея да вкарам всичките й дружки заедно в леглото ми, отколкото да закова нея. Опитват се да ме въвлекат в техния култ. Предполагам едва ли ще навреди, но май ще я виждам повече, ако се преструвам, че още се колебая. А и тя често пита за теб.

— За какво пита?

— За различни неща. Миналият път поиска да знае дали дрехите, които си купила, са свършили работа. Какво значи това?

— Нямам представа — излъгах.

Каква ирония — Бастиен тъкмо забеляза плика на „Викториас Сикрет“, който още стоеше на плота. Очевидно не се притесняваше да нахлуе в личното ми пространство, изпразни го и огледа бельото с одобрение.

— Искаш ли да пробваш нещо? — попитах саркастично предвид щателния му оглед.

— Винаги си имала добър вкус — вдигна черния мрежест сутиен и погледна през него, сякаш преценяваше как би ми стоял. — Но нямам представа защо купуваш такива неща. Можеш да се трансформираш.

— Уважавам интелектуалната собственост. Дизайнерът си е заслужил парите.

— Дори и да е ушито с робски труд в третия свят?

Направих гримаса.

— Хайде, да се махаме от тук.

— Къде ще ходим?

— На пиано бар.

Изненадата сякаш стопи нервността му.

— Има ли още такива?

— Да. Има два в Сиатъл.

Всъщност единият беше съвсем наблизо, на по-малко от петнайсет минути път пеш. Докато вървяхме обаче Бастиен не спря да опява за Дана. Направо ме побърка. И аз я мразех, наистина, но не можех да разбера каква е тази негова маниакална фикс идея.

За щастие пиано барът се оказа достатъчен, за да го разсее, както се и надявах. Хапнахме това-онова и си поръчахме сладникави коктейли като мартини Мидори и Секс на плажа. Междувременно двама пианисти се състезаваха да пеят всичко от Еминем до Бари Манилоу. С напредването на вечерта поръчката на песен струваше все повече и повече. Клиентите обаче ставаха все по-пияни и пияни и нямаха нищо против да плащат.

Знаех за това и бях взела доста пари. С Бастиен се забавлявахме да слушаме как пианистите изпълняват молбите ни за все по-стари и по-неизвестни песни. И двамата пеехме много хубаво. Промяната на телата, освен другите преимущества, ни позволяваше да изваем гласните си струни. Пианистите показаха удивителни познания по всичко, което поръчвахме, и към края на вечерта бяхме толкова впечатлени и пияни, че им оставихме царски бакшиш.

Преди да си тръгнем обаче Бастиен ме накара да изчакаме още една песен.

— Изръсих се с петдесетачка — каза той. — Трябва скоро да я изсвирят. Избрах я специално за теб.

— Ако е „Суперфрийк“, си тръгвам — предупредих го аз.

Той се засмя.

— Ще я познаеш като я чуеш. Напомня ми за теб и писателя ти.

И наистина, веднага разпознах песента, която глупавото му чувство за хумор му беше подсказала. Усмивката на лицето му също го потвърди. Той ме издърпа в скута си и запя силно текста на Фиона Епъл:

— Ти си истинско създание на ада — казах му и се опитах да се измъкна. — Знаеш това, нали?

— Просто наричам нещата с истинските им имена. — Той ме задържа и продължи да пее.

Когато най-накрая излязохме от бара, и двамата се смеехме и тананикахме. Минахме покрай група момичета, по-пияни и от нас. Няколко от тях открито отправиха на Бастиен подканващи погледи и аз го погледнах с очакване. Той поклати глава.

— Прекалено е лесно. Освен това предпочитам да се прибера с теб.

Изпрати ме до вкъщи, придържайки ръката ми — някога според социалните норми това беше признак за добро възпитание. Тротоарът беше хлъзгав от дъжда, който валя по-рано, и въздухът беше влажен и мразовит. Недалеч кулата Спейс нийдъл блестеше ярко над близките сгради; скоро по нея щеше да има коледни лампички. Бастиен стисна по-силно ръката ми и разсеяно обърна поглед към облачното небе, преди да погледне към мен.

— Фльор, искаш ли да знаеш защо толкова се впрягам в тази работа с Дана?

Опитах се да изтрезнея, защото заподозрях, че се задава нещо сериозно.

— Загазил съм. Много — въздъхна той. — Някога чувала ли си за демон на име Бартон?

— Не. Трябва ли?

