Танцът на мъртвите момичета

8

Накрая я сложиха да седне на един стол, а Гретхен я държеше със силните си железни ръце, впити в раменете й. Клеър продължи да се бори, но страхът и шокът надделяха над гнева. А Шейн не помръдваше. Наблюдаваше я, но от превръзката на устата не можеше да каже нищо и сигурно не се съпротивляваше, защото със съпротива нямаше да спечели нищо.

Ева се обърна и зашлеви Оливър. Силна плесница, която прозвуча като изстрел в мраморната стая. Всички ахнаха изненадани.

— Кучи син! — просъска тя. — Пусни Шейн! Той няма нищо общо!

— Така ли?

Това дори не бе истински въпрос, а по-скоро категоричен отговор. По лицето на Оливър, за разлика от човешкото, не остана следа след плесницата, а тя бе доста силна. Изглеждаше така, сякаш изобщо не е усетил удара.

— Седни, Ева, докато ти разкажа подробности от доста жалкия ти живот.

Тя не седна. Оливър сложи ръка на гърдите й, точно на ключицата, и я бутна. Ева се просна на стола, като го гледаше яростно.

— Инспектор Хес — обърна се Оливър към него, — предлагам да обясниш на скъпата ми бивша служителка точно какво рискува, когато следващия път реши да ме докосне в изблика си на гняв. Или, като се замисля, когато изобщо ме докосне.

Хес се бе раздвижил, седна на стола до Ева и се наведе към нея. Той бързо и напрегнато й зашепна нещо, което Клеър не можа да долови. А Ева яростно поклати глава. Пот се стичаше от разрошената й коса и отстрани по лицето и отмиваше белия грим по пътя си.

— Така — продължи Оливър, щом Хес спря, а Ева вече седеше мирно. — Ние не сме невежи по отношение на техниката, Ева. А и телефонните услуги в района са наша собственост, особено мобилните оператори. Шейн е провел разговор от вашия дом с номер, който за наша голяма изненада, открихме, че принадлежи на телефон, който намерихме в приятеля му, господин Уолъс. — Оливър посочи към рокера. — Джипиесът е чудесно изобретение, между другото. Благодарни сме за усилената работа, която хората полагат, за да се следят един друг. Сега много по-лесно откриваме хората, отколкото в миналото.

— Шейн не е направил нищо — каза Клеър. — Моля те. Трябва да го пуснеш.

— Шейн бе открит на местопрестъплението — възрази Оливър. — При тялото на Брандън. И не мисля, че можем да твърдим, че не е бил замесен, ако е бил такъв приятел с господин Уолъс, че са си говорили по телефона.

— Не, той не…!

Оливър я зашлеви. Тя не видя как стана, просто почувства удара и пред очите й причерня. Цялото й тяло се разтърси от силното желание да отвърне на удара. Усещаше смъдящата следа от ръката му по бузата си като жигосване.

— Виждаш ли, Ева? — попита Оливър. — Око за око. Разбира се, моето тълкуване е доста по-различно от това в Светото писание.

Шейн крещеше въпреки превръзката и сега се съпротивляваше, но вампирите го притискаха на пода на колене без особени усилия. Очите на Ева бяха огромни и тъмни и Хес я притискаше на стола, докато тя се опитваше да нападне Оливър.

Недейте, помисли си Клеър обезумяла. Защото двамата й приятели току-що бяха казали на Оливър това, което искаше да знае: че ако я нарани, ще научи нещо от тях.

— Оливър — обади се Амели. Гласът й бе тих и внимателен. — Въпрос ли задаваш на децата? Или просто се забавляваш? Каза, че вече ти е известно, че момчето се е обадило на този мъж. Какво повече искаш да знаеш?

— Искам да знам къде е отишъл баща му — каза Оливър. — Един от тях знае.

— Момичетата? — Амели поклати глава. — Изглежда невероятно човек като господин Колинс да се довери на някоя от тях.

— Тогава момчето знае.

— Възможно е. — Тя докосна устните си с бледи пръсти. — Но пък се съмнявам, че ще ти каже. А смятам, че няма нужда от жестокост, за да разбереш истината.

— Какво искаш да кажеш? — Оливър се обърна към нея и скръсти ръце.

— Искам да кажа, че баща му ще дойде при нас, Оливър, и ти много добре знаеш. За да спаси момчето от последиците от действията си.

— Значи ти оттегляш закрилата си от момчето?

Амели погледна тялото, което лежеше на пода. След минутка мълчание грациозно се изправи и приближи останките от Брандън, прокара призрачнобели пръсти по изкривеното му лице и каза:

— Роден е преди крал Джон, знаехте ли това? Роден е принц. А сега тези времена са отминали. Тъгувам за загубата на всичко, което е видял и което ние никога няма да узнаем. Всички онези спомени, които никога няма да ни обогатят.

— Амели! — в гласа на Оливър прозвуча нетърпение. — Не можем да оставим убийците му да се разхождат на свобода. Знаеш го.

— Той беше твой, Оливър. Можеш да отделиш малко време да почетеш паметта му, преди да хукнеш в кръвожадно преследване.

Амели бе с гръб към него, така че не успя да види, но Клеър видя: в очите на Оливър имаше омраза, лицето му бе изкривено от нея. Овладя изражението си, преди Амели да се обърне към него.

— Брандън си имаше недостатъци — каза Оливър. — Той единствен от нас се наслаждаваше безкрайно на лова. Не мисля, че някога се примири с правилата в Морганвил. Но тъкмо тези правила сега трябва да съблюдаваме, като осъдим престъпниците.

Да осъдим? Ами съдебен процес? Клеър понечи да запита, но една студена ръка запуши устата й. Тя погледна и видя Гретхен наведена над нея, с оголени зъби, която бе сложила пръст върху устните си, за да й покаже да мълчи. Ханс бе запушил устата на Ева. До тях инспектор Хес бе скръстил ръце. Изглеждаше много обезпокоен, но не говореше.

Амели погледна Оливър, после погледът й се премести върху Шейн.

— Предупредих те — каза тихо тя. — Моята закрила се простираше дотук. Ти предаде доверието ми, Шейн. Само от добрина няма да оттегля доверието си от приятелите ти. Те остават под моя закрила. — Погледна отново Оливър и бавно и царствено наклони глава. — Твой е. Оттеглям закрилата си.

Клеър изпищя в протест, но заради ръката на Гретхен нищо не се чу. Амели се наведе и целуна Брандън по восъчнобледото чело.

— Сбогом, дете — промълви тя. — Колкото и несъвършен да беше, все пак беше вечен. Няма да те забравим.

Клеър чу вик отвън, а Амели се обърна и се отмести толкова бързо, че образът й се разми като в мъгла. Там, където бе стояла преди миг, нещо се разби и избухна.

Бутилка. Клеър подуши газ, после чу плътен свистящ звук.

После завесата избухна в пламъци.

Амели изръмжа, пребледняла, изведнъж загубила човешки облик, а скупчените около нея телохранители я изведоха от стаята. В помещението започна престрелка и някой… инспектор Хес?… събори Клеър на килима и я прикри. Ева също бе на пода, свита на топка, за да се предпази, ръцете й с дълъг, черен маникюр, бяха сключени над главата й.

Последва битка — ръмжене, юмруци и разни дървени предмети се удряха в стените и се разбиваха на трески в боя. Клеър не разбираше какво става, знаеше само, че е жестоко и че приключи бързо, а когато задушаващият дим започна да се разсейва, Хес най-после се отдръпна и й позволи да седне.

На вратата на стаята имаше двама мъртви мъже. Грамадни, облечени в кожа. Имаше и един, който още мърдаше.

Амели отмести с ръка телохранителите и мина край Клеър, сякаш тя не съществуваше. Плавно се отправи по пътеката и отиде при рокера, който немощно се опитваше да изпълзи, оставяйки тъмна следа по червеникавокафявия килим. Клеър бавно се изправи на крака, благодарна на инспектор Хес, че я подкрепя с ръка, и отправи ужасен поглед към Ева, която стоеше от другата й страна.

Амели не стигна до рокера. Оливър я изпревари, изправи ранения мъж и преди Клеър да мигне, му счупи врата с тъп звук.

Тялото тупна глухо на килима. Клеър се обърна и зарови лице в якето на Хес, като се опитваше да не повърне.

Когато погледна отново, Амели се бе вторачила в Оливър. Той също я гледаше втренчено.

— Няма смисъл да рискуваме — каза той и бавно и широко й се усмихна. — Можеше да те убие, Амели.

— Да. И това нямаше да е в ничий интерес, нали, Оливър? Какъв късмет извадих, че ти беше тук да ме спасиш.

Не помръдна, но телохранителите й се спуснаха, обградиха я и всички вкупом излязоха, като минаха край (или прескочиха) мъртъвците.

Оливър я гледаше как се отдалечава, после огледа цялата стая и погледът му се спря върху Шейн.

— Баща ти смята, че може да действа, без да има последствия — каза той. — Жалко за теб. Поставете тези двамата, където им е мястото. В клетки.

Рокерът и Шейн бяха изправени на крака и завлечени зад завесите. Клеър се втурна напред, но Гретхен я сграбчи и отново запуши устата й с ръка. Клеър примигна, когато й извиха ръката зад гърба, и осъзна, че плаче. Не можеше да диша от натиска на ръката върху устата и носа й.

