Танцът на мъртвите момичета

13

Тупна здраво на камък в тъмното и потисна изгарящата нужда да изхлипа. Една ръка я хвана за рамото и й помогна да се изправи. Чу, че някой тупна зад нея, и се отстрани от пътя тъкмо навреме, когато Шейн — поне си мислеше, че е той — се изтърколи от шахтата.

И пространството се освети.

Е, само от една лампа… и това бе фенерчето. Държеше го бащата на Шейн.

Той хвърли бърз студен поглед към сина си, после към Клеър и каза:

— Къде е Дес?

Шейн изглеждаше изумен.

— Татко, ти трябваше да си заминал! Това бе планът!

— Къде, по дяволите, е Дес?

— Мъртъв е! — извика Шейн. — По дяволите, татко… Франк Колинс изглеждаше адски вбесен и с изкривено лице насочи фенерчето встрани от тях. Клеър примигна, за да изчезнат черните петна от погледа й, и видя, че е насочил светлината към двамата мъжаги, които стояха в тъмното.

— Добре — каза той. — Да се залавяме.

— За какво? — настойчиво попита Шейн, като се изправи на крака. Потръпна от болка, като стъпи на наранения си глезен. — Татко, какво става, по дяволите? Каза, че заминаваш!

— Преди да си замина, трябва да убия достатъчно вампири — каза Франк Колинс. — Трябва да изравня резултата.

Мъжагите, към които насочи светлината, бяха клекнали до някакво импровизирано електрическо табло, направено от стари компютърни части. Бе свързано с акумулатор за кола. Единият мъж държеше две жици за изолираните части, но медните им краища бяха току-що оголени.

Нещата си идваха на място.

Бащата на Шейн отново го бе използвал. Бе го използвал за примамка, оставяйки го да се смята герой, за да отвлече вниманието на вампирите и да му осигури време да избяга.

Използвал го бе, за да привлече много вампири на едно място. Но не бяха само вампири, имаше и хора. Полицаи и бъдещи вампири. И хора, които просто присъстваха, защото са задължени на Оливър.

Това си бе хладнокръвно убийство.

Ричард бе казал, че ще събарят сградата тази седмица. Експлозивите вече бяха поставени.

— Те ще взривят сградата! — изпищя Клеър и се втурна напред. Не можеше да се бие с рокерите, а и не бе нужно.

Трябваше само да изтръгне жиците изпод таблото.

Когато ги дръпна, излязоха няколко искри и извади късмет, че не се изпържи. Единият от рокерите протегна ръка към нея, сграбчи я, блъсна я назад и вторачен в бъркотията, поклати глава.

— Имаме проблем! — извика той. — Тя съсипа таблото! Ще ни трябва време да свържем отново жиците!

Лицето на Франк почервеня от гняв, той хукна към нея, вдигнал юмрук във въздуха.

— Ти глупава малка…

С разтворена длан Шейн посрещна юмрука и го задържа.

— Недей — каза той. — Достатъчно, татко. Стига толкова.

Франк се опита да го удари. Шейн се наведе. И втория удар улови с отворена длан.

След като блокира и третия, отвърна на удара. Само веднъж.

Франк бе повален, падна на задника си и по лицето му се изписа страх.

— Достатъчно — каза Шейн. Сега й се стори по-висок от всякога и по-страшен. — Все още имаш време да избягаш, татко. Направи го, докато можеш. Скоро ще разберат къде сме и знаеш ли какво? Няма да се жертвам за теб. Повече няма да го правя.

Франк отвори уста, после я затвори. Вторачен в Шейн, избърса кръвта от устата си и се изправи на крака.

— Мислех, че разбираш — каза той. — Мислех, че искаш…

— Знаеш ли какво искам, татко? — попита Шейн. — Искам си живота, искам си приятелката. И искам да си отидеш и да не се връщаш.

Франк гледаше свирепо като акула.

— Майка ти се обръща в гроба, като гледа как предаваш своите. Собственият си баща. И заставаш на страната на паразитите, които са напълнили тоя гаден град.

Шейн не му отговори. Двамата се гледаха в напрегнато и гневно мълчание няколко мига, после Клеър чу, че отгоре трака нещо метално. Тя настойчиво дръпна Шейн за ръката.

— Мисля, че са открили шахтата — каза тя. — Шейн…

Бащата на Шейн каза:

— Трябваше да те оставя да се опечеш в проклетата клетка, неблагодарен негодник такъв. Вече не си ми син.

