5

Ченгетата си заминаха, Шейн пусна няколко видеоигри, а Клеър се отдаде на учене. Това все пак си беше един обикновен ден. Шейн пусна телевизора — следеше за новини, които да му подскажат какви ги върши баща му, но местната телевизия на Морганвил (имаше само една) изглеждаше скучна, сладникава и не показваше събития, дори и в новините.

Настъпи нощ, Майкъл придоби човешка форма, после вечеряха.

В място като Морганвил и в Стъклената къща това минаваше за обикновен живот.

Чак в полунощ, когато се унасяше в сън под далечния, приятен съпровод на китарата на Майкъл, Клеър започна да се чуди какво ще прави сутринта. Не можеше постоянно да се крие, независимо какво смята Майкъл. Тя си имаше свой живот — донякъде — и вече бе изпуснала доста занятия този семестър. Или трябваше да продължи, или да се откаже, а ако се откаже, щеше само да влоши нещата. Никога нямаше да сложи образованието си в ред и да я приемат в някой от най-престижните университети на бръшляновата лига, за които мечтаеше.

Тя заспа, като си мислеше за вампири, зъби, хубави момичета, подли усмивки и запалки. За пожари и писъци. За майката на Шейн, чието тяло плава във ваната. За Шейн, свит в ъгъла и разплакан.

Не прекара приятна нощ. Събуди се при първите лъчи на слънцето, на зазоряване, като се чудеше дали Майкъл вече е изчезнал. Прозя се, измъкна се от леглото и отиде в банята. Разбира се, никой друг не бе станал. Душът й се отрази добре. Когато си изсуши косата и си облече бяла тениска, джинси и маратонки, и напълни раницата с нужните вещи, се почувства готова да се изправи срещу света навън.

Шейн беше заспал на дивана на долния етаж. Тя мина на пръсти край него, но една дъска на пода изскърца и обезсмисли усилието й. Той скочи и я гледа няколко секунди със сънен и объркан поглед, след което примигна и въздъхна:

— Клеър — спусна крака от дивана, седна и подпря глава с ръце. — Ооо, Боже, следващия път ми напомни, че два часа сън изобщо не са достатъчни.

— Мисля, че току-що сам си напомни. Какво прави, че стоя до толкова късно?

— Разговарях — каза той. — Майкъл имаше нужда да поговори.

О, момчешки работи. Неща, за които Майкъл не искаше да говори с момичетата. Добре, не е нейна работа. Клеър метна раницата на рамо и тръгна към коридора.

— Къде отиваш? — запита я Шейн, без да вдига глава.

— Знаеш къде отивам.

— А, не, няма да ходиш!

— Отивам, Шейн. Съжалявам, но ти няма да ми казваш какво да правя. — Е, формално погледнато, предполагаше, че може, той беше по-голям и в отсъствието на Майкъл беше нещо като собственик и отговорник на къщата. Но не. Дори и при това положение, не. Ако започне да позволява това да се случва, ще загуби независимостта, която си бе извоювала. — Трябва да ходя на занятия. Виж, ще се оправя. Закрилата на Амели все още е в сила, а Студентският град е неутрално място, знаеш това. Ако не сгафя нещо, всичко ще е наред.

— Не е неутрално място за Моника — каза той и вдигна поглед. — Тя се опита да те убие, Клеър.

Вярно. Клеър преглътна с мъка, защото усети страх.

— Мога да се оправя с Моника. — Не смяташе, че може, но поне можеше да я отбягва. А и винаги можеше да избяга.

Шейн я изгледа продължително със зачервени и уморени очи, после поклати глава и се отпусна върху възглавниците на дивана с широко разперени ръце.

— Все едно — каза той. — Обади се, ако си в беда.

От тона на думите му й се прииска да остави раницата, да седне на дивана и да се сгуши до него, но изправи гръб и каза:

— Ще се обадя. — И се отправи към вратата.

Два силни и бързи повея я облъхнаха. Майкъл твърдо й казваше не.

— Ухапи ме — каза тя, натисна новата брава, която Шейн бе поставил, и излезе на топлото, утринно тексаско слънце.


* * *

Часът по английски бе скучен, а и Клеър вече бе прочела всичко от конспекта, така че убиваше времето, като записваше мислите си в края на тетрадката. Повечето от тях се отнасяха до Шейн, до устните на Шейн, до ръцете на Шейн. И ругатни заради факта, че не е на осемнадесет и че това е тъпо правило.

След часа все още си мислеше колко е несправедливо това, когато буквално я сполетя беда.

Клеър сви зад ъгъла с наведена глава и се сблъска с високо, стегнато тяло, което веднага я сграбчи за раменете и силно я блъсна назад. Клеър едва не загуби равновесие, но успя да се задържи на крака, като се подпря на стената.

— Хей! — извика тя повече от страх, отколкото от гняв, а после умът й схвана това, което виждаха очите й, и тя си помисли: О, по дяволите!

Беше Моника.

Моника Морел изглеждаше съвършена и бляскава от лъскавата права коса до безупречния грим и модната ризка над тениската, която носеше. На Моника не й трябваше раница. Имаше модна чанта и покритите й с гланц устни се свиха презрително, като изгледа Клеър от глава до пети. Разбира се, не беше сама. Моника никога никъде не ходеше без антураж и днес беше с обичайните си спътнички — Дженифър и Джина, както и с цяло ято момчета с яки тела, повечето очевидно някакви спортисти.

Всички бяха по-високи от Клеър.

— Внимавай, откачалке! — каза Моника и я погледна. После се усмихна. Това не смекчи заплахата в красивия й поглед. — Ооо, това си ти! Трябва да внимаваш къде вървиш. — Тя леко се обърна към тайфата. — Бедната Клеър. Тя май страда от някакъв синдром. Пада по стълбите, удря си главата, почти си изгори къщата… — Тя отново насочи погледа си върху Клеър, а Дженифър и Джина се изкикотиха. — Нали така? Нали къщата ти се подпали?

— Малко — каза Клеър. Трепереше вътрешно, но знаеше, че ако отстъпи, рискува много повече. — Но аз чух, че това се е случвало и друг път, когато ти се отбиеш на гости.

Тайфата на Моника каза едно провлечено: „Ооооооооооо“, което означаваше нещо средно между похвала и очакване. Погледът на Моника стана леден.

— Не дрънкай глупости, откачалке. Не съм виновна аз, че живееш с банда неудачници и идиоти. Вероятно е онази кучка с ексцентричните дрехи, която пали свещи из цялата къща. Тя си е жив пироман, а да не говорим, че е и пълно бедствие по отношение на модата.

Клеър прехапа устни и преглътна отговора, който уточняваше коя точно е кучката. Тя просто вдигна вежди — нищо, че не бяха оскубани или съвършени — и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което Моника не знае.

— И тя не е единствена. Тази блузка не е ли от „Уол Март“? От колекцията за бедни?

Клеър се обърна да си върви, а приятелите на Моника отново казаха „Оооооо“, само че този път това повече приличаше на смях.

Моника я сграбчи за раницата и я дръпна силно:

— Предай на Шейн много поздрави — каза тя и Клеър усети горещия й дъх до ухото си. — Кажи му, че не ме интересува кой развява белия флаг, ще го пипна, и теб също, а той ще съжалява, че се е задявал с мен.

Клеър се освободи от лакираните нокти, с които Моника я бе сграбчила, и каза:

— Той не би те изчукал дори да си последното момиче на земята и оцеляването на човешкия род да зависи от това.

Помисли си, че Моника ще й издере очите със съвършено лакираните си нокти, и бързо се отдръпна. Странно, но Моника я пусна. Тя дори се усмихваше леко, но усмивката й бе странна и стомахът на Клеър се сви, когато пак я погледна.

— Чао, откачалке — рече Моника.

Часът по химия вече бе започнал, когато Клеър задъхано се промъкна до едно празно място и извади от раницата си тетрадката и учебника. Огледа се за Моника, Джина и Дженифър, или за някакви химически вещества, които по някаква случайност хвърчат към нея — вече й се бе случвало, — но не видя Моника, не я срещна и в следващия, и в по-следващия час. До средата на следобеда напрежението вече й се отразяваше болезнено, но сърцето й биеше нормално и тя отново започна внимателно да слуша в часовете. Не че не бе напред с материала — имаше навик да прочита целия учебник още в началото на семестъра, но винаги й бе приятно, когато професорите споменаваха нещичко, което не е в учебника или в публикуваните им лекции. Дори и предметите, които не харесваше особено, й се сториха сравнително интересни. По история имаха тест, който тя направи за пет минути, предаде го и си тръгна, а професорът я поздрави, като вдигна палец.

Бе късно следобед, когато излезе на двора пред сградата на Математико-физическия факултет. Тълпите студенти бяха оредели, тъй като много хора се опитваха да свършат часовете си рано, за да могат да продължат с по-важната програма на купоните. Тексас Преъри Юнивърсити не бе втори Харвард, повечето студенти бяха тук, за да избутат две години задължителни курсове и после да се прехвърлят в престижен университет. Така че през по-голямата част от времето студентите купонясваха до дупка.

Сега, когато знаеше някои неща за Морганвил, всичко й се струваше забавно. Не бе осъзнала колко ограничен е животът в колежа. Бе готова да се обзаложи, че 90% от хората, които го посещаваха, нямат представа какъв е истинският живот в града, а нямаше и да имат. ТПЮ беше като резерват, а студентите бяха обитателите на резервата.

А понякога стадото се прочистваше.

Клеър потръпна и се огледа да не би Моника да дебне отнякъде, после се отправи към дома. Не бе далече, пътят й минаваше през добре поддържан квартал (огрян от парещото слънце) и през търговския център на Морганвил — „център“ бе силно казано. Служеше за развлечение на студентите, имаше много кафенета (чудеше се какъв ли глупак е наел Оливър на мястото на Ева), книжарници и магазини за модни дрешки. Сградите бяха в зелено и бяло и обикновено имаха избелели надписи на витрините „Намаление за студенти“.

Един мършав младеж в черно стоеше на ъгъла и я наблюдаваше с блестящи тъмни очи. Изглеждаше й познат, но не можеше да се сети откъде, може би е от някой курс? Все пак бе страшничко. Чудеше се защо гледа точно нея. По улицата имаше и други момичета. По-хубави.

Клеър продължи по-бързо. Когато се обърна назад, вече го нямаше. Това по-добре ли беше, или много по-страшно?

Изведнъж идеята да тръгне по-бързо й се стори чудесна.

Като минаваше край кафенето „Комън Граундс“, тя погледна вътре и видя някого, когото реши, че познава… но какво, по дяволите, прави бащата на Шейн там! Посред бял ден? Той не бе от студентската тайфа и всеки полицай в града го търсеше под дърво и камък.

Но той бе там. Наистина бе хвърлила само бегъл поглед, но колко двойници можеше да има Франк Колинс в Морганвил?

Трябва да се махна оттук, помисли си тя, но после се поколеба. Ако можеше да разбере какво прави той, може би щеше да помогне на Майкъл и Шейн в плановете им как да постъпят. Освен това бе посред бял ден, на обяд, а и ако иска, господин Колинс знаеше къде да я открие — в края на краищата, знаеше къде живее.

И така, Клеър отвори вратата и се вмъкна в кафенето, като се скри зад двама дангалаци с големи раници, в които имаше лаптопи и които сериозно обсъждаха въпроса дали статистиката в бейзбола има смисъл в стероидната епоха, или трябва да се премахне. Да, това бе бащата на Шейн и той си седеше в ъгъла на кафенето и пиеше нещо. Съвсем явно.

Какво по дяволите…

Тя стаи дъх, когато Оливър седна на мястото срещу него. Оливър беше слаб, висок и малко прегърбен, с дълга чуплива коса, която на места бе прошарена. Не изглеждаше заплашително, докато не видиш зъбите му и не разбереш истинската му същност, скрита под образа, който представяше в обществото. Оливър бе страшен и тя нямаше никакво желание да изпада в ситуация, в която й се налага отново да общува с него.

Клеър се обърна да си върви и се сблъска с широки гърди, облечени в мека сива тениска. Вдигна поглед и видя момче, което не познаваше — може би по-голямо от Шейн, но не много. Имаше мека, гъста рижа коса и бледа кожа на лунички. Големи сини очи, толкова сини, че й напомняха за ясно небе или за синьо море. Той бе просто хубав. И някак си спокоен.

Бе голям и силен и бе облечен — представяте ли си, в тая тексаска жега в края на лятото — в старо, износено, кафяво кожено яке. Нямаше раница, но приличаше на студент.

Той й се усмихна. Тя очакваше, че ще се дръпне от пътя й, но вместо това той протегна ръка, взе нейната и каза:

— Здравей, Клеър, аз съм Сам. Да поговорим.

Пръстите му бяха хладни като пръст. И въпреки луничките бе твърде бледен. Освен това имаше нещо тъжно и налудничаво в очите му.

О, по дяволите. Вампир.

Клеър се опита да се освободи. Той продължаваше да стиска ръката й без усилие. Можеше да счупи нечия кост, ако иска. Тя усети силата му, но той просто я използваше, за да я задържи.

— Недей — каза Сам. — Трябва да говоря с теб. Моля те, обещавам да не те нараня. Хайде да седнем.

— Но… — Клеър се огледа разтревожена. Двамата дангалаци се отдалечаваха към бара, за да си вземат питиета. Мястото бе оживено, студенти имаше навсякъде — разговаряха, смееха се, играеха игри, пишеха на компютрите, говореха по мобилните си телефони. И разбира се, никой не й обръщаше внимание. Би могла да направи сцена и да се измъкне, но това би привлякло вниманието на Оливър, да не говорим за бащата на Шейн, а тя не искаше това да се случи. Бяха й наредили да не привлича внимание.

Клеър преглътна и остави вампира да я заведе до една уединена маса до прозореца. Той седна по-далече от силната слънчева светлина, която проникваше през прозореца и огряваше дървения под. Дърветата навън хвърляха сянка, но явно съществуваше и малък риск, предположи тя.

Сам продължаваше да я държи за ръка. Тя седна, опита да говори спокойно и уверено и каза:

— Сега би ли ме пуснал? Нали вече седнах?

— Какво? О, да. Разбира се. — Той я пусна и й се усмихна, а такава усмивка дори и предубеденият и подозрителен (почти параноичен) ум би изтълкувал като… приветлива.

— Съжалявам. Ти си толкова топла. Приятно е.

Звучеше тъжно. Не можеше да си позволи да го съжалява, в никакъв случай.

— Откъде знаеш името ми? — попита тя.

Сините му очи се присвиха, когато се усмихна.

— Шегуваш се. Всички те познават по име. И теб, и Шейн, и Ева, и Майкъл. Основателят издаде директива. Първата, предполагам, от около тридесет, а може би четиридесет години. Много вълнуваща. С вас трябва да се държим изключително възпитано, не се тревожи. — Погледът му зашари наоколо, погледна Оливър и се съсредоточи върху нея. — Е, с изключение на онези хора, които не умеят да се държат възпитано.

— Хора — каза Клеър и скръсти ръце. Надяваше се, че това й придава суров и силен вид, но всъщност й бе студено. — Вие не сте хора.

Сам сякаш се засегна.

— Много сурови думи, Клеър. Разбира се, че не сме хора. Ние сме просто… различни.

— Не, вие убивате хората. Вие сте паразити! — И представа си нямаше защо влиза в спор по този въпрос с един напълно непознат. При това вампир. Поне не я бе омагьосал, както постъпи Брендън. О, не трябваше да го гледа в очите. По дяволите! Бе забравила. Сам изглеждаше някак нормален и имаше хубави очи.

Сам обмисляше думите й, сякаш бяха сериозен аргумент.

— Хранителна верига — подхвърли той.

— Какво?

— Е, от гледна точка на зеленчуците хората са паразити и масови убийци.

В това донякъде имаше известен смисъл, колкото и странен да е.

— Аз не съм морков. Какво искаш от мен? Освен, разбира се, очевидното. — Тя изимитира зъби, забити във врата й.

Той изглеждаше някак смутен.

— Трябва да те помоля за услуга. Можеш ли да предадеш на Ева нещо от мен?

Подарък от вампир е последното нещо, което Ева би поискала, помисли си Клеър.

— Не — каза тя. — Това ли е? Мога ли да си вървя?

— Почакай! Не е нещо лошо, кълна се. Винаги съм я смятал за много забавна. Ще ми липсва, когато идвам тук. Тя освежаваше това място. — Той бръкна в джоба си и извади малка черна кутия, която й подаде. Клеър се намръщи, подържа я секунда, после отвори капака й. Не беше нейна работа, но…

Бе огърлица. Хубава, сребърна, с лъскав медальон с форма на ковчег. Клеър повдигна очи към Сам, пак си напомни да не го прави, и се загледа в гърдите му (имаше хубави гърди, някак солидни).

— Какво има вътре?

— Отвори го — каза той и сви рамене. — Не се опитвам да скрия нищо. Казах ти, няма нищо опасно.

Тя отвори капачето на ковчега. В него имаше мъничка сребърна фигурка на момиче със скръстени на гърдите ръце. Ужасяващо, но и някак яко. Клеър трябваше да признае, че на Ева сигурно би й харесало.

— Виж, не я преследвам — каза Сам. — Ние сме само приятели. Тя не е най-големият почитател на тези, които не дишат, заради оня тъпанар Брандън — това го разбирам. Не се опитвам да й стана гадже. Просто реших, че ще й хареса.

Сам не се вместваше в представата за вампири, която Клеър си бе създала. Впечатленията й бяха от скоро и непълни. Едната категория беше ЛОШИ ВАМПИРИ. Следващата категория бе ОТЯВЛЕНО ЗЛИ ВАМПИРИ. Тези май бяха единствените й две категории.

Не знаеше към коя категория да го причисли. Сам приличаше на момче с тъжни очи и мила усмивка, на което малко слънце би се отразило добре. Нормално момче, от което сигурно сърцето й щеше да забие учестено, ако разговаря с него в час.

Но вероятно той така намира жертвите си, припомни си тя. Затвори капака на медальона, затвори и кутията и я бутна към него по масата.

— Съжалявам — каза тя. — Няма да взема нищо. Ако искаш, дай си й го сам. Но не мисля, че тя някога ще се върне тук.

Сам изглеждаше изненадан, но взе кутийката и я сложи в джоба на коженото си яке.

— Добре — каза той. — Благодаря, че ме изслуша. Може ли да попитам още нещо? Просто за информация.

Клеър не бе сигурна, но кимна.

— Отнася се до Амели. — Сам бе понижил глас и очите му изведнъж станаха свирепи и напрегнати. Вече не изглеждаше толкова обикновен. Ето това бе целта му, а не да прати подарък на Ева. Това бе нещо лично. — Разбрах, че си разговаряла с нея. Как е тя? Как изглежда?

— Защо?

Погледът му не се промени.

— Тя вече не ми говори. Никой от тях не ми говори. За другите не ме е грижа, но… се тревожа за нея.

Клеър не можеше да повярва на ушите си. Един вампир искаше тя да говори за вампирската кралица? Чудо на чудесата!

— Хм… изглежда добре… вече не ти говори? И защо?

— Не знам — каза той и се облегна. — Не ми говори от петдесет години, плюс-минус няколко месеца. И колкото и пъти да помоля, не мога да я видя. Не искат да й предадат съобщение. — Невинните му очи добиха мрачен и наранен вид. — Тя ме създаде, а после ме изостави. Никой не я е виждал на обществено място от много време. А сега изведнъж разговаря с теб. Защо?

Петдесет години. Тя разговаряше с поне седемдесетгодишен мъж, чиято кожа бе по-хубава от нейната. С великолепно гладко лице и очи, които по всяка вероятност бяха видели много повече, отколкото тя някога щеше да види. Петдесет години?

— На колко си години? — изтърси тя, защото това страшно я развълнува.

— Седемдесет и две. Аз съм най-младият — каза той.

— В града ли?

— В света. — Той се заигра със захарницата на масата. — Вампирите измират, нали знаеш. Затова сме тук, в Морганвил. Извън Морганвил ни избиваха. Но дори тук Амели успя да създаде само двама нови вампири през последните сто и петдесет години. — Той бавно вдигна поглед и срещна нейния. Този път тя усети нещо от погледа на Брандън, онзи натрапчив поглед, който я покоряваше. — Знам как ти се струва, защото и аз съм се чувствал така. Роден съм в Морганвил и израснах под Защита. Знам, че е гадно за вас да сте тук. Вие сте роби. Това, че нямате вериги и не ви жигосват, не ви прави по-малко роби.

Тя си спомни за мъртвата майка на Шейн във ваната.

— А ако бягаме, ни убивате — прошепна тя. — Очакваше той да трепне или по някакъв начин да реагира на думите й, но изражението му не се промени.

— Понякога — отвърна той. — Но, Клеър, ние не го искаме. Опитваме се да оцелеем, това е всичко. Разбираш ли?

Клеър почти си представи как той стои и гледа как майката на Шейн умира от загуба на кръв. Щеше да има същия нежен и тъжен поглед. Моли Колинс просто щеше да е като домашен любимец, когото трябва да приспят и точка, а той нямаше да се развълнува чак толкова, че да не може да заспи. Ако вампирите изобщо спят. В което започваше да се съмнява.

Тя толкова бързо се изправи, че столът й шумно се удари в стената. Сам се дръпна назад изненадан, а тя грабна раницата си.

— О, разбирам — каза Клеър през зъби. — Нямам доверие на никой от вас. Искаш да знаеш как е Амели? Върви я попитай. Вероятно си има сериозна причина, за да не ти говори!

— Клеър!

Тя отвори вратата и избяга на светло. Обърна се и видя, че Сам стои на неогряното от слънце място в „Комън Граундс“ и я гледа с такова изражение, сякаш бе загубил най-добрия си, единствения си приятел.

По дяволите, тя не бе приятелка с вампир. Не можеше да бъде. И никога нямаше да бъде.

Загрузка...