Триумфът на сукубата

Глава 1

Демоните са страшни.

Каквато и да е религията ти, с каквото и да се занимаваш, това винаги е така. Да, разбира се, и те имат своите абсурдни моменти — най-вече в кръговете, в които се движа — но като цяло хората съвсем основателно се страхуват от тях и ги избягват. Те са жестоки и безмилостни, изпитват наслада от болката и страданието, и измъчват души в свободното си време. Те лъжат. Крадат. Не си плащат данъците.

Все пак, въпреки всичко, не можех да спра да мисля, че щях да стана свидетел на възможно най-ужасяващото демонично събитие.

Церемония по награждаване. Моето награждаване. Хорейшио, вицедемон на еди-кой си отдел на Пъклените работи, стоеше пред мен и се опитваше да придаде тържественост на момента, проваляйки се безславно. Подозирам, че небесносиният му полиестерен костюм и шарената папионка в тон с него, до голяма степен бяха виновни за това. И бакенбардите не помагаха особено. Вероятно не беше напускал вътрешните кръгове на ада от около шест века, горе-долу тогава небесносиният полиестер беше на мода.

След като дълго си прочиства гърлото, той обходи няколко пъти с поглед събралите се, проверявайки дали всички внимаваме. Наставникът ми Джером стоеше наблизо напълно отегчен и поглеждаше от време на време часовника си. До него беше застанал асистентът на Хорейшио, импът Каспър, ухилен до уши. На пода до него имаше куфарче, а той стискаше някакви листове. Нетърпеливото му, подмазваческо изражение, говореше за изгарящо желание да получи повишение.

Колкото до мен… Е, опитвах се със зъби и нокти да изглеждам въодушевена, но безуспешно. Което беше неприемливо, разбира се. Аз съм сукуба. Цялото ми съществуване се основаваше на това да карам хората (и по-специално мъжете) да мечтаят и да виждат у мен всичко, което искат. Мога да се превръщам от стеснителна девица до знойна господарка за един удар на сърцето. Трябва само да променя формата си и да вляза в образ. Първото умение получих, когато продадох човешката си душа; второто придобих с времето. Все пак не можеш векове наред да казваш на мъжете: „Да, скъпи, не съм имала по-добър“ и да не се научиш как да се преструваш. Митовете ни обрисуват като безплътни, демонични създания на удоволствието, но честно казано, за да си сукуба трябва само да имаш убедително лице на покер играч и търговски нюх.

Така че всъщност награждаването не би трябвало да е проблем за мен. Хорейшио обаче изобщо не ми помагаше да запазя сериозно изражение.

— Наистина, за мен е голяма чест да бъда тук днес — пропя той с носов, баритонов глас.

Наистина?

— Упоритата работа е това, което ни прави толкова добри. Събрали сме се тук, за да признаем заслугите на една от нас, която показа усърдие и даде всичко от себе си за Великото зло. Такива личности заслужават нашето признание и ние правим всичко възможно да наградим тяхната отдаденост, така че всички да разберат колко е важно да упорстваш, въпреки трудностите, и да се бориш за целите ни в тези тежки времена.

И после добави:

— От друга страна онези, които мързелуват, биват хвърлени в огнените бездни на отчаянието, за да горят там цяла вечност и да бъдат разкъсвани от хрътките на ада.

Отворих уста и за малко да попитам дали това не излиза по-скъпо, отколкото ако се плати обезщетение за прекратяване на трудовия договор на мързеливеца, но Джером улови погледа ми и поклати глава.

Междувременно Хорейшио сръчка Каспър и импът бързо му подаде грамота, изписана с позлатени релефни букви.

— За мен е истинско удоволствие да ти връча тази грамота за отлични постижения и преизпълнение на задължителната за сукубите норма през последното четиримесечие. Честито.

Хорейшио разтърси ръката ми и ми връчи грамотата, която беше подписана от петдесет различни души.

Всички ме гледаха, когато свърших да чета и предположих, че очакват да произнеса реч или нещо такова. Аз всъщност се чудех дали ще загазя, ако изрежа грамотата, за да я вкарам в рамка двайсет на двайсет и пет.

— Ами, благодаря. Много е… готина.

Това явно удовлетвори Хорейшио. Той кимна умно и насочи поглед към Джером.

— Сигурно много се гордееш.

— Изключително — промърмори архидемона, потискайки една прозявка.

Хорейшио се обърна към мен.

— Продължавай все така. Може би ще успееш да се издигнеш до мениджърските нива.

