Танцът на мъртвите момичета

12

На Площада на Основателя бе истинска лудница. Ричард трябваше да спре колата почти на една пряка от кордона от полицейски коли с включени лампи. Клеър излезе и отново я обзе пристъп на кашлица, толкова лош, че Ева трябваше да я потупа по гърба и тя да разговаря с мрачната униформена полицайка, която стоеше на пост на загражденията.

— Трябва да се видим с кмета Морел — каза тя.

— Кметът е зает — отвърна полицайката. — Трябва да чакате.

— Но…

Моника излезе от задната врата на колата и очите на полицайката се разшириха.

— Госпожице Морел? — Е, Клеър трябваше да признае, че опушеното плашило с изгоряла коса не приличаше много на обичайната Моника. Тя тайно се надяваше някой да направи снимки и да ги качи в интернет.

Когато и Ричард излезе от колата, полицайката преглътна от изумление.

— Боже! Извинете, сър. Чакайте, ще извикам някого. — Тя се обади по радиостанцията и предаде информацията. Докато чакаха, им даде бутилирана вода от нейната полицейска кола. Клеър взе две бутилки и се върна в патрулката, където Майкъл седеше със затворени очи. Той се размърда и я погледна, когато го извика. Не изглеждаше добре — бял като хартия, с изгаряния на места и очевидно зле. Подаде му водата.

— Не знам дали ще помогне, но…

Майкъл кимна и отпи няколко глътки. Клеър отвори своята бутилка и отпи, като почти изстена от удоволствие. Нищо не бе й се услаждало така през целия й живот, както тази хладка, блудкава вода, която отмиваше пушека от гърлото й.

— Мислех си… — Майкъл облиза устни и отпусна назад глава на облегалката. — Мислех, че ще съм по-силен. Виждал съм други вампири през деня.

— По-стари — каза Клеър. — Мисля, че отнема известно време. Амели дори може да се разхожда денем, но тя е много стара. Просто трябва да си търпелив, Майкъл.

— Търпелив? — Той затвори очи. — Клеър, днес е първият ден, откакто напускам къщата от почти година, най-добрият ми приятел е все още със смъртно наказание, а ти ми казваш да съм търпелив?

Като й обясни нещата по този начин, наистина звучеше глупаво. Тя безмълвно си изпи водата, като бършеше потта от челото си и се мръщеше на саждите.

Всичко ще е наред, каза си тя. Ще си върнем Шейн, ще се приберем всички вкъщи, всичко ще е наред.

Макар и да знаеше, че това е малко вероятно, за опора й трябваше нещо, в което да вярва.

Чакаха само пет минути и дойде самият кмет, последван от разтревожена свита и двама униформени парамедици, които се спуснаха към Моника и Ричард, без да обръщат внимание на Клеър и Ева.

— Хей, ние сме добре, благодаря — извика Ева саркастично. — Само телесни повреди… Вижте, ние изпълнихме нашата част от уговорката. Искаме си Шейн. Веднага!

Кметът, който бе прегърнал изцапаната си със сажди дъщеря, едва погледна към тях.

— Закъсняхте — каза той.

Коленете на Клеър омекнаха. Изведнъж я осени просветление — пожарът, пушекът, ужасът. Шейн. О, не, не, не може да бъде…

Кметът изглежда се сети по изражението на лицата им какво си мислят, защото за миг се подразни.

— Не, не е това. Ричард каза, че сте на път и аз отвърнах, че ще изчакам. Не нарушавам обещанията си.

— Не много — промърмори Ева и прикри думите си с престорено кашляне. — Добре, защо тогава да сме закъснели?

— Той вече тръгна — обясни кметът. — Баща му инсценира нападение преди изгрев-слънце, когато вниманието ни бе ангажирано с пожара в склада. Извадиха Шейн и другия от клетките и убиха петима от моите хора. Бяха се запътили извън града, но този път ги спипахме. Скоро всичко ще свърши.

— Но… Шейн! — Клеър го погледна умолително. — Ние спазихме нашата част от уговорката. Моля ви, не можете ли просто да го освободите?

Кметът Морел се намръщи.

— Споразумението ни бе да го пусна, ако върнете дъщеря ми. Е, той е свободен. Ако го убият, защото се опитва да спаси оня негодник, баща си, не е моя работа — каза кметът. Той прегърна Моника и Ричард. — Хайде, деца. Искам да ми разкажете какво се случи.