— Алилуя — тихо отвърна Шейн. — Най-после свободен.

Баща му изгаси фенерчето и Клеър чу бягащи стъпки в мрака.

Шейн грабна Клеър за изпотената ръка и хукнаха в обратна посока. Той задъхано броеше стъпалата, докато най-после видяха златист сноп светлина в края на тунела.

Шейн искаше да избяга, но бягството бе невъзможно. Освен ако не се измъкнеха от Морганвил, но Клеър най-после разбра, че дори и тогава вампирите няма да им позволят да избягат. Не и след всичко, което бяха направили. Трябваше да оправи нещата.

Клеър разработи плана в главата си, преди да го сподели с Шейн. Той си говореше задъхано сам, като разправяше как ще задигнат кола, ще се измъкнат от града, а може би и от щата.

Клеър запази мълчание, докато не видя червените и сини лампи на полицейския патрул на Морганвил, който идваше по тъмната улица, после пусна ръката на Шейн и каза:

— Довери ми се.

— Какво?

— Просто ми се довери.

Тя излезе пред полицейската кола, която веднага спря. Заслепи я светлината от фаровете и тя остана на място. Усети, че Шейн се оттегля, и каза рязко:

— Шейн, не! Остани, където си!

— Какво правиш, по дяволите?

— Предавам се — каза тя и вдигна ръце във въздуха. — Хайде. Ти също.

Реши, че той няма да се предаде, и за миг се ужаси, но после Шейн излезе на улицата до нея, вдигна ръце и с преплетени пръсти ги сложи зад главата си. Вратите на полицейската патрулка се отвориха и Шейн падна на колене. Клеър примигна изненадана и го последва. След секунди и тя падна на земята, притисната от някаква гореща, твърда ръка и чу мъжки глас да казва:

— Ей ги пакостниците. Хванахме Денвърс и момчето Колинс. Живи са.

Тя не чу отговора, защото се чудеше дали не е направила ужасна грешка, когато студени стоманени белезници щракнаха около китките й. Полицаят я изправи, като я хвана за лакътя, и тя трепна от болката от натъртените си мускули. До нея Шейн правеше същото. Не се съпротивляваше, но изглеждаше напрегнат.

— Всичко е наред — каза му тя. — Довери ми се.

С обезумял поглед, той кимна.

Дано съм права, помисли си тя, и преглътна, когато ги натикаха на задната седалка в полицейската кола.

Полицаите изобщо не разговаряха с тях. Пътуването бе кратко, премина в мълчание и когато патрулката спря на паркинга пред кметството, там чакаше цял комитет по посрещане. Клеър едва не се разплака, като видя Майкъл и Ева — опушени, но един до друг, хванати за ръце. Изглеждаха обезпокоени. До тях стоеше Ричард Морел с превръзка на главата.

И кметът Морел. Не можеше да разгадае изражението на лицето му — раздразнен, но пък това си бе обичайно за него. Клеър забеляза рижа коса и видя Сам, подпрян на един стълб. Освен Майкъл, той бе единственият вампир там. Или поне единственият, когото виждаше.

Вратите на патрулката се отвориха и Клеър излезе. Кметът я огледа, после огледа и Шейн. Присви очи.

— Моите източници казват, че някой е направил детонатор под болницата — каза той. — Свързал жиците и бил готов да взриви сградата. Изглежда, някой го е обезвредил, преди да се случи нещо.

Шейн каза:

— Клеър дръпна жиците. Баща ми щеше да го взриви и да избие всички вътре.

Баща и син Морел се спогледаха. Дори Сам повдигна глава, макар че остана със скръстени ръце на мястото си и изглеждаше спокоен и неутрален.

— А къде е баща ти? — попита Ричард. — Шейн, не му дължиш нищо. Знаеш това.

— Да — отговори Шейн. — Знам. Замина. Ще ми се да ти кажа, че няма да се върне, но… — Сви рамене. — Освободете Клеър. Тя спаси много хора. Не е наранила никого.

Кметът Морел кимна на полицая, който стоеше зад Клеър. Тя усети, че белезниците потракват, после се разхлабват, и с благодарност скръсти ръце на гърдите си.

— Ами Шейн? — попита тя.

— Вампирите хванаха двама от хората на Франк. Те признали, че Франк е убил Брандън. Шейн е чист — отговори Ричард.

Шейн примигна:

— Какво?