Сякаш фактът, че бях продала душата си, не беше достатъчно ужасен. Насилих се да се усмихна.

— Ами… тук има още много работа.

— Отлично отношение. Повече от отлично. Добре си я обучил.

Потупа приятелски Джером по гърба, от което шефът ми не остана особено щастлив. Не обичаше да го потупват приятелски. Или изобщо да го докосват, точка.

— Е, ако няма друго, може би трябва… О, щях да забравя.

Хорейшио се обърна към Каспър. Импът подаде още нещо на шефа си.

— Това е за теб. В знак на нашата благодарност.

И ми връчи талон за безплатна консумация в ресторант „Епълбийс“, както и няколко талона за безплатно вземане на филми под наем. И Джером, и аз се втрещихме за момент безмълвни.

— Леле — казах аз най-накрая. Вторият след мен сигурно щеше да получи талон за намаление за веригата за бързо хранене „Сизлър“. Без съмнение второто място всъщност е първо място за най-голям загубеняк.

Хорейшио и Каспър изчезнаха. С Джером запазихме мълчание няколко секунди.

— Обичаш ли ребърца, Джером?

— Забавно, много забавно, Джорджи. — Той обиколи дневната, като се правеше, че изучава книгите и картините ми. — Добра работа свърши с нормата. Разбира се, лесно можеш да блеснеш като започнеш от нулата, нали?

Свих рамене и хвърлих грамотата на кухненския плот.

— Има ли значение? Все пак обра лаврите. Реших, че ще ти хареса.

— Разбира се, че ми хареса. Всъщност останах приятно изненадан, че успя да удържиш на обещанието си.

— Винаги удържам обещанията си.

— Не всичките си обещания.

Мълчанието ми го накара да се усмихне.

— И сега какво? Излизаш да празнуваш?

— Знаеш къде ще отида. На гости у Питър. А ти?

Не отговори на въпроса, демоните са страшно добри в това.

— Мислех, че може да е изскочило нещо друго. Нещо с един определен смъртен. Напоследък май често ти се случват такива неща.

— Не е твоя работа какво правя.

— Всичко, което правиш, е моя работа.

Отново си замълчах. Демонът се приближи, тъмните му очи се впиха в мен. По незнайна причина бе избрал да изглежда като Джон Кюсак, когато беше в света на хората. Това би трябвало да намали страховитото му излъчване, но, кълна се, само още повече влошаваше нещата.

— Колко време ще продължи този фарс, Джорджи? — думите му бяха предизвикателство, опит да ме накара да говоря. — Не може наистина да вярваш, че имаш бъдеще с него. Или че можете да пазите целомъдрие завинаги. За бога, дори и ти да се държиш на разстояние, няма мъж, който да се въздържа от секс дълго време. Особено при толкова много фенове.

— Не ме ли чу като казах, че това не е твоя работа?

Руменина заля бузите ми. Знаех, че е глупаво, но наскоро се бях обвързала с човек. Дори не съм сигурна как се случи — винаги внимателно съм избягвала подобни неща. Може да се каже, че дойде сляпата неделя. В един момент беше просто топло успокояващо присъствие, а в следващия осъзнах колко дълбоко ме обича. Тази любов ме заслепи. Не успях да й устоя и реших да видя докъде мога да стигна.

Сега Джером никога не пропускаше да ми напомни за потенциалното бедствие, в което можех да превърна този романс. Мнението му не беше съвсем необосновано. Отчасти поради лошия опит, който имах със сериозните връзки. Но най-вече защото, ако се впусна в нещо повече от държане за ръце с човек, неминуемо ще трябва да изсмуча част от живота у него. Обаче всички двойки имат проблеми, нали така?

Демонът приглади сакото на безупречно скроения си черен костюм.

— Само един приятелски съвет — за мен няма значение. Нямам нищо против да си играеш с него, отнемайки му и бъдеще, и семейство, и здравословен секс. Все едно. Стига да работиш все така добре, на мен ми е безразлично.

— Приключи ли да ме обработваш? Закъснявам.

— Още нещо. Трябва да те предупредя, че съм ти подготвил една изненада. Ще ти хареса.

— Каква изненада? — Джером никога не правеше изненади. Поне не приятни.

— Няма да е изненада, ако ти кажа, нали?

Типично. Подсмихнах се и се обърнах.

— Нямам време за игричките ти. Или ми кажи какво става или си тръгвай.