— Аз ще ви разкажа какво се случи — каза ядосано Ева. — Ние спасихме живота и на двамата. Между другото, приемаме благодарности по всяко време.

От мрачния поглед, който кметът хвърли на Ева, си личеше, че не намира това за забавно.

— Ако първо не ги бяхте изложили на опасност, това нямаше да се случи — рече той. — Смятайте, че сте късметлии, задето не ви хвърлям в затвора за съучастничество с ловец на вампири. А сега, ако искате съвета ми, прибирайте се вкъщи. — Той целуна дъщеря си по мръсната коса. — Хайде, принцесо.

— Татко — обади се Ричард. — Тя е права. Те наистина спасиха живота ни.

Кметът вече изглеждаше доста раздразнен от този малък бунт в семейните редици.

— Сине, знам, че може би изпитваш благодарност към тези момичета, но…

— Просто ни кажете къде е Шейн — настоя Клеър. — Моля ви. Само това искаме.

Мъжете от семейство Морел дълго се гледаха, после Ричард каза:

— Знаете ли старата болница? На улица „Гранд“.

Ева кимна.

— „Дева Мария“? Мислех, че са съборили тази сграда.

— Определена е за събаряне в края на седмицата — каза Ричард. — Ще ви заведа там.

Клеър почти се разплака, такова облекчение почувства. Не че сега проблемът се разрешаваше — не бе решен, но поне можеха да предприемат следващата стъпка.

— Ричард — обади се кметът, — не им дължиш нищо.

— Напротив, дължа им. — Ричард погледна Ева, после Клеър. — И няма да забравя.

Ева се ухили.

— Оооо. Не се тревожи, полицай. Няма да те оставим да забравиш.

Виждаха се вампири навън посред бял ден. Клеър реши, че това е необичайно, но осъзна колко необичайно е наистина, когато, като намали скоростта на колата, Ричард Морел подсвирна.

— Оливър е свикал войската — каза той. — Това не е добре нито за вашия приятел, нито за баща му.

По улиците около масивната сграда на старата болница се бяха подредили коли… големи коли с тъмни стъкла. Имаше и много полицейски коли, но всъщност другите возила изглеждаха заплашително. Както и хората, които стояха в сенките около сградата. Дори и в тягостната жега някои бяха облекли палта и шапки. Бяха се събрали поне стотина и много от тях бяха вампири.

В центъра, застанал на ръба между сянката и слънчевата светлина, стоеше Оливър. Носеше дълго черно кожено палто и кожена шапка с голяма периферия, а на ръцете си бе сложил ръкавици.

— О, Боже! Не мисля, че можете да сте от полза тук — каза Ричард. Оливър обърна глава към тях и излезе на слънцето. Вампирът приближи, като се движеше бавно и небрежно. — Може би трябва да ви закарам вкъщи.

Преди да успеят да кажат на Ричард „не“, Оливър бе прекосил откритото място и отвори задната врата на полицейската патрулка.

— А може би трябва да се присъедините към нас — каза Оливър и оголи зъбите си в усмивка. — А, Майкъл? Виждам, че най-после си излязъл от къщата. Поздравления за рождения ти ден. За твое добро бих предложил да си останеш на сянка тази сутрин. Не че ще имаш сили да правиш нещо друго.

И той сграбчи за гърлото Клеър, която седеше най-близо до вратата.

Клеър чу, че Майкъл и Ева крещят, усети, че Ева се опитва да я задържи, но не можеше да се мери по сила с Оливър. Той просто я издърпа от колата като парцалена кукла, пръстите му здраво и жестоко я държаха за гърлото.

— Шейн! Шейн Колинс! — извика той. — Имам нещо за теб! Искам внимателно да наблюдаваш това!

Клеър сграбчи ръката му с две ръце, като се опитваше да се откопчи от пръстите му, но не успя. Той знаеше точно колко здраво трябва да стиска, без да й счупи врата или да й прекъсне дишането. Тя потисна поредния пристъп на кашлица и се опита да съобрази как да постъпи.

— Ще убия това момиче — продължи Оливър, — ако не ми се закълне във вярност пред всички тези свидетели. Шейн, можеш да я спасиш, като сключиш същата сделка. Имаш две минути да обмислиш решението си.

— Защо? — прошепна Клеър. Думичката прозвуча като цвърчене на мишле и едва се чу. Оливър, който се взираше в разрушената фасада на старата болница, със съсипани от времето плачещи ангели и плесенясали барокови каменни фигури, за кратко й отдели внимание. Утрото бе топло и безоблачно, а слънцето ярко грееше на синьото небе. Изглеждаше някак си нередно вампир да стои навън.

Той дори не се потеше.

— Защо какво, Клеър? Въпросът ти е неточен. Имаш по-остър ум.

Тя се бореше да си поеме дъх и безрезултатно се опитваше да разтвори пръстите му.

— Защо… уби Брандън?

Усмивката му изчезна, погледът му стана предпазлив.

— Умно — каза той. — Съобразителността в крайна сметка може би няма да ти е от полза. Въпросът, който трябва да зададеш, е, защо искам твоето подчинение.

— Добре — хрипливо каза тя. — Защо?

— Защото Амели има планове за теб — гласеше отговорът. — А аз не съм свикнал да давам на Амели каквото поиска. Това няма нищо общо с теб, но е свързано с миналото. За съжаление обаче, го превръщам в твой проблем. Горе главата, ако приятелят ти се закълне вместо теб, ще го оставя жив. Ще можеш да го виждаш от време на време. Нещастните влюбени са толкова забавни.

Изглежда, Амели нямаше кой знае какви планове за нея, помисли си Клеър, но не му възрази. Всъщност не можеше. Можеше само да стои на пръсти, с мъка да поема всяка глътка въздух и да се надява, че някак ще намери изход от тази тъпа ситуация, в която отново бе попаднала.

— Една минута! — извика Оливър. В сградата се усети движение, зад прозорците се мяркаха сенки. — Е, изглежда, имаме домашни неразбории.

Това, което искаше да каже, бе, че бащата на Шейн го скъсваше от ритане. Клеър се опита да види какво става, но хватката на Оливър бе здрава. Тя можеше да вижда само с ъгълчето на окото си и това, което виждаше, не изглеждаше добре. Шейн беше на вратата на болницата, като се опитваше да се освободи, но някой го дръпна навътре.

— Тридесет секунди! — обяви Оливър. — Е, вече му се вижда краят. Изненадан съм, Клеър. Момчето се бори за шанс да те спаси. Трябва да си впечатлена.

— Свали си ръцете от нея, Оливър! — чу се глас зад тях, придружен от познатия звук от зареждане на ловна пушка. — Сериозно говоря. Не съм в добро настроение. Уморен съм и искам да си ходя у дома.

— Ричард — каза Оливър, обърна се и го изгледа. — Изглеждаш ужасно, приятелю. Не мислиш ли, че трябва да се прибереш при семейството си, вместо да се тревожиш за тези… нещастници?

Ричард пристъпи напред и допря дулото на пушката под брадата на Оливър.

— Да, би трябвало. Но съм им длъжник. Казах…

Оливър го зашлеви с опакото на ръката си. Ричард изхвърча и се претърколи, като се пльосна на улицата, а пушката издрънча на земята.

— Чух те още първия път — рече тихо Оливър. — Боже, странни приятели събираш, Клеър. Предполагам, по-късно трябва да ми разкажеш. — Той повиши глас. — Времето изтече! Клеър Денвърс, вричаш ли живота си, кръвта си и службата си на мен, сега и до края на живота си, да ми се подчиняваш изцяло? Кажи „да“, скъпа, защото, ако не кажеш, просто ще те стисна по-силно. Много гадна смърт. Отнема минути, докато умреш от задушаване, а Шейн трябва да наблюдава всичко.

Клеър не можеше да повярва, че е смятала Оливър за любезен, разумен или човечен. Тя гледаше студените му очи и забеляза тънка кървава следа от пот да се стича по лицето изпод шапката.

Разбра, че вече не стои на пръсти. Краката й бяха стъпили на земята.

Силата му отслабва!

Не че това щеше да й е от полза.

— Чакай — чу се гласът на Шейн. Клеър пое дъх и зяпна, когато го видя да куца през откритото пространство от болницата към нея. Лицето му бе окървавено и нещо не бе наред с глезена му, но той не спираше. — Искаш подчинен? Какво ще кажеш за мен?

— А, героят се появи. — Оливър се обърна към него и в това време Клеър успя да огледа Шейн по-добре. Забеляза страха в очите му и сърцето й се сви от болка за него. Той преживя толкова много, не заслужаваше и това. Не и това. — Допусках, че ще предложиш. Какво ще стане, ако взема и двама ви? Аз съм щедър и справедлив господар. Питай Ева.

— Не вярвай на това, което казва. Той е в комбина с баща ти — изхриптя Клеър. — Те си сътрудничат през цялото време. Оливър е уредил да убият Брандън. Шейн…

— Знам всичко — каза Шейн. — Политика, нали, Оливър? Надхитряне, между теб и Амели. За вас ние сме просто пионки. Е, тя не е пионка. Пусни я.

— Добре, млади рицарю — усмихна се Оливър. — Щом настояваш.

Ще я убие, той наистина бе…

Шейн държеше нещо в ръка и го хвърли в очите на Оливър.

Приличаше на вода, но явно имаше изгарящо действие на киселина. Оливър пусна Клеър и изкрещя, като се препъна назад, разкъса шапката на главата си и се наведе, като дращеше лицето си…

Шейн хвана Клеър за ръка, дръпна я и двамата побягнаха.

Направо в сградата на старата болница.

Полицаи, вампири и техните слуги с рев се втурнаха през открития, огрян от слънцето паркинг. Някои от вампирите се сринаха, ударени от горещото слънце, но не всички. Съвсем не всички.

Шейн бутна Клеър през вратата и извика:

— Давай!

Огромно, тежко дървено бюро падна на една страна и затисна вратата с трясък, после от горния балкон върху него падна още едно.

Шейн дишаше тежко, грабна Клеър и силно я прегърна.

— Добре ли си? — попита той. — Нямаш следи от зъби или нещо такова, нали?

— Добре съм — отговори задъхано тя. — О, Боже, Шейн!

— Значи тези сажди по тебе са просто мода, така ли? А си добре.

Тя се притисна силно до него.

— Имаше пожар.

— Сериозно ли говориш? Татко се забавлява по ужасен начин. — Шейн преглътна и я откъсна от себе си. — Извадихте ли Моника оттам? Татко ми каза, че е възнамерявал да я остави вътре. — Тя кимна. В очите на Шейн проблесна облекчение. — Опитах се да спра това, Клеър, но той не ме послуша.

— Никога не те е слушал. Не знаеше ли това?

Шейн сви рамене и се огледа наоколо.

— Странно, все се надявам, че ще ме послуша. Къде е Ева? В полицейската кола ли?

С Майкъл, за малко да отвърне, но осъзна, че вероятно не е най-подходящият момент да съобщи на Шейн, че най-добрият му приятел вече е истински вампир. Та Шейн още не бе свикнал с идеята за призрака!

— Да. В полицейската кола е. — Тя хвана края на ризата му и я повдигна да обърше кръвта от лицето му.

— Ох.

— Къде е баща ти?

— Изнасят се — каза той. — Опита се да ме накара да тръгна с тях, но аз казах, че ще замина, когато си те върна. Така че предполагам, сега му е времето.

От едната й страна се чу тракане на метал и освен за чудото, че видя Шейн, очите на Клеър изведнъж се отвориха и за света наоколо. Тя огледа стаята, където стояха. Беше голямо фоайе, подът бе покрит с изтъркани, грозни зелени плочки. По-голямата част от малкото мебели, останали в помещението, бяха фиксирани за пода, като бюрото на рецепцията. Стените бяха почернели и по тях имаше широки ивици мухъл, крушките висяха отгоре изкривени, очевидно готови да паднат и при най-слабото разтърсване. Олющени шкафове за медицински картони закриваха прозорците във фоайето, а над него се виждаше някакъв разнебитен втори етаж.

Миришеше на мъртви тела — дори по-лошо, атмосферата бе мъртвешка, сякаш тук през годините се бяха случвали ужасни неща. Клеър се сети за Стъклената къща и енергията, съхранена в нея. Каква ли енергия е съхранена тук? И откъде ли е дошла? При мисълта за това потръпна.

— Идват! — извика някой отгоре и Шейн вдигна ръка да покаже, че е чул. — Време е да се омитаме оттук, човече!

— Идваме. — Той грабна ръката на Клеър. — Хайде. Знаем изход.

— Така ли?

— Тунелите на моргата.

— Какво?

— Довери ми се.

— Добре, но… тунелите на моргата?

— Да — каза Шейн. — Били са зазидани в средата на петдесетте, но ние отворихме единия. Не е отбелязан на картата. Никой не го наблюдава.

— А кой е тук с теб?

— Двама от татковите приятели — отговори Шейн.

— Само те? — попита тя ужасена. — Знаеш ли, че навън има стотина гневни хора? И че са въоръжени?

Зад тях блъскането по вратата се засили. Бюрата, с които бе барикадирана вратата, стържеха по пода, като поддаваха малко по малко. Тя видя проблясъци от дневна светлина да прониква във фоайето.

— Да вървим — каза Шейн. — Хайде.

Клеър се остави да я води, хвърли поглед назад през рамо и видя как бюрата помръдват под натиска на тела. Плъзнаха се по плочките с оглушително скърцане, едното бюро се спука на две, чекмеджетата изпаднаха и се разпиляха с шум и трясък.

Докато вървяха, Шейн махна на един огромен мъжага в черни кожени дрехи и тримата хукнаха по коридора на втория етаж. Беше тъмно, мръсно и страшно, но не толкова страшно като шумовете, които идваха от фоайето. Шейн имаше фенерче, светна с него, за да виждат препятствията по пътя си — паднали стойки, изоставен, прашен инвалиден стол, носилка, катурната на една страна.

— По-бързо — задъхано каза тя, защото чу последния трясък от фоайето.

Тълпите нахлуха.

Клеър смяташе, че не повече от половината вампири са успели да преминат огрения от слънцето паркинг, но успелите очевидно бяха достатъчно силни и вече бяха в сградата, където за тях бе приятно тъмно. Нямаше спор по този въпрос.

Шейн знаеше къде отива. На ъгъла сви вдясно, после вляво, дръпна вратата на един авариен изход и бутна Клеър вътре.

— Качвай се! — каза той. — След втората площадка свий вляво!

По стълбите имаше разни неща. Клеър не ги виждаше много добре дори и на светлината на фенерчето на Шейн, но миришеше на умряло и разложено. Опитваше се да не диша, да избягва лепкавите локви от изсъхнала течност — каквото и да бе, не можеше да го смята за кръв, и продължи да бяга нагоре по стълбите. Първата площадка, после още стъпала, по тези имаше само счупени бутилки, които тя прескочи.

Бутна вратата на аварийния изход и едва не си изкълчи рамото.

Бе заключена.

— Шейн!

Той я отмести от пътя си, сграбчи бравата и дръпна.

— По дяволите! — Яростно ритна вратата, за миг остана объркан, после погледна към продължаващите нагоре стълби.

— Още един етаж! Давай!

Вратата на петия етаж бе отворена и Клеър хукна през нея в мрака.

Кракът й закачи нещо, тя се препъна, тупна по очи на пода и се претърколи. Шейн насочи светлината на фенерчето към нея и освети одраскан балатум, купчини натрупани кашони…

… И един скелет. Клеър изпищя и се отдръпна от него, после се сети, че това е някакъв учебен скелет, който се бе разпилял по пода и в който се бе спънала.

Шейн я грабна за ръката, вдигна я и я поведе след себе си. Клеър погледна през рамо. Не виждаше рокера, онзи, който вървеше след тях. — Къде… Чу писък.

О!

Шейн се забърза с нея по дългия коридор, после зави вляво и дръпна Клеър след себе си. Имаше още аварийни стълби. Той отвори вратата и се спуснаха бързо по стъпалата.

Този изход бе отворен. Шейн я дръпна в друг дълъг, тъмен коридор, вървеше бързо и броеше вратите шепнешком.

Спря пред номер тринадесет.

— Влизай! — каза той и с ритник отвори вратата. Металът поддаде със скърцане, вратата изхвърча назад и се тресна на плочките. Нещо се счупи и издаде звук, сякаш бяха изтървани чинии.

Клеър почувства хлад, защото бе влязла в нещо като морга. Плотове от неръждаема стомана, шкафчета в стената, също от неръждаема стомана, някои зееха отворени и се виждаха плъзгащи се плоскости.

Да, това със сигурност е моргата. И със сигурност отсега нататък често щеше да се явява в кошмарите й, в случай че някога отново заспи.

— Насам, Клеър — нареди Шейн и отвори нещо, което приличаше на шахта за пране.

— О, по дяволите, не! — Както мразеше затворени пространства, нямаше нищо по-лошо от това. И представа си нямаше колко е дълга, но бе тясна, тъмна, а той бе споменал нещо за тунели в моргата? Да не би това да е шахта за трупове? Може би там има заклещен някой труп! О, Боже…

Отвън се чуваха шумове, тълпата напредваше бързо.

— Съжалявам, няма време — каза Шейн, грабна я и я пусна с краката напред в шахтата.

Тя се опита да не пищи. Помисли си, че може и да успее, докато безпомощно се плъзгаше в тъмното, в студения метален тунел, предназначен само за мъртвите.