Ева не плачеше. Гледаше Оливър и дори когато инспектор Хес я пусна, тя не помръдна.

— Какво ще правите с тях? — попита тя. Звучеше неестествено спокойна.

— Знаеш законите — отвърна Оливър. — Нали, Ева?

— Не можеш. Шейн няма нищо общо с това.

Оливър поклати глава:

— Няма да обсъждам решението си с теб. Кмете? Ще подпишеш ли документите? Ако си свършил с криеницата, разбира се.

Кметът бе клекнал зад една урна за прикритие. Той се изправи, зачервен и ядосан.

— Разбира се, че ще подпиша. Колко са дръзки тези негодници! Да нападнат тук? Да заплашват…

— Да, травмиращо — каза Оливър. — Документите.

— Доведох нотариус. Всичко ще е спокойно и законно.

Гретхен пусна Клеър, като усети, че желанието й за борба намалява.

— Законно? — възкликна Клеър. — Но дори нямаше процес! Ами съдебни заседатели?

— Имаше съдебни заседатели — отговори инспектор Хес. Тонът му бе внимателен, но думите резки. — Съдебни заседатели от себеподобни на жертвата. Тук законът е такъв. Същото се отнася и за хората. Ако срещу вампир има обвинение в убийство, хората решават дали да живее, или да умре.

— Само дето срещу вампир не са повдигани обвинения — каза Ева. Тя изглеждаше толкова хладна и бледа, че самата приличаше на вампир. — И никога няма да се повдигнат. Не се заблуждавай, Джоу, тук само хората страдат от прилагането на закона. — Тя погледна към мъртвите мъже на килима до входа на стаята. — Изкараха ви акъла от страх, нали?

— Не ги ласкай. Нямаше никаква надежда да успеят — озъби се Оливър. Погледна Ханс. — Тези двете вече не ми трябват.

— Чакай! Искам да говоря с Шейн! — извика Клеър.

Гретхен я поведе към изхода, като я блъсна. Трябваше да тръгне или щеше да падне върху мъртвите окървавени тела.

Клеър пристъпи напред. Чу, че зад нея Ева прави същото.

Примигна, за да прогони сълзите, ядосано избърса лицето и носа си и се опита да измисли какво да прави по-нататък. Бащата на Шейн, помисли тя. Бащата на Шейн ще го спаси. Макар че, разбира се, мъртвите мъже, чиито тела прескачаше, свидетелстваха, че направеният опит за спасение не мина успешно. Освен това бащата на Шейн не бе там. Не бе наблизо, когато хванаха Шейн. Може би не го бе грижа. Може би само тя се вълнуваше.

— Спокойно — каза инспектор Хес и пристъпи до нея, като я хвана за лакътя. Успя да я накара да се чувства сякаш я ескортира, а не че я арестува. — Все още има време. В закона се казва, че затворниците ще бъдат изложени на площада в продължение на две нощи, така че всички да ги видят. Ще бъдат в клетки, значи ще са в безопасност. Не е хотел „Риц“, но клетките няма да позволят на приятелите на Брандън да ги разкъсат без процес.

— Как… — Клеър се задави. Прокашля се и опита пак: — Как ще…?

Хес я потупа по ръката. Той изглеждаше уморен, разтревожен и мрачен.

— Няма да си тук, когато се случи. Така че не мисли за това. Ако искаш да разговаряш с него, можеш. Сега ги слагат в клетките в центъра на парка.

— Оливър нареди да приберете момичетата у дома — обади се зад тях Гретхен. Хес сви рамене.

— Е, но не каза кога, нали?

Паркът на Основателя представляваше голям кръг с алеи като спиците на колело, които водеха към центъра.

В центъра имаше две клетки на колела. Толкова високи, че да може човек да стои изправен, но не достатъчно широки, за да легне. Шейн трябваше да спи седнал или свит като зародиш, ако изобщо можеше да спи.

Когато Ева и Клеър пристигнаха, той седеше с прибрани колене, подпрял глава с ръце. Рокерът крещеше и блъскаше по решетките. Но не и Шейн. Той бе… тих.

— Шейн! — Клеър почти прелетя през откритото пространство, сграбчи студените железни решетки с две ръце и притисна лицето си между тях. — Шейн!

Той вдигна поглед. Очите му бяха зачервени, но не плачеше. Поне не в момента. Успя да се придвижи в малката, тясна клетка, така че да седне по-близо до нея, протегна се през решетките и сложи ръка на бузата й, като я погали с палец. По тази буза я бе зашлевил Оливър, сети се Клеър. Запита се дали все още е зачервена.

— Съжалявам — каза Шейн. — Баща ми… трябваше да отида. Не можех да го оставя да извърши това. Трябваше да опитам да го спра, Клеър, трябваше…

Тя отново плачеше безмълвно. Той изтри с палец сълзата, която капна. Клеър усети, че ръката му трепери.

— Не си го извършил ти, нали? Това с Брандън?

— Не харесвах кучия син, но не съм го наранил, нито съм го убил. Когато отидох там, някой вече го бе направил. — Шейн се засмя, но прозвуча пресилено. — Лошият ми късмет, нали? Хукнах да стана герой, а се превърнах в злодей.

— Баща ти…

Той кимна.

— Татко ще ме спаси. Не се тревожи, Клеър. Всичко ще е наред.

Но от начина, по който го каза, разбра, че и той не си вярва. Прехапа устни, за да не се разплаче отново, и изви глава да целуне дланта му.

— Хей — рече той тихо. Приближи се до решетките, като притисна лице между тях. — Винаги съм казвал, че си опасна малка изкусителка, но това е смешно.

Тя наистина се опита да се засмее.

Шейн се усмихна отчаяно.

— Ще гледам на клетката като защита. Поне така няма да си навлека неприятности, нали?

Клеър се наведе и го целуна. Устните му бяха същите, меки, топли и влажни, и тя не искаше да се откъсва от тях. Никога.

Той пръв се дръпна, като я остави развълнувана и готова да избухне в сълзи. По дяволите! Шейн не е виновен за това. Не е честно!

— Ще говоря с Майкъл — каза тя.

— Да — кимна Шейн. — Кажи му… О, по дяволите! Кажи му, че съжалявам, става ли? Може да вземе Плейстейшъна.

— Престани! Престани, няма да умреш, Шейн!

Погледна я и тя видя, че в очите му проблесна страх.

— Да — каза той тихо. — Да бе!

Клеър стисна юмруци, докато усети болка, и погледна към Ева, която тихо стоеше зад нея. Когато Ева се приближи към клетката, Клеър се обърна и отиде при инспектор Хес.

— Как? — запита тя отново. — Как ще го убият?

Той изглеждаше силно смутен, сведе поглед и отговори:

— Клада. Винаги е клада.

Това едва не я разплака отново. Шейн вече знаеше, помисли си тя, както и Ева. Те са знаели през цялото време.

— Трябва да му помогнеш — каза тя. — Трябва! Той не е направил нищо!

— Не мога. Съжалявам.

— Но…

— Клеър. — Хес постави ръце на раменете й и я прегърна. Тя осъзна, че трепери, после сълзите й рукнаха като порой. Държеше се за реверите на якето му и плачеше, сякаш сърцето й се къса. Той я погали по косата. — Донеси ми доказателства, че няма нищо общо със смъртта на Брандън, и се кълна, че ще направя всичко, каквото мога. Но дотогава ръцете ми са вързани.

Мисълта, че Шейн ще гори в тази клетка, бе най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Стегни се, каза си яростно тя. Той има само теб! Разтреперана, пое дълбоко дъх и се отдръпна от прегръдката на Хес, като изтри сълзите си с ръкава на тениската. Хес й предложи кърпичка. Тя я взе и си издуха носа. Чувстваше се глупаво, усети ръката на Ева върху рамото си, но не бе разбрала кога тя се е озовала зад нея.

— Да вървим — каза Ева. — Имаме работа за вършене.

Майкъл бе стоял на вратата, когато минаха с колата на път за площада на Основателя, и пак Майкъл стоеше на вратата, когато колата спря на номер 716, улица „Лот“. Гретхен отвори задната врата и остави Ева и Клеър да излязат. Клеър се обърна. Хес седеше на задната седалка и ги наблюдаваше. Не понечи да излезе с тях.

— Инспекторе? — заговори тя.

Ева бе стигнала до средата на алеята, като се движеше бързо. Клеър знаеше, че първото правило в Морганвил е да не се мотаеш в тъмното, но го пренебрегна.

— Аз се връщам в участъка — каза той. — Ханс и Гретхен ще ме закарат. Всичко е наред.

Не й се нравеше идеята да оставя някого насаме с Ханс и Гретхен, но той бе голям и знаеше какво прави, нали? Кимна, отстъпи, после се обърна и хукна по алеята към стълбите и влезе в къщата.

Майкъл бе дръпнал Ева в къщата, но не много навътре. Тя едва не се блъсна в тях, когато профуча през прага. Тръшна вратата и я заключи… Шейн или Майкъл пак бяха сменили ключалките и бяха прибавили нови. Като се обърна, видя, че Майкъл е прегърнал Ева и я притискаше толкова плътно до себе си, че тя едва се виждаше. Много нещастно погледна Клеър през рамото на Ева.

— Какво, по дяволите, става? Къде е Шейн?

О, Боже, той не знаеше. Защо не знаеше?

— Какво се случи? — изтърси тя. — Защо му разреши да излезе?

— Шейн? Не съм му разрешавал да прави нищо. Както не съм разрешавал и на теб да тичаш посред бял ден без защита. Баща му се отби. Шейн просто… излезе. Все още бе светло. Нищо не можех да направя. — Майкъл отдръпна Ева от себе си и я погледна. — Какво е станало?

— Брандън е мъртъв — рече Ева. Тя не се опита да смекчи новината, гласът й бе твърд като желязо. — Заключиха Шейн в една клетка на Площада на Основателя заради убийството.

Майкъл се облегна на стената, сякаш го бе ударила с юмрук в стомаха.

— О! — прошепна той. — О, Боже.

— Ще го убият — включи се Клеър. — Ще го изгорят жив.

Майкъл затвори очи.

— Знам. Спомням си.

О, по дяволите, и преди е виждал такова нещо. Ева също. Тя се сети, че са го споменавали, макар да бяха спестили подробностите. Известно време Майкъл просто се опитваше да си поеме дъх, после каза:

— Трябва да го измъкнем.

— Да — съгласи се Ева. — Знам. Но като казваш „ние“, имаш предвид аз и Клеър, нали? Защото ти изобщо не си от полза.

Все едно отново го бе ударила, помисли си Клеър. Майкъл зяпна и тя видя мъката в очите му. Ева не биваше да го прави. Тя се обърна и се отдалечи бързо и енергично.

— Клеър! Хайде! Живо!

Клеър погледна Майкъл нещастно.

— Съжалявам. Ева не искаше да каже това.

— Напротив — тихо отвърна той. — И е права. Не съм ви от полза. Нито на Шейн. За нищо не ставам. Все едно съм умрял.

Той се обърна и удари стената с ръка толкова силно, че можеше да си счупи някоя кост. Клеър извика, отстъпи назад и хукна след Ева. Когато Майкъл изпаднеше в настроение на ангел отмъстител, определено ставаше страшно. А и той не искаше да има свидетели на душевните му терзания.

Ева вече се качваше по стълбите.

— Чакай! — каза Клеър. — Майкъл… не трябва ли…

— Забрави за Майкъл. Ще участваш ли, или не?

Ще участва. Така си мислеше. Клеър пак хвърли поглед към коридора, откъдето се чуваха юмручни удари в дърво, и потръпна. Майкъл не можеше да се нарани, не и за постоянно, но звучеше болезнено.

Може би не чак толкова болезнено, колкото се чувстваше.

Когато Клеър стигна до стаята на Ева, тя с трясък отваряше чекмеджета, вадеше разни финтифлюшки с дантели и ги мяташе встрани. Черна дантела. Прозрачни неща. Мрежест чорапогащник.

— А! — каза тя и извади голяма черна кутия. Сигурно бе тежка, защото тупна здраво, когато я остави на скрина, а сбирката й от комични човечета заклатиха обезпокоено глави. — Ела тук!

Разтревожена, Клеър приближи. Това бе една съвсем друга Ева, която не бе сигурна, че харесва. На нея й допадаше уязвимата Ева, която плачеше за щяло и нещяло. Тази беше сурова и строга и обичаше да командва хората.

— Дай ръка! — нареди Ева.

Клеър внимателно го направи. Ева шляпна в ръката й нещо дървено. Остро в единия край. Ръчно направен кол.

— Най-добрият приятел на убиеца на вампири — обясни Ева. — Направих няколко, когато Брандън ми досаждаше. Казах му, че когато пак дойде да се навърта около мен, ще получи един дървен кол. Истински.

— Тези… не са ли незаконни?

— Заради тях ще те пратят в ада. Или ще те убият и захвърлят на някое пусто място. Така че гледай да не те хванат, че държиш такъв кол.

Тя извади още колове и ги подреди върху скрина. После извади и няколко груби, ръчно направени кръстове, много големи. Подаде един на Клеър, която го пое с изтръпнали пръсти.

— Но, Ева, какво ще правим?

— Ще спасяваме Шейн. Какво, не искаш ли?

— Разбира се, че искам! Но…

— Виж! — Ева извади още предмети и ги хвърли върху купчината колове — запалка, гориво за запалка. — Мина времето на доброто поведение. Ако искаме да измъкнем Шейн от там, трябва да умрат вампири. Това означава, че започваме война, при това свирепа, която никой не иска. Няма да гледам как изгарят Шейн. Не искам да правя това. Но те го искат. Оливър го иска. Добре, ще го има. Да се задави дано!

— Ева! — Клеър остави кръста и кола, хвана я за раменете и я разтърси. — Не можеш! Знаеш, че това е самоубийство, и преди си ми го казвала! Не можеш просто… да убиваш вампири! Ще свършиш в клетка до…

О, Боже! Не бе го забелязала преди, но сега знаеше какво се е променило у Ева. Какво липсва в погледа й.

— Искаш да умреш! — бавно каза Клеър. — Нали?

— Не се страхувам — отвърна Ева. — Не е кой знае какво, нали? Тра-ла-ла, и хоп в рая, както винаги са ми казвали родителите ми, райски двери и тем подобни. Освен това никой няма да ни помогне, Клеър. Трябва да се подкрепяме. Трябва сами да си помогнем.

— Ами ако намеря доказателства? — попита Клеър. — Инспектор Хес каза…

— Инспектор Хес стоя там и нищо не направи. Така ще е с всички. Нищо няма да направят. Като Майкъл.

— Боже, Ева, престани! Не е честно. Майкъл не може да напусне къщата! Знаеш го!

— Да. Не ни помага, нали? — Ева започна да тъпче приспособленията за убиване на вампири в черен спортен сак. — Време е за малко разчистване на сметки. Има още хора, на които им е писнало да се подмазват на вампирите. Може и да ги потърся, ако ти ме изоставиш. Трябват ми хора, на които да разчитам.

— Ева!

— Или си с мен, или се махни от пътя ми.

Клеър се отдръпна към вратата и се блъсна в топло тяло. Извика и побягна, после се обърна и видя… Майкъл.

Лицето му приличаше на восъчна маска, а очите му бяха големи, наранени и ядосани. Хвана Клеър за ръката и я издърпа в коридора. После хвана топката на вратата и погледна Ева.

— Никъде няма да ходиш. Не и ако мога да те спра.

Той затръшна вратата и я заключи със старомоден ключ. Само след секунди Ева заудря силно по нея от вътрешната страна и започна яростно да натиска бравата.

— Хей! — извика тя. — Отвори! Веднага!

— Не — каза Майкъл. — Съжалявам, Ева. Обичам те. Няма да ти позволя да го направиш.

Тя се разпищя и заудря по-силно.

— Ти ме обичаш? Задник такъв! Пусни ме!

— Можеш ли наистина да я задържиш в стаята й? — попита разтревожено Клеър.

— Мога, поне за тази вечер — каза Майкъл с вперени във вратата очи, а тя се тресеше от силата на ударите и ритниците. — Прозорците не се отварят, вратите също. Тя е в капан. Но когато слънцето изгрее… — Той се обърна и погледна Клеър. — Ти каза, че ако намериш доказателства, инспектор Хес ще се застъпи за Шейн.

— Той така каза.

— Не е достатъчно. Трябва и Амели да е на негова страна. И Оливър.

— Тъкмо Оливър го сложи в клетката! А Амели… тя просто си отиде. Не мисля, че ще се застъпи, Майкъл.

— Опитай — настоя той. — Върви. Трябва да опиташ.

Клеър примигна.

— Искаш да кажеш… да изляза навън? Посред нощ? Изведнъж Майкъл й се стори много изтощен. И много млад.

— Аз не мога. Нямам достатъчно доверие на Ева да я пусна от стаята, камо ли да я оставя да излезе и да разговаря с най-влиятелните вампири в града. Обади се на инспектор Хес или Лоу. Не отивай сама… и, Клеър, нужна си ми за тази работа. И трябва да я свършиш добре. Аз не мога…

По лицето му бе изписана мъка заради всичко, което не можеше да направи. Яростният сблъсък с ограниченията го бе смазал и съсипал.

— Знам — каза Клеър. — Ще опитам.

Навън бе тъмно. Градът бе Морганвил, а тя на шестнадесет. Не бе най-блестящата идея да излезе пак от къщата, но Клеър си облече най-тъмните дънки, черна тениска и си сложи големия пищен кръст, който Ева й бе дала. Догади й се, като си помисли за коловете. Още по-зле й стана, като си представи как наръгва някого с кол.

Още имам Защита. Така каза Амели.

Надяваше се това да й помогне.

Клеър се обади на телефонния номер от визитката на инспектор Хес, която Ева бе забола на таблото в кухнята. При второто позвъняване той отговори — звучеше уморено и потиснато.

— Трябва ми някой да ме закара — каза Клеър. — Ако имаш желание. Трябва да говоря с Амели.

— Дори аз не знам къде да открия Амели — каза Хес. — Това е най-добре пазената тайна в Морганвил. Съжалявам, хлапе, но…

— Аз знам къде да я открия. Просто не искам да вървя пеша. Като се има предвид… часът.

Последва секунда мълчание, а после се чу шумът от химикалка, която стърже по хартия.

— Изобщо не бива да излизаш — рече Хес. — Освен това не мисля, че ще постигнеш нещо. Трябва да намериш някой, който да потвърди историята на Шейн. Това означава някой от рокерите, приятелчета на баща му. Може би са останали един-двама на свобода, но едва ли със сладки приказки ще изтръгнеш много от тях.

— Ами баща му?

— Повярвай, няма да откриеш Франк Колинс. Силните на деня ще те изпреварят. Тази вечер са излезли всички вампири, обикалят улиците и го търсят. Рано или късно ще го намерят. Няма много места, където може да се скрие, когато всички са мобилизирани в търсенето.

— Но ако го хванат, ще е добре. Може да им каже, че не го е направил Шейн.

— Би могъл — съгласи се Хес. — Но той е толкова луд, та може да си помисли, че да изгори в клетка до сина си е велика и славна работа. Да го приеме като някаква победа. Може да каже, че Шейн е съучастник, само за да го накаже. Няма как да знаем.

Не можеше да отрече думите му. Клеър с мъка преглътна.

— Е, ще ме закараш ли, или не?

— Ти твърдо си решила да излезеш — каза Хес. — В тъмното.

— Да. И ако трябва, ще вървя пеша. Просто се надявам да не ми се наложи.

Въздишката му се чу шумно в телефонната слушалка.

— Добре. Десет минути. Остани в къщата, докато не ти свирна с клаксона.

Клеър затвори телефона и се обърна, като едва не се блъсна в Майкъл. Извика, а той се пресегна и я задържа. Продължи да я държи за ръцете дори когато вече нямаше нужда от подкрепата му. Чувстваше го истински и топъл и си помисли — не за първи път — колко е странно, че изглежда толкова жив, когато всъщност не е. Не съвсем. Не през цялото време.

Очевидно имаше да й казва нещо, но не знаеше как да го направи. Накрая отмести поглед.

— Хес ще дойде ли?

— Да. Каза след десет минути.

Майкъл кимна.

— Ще се видиш ли с Амели?

— Може би. Имам само един коз. Ако не проработи, тогава… — Тя разпери ръце. — Тогава ще говоря с Оливър.

— Ако… наистина видиш Амели, кажи й, че искам да говоря с нея — каза той. — Ще ми направиш ли тази услуга?

Клеър примигна.

— Разбира се. Но защо?

— Бе ми казала нещо преди време. Виж, очевидно аз не мога да отида при нея. Тя трябва да дойде тук. — Майкъл сви рамене и се усмихна едва-едва. — Не е важно защо.

Това събуди някакво опасно подозрение в съзнанието й.

— Майкъл, нали няма да направиш нещо идиотско?

— И това го казва шестнадесетгодишна, която възнамерява да излезе навън в тъмното, за да се види с вампир. Не, Клеър. Няма да направя нищо идиотско. — В погледа на Майкъл изведнъж проблесна някаква ярост. Гняв, болка, може би, или отровна комбинация от двете. — Мразя това. Неприятно ми е да те пусна навън. Мразя и Шейн, че се остави да го хванат. Мразя тази…

Това, което Майкъл искаше да каже, според Клеър, бе мразя се. Колко й бе познато. Тя най-редовно се мразеше.

— Не удряй нищо, става ли? — Защото пак имаше същото изражение. — Грижи се за Ева. Не я оставяй да полудее, разбра ли? Обещаваш ли? Ако я обичаш, трябва да се грижиш за нея. Сега тя има нужда от теб.

Свирепият израз в погледа му се смекчи и това я накара да се отпусне и стопли.

— Обещавам — каза той и потри внимателно ръцете й, после я пусна. — Ти кажи на Хес, че ако ти се случи нещо, каквото и да е, жестоко ще го убия.

Тя леко се усмихна.

— Ооо, суров мъжкар.

— Понякога. Виж, не те попитах преди. Шейн добре ли е?

— Добре ли? Питаш дали са го наранили? — Тя поклати глава. — Не, изглеждаше непокътнат. Но е затворен в клетка, Майкъл. И ще го убият. Така че, не е добре.

По погледа му пролича, че се ядоса.

— Това е единствената причина, поради която те пускам. Ако имах избор…

— Имаш. Можем да си останем тук и да го оставим да умре. А можеш да оставиш Ева да се заеме с щурата си спасителна мисия и да я убият. Или пък можеш да оставиш милата, спокойна, разумна Клеър да проведе няколко разговора.

Той поклати глава. Дългите му изящни ръце, които изглеждаха така добре, когато държаха китарата, се свиха в юмруци.

— Всъщност това означава, че нямаме избор.

— Така е — съгласи се Клеър. — Малко поизлъгах за избора.

Инспектор Хес се изненада, когато Клеър му каза адреса.

— Това е къщата на старата дама Дей — рече той. — Тя живее с дъщеря си. Какво искаш от тях? Доколкото знам, те нямат нищо общо с това.

— Трябва да отида там — отвърна твърдо Клеър.

Тя и представа си нямаше къде е къщата на Амели, но знаеше коя врата води към нея. Бе разсъждавала по въпроса как може да се обясни фактът, че като отвориш вратата към тоалетната, се озоваваш в къща на другия край на града, но се сещаше само за теорията за огънатото пространство, а и най-лудите физици твърдяха, че това е невъзможно.

Но на нея огънатото пространство й допадаше повече като обяснение, вместо налудничава вампирска магия.

— Подготвена ли си за неприятности? — попита той. Когато тя не отговори, бръкна в жабката на колата и извади малка кутийка, като тези за бижута.

— Вземи. Винаги нося резервен.

Тя я отвори и откри фин сребърен кръст на дълга верижка. Безмълвно го сложи на врата си и го пусна в деколтето на тениската. Тя си имаше защита, един от ръчно направените дървени кръстове на Ева, но този изглеждаше някак истински.

— Ще ти го върна — каза тя.

— Няма нужда. Както казах, имам още.

— Не вземам бижута от по-възрастни мъже.

Хес се засмя.

— Знаеш ли, че когато те видях за пръв път, те взех за плахо хлапе, Клеър. Но ти не си такава, нали? Не и по характер.

— О, аз съм си плаха. Всичко това ужасно ме плаши. Но не знам как иначе да постъпя, сър, освен да опитам. Дори и плахите мишки хапят.

Хес кимна, а веселото изражение изчезна от лицето му.

— Тогава ще опитам да ти осигуря шанса да си покажеш зъбите.

Той измина останалия път от около половин миля през тъмните улици с лекота. Тук-там тя зърна хора, които се движеха в тъмното, бледи и забързани. Бе й казал, че вампирите са се развихрили, и се оказа прав. Тя усети изгарящи погледи, когато колата сви зад ъгъла. Очите на вампирите отразяваха светлината като котешки очи. Крайно притеснително!

Хес спря пред старата къща във викториански стил.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Само ще ги изплашиш — отговори Клеър. — Мен ме познават. Освен това не представлявам заплаха за тях.

— Защото не те познават — каза Хес. — Не влизай в алеята.

Тя спря, с ръка на вратата.

— Защо?

— В края на алеята живее вампир. Лудо дърто копеле. Той не излиза от там, но и този, който влезе, не излиза. Така че просто не влизай.

Тя кимна и слезе от колата в тъмната нощ. Навън сенките на Морганвил живееха свой живот. Квартал, който имаше западнал вид денем, нощем се превръщаше в парк за чудатости на природата, осветен от студената сребриста лунна светлина. Сенките приличаха на огромни дупки, толкова бяха черни. Клеър погледна къщата и усети присъствието й. Много си приличаха със Стъклената къща.

И тя имаше жива душа, само че, докато Стъклената къща проявяваше някакъв интерес към обитаващите я същества, то това място… тя дори не бе сигурна, че на тази къща й харесва това, което се случва в нея.

Потръпна, отвори дървената порта и забързано отиде и почука на вратата. Продължи да чука настойчиво, докато един глас не извика през вратата:

— Кой е, по дяволите?

— Клеър! Клеър Денвърс, идвах тук, спомняш ли си? Почерпи ме с лимонада. — Не последва отговор. — Моля те, пусни ме да вляза. Трябва да използвам тоалетната!

— Какво? Момиче, махни се от верандата на баба ми!

— Моля те! — Клеър знаеше, че звучи отчаяно, но тя наистина беше отчаяна. Да не споменаваме, че още малко и щеше да полудее. — Моля те, не ме оставяй навън в тъмното!

Честно казано, преувеличаваше само малко, защото мракът навън ставаше все по-наситен и я обгръщаше все по-плътно. Не преставаше да мисли за алеята, за лудия вампир, който се криеше в края й, като някаква гигантска тарантула, готова да нападне.

Тя едва не изпищя, когато вратата изведнъж се отвори и една ръка хвана нейната.

— О, за Бога, влизай! — рязко каза Лиза. Изглеждаше раздразнена, уморена и чорлава. Клеър очевидно я бе извадила от леглото. Носеше атлазена розова пижама и бе обула пухкави чехли със зайчета, което обаче не променяше факта, че бе ядосана. Тя я дръпна, Клеър се препъна през прага, а Лиза затръшна вратата и заключи многото ключалки зад нея.

После се обърна, скръсти ръце и намръщено погледна Клеър. Изражението й бе заплашително, но розовата пижама и чехлите със зайчета намаляваха ефекта.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Знаеш ли кое време е? — попита сериозно Лиза.

Клеър пое дълбоко въздух, отвори уста, но не й се наложи да казва нищо. Защото на вратата в коридора стоеше бабата на Лиза, а с нея бе Амели.

Контрастът бе потресаващ. Амели приличаше на великолепна, съвършена ледена кралица — от внимателно сплетената и навита коса до гладкото лице и елегантната бяла рокля, с която бе облечена. Бе сменила черния костюм, който носеше в сградата на Съвета на старейшините. Приличаше на гръцка статуя, изваяна от мрамор. До нея бабата изглеждаше древна, изтощена и чуплива.

— Гостенката е дошла при мен — каза Амели спокойно. — Очаквах я. Много ти благодаря за любезността, Катрин.

Коя е Катрин? Клеър се огледа и след няколко секунди осъзна, че това сигурно е бабата. Странно, не си представяше, че тя можеше да има малко име, или че е била млада. И Лиза изглеждаше някак изненадана.

— И оценявам твоята бдителност, Лиза, но тази предпазливост не е нужна — продължи Амели. — Моля те, върни се в… — За секунда Амели се поколеба, а Клеър не се сети защо, докато не видя, че погледът на вампирката е прикован в чехлите със зайчета на Лиза. Всичко продължи само секунда, мраморът за малко се пропука, очите на Амели се разшириха леко, а устните й се извиха. Има чувство за хумор. Това най-много обърка Клеър. Нима вампирите имат чувство за хумор? Дали е възможно това?

Амели бързо се овладя.

— Можете да се върнете в леглото — каза тя и грациозно кимна с глава към Лиза и бабата. — Клеър, последвай ме.

Не изчака да види дали Клеър я следва, или пък да й обяснява какво означава това. Просто се обърна и се понесе по коридора. Клеър и Лиза се спогледаха — този път Лиза изглеждаше разтревожена, а не ядосана — и Клеър забърза след отдалечаващата се фигура на Амели.

Амели отвори вратата на тоалетната и пристъпи в същия кабинет, който Клеър бе посетила преди, само че сега бе нощ и огънят буйно гореше в огромната камина, за да стопли хладната стая. Стените бяха от дебел камък и изглеждаха много стари. Гоблените също изглеждаха стари — избелели, овехтели, но все още внушаваха усещане за великолепие. На светлината от огъня мястото изглеждаше още по-призрачно. Ако имаше електрически лампи, те не бяха светнати. Дори и книгите, натрупани по лавиците, не правеха мястото по-уютно.

Амели отиде до един стол до камината и изискано посочи на Клеър да седне на стола срещу нея.

— Можеш да седнеш — каза тя. — Но те предупреждавам, Клеър, това, което мисля, че искаш от мен, не е по силите ми.

Клеър внимателно се настани на стола, но не посмя да се отпусне.

— Ти знаеш защо съм тук.

— Бих била глупачка, ако смятам, че причината е друга, а не младият Шейн — каза Амели и се усмихна много тъжно. — Мога да разпозная лоялността, когато я срещна. И любовта. Тя грее от двама ви и това е една от причините, поради които ти се доверих след такова кратко познанство. — Усмивката изчезна и светлите й очи отново станаха ледени. — И затова не мога да простя стореното от Шейн. Той разруши доверието ми в него, Клеър, и това е непоносимо. Морганвил се основава на доверие. Без доверие бихме имали само отчаяние и смърт.

— Но той не е направил нищо! — Клеър знаеше, че звучи като хленчещо момиченце, но нямаше представа какво друго да направи. Или това, или да плаче, а не искаше да плаче. Имаше чувството, че каквото и да се случи, ще й се наложи много да плаче. — Той не е убил Брандън. Опитал се е да го спаси. Не може да го накажете само защото се е оказал на неподходящото място!

— Имаме само думата на Шейн. И не се съмнявай, дете, че не знам основната причина, поради която Шейн се върна в Морганвил. Жалко, че сестра му е била така жестоко и ненужно убита. Опитахме се да компенсираме семейството му, както правим обикновено. Дори им позволихме да напуснат Морганвил, което, сама разбираш, не е обичайно, с надеждата, че в по-различна обстановка Шейн и родителите му ще могат да преодолеят своята скръб. Но не стана. Майка му разби стената на забвението и върна спомените си.

Клеър се размърда неудобно в стола, който бе твърде голям и твърде висок, пръстите й едва достигаха до земята. Тя сграбчи облегалките здраво, опита се да си напомни, че е силна и храбра и че трябва да е такава заради Шейн.

— Ти ли уби майката на Шейн? — попита тя с цялата си прямота. Въпреки това въпросът прозвуча плахо, но поне бе успяла да го зададе.

За момент си помисли, че Амели няма да й отговори, но вампирката отмести поглед и се загледа в огъня. От отблясъците на пламъците очите й придобиха оранжев оттенък. Сви рамене — почти недоловимо движение, което Клеър едва забеляза.

— Не съм вдигала ръка над човешко същество стотици години, малка Клеър. Но ти не питаш това, нали? Дали съм отговорна за смъртта на майка му? В по-широк смисъл, аз отговарям за всичко, което става в Морганвил или дори извън Морганвил, ако се отнася за вампири. Но мисля, че ти питаш дали съм разпоредила изрично.

Клеър кимна. Вратът й се бе схванал, а ръцете й щяха да треперят, ако не бяха сграбчили стола толкова силно, че кокалчетата й пукаха.

— Да — каза Амели и извърна глава, за да срещне погледа на Клеър. Изглеждаше сдържана, безмилостна и без никаква съвест. — Разбира се, че го направих. Майката на Шейн бе от онези редки случаи, които, ако се съсредоточат върху едно събитие в миналото си, могат да преодолеят психическата стена, наложена им, когато напускат това място. Тя си спомни за смъртта на дъщеря си, а след това и за други неща. Опасни неща. Щом разбрахме, че това се случва, ми обърнаха внимание и аз разпоредих да я убият. Трябваше да стане бързо и безболезнено и това бе проява на милост, Клеър. Майката на Шейн страдаше от толкова болка и толкова дълго, разбираш ли? Тя бе болна, а някои болести не се лекуват.

— Нищо не се лекува, ако си мъртъв — прошепна Клеър. Спомни си как, седнал на дивана, Шейн разказваше за ужасните неща в живота си и й се прииска да повърне в скута на Амели. — Не можеш да вършиш такива неща. Ти не си Бог!

— Да, Клеър, мога. И трябва. Заради безопасността на всички, които живеят тук. Съжалявам, че не одобряваш решенията ми, но въпреки това те са мои. Мои са и последиците. Шейн е последица. Тогава агентите ми ме предупредиха, че смятат момчето за заразено от майка си и че неговата стена също се пропуква, но аз предпочетох да не увеличавам трагедията, като убия едно момче, което може и да не се окаже заплаха. — Амели отново сви рамене. — Не всичките ми решения са жестоки, виждаш ли? Но тези, които не са, обикновено са грешни. Ако тогава бях убила и Шейн, и баща му, сега нямаше да сме изправени пред този… кървав и болезнен фарс.

— Защото щеше да е мъртъв! — Клеър усети, че сълзи напират в очите й и я задавят. — Моля те. Моля те, не позволявай това да се случи. Ти можеш да откриеш истината, нали? Имаш власт. Ти можеш да кажеш, че Шейн не е убил Брандън…

Амели не отвърна нищо. Тя отново се загледа в огъня.

Клеър я наблюдава няколко секунди, изпълнена с мъка, и почувства как сълзите й рукват по бузите. Леденостудени в затоплената стая.

— Ти можеш да кажеш — повтори тя. — Защо поне не опиташ? Защото си му сърдита ли?

— Не се дръж детински — каза Амели сдържано. — Не върша нищо от гняв. Твърде стара съм за капана на емоциите. Върша всичко от целесъобразност и заради бъдещето.

— Шейн е бъдещето! Той е моето бъдеще! И е невинен!

— Знам. Но той е без значение.

Клеър млъкна изумена. Стоеше с отворена уста, усети вкуса на пушека от огъня по езика си и преглътна.

— Какво?

— Знам, че Шейн е невинен за престъплението, в което е обвинен — повтори Амели. — И да, мога да отменя заповедите на Оливър. Но няма да го направя.

— Защо? — Въпросът на Клеър прозвуча като вик, но всъщност бе просто хленч, на който липсваше желанието за битка.

— Няма да обяснявам действията си. Достатъчно е да кажа, че съм предпочела да сложа Шейн в тази клетка с определена цел. Той може да живее или да умре. Това вече не е в моята власт и можеш да си спестиш молбите и надеждите. Няма да се изправя драматично, за да спасявам любимия ти в последния момент, когато запалят кладата. Ако се стигне дотам, Клеър, трябва да си подготвена за суровата действителност, че светът не е справедливо място и няма да стане такъв, колкото и да го желаеш. — Амели въздъхна съвсем тихо. — Урок, който научих много, много отдавна, когато океаните току-що се бяха появили и скалите още не се бяха превърнали в пясък. Аз съм стара, дете. Много по-стара, отколкото можеш да си представиш. Достатъчно стара, че да си играя с живота като с жетони за игра. Ще ми се да не е така, но проклета да съм, ако мога да променя себе си или света.

Клеър не каза нищо. Нямаше какво повече да каже, просто плачеше, тихо и безнадеждно, докато Амели не извади бяла копринена кърпичка от ръкава си и внимателно й я подаде. Клеър избърса лицето си с нея, издуха носа си и се зачуди какво да прави с копринената кърпичка, която стискаше в ръка. Бе свикнала с кърпичките за еднократна употреба. Никога не бе имала истинска. Не и като тази, с красива бродерия и монограм.

— Тези нали не се хвърлят?

Устните на Амели пак се извиха в познатата сдържана усмивка.

— Изпери я и ми я върни някой ден — каза тя. — А сега си върви. Уморявам се, а ти няма да промениш решението ми. Върви.

Клеър се смъкна от стола, застана права, обърна се и ахна от изненада. Двама от телохранителите на Амели стояха там, а тя дори не бе разбрала, че са зад нея през цялото време. Ако бе опитала нещо…

— Върви да спиш, Клеър — додаде Амели. — Остави нещата да се развият от само себе си. Ще видим как ще се разпределят картите в тази игра.

— Не е игра, става дума за живота на Шейн — отвърна Клеър. — И аз не мога да спя.

Амели сви рамене и скръсти ръце в скута си.

— Тогава продължи мисията си. Но не се връщай при мен, малка Клеър. Следващия път няма да съм така благоразположена.

Клеър не погледна назад, но знаеше, че телохранителите я следват до вратата.

— Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Амели, преди Клеър да излезе. Клеър погледна назад, вампирката се взираше в огъня. — Нямаше ли и друга молба?

— Не знам за какво говориш.

Амели въздъхна.

— Някой те помоли за услуга.

Майкъл. Клеър преглътна с мъка.

— Майкъл иска да говори с теб.

Амели кимна. Изражението й не се промени.

— Какво да му кажа? — попита Клеър.

— Това си е само твоя работа. Кажи му истината: че не си се постарала да предадеш съобщението му. — Амели махна с ръка, без дори да я погледне. — Върви.

Лиза седеше в дневната, намръщена и със скръстени ръце, когато Клеър се върна по коридора. Въпреки смешните чехли тя все още изглеждаше ядосана, когато стана да отвори ключалките на входната врата. Принцесата войн в отпуск, помисли си Клеър. Тя предположи, че в Морганвил човек свиква да е суров, особено ако живее в къща, където Амели може да дойде на гости винаги, когато си пожелае.

— Лоши новини — каза Лиза. — Така ли?

Толкова ли си личи?

— Да — рече Клеър и пак избърса очите си с кърпичката. Пъхна я в джоба си и подсмръкна нещастно. — Но няма да се откажа.

— Добре — каза Лиза. — А сега, когато отворя тази врата, ще трябва да побързаш. Върви право към колата, не поглеждай наляво или надясно.

— Защо? Има ли нещо…?

— Правилата на Морганвил, Клеър. Научи ги, живей с тях, надживей ги. А сега върви! — Лиза рязко отвори вратата, сложи ръка на гърба на Клеър и я изтика на верандата. След секунда затръшна вратата и Клеър чу как ключалките изщракват, докато ги заключва. Съвзе се, хукна по стълбите, мина бързо по тъмната пътека и през дървената порта и отвори вратата на колата. Влезе в колата, заключи вратата и после се отпусна.

— Добре съм — каза тя и се обърна към инспектор Хес.

Него го нямаше.

Мястото на шофьора бе празно. Ключовете бяха на място, двигателят не бе изключен и радиото тихичко свиреше. Но в колата нямаше никой, освен нея.

— О, Боже! — прошепна Клеър. — О, Боже, о, Боже, о, Боже! — Защото тя можеше да шофира, но това би означавало да зареже инспектор Хес, ако той е отишъл по някакви полицейски дела. Да го изостави без партньор, който да му помогне. Бе гледала достатъчно филми с полицаи, за да знае, че идеята не е добра. Може просто да е отишъл да говори с някого и веднага да се върне, а може да е бил отвлечен от колата от някой гладен вампир. Но Хес нямаше ли някаква специална защита?

Представа си нямаше какво да прави.

Докато размишляваше върху това, чу гласове. Не силни, а неспирен поток от думи. Сякаш говореше инспектор Хес и не бе далеч. Клеър предпазливо смъкна стъклото на прозореца и се заслуша напрегнато — не разбираше думите, но определено чуваше гласове.

Клеър отключи вратата и я отвори, като се напрягаше да долови думите, но чуваше само звуци, без да разбере значението им. Поколеба се, после се измъкна от колата, внимателно затвори вратата и забърза към мястото, откъдето идваха гласовете. Да, това бе инспектор Хес, разпозна гласа му. В това нямаше съмнение.

Дори не разбра накъде върви, толкова се бе съсредоточила върху това да слуша, когато осъзна колко е тъмно, и че думите не се чуват по-ясно и вече изобщо не бе сигурна, че това е гласът на инспектор Хес.

А вече бе изминала половината път по алеята с високата груба дървена ограда от двете страни, която бе като капан.

Бе влязла в алеята. Защо, по дяволите, бе постъпила така? Хес я бе предупредил. Бабата я бе предупредила. А тя не бе послушала!

Клеър се опита да се върне, наистина опита, но тогава отново чу шепота и гласът със сигурност бе на инспектор Хес. Да се върне обратно в колата, не означаваше безопасност, колата бе капан, готов да щракне, но ако можеше да се добере до края на алеята, щеше да е в безопасност, инспектор Хес щеше да я защити и тя щеше…

— Клеър.

Гласът бе студен, ясен, докосна я по гърба като лед и я извади от транса, в който бе изпаднала. Клеър вдигна поглед. На прозореца на втория етаж на къщата на бабата, която се намираше до алеята, стоеше слаба бяла фигура и гледаше надолу.

Амели.

— Връщай се — каза тя, след което на прозореца вече не се виждаше никой, а завесите се вееха от вятъра.

Клеър зяпна от учудване, обърна се и побягна от алеята, колкото я държаха краката. Тя го усещаше зад гърба си, дърпаше я — каквото и да бе това, не бе вампир, доколкото познаваше вампирите в Морганвил. Беше нещо друго, по-лошо. Смъртоносен паяк, както бабата и Лиза го бяха описали. Паниката завладя съзнанието й и тя успя някак да се добере до края на алеята и изтича на улицата.

Детектив Хес стоеше до колата и гледаше право към алеята. Бе извадил пистолета и го държеше отстрани до тялото си. Като я видя, видимо се отпусна, дойде при нея и набързо я натика в колата на мястото до шофьора.

— Това бе тъпо — каза той. — А ти извади късмет.

— Стори ми се, че те чух — обясни Клеър тихо.

Той повдигна вежди.

— Повтарям. Тъпо. — Затвори вратата след нея, заобиколи, седна зад волана и включи колата на скорост.

— Ти къде беше?

Той не отговори. Клеър погледна към алеята. В сенките имаше нещо, но не можеше да разбере какво е.

Само видя, че очите му отразяват светлината.

Нощта напредваше и повечето разумни хора вече дълбоко спяха в леглата си, със заключени врати и плътно затворени прозорци, а Клеър чукаше на вратата на „Комън Граундс“. На витрината на кафенето имаше табела „ЗАТВОРЕНО“, но в дъното се виждаха светлини.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита Хес.

— Сякаш чувам съвестта си — каза Клеър и продължи да чука. Щорите помръднаха и се разтвориха. Изщракаха ключалки.

Оливър отвори вратата на кафенето и миризмата на еспресо, какао и горещо мляко я заля. Бе топло, приветливо и внушаваше грешно впечатление, като се има предвид какво знаеше за него.

Той изглеждаше по човешки притеснен от пристигането й.

— Късно е. Какво има?

— Трябва да поговоря с теб за…

— Не — каза той простичко и погледна над главата й към Хес. — Инспектор Хес, трябва да заведеш това дете вкъщи. Късметлийка е, че все още е жива. Ако иска късметът да не й изневери, трябва да е по-предпазлива, а не да обикаля из Морганвил посред нощ и да чука на вратата ми.

— Пет минути — обеща Клеър. — После си отивам. Моля те. С нищо не съм те обидила, нали?

Той се втренчи в нея за няколко мига, после отстъпи и широко отвори вратата.

— Ти също, инспекторе. Не ми е приятно тази вечер да оставя някой с пулс без подслон.

Обзалагам се, помисли си тя. Номерът на Оливър „хипито за мир и любов“ вече не минаваше при нея. Амели имаше някакво благородно достойнство, на което тази престорена загриженост повече отиваше. Оливър бе различен. Опитваше се да прилича на Амели, но не му се удаваше.

Обзалагам се, че това също го вбесява.

Хес я побутна през прага и я последва. Оливър заключи, отиде зад бара и без да го молят, започна да приготвя три питиета — какао за Клеър, силно черно кафе за инспектор Хес и слаб чай за себе си. Ръцете му бяха спокойни и уверени, а това, което вършеше, изглеждаше толкова нормално, че успокои Клеър и тя се отпусна малко, като седна на една маса. Цялото тяло я болеше от изтощението и напрежението, на което се бе подложила при срещата с Амели.

— Много работа имаш, преди да си легнеш — каза Оливър, като бъркаше какаото. — Заповядай. Горещо мляко и какао с подправки. Люти чушки. Има удивителен ефект.

Той го донесе до масата и й го подаде, остави кафето на Хес и донесе и своя чай, преди да седне. Всичко беше нормално и обичайно.

— Тук си заради момчето, предполагам — продължи Оливър. Той потопи пакетчето с чай и критично наблюдаваше резултата. — О, трябва да си намеря нов доставчик. Този чай е ужасен. Американците нищо не разбират от чай.

— Той не е момчето. Казва се Шейн — обади се Клеър. — И не е виновен. Дори Амели го знае.

— Така ли? — Оливър вдигна поглед и се загледа в нея. — Много интересно, защото аз всъщност не знам. Брандън е бил зверски и жестоко измъчван и после убит. Може да е имал недостатъци…

— Какви, да тормози деца?

— Но е роден в друго време и някои от навиците му трудно се променят. Той си имаше и хубави страни, Клеър, като всички нас. Сега те вече не съществуват, отидоха си заедно със злото, което може би е причинил. — Оливър не й позволяваше да отмести поглед. — Стотици години спомени и опит, заминали на вятъра. Похабени. Мислиш ли, че за мен е толкова просто да забравя подобно нещо? Че е просто, за който и да е от нас? Когато погледнем трупа на Брандън, виждаме себе си, оставени на благоволението на хората. И на твоето благоволение, Клеър. — Той погледна инспектор Хес. — Или пък на твоето, Джоу. Трябва да признаеш, че е ужасяваща перспектива.

— Значи ти просто ще убиеш всеки, който те плаши? Който може да те нарани?

— Е… да. — Оливър извади пакетчето чай от чашата, остави го в чинийката и отпи. — Един навик, на който всъщност се научихме от вас. Хората винаги са готови да избият невинните наред с виновните и ако беше по-голяма, Клеър, щеше да го знаеш. Джоу не е толкова наивен, сигурен съм.

Хес се усмихна леко и отпи от кафето.

— Не обяснявай на мен. Аз съм просто шофьорът.

— А? — каза Оливър. — Колко великодушно. — Те размениха погледи, които Клеър не знаеше как да изтълкува. Това гняв ли беше? Забавляваха ли се? Или може би бе желание да станат и на място да се претрепят от бой? Дори не можеше да разбере какво мислят Шейн и Майкъл, а ги познаваше. — Тя знае ли цената на твоите услуги?

— Опитва се да те подразни, Клеър. Няма цена.

— Колко интересно. И каква промяна. — Оливър остави Хес и се върна към Клеър, която бързо отпи от какаото. Ох… устата й пламна — гъсто какао, топло мляко и лютивост, която не очакваше. Леле! Примигна и пак отпи внимателно. — Виждам, че какаото ти харесва.

— Хм… да. Да, сър. — Защото някак си, когато Оливър се държеше цивилизовано, тя се чувстваше принудена да го нарича сър. Мама и татко са виновни за много неща, реши тя. Дори не можеше да се държи грубо с лошите вампири, които бяха затворили приятеля й в клетка и се готвеха да го опекат жив. — Ами Шейн?

Оливър се облегна и леко сведе поглед.

— Тази тема вече я обсъдихме, Клеър. Подробно. Мисля, че синините по ръцете би трябвало да ти напомнят за мнението ми.

— Но той не го е извършил.

— Хайде да се занимаем с фактите. Факт е, че момчето се върна в Морганвил най-малко с ясното намерение да нарушава реда, а по-вероятно да избива вампири, което автоматично му осигурява смъртно наказание. Факт е, че се е укрил от нас и е скрил намеренията си. Факт е, че се е свързал с баща си и приятелите му още преди да дойдат в Морганвил, а и след това. Факт е, че е бил на местопрестъплението. Факт е, че не може да предложи нищо в своя защита. Да продължавам ли?

— Но…

— Клеър — Оливър бе тъжен и наскърбен. Наведе се напред, опря лакти на масата и подпря брадичка на скръстените си ръце. — Млада си. Разбирам, че имаш чувства към него, но не бъди глупава. Той ще те повлече със себе си. Ако ме принудиш да го направя, аз със сигурност ще намеря доказателства, че си знаела за присъствието на баща му в Морганвил, както и за плановете им. А това, мило момиче, означава край на безценната ти защита и веднага ще бъдеш поставена в клетка до приятеля си. Това ли искаш?

Хес постави предупредително ръка на рамото й.

— Достатъчно, Оливър.

— Не е достатъчно. Ако си дошла да се пазариш, мисля, че не предлагаш нищо, което да не мога да получа другаде — каза Оливър. — Така че, омитайте се…

— Ще подпиша каквото поискаш — изтърси Клеър. — Ще се закълна на теб, не на Амели. Ако искаш. Просто пусни Шейн.

Не възнамеряваше да постъпва така, но когато той спомена пазаря, думичката породи други мисли и предложението просто излезе от устата й. Хес изпъшка и прокара ръка през косата си, после закри уста, очевидно, за да не й каже, че я смята за глупачка.

Оливър продължаваше да се взира в нея със спокоен и любезен поглед.

— Разбирам — каза той. — Значи е любов. От любов към момчето си готова да се обвържеш с мен за цял живот. Даваш ми правото да те използвам, както намеря за добре. Имаш ли представа какво предлагаш?

Защото няма да ти предложа обикновените договори, които повечето в Морганвил подписват, Клеър. Не, за теб ще важат старите традиции. Суровите традиции.

Ще притежавам душата и тялото ти. Ще ти нареждам кога да се омъжиш и за кого да се омъжиш, ще притежавам децата ти и техните деца. Роден съм във време, когато обичайно са постъпвали така и сега не съм особено благоразположен. Това ли искаш?

— Недей! — троснато рече Хес. Той сграбчи Клеър за ръката и я накара да се изправи. — Ние си тръгваме, Оливър. Веднага.

— Тя има право да направи избора си, инспекторе.

— Тя е дете! Оливър, тя е на шестнадесет!

— Бе достатъчно голяма да заговорничи срещу мен. Достатъчно голяма да открие книгата, на чието издирване посветих половин век. Достатъчно голяма да унищожи единствения ми шанс да спася хората си от непоносимото, сурово господство на Амели. Мислиш ли, че ме е грижа на колко години е? — Приятелската вежливост на Оливър се бе изпарила и той приличаше на змия с човешки облик. В очите му проблясваше жестокост и зъбите му предупредително лъснаха. Клеър остави Хес да я помъкне от масата към вратата. Извадил бе пистолета си.

— Мога и да не ви пусна да си тръгнете. Съзнавате това, нали?

Хес се обърна, вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Оливър.

— Сребърни куршуми, измити със светена вода, с кръст във водата. — Той освободи предпазителя. — Искаш да ме изпробваш ли, Оливър? Бих понесъл много от гадостите ти, но не и това. Не и този договор, не и с дете.

Оливър дори не си бе направил труда да стане.

— Приемам, че не искаш да ти опаковам кафето за вкъщи? Жалко. Пази си гърба, инспекторе. С теб трябва да си поговорим някой ден. И, Клеър… върни се, когато поискаш. Ако времето те притиска и искаш да сключиш този договор, ще те изслушам.

— Не си го и помисляй — каза Хес. — Клеър, отвори вратата. — Държеше вампира на мушка, дори не мигаше, докато Клеър отключи трите ключалки и отвори вратата. — Влизай в колата. Живо. — Отстъпи зад нея, тя хукна към колата и се мушна вътре. Хес затръшна вратата на „Комън Граундс“ толкова силно, че можеше да счупи стъклото, и сложи гюрука на колата с толкова бързо движение, каквото бе виждала само в екшън филмите. Влезе в колата и включи двигателя, преди тя да успее да си поеме дъх.

Отпрашиха в нощта. Клеър се обърна да провери задната седалка, ужасена изведнъж, че може да се обърне и да види, че Оливър й се хили, но там нямаше никой.

Хес се потеше обилно. Избърса потта с опакото на ръката си.

— Ама ти наистина умееш да си навличаш неприятности, признавам ти го — отбеляза той. — Целият си живот съм прекарал тук и никога не съм виждал някой така да вбеси Оливър. Никога.

— Хм… благодаря.

— Не е комплимент. Слушай, при никакви обстоятелства не бива да се връщаш в „Комън Граундс“, разбираш ли? Избягвай Оливър на всяка цена. И каквото и да се случи, не сключвай тази сделка. Шейн не би го искал, а и ти ще съжаляваш. Ще живееш дълго и ще ненавиждаш всеки миг от живота си. — Хес поклати глава и пое дълбоко дъх. — Така. Стига ти толкова за тази вечер. Отиваш си у дома, ще те заведа невредима и аз се връщам вкъщи да се скрия, докато това отмине. Предлагам ти да сториш същото.

— А Шейн…

— Шейн е мъртъв — каза Хес толкова тихо и делово, че тя го прие на сериозно, реши, че някой се е промъкнал и е убил Шейн, а тя дори не бе разбрала… но после той продължи: — Не можеш да го спасиш. Сега никой не може да го спаси. Откажи се и бъди внимателна, Клеър. Това е, което можеш да направиш. Ти вбеси и Амели, и Оливър за една вечер. Стига толкова. Сега малко здрав разум би ти се отразил добре.