— Тръгвам си. Но преди това, запомни едно — той сложи ръка на рамото ми и ме завъртя с лице към него. Потръпнах при докосването и близостта му. С демона не бяхме толкова близки, колкото едно време. — Има само един мъж, който винаги ще присъства в живота ти, само един мъж, на когото винаги ще се отзоваваш. След сто години, той ще бъде пепел, а аз ще бъда онзи, при когото ще продължаваш да се връщаш.

Прозвуча романтично и сексуално, но не беше така. Ни най-малко. Връзката ми с Джером беше много по-дълбока. Бях обвързвана с него и той имаше моята лоялност буквално до дъното на душата ми. Тази връзка щеше да съществува цяла вечност или поне докато силите на ада не решаха да ме прехвърлят към друг архидемон.

— Сводническото ти поведение започва да се изтърква.

Той отстъпи назад, необезпокоен от злобната ми реакция.

— Ако аз съм сводник, Джорджина, то тогава ти какво си?

Появи се ефектен облак пушек и Джером изчезна, преди да мога да отговоря.

Шибани демони.

Стоях сама в апартамента си, прехвърляйки думите му в съзнанието си. Накрая си спомних кое време е и тръгнах към спалнята да се преоблека. Междувременно минах покрай грамотата на Хорейшио. Златният й печат сякаш ми намигна. Обърнах я с лицето надолу и изведнъж се почувствах ужасно. Може и да бях добра в работата си, но това не значеше, че съм горда от себе си.

Оказа се, че съм закъсняла само с петнайсет минути за купона на приятеля ми Питър. Той отвори, преди да успея да почукам. Видях високата му бяла шапка и престилката с надпис: „Целувка за готвача“ и казах:

— Съжалявам. Не знаех, че днес ще снимаме „Железният готвач“1.

— Закъсня — смъмри ме той, размахвайки дървена лъжица във въздуха. — Какво сега, наградиха те и мислиш, че можеш да забравиш правилата за добро държание?

Не обърнах внимание на недоволството му и се вмъкнах вътре. Какво друго да направиш, когато си имаш работа с вампир с обсесивно-компулсивно разстройство?

В дневната видях другите ни приятели, Коди и Хю, да сортират пари на пачки.

— Да не сте обрали банка?

— Не — каза Хю. — Питър поиска да ни сготви цивилизована вечеря и затова решихме да си запълним времето с нещо също толкова цивилизовано.

— Като пране на пари?

— Като покер.

От кухнята чух Питър да мърмори нещо за суфле. Това малко промени представата ми за съмнителни типове, наредени около маса за игра на карти.

— Според мен по-подходящо ще е да играем бридж.

Хю не изглеждаше съгласен.

— Това е игра за старци, скъпа.

Нямаше как да не се усмихна. „Стар“ беше относително понятие, тъй като повечето от нас бяха столетници. Отдавна подозирах, че сред кръга ми от по-нисши безсмъртни (онези, които не са истински ангели или демони) аз бях на най-много години; шофьорската ми книжка обаче оптимистично твърдеше, че съм на двайсет и осем.

— Откога изобщо играем игри? — зачудих се на глас. Последния път с Джером се опитахме да играем на „Монополи“. Да водиш борба с демон за имоти е някак безсмислено.

— А откога не играем игри? Игрите на живота, игрите на смъртта. Игрите на любовта, надеждата, шансът, отчаянието и всички безбройни чудеса, свързани с тях.

Завъртях очи към новодошлия.

— Здравей, Картър.

Знаех, че ангелът се спотайва в кухнята, също както Питър усети, че съм пред вратата.

— Къде е по-добрата ти половинка тази вечер? Преди малко го видях. Мислех, че и той ще дойде.

Картър влезе в стаята и ми отправи една от подигравателните си усмивки, сивите му очи проблеснаха тайнствено и весело. Беше облечен както обикновено — със скъсани дънки и избеляла тениска. По отношение на възрастта никой от нас не можеше да му стъпи на малкия пръст. Всички някога сме били смъртни, измервахме живота си с векове или хилядолетия. Ангелите и демоните… Е, те измерваха живота си с вечността.

— Да не съм му бавачка?

Типичен за Картър отговор. Погледнах Хю, който беше, така да се каже, пазител на шефа ни. Или поне нещо като административен асистент.

— Трябваше да отиде на една среща — каза импът, докато подреждаше двайсетачки. — На някакъв тиймбилдипг в Ел Ей.

Опитах се да си представя как Джером се катери по въжета.

