Танцът на мъртвите момичета

10

Крясъците спряха и музиката изведнъж прекъсна. Това бе дори по-лошо. От тишината й стана студено. Клеър решително се опитваше да остане в съзнание. Въздействието на питието бе на пристъпи. Може би щеше да се оправи.

Една дъска на пода изскърца точно до вратата на килера.

Клеър почувства как ръката на момчето, която държеше, потреперя и се притисна по-силно към стената, загледана във вратата на килера, която представляваше голям черен правоъгълник, очертан в топло жълто.

Премина някаква сянка, чу се ръмжене, един мъж с пълно гърло изрева и някакво тяло падна на пода.

После се чу изстрел. Клеър подскочи и усети, че Ева и момчето също подскочиха.

— О, Боже! — прошепна той. Целият трепереше. Клеър си помисли, че единственото добро от дрогирането е, че сърцето ти не бие така учестено в извънредни ситуации. Тя се чувстваше доста спокойна, предвид събитията. Или може би свикваше да е много изплашена.

Чуха се бягащи стъпки. Парапетът в коридора изскърца. От долния етаж се носеха още викове, трополене от стъпки по стълбите, някой хукна надолу… Последва далечен остър звук от сирени.

— Ченгетата — прошепна някой, май беше тъпанарят от кафенето. Той вече не звучеше толкова арогантно. — Ще се оправим. Ще се оправим.

— Да, докато тези двете не ни издадат — промърмори друго момче. — Знаеш, за онова.

— Имаш предвид опита за изнасилване ли? — прошепна яростно Ева. — Боже, чуй се само. Онова нещо. Кажи го, както си е, задник такъв.

— Виж, беше само… съжалявам. Не искахме да я нараним. Ние просто…

— Тя е на шестнадесет, човече.

— Какво?

— Шестнадесет. Така че сега можеш да ми благодариш, че съм ти спестила престоя в затвора, защото опит за изнасилване на непълнолетна е много по-добре от действително изнасилване. Според закона. Моника ли ви насъска?

— Аз… хм… да. Тя каза, че Клеър става и че обича грубата игра. Искаше да е сигурна, че сме я спипали тук.

— Шшшшшт — прошепна Клеър изплашено. Тя чу скърцането на друга дъска. Всички се смълчаха.

Вратата се отвори и вълна от светлина ги заслепи. Клеър присви очи и се загледа в изправения на вратата мъж.

Рижа коса.

— Излизайте — каза Сам. — Бързо.

Момчетата станаха и заизлизаха един след друг. Вече не изглеждаха така арогантни и се скупчиха в ъгъла. Клеър видя, че бе държала за ръка Йън. Той я гледаше по някакъв странен нов начин, сякаш я вижда за първи път.

— Съжалявам за носа ти — каза тя.

Той примигна и рече:

— Не е толкова зле. Виж, Клеър…

— Недей.

— Ще кажете ли на ченгетата? — попита тъпанарят от кафенето.

— Не — отвърна Клеър.

— Глупости! Да — отсече Ева. — Определено да. За да не пробвате пак. Никога. И освен това, ако го направите, ченгетата ще са ви последната грижа. Нали така, Сам?

Сам кимна безмълвно.

— Хайде да се махаме оттук. Клеър, можеш ли да вървиш?

— Мога да опитам.

Но когато се изправи, земята сякаш се изплъзна под краката й, и тя падна в обятията на Ева. Ева я подхвана тромаво, като се опитваше да намери подходящ начин да я придържа, и изведнъж Клеър се озова на четири фута от земята.

О! Сам я бе взел на ръце и я носеше, сякаш бе лека като перце.

— Хей — извика тъпанарят от кафенето. Сам спря по пътя към вратата. — Сериозно говоря, съжалявам. Просто… Моника каза…

— Стига, човече — прекъсна го Йън. — Моника просто подхвърли идеята. А ние я изпълнихме. Нямаме извинение.

— Да — призна тъпанарят от кафенето. — Все едно, човече. Няма да се повтори.

— Но ако се повтори — каза Сам, — няма да занимаваме полицията. Аз ще ви открия.

Всичко се въртеше. Клеър се чувстваше зле, дезориентирана и само фактът, че бе преметнала ръце през силния, хладен врат на Сам, й помагаше да не се понесе по течението на упойващите вещества. Когато отвори очи, видя светлини… общежитието на братството ЕЕК бе потрошено. Мебелите бяха счупени, стените изрисувани, хора лежаха по пода…

По някои от тях имаше кръв.

Ева спря и сложи пръстите си на шията на едно момче, маскирано като вампир, включително и с изкуствени зъби. Сините му очи бяха отворени и вторачени в тавана. Не помръдваше.

— Мъртъв е — прошепна тя.

В гърдите му бе забит дървен кол.

— Но… той не е вампир — каза Клеър. — Нали?

— Не ги е интересувало. Приличал е на такъв и сигурно им се е изпречил на пътя — обясни Сам. — В другата стая има двама мъртви вампири. Този е бил грешка.

— В другата стая? — попита Клеър. — Как разбра?

— Просто знам. — Сам прекрачи тялото и премести един счупен диван. Под краката му скърцаше стъкло. Сирените се чуваха все по-близо, закъснели за купона, както обикновено.

— Хората на Франк ли бяха? — попита Ева. — Рокерите?

Сам не отговори, но и не бе нужно. Колко развилнели се антивампирски банди има в Морганвил?

Клеър затвори очи и опря глава на гърдите на Сам, като просто искаше да си почине за секунда.

И… изпадна в безсъзнание.

Събуди се от шума на гласове и неистова болка в главата. Устата й бе пресъхнала, а езика си усещаше като дебела кифла, покрита с шкурка. Освен това й се гадеше.

Лежеше в своето легло вкъщи.

Клеър стана, изтича в банята, погрижи се първо за гаденето, после се погледна в огледалото. Ужас! По лицето й бе размазан грим, черната очна линия се бе разтекла навсякъде, а боядисаната с черен спрей коса стърчеше на сплъстени кичури.

Клеър пусна душа, свали готическата дегизировка и седна във ваната под силната струя вода. Сапунът на целия свят нямаше да й стигне, но тя опита, като усилено търкаше. Търка, докато кожата я засмъдя.

Замръзна, когато чу да се чука на вратата на банята.

— Клеър? Аз съм, Ева. Добре ли си?

— Да — каза тя. — Добре съм. — Гласът й прозвуча глух и слаб.

Ева сигурно й повярва, защото си тръгна. Клеър съжали, че го направи. Искаше й се да си поговори с някого. Някой да прояви съчувствие към нея. Бях почти…

Най-лошото бе, че тези момчета не бяха чудовища. Всъщност през повечето време си бяха съвсем наред. Как бе възможно това? Как може хората да са и лоши, и в същото време добри? Доброто си е добро, лошото си е лошо, трябва да се прави разлика, нали? Като при вампирите, прошепна част от съзнанието й. Каква бе Амели? Какъв бе Сам? Сам й спаси живота. Към коя група да го причисли?

Не знаеше. Не искаше повече да мисли за това. Клеър седя под леещата се гореща вода известно време, докато не потече хладка, и тя се сети, че вероятно и Ева иска да си вземе душ. По дяволите! Скочи, затвори кранчетата, подсуши се и осъзна, че не си е взела дрехи. Загърна се в хавлията, за да притича набързо до стаята си.

Когато отвори вратата на банята, Майкъл стоеше отвън. Той вдигна поглед, видя, че не е облечена, и се смути.

Обърна се с гръб.

— Иди си вземи дрехи. Трябва да поговорим.

— Колко е часът? — попита тя. Той не отговори и нещо се надигна в стомаха й. — Майкъл? Колко е часът?

— Просто се облечи — каза той. — И слез долу.

Тя се втурна към стаята си, пусна хавлията и грабна малкия си будилник.

Беше четири часът сутринта. След два часа се съмваше.

— Не — прошепна тя. — Не… Бе спала с часове.

Нямаше време за губене. Клеър си облече бельо, дънки, тениска, грабна обувките и чорапите и хукна към стълбите.

Спря на първото стъпало, когато чу гласа на Амели. Амели? В къщата? Защо? Някак си очакваше Сам, не че Майкъл харесва вампири, но той е от семейството, нали? А освен това, Сам изглеждаше свестен. И, разбира се, когато слезе още едно стъпало, видя рижата глава на Сам. Той стоеше в най-отдалечения ъгъл, близо до кухнята, със скръстени ръце.

Амели и Майкъл бяха в средата на стаята.

— Хей! — гласът на Ева, който се чу зад гърба й, я накара да подскочи. Клеър се обърна и я видя, облечена в дебела черна хавлия, с дрехи в ръце. — Ще си взема душ. Кажи им, че ей сега идвам, става ли?

Ева изглеждаше уморена, гримът й се бе изтрил. Клеър се почувства виновна, че използва всичката гореща вода.

— Добре — каза тя и слезе още едно стъпало надолу към дневната. Стъпките на Ева заскърцаха зад нея и вратата на банята се затвори. Водата потече.

Клеър чу Амели да казва:

— … не мога да го променя. Разбирате ли? Веднъж, след като направиш този избор, няма връщане назад. Свършено е.

Това не звучеше добре. Изобщо не звучеше добре. Клеър все още бе разтреперана и й се гадеше, сякаш бе изпила половин галон от червения пунш на купона, и въобще не се чувстваше във форма отново да се изправи пред Амели. За този ден й стигаше дозата от страх. Може би щеше да изчака Ева.

— Разбирам — отговори Майкъл. — Но вече нямаме голям избор. Не мога да живея повече така, затворен в къщата. Трябва да изляза. Не мога да помогна на Шейн, ако съм затворен тук.

— Може би въобще няма да можеш да помогнеш на Шейн — заяви хладно Амели. — Не бих направила такъв избор заради обичта си към приятел. Може да се окаже лошо и за двама ви.

— Животът е риск, нали? Значи трябва да рискувам. Тя поклати глава.

— Самюел, моля те, поговори с него. Обясни му.

Сам се размърда от мястото си в ъгъла, но не се приближи.

— Тя е права, хлапе. Не знаеш в какво се замесваш. Мислиш, че знаеш, но… не знаеш. Така си добре — жив си, в безопасност си, имаш приятели, които те обичат. Семейство. Стой си вкъщи.

Майкъл се засмя глухо и смехът му прозвуча някак странно.

— Да си остана вкъщи? Боже, какъв избор имам? Тази къща представлява една огромна гробница. Аз не съм жив. Аз съм погребан жив.

Сам поклати и наведе глава, за да избегне погледа на Майкъл.

Амели пристъпи към него.

— Майкъл. