Танцът на мъртвите момичета

3

Шейн не искаше да разговаря с ченгетата. Нито за баща си, нито за каквото и да било. Просто седеше отпуснат, с наведен поглед и отказваше да отговаря на въпроси на дежурните полицаи. Клеър не знаеше какво да каже — или, което бе по-важно, какво да не каже — и многократно измърмори: „Не знам“ и „Бях в стаята си.“ Ева, която според Клеър бе запазила необичайно самообладание, се намеси и каза, че бе чула натрапниците да чупят разни неща на долния етаж и бе натикала Клеър в стаята си, и заключила вратата, за да се защитят. Звучеше правдоподобно. Клеър подкрепи думите й, като постоянно кимаше.

— Вярно ли е? — Зад ченгетата се чу непознат глас, те се дръпнаха, за да направят път на новодошлите. Двамата непознати приличаха на инспектори, в спортни якета и панталони. Едната беше бяла като сняг жена, с очи като огледала. Другият беше висок мъж, с прошарена, късо подстригана коса.

Носеха златни значки на коланите си. Така значи. Инспектори.

Инспектори вампири.

Ева се бе умълчала със сключени в скута си ръце. Държеше се внимателно и дружелюбно:

— Да, госпожо — каза тя. — Точно така беше.

— И вие нямате никаква представа кои са били тези загадъчни натрапници? — попита мъжът вампир. Видът му плашеше. Бе сдържан, суров и страшен. — Не сте ги виждали преди.

— Изобщо не ги видяхме, сър.

— Защото сте се били заключили в стаята си. — Той се усмихна и вампирските зъби блеснаха. Ясно предупреждение. — Надушвам страх. Излъчвате го като миризмата на пот. Страхотно.

Клеър потисна порива си да се разхленчи. Хората полицаи се бяха дръпнали, един-двама изглеждаха притеснени, но нямаше да се намесят в това, което се случваше. А всъщност не се случваше нищо, нали? Имаше си правила и тем подобни. Все пак те бяха жертвите!

Но пък не смяташе, че вампирите ги е грижа за жертвите.

— Оставете ги — каза Шейн.

— Я, ама това нещо говори! — каза жената и се засмя. Тя клекна, елегантна и спокойна, и се опита да погледне Шейн в лицето. — Рицар, който защитава безпомощните. Очарователно. — Имаше старинен акцент, нещо като немски. — Нямаш ли ни доверие, рицарю? Не сме ли твои приятели?

— Зависи — отговори Шейн и я погледна в очите. — Вие от Оливър ли получавате заповеди, или от Основателя? Защото, ако докоснете, когото и да е от нас, ще трябва да давате обяснения на нея. Знаете кого имам предвид.

Развеселеното изражение изчезна от лицето й.

Партньорът й издаде звук, наподобяващ нещо средно между смях и ръмжене.

— Внимавай, Гретхен, той се зъби. Като кученце. Момче, не знаеш какво говориш. Знакът на Основателя е на къщата, но не виждам гривни на китките ви. Не бъди глупак и не отправяй дръзки заплахи, които нямат покритие.

— Ухапи ме, Дракула — рязко изрече Шейн.

Гретхен се засмя.

— Вълче — каза тя. — О, Ханс, харесвам го. Може ли да е за мен, тъй като не принадлежи никому?

Един от униформените полицаи се прокашля:

— Госпожо, съжалявам, но не разрешавам. Ако искате да пишете обяснения, ще видя какво мога да направя, но…

Гретхен разочаровано изсумтя и се изправи на крака.

— Документи. Уф! В доброто старо време щяхме да го смачкаме заради дързостта му.

— В миналото, Гретхен, ние гладувахме — започна Ханс. — Помниш ли? Зимите в Бавария? Нека си вие! — Той сви рамене, усмихна се на Ева и на Клеър и този път усмивката му не изглеждаше толкова ужасна. — Съжалявам, Гретхен се увлича. И така, значи вие сте сигурни, че никой не познава тия натрапници? Морганвил не е чак толкова голям град. Много сме си близки, особено човешката общност.

— Непознати — обади се Ева, — мисля, че бяха непознати. Може би просто… минават през града.

— Просто минават — повтори Ханс. — Малко са случайните гости в града. Дори и сред рокерите. — Той огледа всички и когато погледът му спря на Клеър, тя се почувства, сякаш й правят рентгенова снимка. Нали не може да прочете мислите й? Ханс прикова мрачен поглед върху Шейн. — Име?

— Шейн — каза той. — Шейн Колинс.

— Ти напусна Морганвил със семейството си преди няколко години, нали? Защо се върна?

— Приятелят ми Майкъл си търсеше съквартирант. — Очите на Шейн заблестяха и Клеър осъзна, че е допуснал грешка. Голяма.

— Майкъл Глас. А, да, мистериозният Майкъл. Никога не присъства, когато някой идва през деня, но винаги е тук през нощта. Кажи ми, Майкъл вампир ли е?

— А ти нима не знаеш? — рязко отвърна Шейн.

— Доколкото знам, нов вампир не се е появявал повече от петдесет години.

— Така е — Ханс кимна. — И все пак е любопитно, нали? Това, че приятелят ти трудно се задържа наоколо.

Те знаеха. Все пак знаеха нещо. Клеър предполагаше, че Оливър няма причина да пази тайни, особено тайните на Майкъл. Вероятно е издрънкал на всичките си подчинени, че Майкъл е призрак с неясен статут — нито вампир, нито човек.

— Нощ е — изтъкна Гретхен. — Къде е приятелят ви?

Шейн преглътна и всички забелязаха колко е нещастен в момента.

— Тук е.

— Къде точно?

Клеър и Ева се спогледаха с ужас. Шейн все още смяташе Майкъл за мъртъв, погребан в задния двор… а Майкъл настояваше Шейн да не знае…

— Не знам — каза Шейн. Ушите му се зачервиха.

Инспектор Ханс се усмихна бавно:

— Синко, много неща не знаеш. И все пак не изглеждаш пълен глупак, как става тая работа? И ти ли се скри с момичетата в стаята? — Той наблегна на последното изречение и партньорката му вампир се засмя.

Шейн се изправи. В погледа му имаше нещо налудничаво и Клеър почувства как сърцето й спира, защото това бе много лошо и Шейн щеше да извърши нещо ужасно неразумно, а нямаше как да го спрат…

— Мен ли търсите?

Всички се обърнаха.

Майкъл стоеше на горния край на стълбите. Бе със сини дънки, обличаше черна тениска и имаше вид на току-що станал от сън. Бос, както винаги, забеляза Клеър.

Шейн седна внезапно, силно изненадан. Майкъл бавно слезе по стълбите, като се стараеше да привлече погледите върху себе си, за да даде на Шейн време да се съвземе от изненадата, което според Клеър бе твърде много работа за по-малко от 30 секунди. Разбира се, Шейн изпита облекчение, от което очите му се просълзиха. И после, напълно разбираемо, се ядоса, защото беше момче, беше Шейн, и така се справяше със страха.

И така, докато Майкъл слезе по стълбите и прекоси дървения под до дивана, като мина през кръга от полицаи, нещата си останаха същите, само дето Шейн вече бе успял да овладее сприхавия си нрав.

— Хей! — Майкъл се обърна към него. Шейн се премести, за да му направи място. Седна по-надалеч и остави много свободно място. — Какво става?

Шейн го погледна, сякаш е луд, а не просто мъртъв през част от денонощието.

— Полиция, човече.

— Да, виждам. И защо?

— Искаш да ми кажеш, че си проспал всичко това? Пич, трябва да отидеш на лекар. Май си болен.

— Ей, нуждая се от сън. Знаеш я Лиза! — Майкъл се ухили. Биваше ги да се правят на нормални, осъзна Клеър, макар че в цялата ситуация нямаше нищо нормално. — И какво се случи?

— Не си разбрал, че има натрапници в дома ти? — попита Гретхен, която с разочарование наблюдаваше разговора и все по-малкия шанс за кръвопролитие. — Другите казаха, че било много шумно.

— Той може да проспи и Третата световна — отговори Шейн. — Казах ви, че е някакво заболяване.

— Доколкото си спомням, казахте, че не знаете къде е — рече Ханс. — Не е ли бил в стаята си?

Шейн сви рамене:

— Не съм му пазач.

— А — каза Гретхен и се усмихна, — тука грешиш, рицарю. Тук, в Морганвил, всички сте пазачи на събратята си, и всички може да пострадате заради техните престъпления. Трябва да знаете и помните това.

Ханс изглеждаше отегчен.

— Сержант — обади се той и най-старшият униформен полицай пристъпи напред. — Оставям на вас задачата. Ако откриете нещо необичайно, уведомете ни.

И вампирите просто изчезнаха. Движат се бързо и безшумно, изглежда, не искат много да общуват, помисли си Клеър и се постара да не трепери. Тя се отпусна на дивана до Шейн, едва не се сгуши в скута му. Ева също се настани между двете момчета.

— Така. — Сержантът не изглеждаше доволен, че пак му прехвърлиха цялата работа, но се примири. Сигурно никак не е лесно вампири да са ти шефове, помисли си Клеър. Те изглежда не можеха да задържат вниманието си дълго време. — Глас, нали? Занимание?

— Музикант, сър — каза Майкъл.

— Из града ли свириш?

— Репетирам за предстоящи изяви.

Полицаят кимна и прелисти няколко страници в черен кожен бележник. Прокара дебелия си пръст по един списък, намръщи се и каза:

— Закъснял си с даренията, Глас. С около месец.

Майкъл хвърли светкавичен поглед към Шейн:

— Съжалявам, сър. Ще отида утре.

— Добре е да го направиш, иначе знаеш какво следва. — Полицаят продължи да оглежда списъка. — Ти, Колинс. Още ли си безработен? — И го изгледа продължително. Шейн сви рамене и според Клеър си придаде възможно най-тъпия вид. — Опитай по-настойчиво.

— Кафене „Комън Граундс“ — Ева се обади сама, преди онзи да попита нея. — Ева Росър, сър, благодаря. — Цялата трепереше, толкова бе уплашена, което бе странно. Когато бе сама, бе спокойна и хладнокръвна. Сега държеше и Майкъл, и Шейн за ръка. — Макар че мисля да си сменя работата.

Полицаят изглеждаше отегчен.

— Да, добре. Ти, малката. Име?

— Клеър — каза тя тихо, — ъ-ъ-ъ… Денвърс. Аз съм студентка.

Той пак я погледна продължително:

— Не трябва ли да си в общежитието?

— Имам разрешение да живея извън Студентския град. — Не спомена от кого, защото сама си го бе дала.

Той я наблюдава още няколко секунди, после сви рамене:

— Ако живееш извън Студентския град, следваш правилата на града. Приятелите ти тук ще ти ги обяснят. И внимавай какво разправяш в Студентския град, имаме си достатъчно проблеми и без да всяваме паника сред студентите. И сме много добри в откриване на бърборковци.

Тя кимна.

Работата на полицаите не бе приключила, а само разговорът им с обитателите на къщата. Те потършуваха още малко, направиха известен брой снимки и след няколко минути си тръгнаха, без да разговарят повече с тях.

Цели десет секунди след като полицаите затвориха входната врата или се опитаха да я затворят при тази счупена ключалка, последва тишина, после Шейн се обърна към Майкъл и каза:

— Шибано копеле! — Клеър с мъка преглътна, като усети натрупания гняв в гласа му.

— Искаш ли да излезем навън да се разправяме? — попита Майкъл. Думите му прозвучаха почти спокойно, но погледът издаваше друго.

— Какво, можеш да напуснеш къщата?

— Не, имах предвид друга стая, Шейн.

— Хей — обади се Ева, — недейте…

— Млъкни, Ева! — троснато отвърна Шейн.

Майкъл скочи от дивана, сякаш някой го бе изстрелял, протегна се, сграбчи Шейн за тениската и го накара да се изправи:

— Недей! — рече той и го разтърси. — Баща ти е задник. Това не е заболяване и не е нужно да се заразяваш.

Шейн бурно го прегърна. Майкъл леко отстъпи, но затвори очи и остана така за момент, после потупа Шейн по гърба. И разбира се, Шейн на свой ред го потупа, после двамата се отдръпнаха. Мъжкарско. Клеър направи физиономия.

— Мислех, че си мъртъв — обясни Шейн. Очите му изглеждаха подозрително блестящи и влажни. — Видях те да умираш, човече.

— Аз постоянно умирам. Но не стигам до крайност. — Майкъл му се усмихна леко, по-скоро мрачно, отколкото весело. — Сметнах, че ако баща ти мисли, че се е отървал от мен, ще е по-добре и може би няма да е толкова суров с вас. — Огледа синините по лицето на Шейн. — Блестящ план. Съжалявам, човече. Но след като умрях, не можех нищо да направя, докато отново не настъпи нощ.

Той изрече думите така делово, че Клеър потръпна.

— Спомняш ли си… какво ти сториха?

Майкъл я погледна.

— Да — каза той, — спомням си.

— О, по дяволите! — Шейн отново се свлече на дивана и зарови глава в ръцете си. — Боже, човече, съжалявам, толкова съжалявам.

— Ти не си виновен.

— Аз го извиках.

— Ти го извика, защото трябваше да удържим крепостта. Не знаеше…

— Познавам баща си — каза Шейн мрачно. — Майкъл, искам да знаеш, че не дойдох тук да му свърша мръсната работа. Не и след първата седмица.

Майкъл не му отговори. Може би на това нямаше отговор, помисли си Клеър. Тя се сгуши по-близо до Шейн и погали рошавата му, дълга до раменете коса.

— Хей — каза тя. — Всичко е наред. Добре сме.

— Не, не сме — гласът на Шейн се чуваше приглушено между пръстите му. — Прецакани сме. Нали, Майк?

— Да, доста — въздъхна Майкъл.

— Ченгетата ще ги открият — тихо каза Ева на Клеър, докато двете момичета стояха в кухнята и приготвяха спагети. Спагетите очевидно бяха нещо ново, което Ева искаше да опита. Тя погледна намръщено пакета спагети, после още незаврялата вода. — Бащата на Шейн и веселата му банда тъпанари, имам предвид.

— Да — съгласи се Клеър не защото смяташе, че ще ги открият, а защото намираше забележката за уместна. — Искаш ли да стопля соса?

— Трябва ли? Искам да кажа, сосът е в буркан, не може ли просто да го изсипем върху спагетите?

— Е, може, но е по-вкусно, ако го стоплиш.

— Ох — въздъхна Ева, — сложно е. Нищо чудно, че не готвя.

— Приготвяш закуска!

— Правя две неща: бекон и яйца. Понякога сандвичи. Мразя готвенето. Готвенето ми напомня за майка ми. — Ева взе още една тенджера от лавицата и я тръшна върху огромната печка. — Ето.

Клеър се опита да отвори капачката на буркана със сос за спагети и накрая успя.

— Мислиш ли, че ще останат сърдити? — попита тя.

— Майкъл и Шейн ли?

— Аха. — Сосът се изсипа в тенджерата на части, влажен и някак си противен. Клеър погледна втория буркан със сос, реши, че ако двама от четиримата са момчета, е по-добре да има повече сос. Отвори го, изсипа и него в тенджерата, после включи газта и го остави да заври.

— Кой знае? — Ева сви рамене. — Момчетата са идиоти. Човек би си помислил, че Шейн просто ще каже „О, човече, радвам се, че си жив“, но не. Това или е чувство за вина, или аматьорско представление в театъра. — Въздъхна разочаровано. — Момчета. Ако не бяха толкова секси, щях да стана лесбийка.

Клеър не успя да сдържи смеха си, а след малко и Ева се усмихна, после се закикоти. Водата започна да ври. Спагетите отидоха във водата.

— Хм… Ева… мога ли да те попитам нещо?

— Какво? — Ева още се мръщеше на спагетите, сякаш ги подозираше, че ще направят нещо остроумно, като например да избягат от тенджерата.

— Ти и Майкъл.

— О! — Страните на Ева порозовяха. Поради това, а и защото бе облечена в цветни дрехи, които не бяха в червената и черна гама на готическото облекло, изглеждаше млада и много сладка. — Е, не знам дали… Боже, той е толкова…

— Секси ли? — попита Клеър.

— Секси — призна Ева, — много секси. Адски секси. И…

Млъкна, руменината по бузите й ставаше все по-наситена. Клеър взе дървена лъжица и разбърка спагетите, които вече започваха да се сваряват.

— И?

— И възнамерявах да направя първата стъпка, преди всичко това да се случи. Затова си бях сложила жартиерите и другите неща. Част от плана.

— Леле-мале!

— Да, получи се неловко. Той надникна ли?

— Докато се преобличаше ли? — попита Клеър. — Не мисля. Но му се искаше.

— Хубаво. — Ева се загледа в спагетите, които бяха образували бяла пяна. — Трябва ли да е така?

Клеър не бе виждала нещо такова в къщата на родителите си. Но пък те рядко приготвяха спагети.

— Не знам.

— О, по дяволите! — Бялата пяна продължаваше да расте, като в научнофантастичните филми. Пяната, която погълна Стъклената къща… Тя се издигна и преля от тенджерата, и двете момичета се разпищяха, когато пяната заля огъня и започна да цвърчи и пука. Клеър грабна тенджерата и я премести. Ева изключи газта. — Да, спагетите правят пяна, добре е да знаем. Много са горещи. Твърде горещи.

— Като Майкъл ли? — попита Клеър и двете се разкикотиха.

Нещата се усложниха, когато Майкъл влезе, отиде до хладилника и извади последните две бири, останали от подаръка за рождения му ден.

— Дами — каза той, — пропуснах ли нещо?

— Спагетите изкипяха. — Клеър преглътна, като се опитваше да не се разхили по-силно. Майкъл ги погледна за миг с любопитство, после сви рамене и излезе. — Мислиш ли, че сега разказва на Шейн, че сме се побъркали?

— Вероятно — Ева успя да се овладее и отново сложи спагетите на котлона. — Това шок ли е? Ние сега в шок ли сме?

— Не знам — отговори Клеър. — Да видим: бяхме заключени в къщата, нападнати, почти опожарени, Майкъл беше убит пред очите ни, после се върна, после ни разпитваха големи, страшни ченгета вампири. Да, може би е шок.

Ева потуши друг пристъп на смях.

— Сигурно заради това реших да готвя.

Те мълчаливо се загледаха във врящите спагети. В цялата стая замириса на подправки и на доматен сос, много уютна и успокояваща миризма. Клеър разбърка соса, който изглеждаше чудесно, докато къкреше.

Вратата на кухнята се отвори с трясък. Този път беше Шейн с бира в ръка.

— Какво гори?

— Мозъкът ти. А вие, женчовци, се целунахте и одобрихте, нали? — попита Ева, докато бъркаше спагетите.

Той я изгледа намръщено, после се обърна към Клеър:

— Тя какво готви, по дяволите?

— Спагети. — Всъщност готвеше предимно Клеър, но реши да не го споменава. — Хм, ами баща ти… мислиш ли, че ще го хванат?

— Не. — Шейн избута Ева от мястото й до печката и разбърка спагетите. — В Морганвил има много места, където да се скрие. Ползват ги предимно вампирите, но и на него ще му свършат работа. Той ще се покрие. Изпращах му карти. Знае къде да отиде.

— Може би просто ще си замине? — В гласа на Ева прозвуча надежда. Шейн измъкна една спагета от купчината и я притисна към тенджерата с лъжицата. Сряза я на две.

— Не — отново каза Шейн, — определено няма да си замине. Няма къде да отиде. Винаги е казвал, че ако още веднъж се върне в Морганвил, ще остане, докато всичко свърши.

— Искаш да кажеш, докато свършат с него. — Ева скръсти ръце не защото бе ядосана, а по-скоро защото й бе студено. — Шейн, дори само един вампир да унищожи, ние сме мъртви. Знаеш го, нали?

Той взе бутилката с бира и отпи, като избягваше да отговори. Изключи котлона, занесе тенджерата със спагетите до мивката и ги изцеди с края на капака. Почти като истински готвач.

Клеър трябваше да признае, че уверените му действия бяха адски секси. Тя обичаше да готви, но той го правеше с авторитет. Всъщност днес тя обръщаше повече внимание на действията на Шейн… как се движи, как му стоят дрехите… или в неговия случай по-скоро не му стоят, защото Шейн носеше дънките си по-големи и отпуснати, така че тя си представяше как се изхлузват. Това я накара да се изчерви.

Съсредоточено започна да вади купичките от шкафа. Те не бяха еднакви, а две от четирите бяха чукнати. Подреди ги на плота, Шейн се върна със спагетите и започна да ги разпределя. Ева грабна соса и започна да го разлива по купичките.

Всъщност изглеждаше много вкусно. Клеър взе две купички и ги занесе в дневната, където Майкъл си настройваше китарата, сякаш нищо не се бе случило, сякаш не го бяха проболи в сърцето, извлекли навън и, о, Боже, въобще не й се искаше да довършва тази мисъл.

Подаде му купичката. Той внимателно сложи китарата в калъфа — при целия хаос, който бе вилнял из къщата през последните два дни, калъфът някак си бе останал непокътнат — и започна да нагъва, когато Ева и Шейн влязоха със своите купички. Ева носеше под мишница две изстудени бутилки вода. Тя хвърли едната на Клеър и седна на пода до коляното на Майкъл с кръстосани крака.

Шейн се настани на дивана и Клеър седна до него. В продължение на няколко минути всички мълчаха. Клеър не бе осъзнала, че е гладна, но когато вкуси соса с множеството ухания, разбра, че умира от глад. Нямаше как да гълта по-бързо.

— Адът е замръзнал — каза Шейн. — Ева, всъщност това се яде.

На Клеър пак й се прииска да си припише заслугата, но успя да се сдържи, защото това би означавало да спре да се тъпче със спагети.

— Клеър — рече Ева. — Тя е готвачката, а не аз. Аз просто надзиравах.

Думите й изпълниха Клеър с благодарност и изненада.

— Виждаш ли? Знаех си.

Ева му показа среден пръст и шумно смукна няколко спагети.

Клеър първа изпразни купичката си, дори изпревари Майкъл и Шейн, и се облегна, като въздъхна със задоволство. Да подремна, помисли си тя. Бих могла да подремна.

— Хора — каза Майкъл, — още сме в беда. Знаете, нали?

— Да — каза Ева, — но тоя път ние си я навлякохме.

Той не й обърна внимание, само леко се подсмихна и се обърна към Шейн:

— Трябва да ми кажеш всичко — заяви Майкъл. — И без глупости, човече. Всяка подробност от времето, когато напусна Морганвил.

Шейн сякаш изгуби апетита си.

Което при него въобще не бе добър знак.

Вампирите им бяха предложили пари. За Морганвил това бе нещо като компенсация; не точно застраховка, а кръвнина за мъртво дете.

И семейство Колинс, бащата, майката и Шейн, бяха опаковали всичко оцеляло от пожара, в който бе загинала Алиса, и бяха напуснали града посред нощ. По спешност. Може би така щеше да се сложи край на цялата история, обясни Шейн, хората понякога напускат града и това не е проблем. И родителите на Майкъл бяха заминали. Но… с Моли Колинс се случи нещо.

— В началото тя просто се отнасяше — каза Шейн. Той бе изпил бирата си и сега търкаляше бутилката между дланите си. — Вторачваше се в предметите, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Баща ми не забеляза. Той пиеше много. Установихме се в Одеса, татко си намери работа в един завод за рециклиране. Не се задържаше много вкъщи.

— И по-добре за вас, че е било така — промърмори Ева.

— Хей, нека довърша, става ли?

— Извинявай.

Шейн пое дълбоко дъх:

— Мама… тя продължаваше да говори за Алиса. Трябва да разберете, ние не можехме… да си спомним нищо, освен че е загинала. Всичко беше като в някаква мъгла, но не се притеснявахме от това, ако ме разбирате какво искам да кажа…

Клеър беше почти сигурна, че никой не разбира, но се сети за разговора с родителите си. Те бяха забравили някои неща, но това не им правеше впечатление. Така че може би тя го разбираше.

— Аз също започнах работа. Майка ми… просто си стоеше в мотела. Само ядеше, спеше, понякога се къпеше, след като я бяхме подсещали многократно. Мислех си, че е депресия, но случаят очевидно бе по-тежък. Един ден, съвсем неочаквано, тя ме сграбчи за ръката и каза: „Шейн, помниш ли сестра си?“, а аз отговорих: „Да, мамо, разбира се, че я помня.“ Тогава ме попита нещо много странно. Каза: „Помниш ли вампирите?“ Аз не си спомнях, но нещо в мен сякаш се опитваше да си спомни. Ужасно ме заболя главата и се почувствах зле. А мама… тя продължаваше да говори, как нещо с нас не е наред, как нещо в главите ни е напълно объркано. Говореше за вампирите, за Лиса, която загина в пожара.

Той замълча, но все още въртеше бутилката от бира, като някакъв магически талисман. Никой не помръдваше.

— И изведнъж си спомних.

Гласът на Шейн прозвуча дрезгав, уязвим и искрен. Майкъл не го гледаше. Гледаше бирената си бутилка и етикета, който белеше на лентички.

— Всичко приличаше на стена, която се срутва. После спомените ме връхлетяха. Искам да кажа, ужасно е да преживееш такава трагедия и да се справиш, но когато отново те връхлети… — Шейн видимо потрепери. — Сякаш отново гледах как Лис умира.

— О — каза тихо Ева. — О, Боже!