Тя потъна в мрачно мълчание през останалата част от пътя.

Хес си спази обещанието. Той я изпрати от колата до стълбите, наблюдава я, докато отвори входната врата, и уморено кимна, когато тя влезе вътре.

— Заключи! — нареди той. — И за Бога, почини си.

Когато Клеър затвори вратата, видя Майкъл, чието присъствие предлагаше топлина и утеха. Той държеше китарата за грифа, очевидно бе свирил. Очите му бяха зачервени, а лицето напрегнато.

— Е? — каза той.

— Здравей, Клеър, как си? — попита иронично Клеър. Нямаше смъртни заплахи, нали? Благодаря, че излезе в тъмното да преговаряш с двама от най-страшните хора на земята.

Той се почувства неловко и прояви добро възпитание, като каза:

— Извинявай, добре ли си?

— Уф! Е, поне нямам следи от зъби. — Тя потръпна. — Не ги харесвам тези хора.

— Вампирите ли?

— Вампирите.

— Всъщност те не са хора, но пък, като се замисля, и аз не съм. Така че, няма значение. — Майкъл я прегърна и я поведе към дневната, където я накара да седне и метна върху раменете й едно одеяло. — Предполагам, не е минало добре.

— Изобщо не мина — сопна се тя. По пътя към дома бе ужасно потисната, но сега, когато трябваше да съобщи за неуспеха си, й стана още по-гадно. — Няма да го освободят.

Майкъл не каза нищо, но очите му помръкнаха. Той коленичи до нея и започна да намества одеялото, като я увиваше цялата в него.

— Клеър, добре ли си? Трепериш.

— Те са студени — каза тя. — От тях ми става студено.

Той бавно кимна.

— Направи, каквото можа. Почини си.

— Ами Ева? Тя тук ли е?

Той погледна към тавана, сякаш виждаше през него. Може би виждаше. Клеър всъщност не знаеше какво може и какво не може Майкъл, в края на краищата той вече на няколко пъти умира. Няма да е редно да подценява такъв човек.

— Спи — отвърна той. — Разговарях с нея. Разбира. Няма да извърши някоя глупост. — Той не гледаше Клеър, когато каза това, и тя се зачуди какъв ли разговор са водили.

Майка й винаги бе казвала: когато се съмняваш, питай.

— В този разговор ти й даде надежда, с която да живее? Като например, себе си?

— Аз… за какво, по дяволите, говориш?

— Мислех си, може би ти и тя…

— Клеър, Боже! — каза Майкъл. Тя го бе шокирала. Леле. Това бе нещо ново. — Мислиш ли, че ако ме изчука, ще забрави да хукне да убива вампири най-хладнокръвно? Не знам какво ти е мнението за секса, но май си вдигнала летвата много високо. Освен това, каквото и да има между мен и Ева… е, то си е между мен и нея. — Докато тя не ми разкаже после, помисли си Клеър. — Все едно, не това исках да кажа. Убедих я. Това е всичко.

Убедил. Добре. Настроението, в което Клеър остави Ева, не вдъхваше големи надежди…

После Клеър се сети за гласовете, които й шептяха в алеята, и за нейното сляпо и глупаво усещане за безопасност, което всъщност я водеше в капан. Може ли Майкъл да прави това? Би ли го направил?

— Ти не си… — Тя посочи с пръст слепоочието си.

— Какво?

— Не си й промил мозъка? Както те могат.

Той не отговори. Продължаваше да си играе с одеялото, донесе й възглавница и каза:

— Легни, почини си. До сутринта остават само два часа, а ще ми трябваш.

— О, Боже, Майкъл. Не си го направил! Тя никога няма да ти прости!

— Поне ще е жива да ме мрази по-късно. Почини си. Сериозно говоря.

Тя не възнамеряваше да спи. Съзнанието й бучеше, сякаш джанти стържат по паважа и хвърлят искри във всички посоки. Много енергия изразходваше, но тя не бързаше за никъде. Трябва да измисли нещо. Трябва…

Майкъл започна да свири нещо тихичко, меланхолично, в минорна тоналност, и тя почувства, че се унася…

… И после, без да се усети, заспа.

Одеялото й миришеше на Шейн.

Клеър се уви в него, за да усети топлината му, и когато се събуди, май повтаряше името му. Чувстваше се добре, отпочинала и в безопасност в прегръдките му. Както се бе чувствала онази нощ, когато се целуваха на дивана… Всичко това бързо изчезна, когато я връхлетяха спомените за събитията от изминалия ден, които й отнеха спокойствието и я изплашиха. Стиснала одеялото, Клеър седна и се огледа. Китарата на Майкъл бе в калъфа, слънцето бе изгряло на хоризонта. Значи той пак бе изчезнал и те с Ева… те с Ева бяха сами.

— Добре — прошепна тя. — Време е да се захващам за работа.

Все още й трябваше някаква успешна стратегия да измъкне Шейн от клетката на Площада на Основателя. Което означаваше проучване… Може би инспектор Хес можеше да й каже нещо за броя на пазачите и къде са позиционирани. Очевидно имаше някакъв охранителен план, който да предпазва от такива човешки неудачници като нея, но всяка охранителна система може да се пробие, нали? Поне така бе чувала. Може би Ева знае нещо, което да й е от помощ.

Ако не се бе захванала с нещо самоубийствено тази сутрин. Клеър си помисли с копнеж за горещ душ, реши, че това може да почака, и влезе в кухнята да сложи кафе. Ева сигурно не бе щастлива, но без кофеин щеше да е направо нещастна. Изчака да стане кафето, напълни голяма черна чаша и го занесе на горния етаж. Ключът за вратата й висеше на кукичка, с бележка, залепена за него. Почеркът на Майкъл. В бележката пишеше: Не й разрешавай да напуска къщата. Подразбираше се, естествено, че и Клеър трябва да остане там.

И дума не можеше да става за това. Последните часове от живота на Шейн изтичаха и кой знае какво му се случваше сега. Сети се за свирепия гняв на Оливър, за безразличието на Амели и стомахът я сви. Грабна ключа, завъртя го в ключалката и отвори вратата на спалнята на Ева.

Ева седеше на края на леглото напълно облечена и гримирана, в цялото великолепие на зомби. Бе вързала косата си на две опашки и много внимателно се бе гримирала. Приличаше на страшна порцеланова кукла.

На вбесена страшна порцеланова кукла. От онези, които те ръгат с ножове и за които правят филми на ужасите.

— Кафе? — предложи Клеър тихо. Ева я погледна за миг, взе кафето, стана, излезе от стаята и тръгна към стълбите. — О, Боже!

Докато Клеър стигне до долния етаж, Ева вече стоеше в средата на дневната и погледът й се рееше в пространството. Бе оставила чашата с кафе и сложила ръце на кръста. Клеър спря с ръка на парапета и наблюдаваше Ева, която бавно се завъртя, сякаш търсеше нещо.

— Знам, че си тук, страхливец такъв — каза тя. — Сега ме чуй, побъркано нечовешко същество. Ако още веднъж ме прецакаш, кълна се, че ще изляза оттук и няма да се върна никога, схващаш ли? Едно, за да, две за не.

Сигурно е казал да, защото раменете на Ева се отпуснаха леко. Но все още бе ядосана.

— Не знам кое е по-гадно — да ми играеш вампирски номера, или да ме заключваш в стаята, но и в двата случая ще те смачкам, човече. Това, че си мъртъв, няма да те спаси. Когато се върнеш довечера, ще ти сритам задника.

— Той съжалява — обади се Клеър. Седна на първото стъпало, когато Ева й отправи гневен поглед. — Той знаеше, че ще се вбесиш, но не можеше… той те обича, Ева. Не можеше да те пусне да излезеш и да те убият.

— Със сигурност знам, че съм над осемнадесет и не съм ничия собственост! — извика Ева и тропна с крак. — Не ме интересува дали съжаляваш, Майкъл. Много трябва да се потрудиш, за да ми се извиниш! Наистина много!

Клеър видя как косата на Ева се развя. Ева затвори очи за миг, като се поклащаше, и задържа устата си отворена.

— Добре — каза тя тихо. — Това е друго.

— Какво? — попита Клеър и скочи на крака.

— Нищо. Хм, съвсем нищо — Ева се прокашля. — Какво стана снощи? Накара ли ги да освободят Шейн?

Гърлото на Клеър се сви от болка. Тя поклати глава и сведе поглед.

— Няма смисъл да ходим там с колове и кръстове — каза тя. — Те ще са подготвени. Трябва ни друг план.

— Ами Джоу? Детектив Хес?

Клеър пак поклати глава.

— Той не може да направи нищо.

— Тогава да отидем да разговаряме с други, които могат — разумно предложи Ева. Тя си взе кафето и го изпи на големи шумни глътки, остави чашата и кимна. — Готова ли си?

— С кого ще се срещнем?

— Може да те изненада, но не съм пропиляла напълно целия си жалък живот в Морганвил. Познавам някои хора. А част от тях са куражлии.

Клеър примигна.

— Хм… добре. Две минути.

Тя хукна към горния етаж, за да си вземе душ и да се преоблече за рекордно най-краткото време в живота си.