— Вървете си — каза Ричард и един полицай отключи и белезниците на Шейн. — Сам се погрижи да предупреди вампирите. Те не те харесват особено, така че внимавай, но ти не си извършил никакви престъпления. Поне не са сериозни.

— Чудесно! — извика Ева, сграбчи Клеър за ръката, после и Шейн. — Махаме се оттук.

Кадилакът на Ева бе паркиран на няколко метра. Клеър забеляза, че задните и страничните стъкла бяха затъмнени, в колата миришеше на прясна боя и на пода се търкаляха празни кутии от спрей. Тя седна на предната седалка, а Майкъл се мушна отзад. Шейн се поколеба, погледна го, после влезе и затръшна вратата.

Ева запали двигателя.

— Шейн?

— Да?

— Ще те убия, когато се приберем вкъщи.

— Добре — съгласи се Шейн. — Защото точно сега смъртта изглежда по-привлекателна от разговорите за всичко случило се.

Градът бе необичайно тих — пожарите потушени, тълпите разпръснати, нищо интересно. Но Клеър не смяташе, че е приключило. Съвсем не.

Докато пътуваха към къщи, тя се облегна на прозореца изтощена и нещастна. На задната седалка цареше злокобно мълчание, имаше чувството, че се носят буреносни облаци. Ева продължи да бърбори за бащата на Шейн и къде ли е отишъл, но никой не отговори. Надявам се да си е отишъл, помисли си Клеър. Надявам се да се е измъкнал. Не защото не трябваше да си плати, трябва, а защото, ако си плати, това ще означава още скръб за Шейн. Да загуби последния член на вече разбитото си семейство. По-добре, ако баща му просто… изчезне.

— Каза ли на Шейн? — попита Ева.

Клеър седна изправена, примигна и се прозя, докато Ева паркираше кадилака пред къщата.

— Какво?

Ева посочи Майкъл.

— Знаеш какво.

Клеър се обърна и го погледна. Шейн гледаше втренчено напред, с каменно лице.

— Нека позная — каза той. — Появила се е някаква фея магьосница, която ти е дарила свободата и сега можеш да ходиш, когато и където си пожелаеш. Кажи ми, че е така, Майкъл. Защото през цялото време се чудя защо седиш в тази кола и не мога да измисля друг отговор, от който да не ми се повръща.

— Шейн… — започна Майкъл, после поклати глава. — Да, моята фея кръстница дойде и ми изпълни едно желание. Хайде да не говорим повече.

— Да не говорим? Как точно става това? Мамка му!

Той излезе от колата и бързо се отправи по алеята. Ева грабна огромния черен чадър и изтича до вратата на Майкъл. Отвори му като шофьор, а той излезе, грабна чадъра и хукна след Шейн. Въпреки малката сянка, кожата му леко започна да пуши, сякаш се пече.

Майкъл стигна до сянката на верандата, остави чадъра, а Шейн се обърна и здравата го удари.

Майкъл пое удара, парира втория с отворена длан, пристъпи към него и го прегърна.

— Махни се от мен! — извика Шейн и го отблъсна. — По дяволите! Махни се!

— Нямаше да те ухапя, идиот такъв — каза Майкъл изморено. — Боже. Просто се радвам, че си жив.

— Ще ми се да можех да кажа същото, но тъй като ти не си… — Шейн със замах отвори вратата и изчезна вътре, като остави Майкъл облегнат на стената.

Клеър и Ева бавно се приближиха по алеята.

— Аз ще… — Клеър преглътна. — Ще говоря с него. Съжалявам. Той е малко… беше дълъг ден, нали? Ще се оправи.

Майкъл кимна. Ева го прегърна и му помогна да влезе вътре.

Когато Клеър влезе в дневната, Шейн не се виждаше никъде, но чу да се затръшва вратата му на горния етаж. По дяволите, можеше да е много бърз, когато поиска. И безкомпромисен. Кой казва, че момичетата са на настроения? Тя погледна дивана с умора и копнеж — това бе първото изпречило й се удобно местенце да си полегне. Може би просто трябва да остави Шейн сам да се оправи с чувствата си. Свикнал е да се справя с душевните травми.

Но пък… само защото може да се справи сам, не означава, че трябва да е така.

В стаята имаше нещо странно и Клеър не успя веднага да отгатне какво е. После й просветна. Стаята ухаеше на цветя. На рози по-точно. Клеър се намръщи, обърна се и видя огромен букет рози, оставени на масичката. До тях бе сложен плик с името й, изписано със старомоден изискан почерк.

Отвори плика и разгъна листовете, които бяха вътре.

Нямаше подпис, но Клеър със сигурност знаеше кой го е написал. Амели. Върху хартията имаше воден знак с нейния печат.

Другите документи в дебелия плик изглеждаха официални. Тя ги прочете, намръщи се, опита се да разбере какво означават и част от думите й се видяха познати. Аз, Клеър Катрин Денвърс, вричам живота си, кръвта си и службата си на Основателя, сега и до края на живота си и приемам да се подчинявам на Основателя изцяло. Същото каза и Оливър в болницата, когато се опитваше да я направи свой роб.

Клеър пусна листовете, сякаш се бяха подпалили. Не, не можеше да направи това. Не можеше.

Или приятелите ти ще платят цената.

Клеър преглътна, напъха договора обратно в плика и го пъхна в джоба си тъкмо когато Ева дойде и каза.

— Рози! Боже, кой е умрял?

— Никой — каза Клеър дрезгаво. — За теб са. От Майкъл.

Майкъл се изненада, но бе с гръб към Ева и ако имаше разум в главата си, щеше да участва в лъжата.

Клеър се качи на горния етаж да си вземе душ.

Когато си чист, е по-добре. Не много, но по-добре. Тя поседя известно време — взираше се в плика с името си, щеше й се да може да поговори за това с Шейн, или с Ева, или с Майкъл, но не се осмеляваше да го направи, тъй като тя трябваше да направи избора си. Не те. А пък и знаеше какво ще кажат.

Цялото „не“ на този свят няма да стигне, това щяха да кажат.

Шейн почука на вратата й чак когато се стъмни. Тя отвори, застана на прага и се загледа в него. Просто го гледаше, защото някак си не мислеше, че може да му се нагледа. Той имаше уморен, рошав и сънен вид.

И бе толкова хубав, че почувства как сърцето й се разби на хиляди малки остри парченца.

Той запристъпва несигурно.

— Мога ли да вляза? Или искаш просто да… — Той посочи към коридора. Тя отстъпи и го пусна да влезе, после затвори вратата след него. — Откачих заради Майкъл.

— Така ли?

— Защо не ми каза?

— Ами, моментът не ми се струваше подходящ — каза тя уморено и седна в горния край на леглото. — Стига, Шейн. Та ние си спасявахме кожите.

Той прие аргумента, като сви рамене.

— Как стана?

— Искаш да кажеш кой? Амели. Тя бе тук и той я помоли. — Клеър го изгледа продължително, преди да нанесе окончателния удар. — Той я помоли, защото искаше да има възможност да напуска къщата.

Шейн изглеждаше съкрушен. Приседна на ръба на леглото и я гледаше с наранени и уязвими очи. С онзи поглед, от който сърцето й се късаше.

— Не — каза той. — Не и заради мен. Кажи ми, че не е…

— Той каза, че не е. Или поне не съвсем. Трябваше да го направи, Шейн. Не можеше да продължава да живее така, поне не вечно.

Шейн отвърна поглед.

— Боже! Имам предвид, че той знае какво изпитвам към вампирите. А сега живея с вампир. Сега съм най-добрият приятел на вампир. Това не е добре.

— Не е нужно и да е зле — каза тя. — Шейн, не се ядосвай, става ли? Майкъл направи нужното според него.

— Нали това правим всички ние. — Той се отпусна назад в леглото, като сложи ръце под главата си и се загледа в тавана. — Беше дълъг ден.

— Да.

— И така, имаш ли планове за довечера? Защото аз изведнъж се оказах свободен.

Разсмиваше я дори когато знаеше, че не й е до смях. Шейн се претърколи и се облегна на един лакът и от нежността, с която й се усмихна, дъхът й замря в гърлото. Той протегна ръка и подръпна косата й с усмивка, а после каза:

— Ти беше върхът днес. Герой.

— Аз? Не може да бъде.

— Да, ти. Спаси живота на много хора, Клеър. Признавам си, че някои от тях ги предпочитам мъртви, но все пак. Дори мисля, че спаси баща ми. Ако бе взривил онази сграда и бе убил хората, нямаше да му се размине. Нямаше да го оставя. — Просто се гледаха и Клеър почувства, че у тях нараства възбуда, която ги привлича един към друг. Видя как той се наклони към нея, привлечен от същото, как протегна ръка и бавно я прокара по босия й крак.

— И така, какъв е планът, герой? Искаш ли да гледаме филм?

Тя се почувства щура. Щура, и странна, и изпълнена с несигурност.

— Не.

— Да убием няколко зомбита на видеоиграта?

— Не.

— Ако се стигне до игра на карти, ще скоча от… какво правиш?

Тя се изтегна на леглото и го загледа.

— Нищо. Ти какво искаш да правим?

— О, да не слизаме долу.

— Защо не?

— Нямаш ли занятия утре?

Тя го целуна. Не бе невинна целувка, нищо подобно. Почувства се като розите на долния етаж, тъмни, червени и пълни със страст, и за нея това бе ново усещане, толкова ново, че не можеше да спре порива да го направи сега, защото почти го бе загубила, и…

Шейн опря чело в нейното и прекъсна целувката задъхан, сякаш се давеше.

— Почакай — каза той. — Намали темпото. Няма да ходя никъде. Знаеш това, нали? Не трябва да се престараваш, за да ме задържиш тук. Е, докато не…

— Млъквай!

Той млъкна и пак впи устни в нейните. Този път целувката бе по-бавна, топла, после по-гореща. Тя мислеше, че никога няма да може да му се насити, чувството я разтърсваше като горещо течение и я озаряваше вътрешно. Озаряваше я по начин, който знаеше, че не е добър, или по-скоро не й бе позволен.

— Искаш ли да се позабавляваме? Бейзбол? — попита тя. Шейн отвори очи и спря да гали косата й.

— Какво?

— Първа база — каза тя. — Вече си там с целувките.

— Няма да препускам през базите.

— Е, можеш да се постараеш да стигнеш поне до втора база.

— Боже, Клеър. В миналото в такива моменти се опитвах да се разсейвам с бейзболна статистика, а сега ти взе, че развали всичко. — Още една влажна, гореща целувка и ръцете му, леки като перце, се спуснаха по врата й, по раменете, докосвайки кожата й по оголените от тънката нощница места. Надолу…

— По дяволите. — Той се претърколи по гръб, дишаше тежко и отново се загледа в тавана.

— Какво? — попита тя. — Шейн?

— Можеше да умреш. Ти си на шестнадесет, Клеър.

— Почти седемнадесет. — Тя се премести до него и се притисна по-плътно.

— Да, това оправя нещата. Виж…

— Искаш да чакаш ли?

— Да. Е, очевидно, не е предпочитаният ми избор, но сега май често си променям решенията. Работата е там, че… не искам да си тръгна. — Прегърна я и всичко в света загуби значение, освен топлината на тялото му до нейното, шепотът му и силно ранимата нужда, стаена в очите му. — Няма да ми е лесно да кажа не. Така че, помогни ми.

Сърцето й биеше силно.

— Искаш ли да останеш?

— Да. Аз… — Той отвори уста, после я затвори, после заговори отново. — Трябва да остана. Нуждая се от теб.

Тя го целуна много нежно.

— Тогава остани.

— Добре, но що се отнася до любовния бейзбол, стигам само до втора база.

— Сигурен ли си?

— Кълна се.

И той удържа на думата си, колкото и усилено да се опитваше да го разубеди Клеър.

Шейн все още спеше, свит на кълбо сред възглавниците, и леко похъркваше. По някое време Клеър бе свалила ризата му и сега лежеше в меките отблясъци на изгряващото слънце, като наблюдаваше как светлината проблясва по силните мускули на гърба му. Желаеше да го докосне, но не искаше да го събуди. Нужен му бе сън, а тя имаше да свърши нещо.

Нещо, което нямаше да му хареса.

Клеър се измъкна от леглото, като се движеше много внимателно, и намери дънките си смачкани на пода. Пликът все още бе в задния джоб. Тя го отвори и извади твърдия официален документ, разгъна го и пак прочете бележката.

Сложи договора на бюрото, погледна към Шейн и се замисли върху опасността да го загуби. Или да загуби Ева и Майкъл.

Аз, Клеър Катрин Денвърс, вричам живота си, кръвта си и службата си…

Шейн й каза, че е герой, но тя не се чувстваше такава. Чувстваше се като изплашена тийнейджърка, която може да загуби много. Не мога да гледам да го нараняват — помисли си тя. — Не и ако мога да го предотвратя. Майкъл, Ева — не мога да поема риска.

Колко ли лошо може да бъде?

Клеър отвори чекмеджето и намери химикалка.