— Какъв по-точно тиймбилдинг имат демоните?

Никой не можа да ми каже. Което всъщност нямаше значение.

Докато сортираха парите, Питър ми направи водка гимлет. Забелязах бутилка „Абсолют“ на плота.

— Какво е това, по дяволите?

— „Грей гус“ свърши. Така или иначе няма разлика.

— Кълна се, ако вече не беше низвергнат от Господ, щях да те обвиня в ерес.

Щом сортираха всички пари, включително и моя дял, седнахме около кухненската маса на вампирите. Като всички хора на планетата, започнахме да играем Тексас холдъм покер. Играех прилично, но се справях по-добре със смъртни противници, отколкото с безсмъртни. Чарът и обаянието ми имаха по-малък ефект върху тази компания, следователно трябваше да обмислям по-сериозно залозите и стратегията си.

Питър се суетеше наоколо по време на играта, опитвайки се едновременно да играе и да наглежда яденето. Не беше лесно, тъй като настояваше да е със слънчеви очила, докато играем, но трябваше да ги маха, когато проверяваше храната. Когато казах, че това ще е втората ми фантастична вечеря за последните две нощи, едва не припадна.

— Щом казваш. Нищо, което си яла снощи, не може дори да се сравни с патицата, която правя. Нищо.

— Не съм сигурна. Ходих в „Метрополитън Грил“.

Хю подсвирна.

— Леле! Чудех се откъде идва това искрящо сияние. Когато мъж те заведе в „Метрополитън“, няма как да не му се отплатиш, нали?

— Сиянието е от друг мъж — казах сконфузено. Не исках да ми напомнят за срещата ми от сутринта, макар да бе доста гореща. — Бях в „Метрополитън“ със Сет. — Споменът за вечерята снощи ме накара да се усмихна и изведнъж се разприказвах. — Трябваше да го видите. Този път не беше с тениска, макар да нямаше голяма разлика. Ризата му беше страшно намачкана и не беше успял да си върже вратовръзката. Когато пристигнах, беше с лаптопа на масата. Беше избутал всичко настрани — салфетките, чашите за вино. Цареше пълен хаос. Сервитьорките бяха ужасени.

Четири чифта очи се впериха в мен.

— Какво? — попитах аз. — Какъв е проблемът?

— Ти си проблемът — каза Хю. — Истинска мазохистка си.

Коди се усмихна.

— Да не говорим, че си влюбена до уши. Само се чуй!

— Не е влюбена в него — каза Питър. — Влюбена е в книгите му.

— Не, аз съм… — думите замряха на устните ми, главно защото не бях сигурна какво точно искам да кажа. Не исках да мислят, че харесвам само книгите му, но и не бях напълно сигурна, че обичам Сет. Връзката ни се разви с главозамайваща скорост и понякога се притеснявах, че всъщност обичам факта, че той ме обича.

— Не мога да повярвам, че продължавате да се срещате, без да правите секс — продължи Хю.

Направо избухнах. Вече бях изслушала мрънкането на Джером, нямах нужда да слушам същата песен отново.

— Вижте, не искам да говорим за това, ако само ще се заяждате с мен. Омръзна ми да ми натякват колко е шантаво това.

Питър сви рамене:

— Не знам. Не е чак толкова шантаво. Постоянно се говори за женени двойки, които спират да правят секс. Те оцеляват. Това е почти същото.

— Не и с нашето момиче — Хю поклати глава. — Погледни я. Кой не би искал да прави секс с нея?

Всички ме погледнаха отново и ме накараха да потръпна от неудобство.

— Хей — възпротивих се, желаейки да си изясним нещо. — Не това е проблемът. Той иска, разбрахте ли? Но просто няма да го направи. Има разлика между двете.

— Съжалявам — каза Хю. — Не мога да ти повярвам. Не може да е с теб, ти да се обличаш така и той да не клекне. Дори и да издържи, никой мъж не бил приел жена му винаги да е в разгара на купона.

Това беше наболелият проблем — същият, който Джером изтъкна, и същият, който ме притесняваше повече от способността ни да се държим на разстояние един от друг. Един от най-големите ми кошмари беше, че ще трябва да му кажа: „Съжалявам, Сет, не мога тази вечер. Трябва да обработя един женен мъж, да го накарам да спи с мен и да го поведа по пътя към ада, за да изсмуча част от душата му. Когато приключа, може с теб да отидем на късна прожекция.“

— Не искам да говоря за това — повторих аз. — Разбираме се добре. Точка по въпроса.

Настъпи тишина, с изключение на звукът от падането на карти и пари на масата. Хвърлих поглед наоколо и видях Картър да ме гледа спокойно. Само той не се включи в нападките за мен и Сет. Това не ме изненада. Обикновено ангелът само слушаше, докато изведнъж не вмъкнеше някоя саркастична или трудноразбираема забележка. Преди това ме вбесяваше, но последните събития бяха променили отношението ми към него. Все още не го разбирах напълно и не знаех дали мога да му имам доверие, но го уважавах.

Притеснена от изпитателния поглед, погледнах надолу и открих, че най-накрая имам прилична ръка след няколко раздавания калпави карти. Три еднакви. Не беше най-доброто, но не беше и зле. Заложих високо — исках другите да се откажат още преди в игра да влязат още карти и ръката ми да стане безполезна.

Стратегията ми проработи при вампирите. Получих следващата карта. Седмица пика. Хю се намръщи и се отказа, когато вдигнах отново. Очаквах, че и Картър ще се откаже, но вместо това той вдигна още повече.

Поколебах се, преди да платя. Докато чаках последната карта, се зачудих какво ли има ангелът и дали мога да го победя. Чифт? Два чифта? Хм. Получих последната карта. Още една пика. Имаше голяма вероятност той да е събрал флаш. Така щеше да ме победи. С надеждата, че още мога да го подлъжа, отново вдигнах. Той също вдигна, увеличавайки първия ми залог повече от два пъти.

Бяха много пари, особено имайки предвид сумата, която вече бях заложила. Инвестициите през вековете ми бяха донесли доста средства, но това не означаваше, че сега трябва да постъпвам глупаво. Каква ли беше ръката му? Сигурно имаше флаш. Уплаших се и се отказах.

С доволна усмивка, той прибра внушителните залози. Когато хвърли картите при другите, ръбовете им се удариха и те се обърнаха. Двойка каро. Осмица спатия.

— Ти… Блъфирал си! — изпищях аз. — Нямаш нищо!

Картър безмълвно запали цигара.

Погледнах другите за подкрепа:

— Не може да прави така.

— По дяволите, аз самият правих така половината игра — каза Хю, взимайки запалката от Картър. — Не че имаше някаква полза.

— Да… но… той… Знаете. Ангел е. Те не лъжат.

— Той не излъга. Той блъфира.

Коди се замисли, увивайки част от русата си коса около пръста си:

— Да, но и блъфирането е измама.

— Това е косвена лъжа — каза Питър.

Хю го зяпна:

— Косвена лъжа? Какво значи това, по дяволите?

Гледах как Картър подрежда парите си и се намръщих. Човек би помислил, че ангел, който се движи със служителите на злото, би имал добро влияние върху тях, но понякога той беше по-лош и от нас.

— Радвай се на трийсетте си сребърника, Юда.

Той направи жест, сякаш ми отдаваше чест, докато другите спореха.

Изведнъж разговорът замлъкна. Разбира се, Картър го усети пръв, но той едва повдигна вежда, безразличен както винаги. След него го усетиха вампирите с изострените си рефлекси и сетива. Те се спогледаха и се обърнаха към вратата. Накрая, секунда по-късно, двамата с Хю също го почувствахме.

— Какво е това? — Коди се намръщи, поглеждайки към другия край на стаята. — Усещането е като за Джорджина, но не съвсем.

Със замислено изражение Хю проследи погледна на младия вампир:

— Инкуб.

Разбира се, аз вече знаех това. Аурата на всички създания е различна. Вампирите имаха различно от имповете излъчване. Също както имповете имаха различно от сукубите излъчване. Ако някой познаваше безсмъртен достатъчно добре, то той би могъл да долови уникалните особености на съответния индивид. Аз бях единствената сукуба, която излъчваше усещане за коприна и парфюм от тубероза. В помещение, пълно с вампири, много бързо можех да определя дали Коди или Питър присъстват.

По същия начин незабавно разбрах, че инкуб приближаваше вратата на Питър и знаех точно кой е той. Бих разпознала аурата му навсякъде, дори и след толкова време. Ефирно усещане за кадифе върху кожа. Деликатен аромат на ром, бадеми и канела.

Без дори да осъзная, че съм станала, отворих вратата и впих със задоволство очи в лисичите черти и палавите очи, които не бях виждала повече от век.

— Здравей, ma fleur2 — каза той.