Триумфът на сукубата

Глава 20

Да пробода Сол с това малко парче дърво беше като да пусна ядрена бомба в стаята. Взривът ме изхвърли от дивана и ме запрати на пода с разтърсващо болезнено падане. Малки предмети полетяха към стените. Картините се посипаха на земята. Прозорците на помещението се разлетяха в блестящ дъжд от стъклени парчета и паднаха вътре. Кръв и блясък се посипаха около мен в червени, искрящи пръски.

Не само моята истинска природа беше разкрита. В мига преди Сол да избухне, го бях усетила. Наистина го бях усетила. Да, той беше част от различна от моята система, но не беше някой дребен играч, опитващ се да създаде малко хаос. Той беше бог. Истински, съвсем истински бог. Трябва да изтъкна, че боговете на този свят съществуват, благодарение на вярата. Божествената им сила е правопропорционална на вярата на вярващите в тях. Затова често онези, чиито имена никой не помни, се разхождат сред нас като скитници, не по-различни от хората, с изключение на безсмъртието им. Сол обаче имаше много сила. Не като Кришна или Бог с главно „Б“, но достатъчно. Със сигурност повече от мен.

По дяволите! Току-що бях унищожила божество.

Изправих се от ембрионалната си поза и се огледах. Всичко беше спокойно, с изключение на ветреца, който влизаше през счупените прозорци. Кожата и дрехите ми бяха опръскани с лепкава алена кръв, сякаш бях хванала четка за боядисване от погрешната страна. Пулсът ми отказваше да се успокои.

Миг по-късно чух стъпки по стълбите. Алек влетя в стаята, привлечен от шума и разтърсването. Огледа се и ченето му буквално увисна до пода.

Опиянието ми не беше отминало с унищожението на Сол. Шибаната амброзия беше все още в тялото ми и се чувствах дори още по-зле. Въпреки това гневът ми към Алек беше толкова голям, че отново превъзмогнах замъглените си сетива и рефлекси и със скорост, която изненада дори мен, скочих върху него и го съборих на земята. За миг се преобразих и ниското ми и слабо тяло изведнъж се превърна в значително по-мускулесто и силно. Сграбчих Алек и върху лицето му проблясна паника, когато осъзна, че не може да мръдне и на сантиметър от хватката ми. Ударих го силно през лицето. Координацията ми не беше добра, но не се изискваше много, за да упражниш насилие.

— Кой беше той, по дяволите? Сол?

— Не знам.

Ударих го отново.

— Честно, не знам. Не знам — захленчи Алек. — Той просто… ме намери и сключихме сделка.

— Каква беше сделката? Защо ме доведе при него?

Преглътна и задържа сълзите си.

— Секс. Искаше секс. Много любовници, постоянно. Нямаше значение дали мъже или жени, стига да са красиви. Аз не трябваше да ги докосвам. Трябваше само да им давам кристали, докато поискат среща със Сол. После той… Сещаш се.

— Ги изчукваше и ги изхвърляше — довърших аз ядосано. Сетих се за Каси и красивото като фотомодел момче в кафенето. Спомних си желанието на Алек да ме накара да пия амброзия и как отказа да ме докосне, въпреки че много ме желаеше. Бях предназначена за Сол. — Но той не ми даде амбро… от кристалите. А някакъв наркотик, за да ме изнасили по-лесно.

— Не знам — изхленчи Алек. — Хайде, пусни ме.

Затегнах хватката си и го разтърсих. Отне ми малко време да го направя, защото пръстите ми отказваха да се свият. Наложи се да положа усилия, за да запазя гнева в изражението и гласа си.

— Той какво ти даде? Плати ли ти или какво?

— Не. Той само… ме снабдяваше с кристали. Даваше ми колкото искам, стига да му водя хора.

— И така зариби групата — осъзнах аз.

— Да. Това беше единственият начин… единственият начин да станем известни. Това е всичко, което съм искал. Да сключа договор за запис и да стана известен. Беше единственият начин.

— Не — отвърнах аз, — бил е най-бързият начин.

— Чакай, какво направи на Сол? Какво ще правиш с мен?

— Какво ще правя ли? — изкрещях и гневът ми изплува над наркотика. Разтърсих го, удряйки главата му в пода. — Трябва да убия и теб! Знаеш ли какво причини на всички тези хора? На групата? В момента Дъг е в болница заради теб.

Очите му се разшириха.

— Не знаех. Честно. Не съм искал да го наранявам… Аз… аз не можах да му доставя дозата навреме. Трябваше първо да те доведа тук.

Говореше за мен и за другите жертви като за стока. Исках да го вдигна и да го хвърля през прозореца. Можех да го направя. Хората наистина бяха много крехки и въпреки че не можех да поддържам трансформацията си цяла нощ, можех да я задържа достатъчно дълго, за да го нараня жестоко.

Въпреки че по принцип насилието ме отвращава, трябва да призная, че хвърлянето на хора из стая носеше по-голямо удовлетворение, отколкото човек би помислил. След като Доминик умря, издирих продажния лекар, извършил аборта й. Бях трансформирала тялото си в маймуноподобна двуметрова мъжка фигура с огромни мускули. Нахлух в малкия, зловещ кабинет на лекаря, без да губя време. Сграбчих го, сякаш не тежеше и грам, и го запратих в стената, събаряйки разни дребни вещи и така наречените „лекарски принадлежности“. Чувството беше фантастично.

Отидох до него, вдигнах го за предната част на ризата и го ударих силно отстрани по главата — десет пъти по-силно отколкото ударих Алек. Лекарят залитна и падна, но беше дотолкова в съзнание, че да пропълзи назад като рак, в опит да избяга.

— Кой си ти? — изплака той.

— Тази вечер уби едно момиче — отвърнах заплашително. — Една руса танцьорка.

Очите му се изцъклиха.

— Случва се. Предупредих я. Знаеше какви са рисковете.

Коленичих, за да изравня поглед с неговия.

— Отворил си я и си й взел парите. Не ти е пукало какво ще стане с нея.

— Виж, ако си искаш парите…

— Искам нея. Можеш ли да ми я върнеш?

Той зяпна, разтреперан от страх. Аз на свой ред го зяпнах, разтреперана от собствената си сила. Можех да го убия. Да го хвърля отново, да прекърша врата му или да го удуша. Беше ужасно и грешно, но бях пленница на собствената си ярост и не можех да се контролирам. Честно казано беше чист късмет, че в крайна сметка повечето инкуби и сукуби имат благ характер и предпочитат удоволствията пред болката. Заради способността ни да променяме формата си, бихме могли да сме много смъртоносни за хората, ако ни ядосат достатъчно. Те не могат да ни се противопоставят. Адски сигурно беше, че този лекар не можеше.

Друг безсмъртен обаче можеше.

— Жозефин — тихо прозвуча гласът на Бастиен зад мен. — Фльор.

Когато не отговорих и не отслабих хватката си, Бастиен каза:

— Лета.

Рожденото ми име стигна до мен през пулсиращата в тялото ми кръвожадност.

— Пусни го. Не си заслужава.

— Доминик не заслужава ли отмъщение? — попитах, без да изпускам от поглед нещастника пред мен.

— Доминик е мъртва. Душата й е в друг свят. И да го убиеш, няма да промениш това.

— Ще се почувствам по-добре.

— Може би — съгласи се Бастиен, — но не е твоя работа да отсъждаш наказания на смъртните. Това е територия, резервирана за по-висши сили.

— Аз съм по-висша сила.

Инкубът постави нежно ръка върху рамото ми. Потръпнах.

— Нашата роля е друга. Ние не убиваме смъртни.

— И двамата с теб сме убивали, Бас.

— При самозащита. Да защитиш село от нашественици не е същото като да убиеш хладнокръвно. Може да си прокълната, но не чак толкова.

Отпуснах хватката си и се свлякох на колене. Лекарят не помръдна.

— Обичах Доминик — прошепнах.

— Знам. Това е проблемът със смъртните. Лесно ги обикваш и лесно умират. По-добре за всички ни ще е да се държим на разстояние.

Не докоснах лекаря, но и не помръднах. Бастиен ме дръпна нежно, все още спокоен и разумен.

— Хайде, да вървим. Остави го. Нямаш право да слагаш край на живота му.

Позволих на Бастиен да ме отведе. Щом излязохме на тъмната алея, обикаляща кабинета на лекаря, се трансформирах обратно в по-естествената за мен форма на Жозефин.

— Искам да напусна Париж — казах му мрачно. — Искам да отида някъде, където няма смърт.

Той успокояващо ме обгърна с ръка.

— Такова място не съществува, Фльор.

В къщата на Сол все още притисках Алек към пода; имах възможност да прекъсна живота му, ако решах. Думите на Бастиен отекваха в мен и ме заболя като осъзнах колко съжалявам за лошите ни отношения в момента. Той все още беше прав, след всички тези години. Нямах право да убивам за отмъщение. Не беше редно безсмъртен да се възползва от силата си над много по-слаб смъртен. Нямаше да съм по-добра от Сол. Докато гледах Алек под мен, осъзнах колко млад е всъщност. Не беше по-стар от Доминик.

А и освен това силата и самообладанието ми отслабваха с всяка секунда. Наведох се заплашително над Алек.

— Изчезвай — рекох през скованите ми устни. — Искам да изчезнеш. От Сиатъл. Не си и помисляй да се свържеш някога с Дъг или с друг от групата. Ако разбера, че утре вечер си все още в града… — помъчих се да измисля подходяща заплаха. Мислите ми зациклиха. — Ти, хм… няма да ти хареса. Разбра ли?

Блъфът ми имаше ефект; беше очевидно, че е ужасен. Слязох от него и се свих — повече не издържах. Той бързо-бързо се изправи, хвърли ми последен ужасен поглед и изхвърча от стаята.

В момента, в който вратата се затвори, припаднах.