— Мама… — Той поклати глава. — Не можех да го понеса. Оставих я. Трябваше да се махна, не можех просто… Трябваше да се махна. Нали разбирате? И излязох. Избягах. — Последва глух смях. — Спасих си живота.

— Шейн — Майкъл се прокашля. — Не бях прав. Не трябва да…

— Млъкни, човече. Просто млъкни. — Шейн надигна бутилката към устните си, за да изпие последните няколко капки, и преглътна. Клеър не знаеше какво следва, но по изражението на Майкъл разбра, че той знае, и стомахът й се сви. — Както и да е, върнах се след няколко часа и тя беше във ваната, просто си лежеше във водата, която бе червена… а по пода имаше ножчета за бръснене…

— О, скъпи! — Ева се изправи, отиде до него и протегна ръка, но преди да го докосне, рязко я дръпна, сякаш някакво поле от скръб го обгръщаше като щит. — Ти не си виновен. Каза, че е била в депресия.

— Не разбирате ли? — Той я погледна втренчено, после погледна и Майкъл. — Не го е направила тя. Не би го направила. Те са били. Знаете как действат: обграждат, убиват, после прикриват следите си. Сигурно са пристигнали точно когато аз излязох, не знам…

— Шейн.

— Не знам как са я вкарали във ваната, нямаше синини, но порезните рани бяха…

— Шейн! За Бога, човече! — Майкъл изглеждаше истински ужасен и Шейн спря. Двамата се гледаха дълго и безмълвно, и после Майкъл, очевидно напрегнат, се отпусна на стола си. — По дяволите. Дори не знам какво да кажа.

Шейн поклати глава и отмести поглед.

— Няма нищо за казване. Така беше. Не можах… по дяволите. Нека само довърша, става ли?

Сякаш можеха да го спрат. На Клеър й стана студено. Усещаше, че до нея тялото на Шейн трепери, и ако на нея й бе студено, как ли се чувства той? Замръзнал. Вцепенен. Тя понечи да го докосне и както Ева, просто… спря. Нещо у Шейн подсказваше, че сега не иска да го докосват.

— Както и да е, баща ми най-накрая се върна. Полицаите казаха, че е самоубийство, но когато си заминаха, аз му разказах. Той не искаше да ме слуша. Нещата загрубяха. — Клеър не можеше да си представи колко груби трябва да са били, за да си признае Шейн. — Но аз го накарах да си спомни.

Ева седеше на пода, прегърнала свитите си до гърдите колене. Тя го гледаше с широко отворени очи:

— И?

— Той се напи. Яко. — Огромна горчивина се лееше от гласа на Шейн. Изведнъж бирената бутилка в ръцете му придоби огромно значение за него — не бе просто предмет, който ангажира неспокойните му ръце. Той я остави на пода и избърса длани в дънките. — Започна да движи с тези рокери. Не бях на добро място. Не си спомням всичко. След няколко седмици ни посетиха едни костюмирани мъже. Не вампири, а адвокати. Дадоха ни пари, много пари. Обезщетение. Само че и двамата знаехме от кого са парите и че всъщност се опитват да разберат какво знаем и какво си спомняме. Аз бях твърде дрогиран, за да схвана какво се случва, а баща ми бе пиян, така че предполагам, това ни спаси живота. Решиха, че не представляваме заплаха. — Той избърса чело с опакото на ръката си и се засмя… горчив, задавен смях.

Шейн дрогиран. Клеър видя, че и на Майкъл му направи впечатление. Зачуди се дали ще каже нещо, но може би това не бе най-подходящият момент да попита: Хей, човече, друсаш ли се още? Или нещо подобно.

Оказа се, че няма нужда да пита. Шейн сам отговори:

— Аз се съвзех, а татко изтрезня и замислихме този план. Всъщност, макар да си спомняхме доста лични неща, не си спомняхме нито как да открием вампирите, нито разположението на града, нито пък кого точно търсим. Това се превърна в моя задача. Да се върна, да разузная, да открия къде се крият вампирите през деня. Да докладвам. Не предполагахме, че ще отнеме толкова време, и аз не биваше да се замесвам…

— С нас — тихо допълни Ева, — нали? Той не е искал да се сприятеляваш с никого.

— В Морганвил те убиват заради приятелите.

— Не. — Ева сложи бледата си ръка на коляното му. — Шейн, скъпи, в Морганвил само приятелите те опазват жив.