— Може би. Работи в Чикаго. Много е на високо. Разполага с много власт. Той е от онези, които очакват служителите да му правят „услуги“.

Кимнах с разбиране. Това беше един от професионалните рискове, на който сукубите и инкубите често бяха изложени и вероятно още едно нещо, за което Сет не трябваше да научава. Като работници, така да се каже, в секс индустрията, началниците ни демони често мислеха, че няма да имаме нищо против да поемем още един „клиент“. Мнозина от тях гледаха на това като на наше задължение. Каквито и недостатъци да имаше Джером, той никога не беше искал такова нещо от мен.

— Та… при Бартон има една сукуба на име Алесандра. Относително нова. На около век. Красива. Има усет към изящните физически детайли почти като теб. А е и умна. Със страхотно чувство за хумор. Симпатична.

Погледнах го изненадано.

— Да не си влюбен, Бастиен?

— Не, но тя ме привличаше… привлича силно. Трудно е да й устоиш. Опознахме се и едното доведе до друго…

— Както често се случва при теб.

— Да — призна горчиво той. — Само да ти кажа, беше невероятно. Тази жена… леле!

— И какъв е проблемът?

— Ами проблемът е, че този Бартон пази отблизо хората си. Очакваше тялото на Алесандра да е изключително само за негова употреба — без да броим отношенията й със смъртните, разбира се.

— И той е научил?

— Да. Оказа се невероятно ревнив — задоволство изпълни гласа на Бастиен. — Много глупаво за нашия вид. Разбира се, демон или не, сигурно има причина да се чувства несигурен, като се има предвид, че приятелката му е била със секс гуру като мен. Опознаеш ли веднъж Бастиен…

— Давай по същество, секс гуру. Какво стана?

— Ами… да речем, че се ядоса, но това е много меко казано. Честно, днес нямаше да се наслаждавам на прекрасната ти компания, ако Джанел не се беше намесила достойно. — Джанел беше архидемонката на Бастиен в Детройт. — Тя обаче главно ме защити от физически мъчения. Всичко друго е една голяма каша. Кариерата ми замря. Бартон има могъщи приятели, а Джанел беше пределно ясна, че повече няма да ми покрива задника.

Стигнахме до моята сграда и се спряхме отпред. Той прекара ръка през тъмните си къдрици и лицето му изведнъж помръкна.

— Така се оказах в черните списъци на всички. Вече са задействали процедурата да ме пратят другаде и съм сигурен, че ще е ужасно. Например в Гуам. Или в Омаха. Затова трябва да успея с Дана. Един голям удар като този, едно грандиозно публично унижение и ще се върна на върха. Няма да могат да ме накажат, не и ако имам такова постижение в досието си.

Започнах да разбирам манията му по радиоводещата.

— Но нещата с нея май малко зациклиха.

— Не знам какво още да направя. Опитах всички стари номера, всички хватки от книгите, плюс няколко нови от запазената марка на Бастиен. Нищо не проработи.

Протегнах ръка към него.

— Трябва да приемеш, че тя не се предава лесно, Бас. Случва се.

— Знам — прозвуча толкова нещастно, че разкъса сърцето ми.

— Недей така. Не се отказвай още. Научила съм те на всичко, което знам, забрави ли? Ще намерим начин да се справим. Ще успеем да разгоним кучката.

Той се засмя и прокара пръст по бузата ми.

— Караш ме да се чувствам добре, знаеш ли? Това е едно от прекрасните ти качества. Това, и ако слуховете са верни, устата ти.

— Слуховете са верни. Ще ти помогна да се справиш, ще видиш. Освен това, ако нищо друго не й действа, съществува и алкохолът, нали?

— А, да, старият резервен план — прегърна ме силно и ме целуна по бузите. — Лека нощ, сладка моя. Благодаря за прекрасната вечер.

И аз го целунах.

— За теб — винаги.

Ръката ми беше вече на бравата, когато се сетих за нещо.

— Хей, Бастиен?

Той се обърна, беше се отдалечил на няколко крачки по тротоара.

— Да?

— Защо се захвана?

— С какво?

— С Алесандра. Трябва да си знаел какво изпитва Бартон към нея, нали така?

— Да.

— Защо рискува?

Погледна ме, сякаш не можеше да повярва, че го питам такова нещо.

— Защото ми се отвори възможност. Защото беше красива и прекрасна, и я исках.

Нямаше смисъл точно аз да споря по тази тема. Такава беше логиката на инкуба, като по учебник. Усмихвайки се, влязох вътре.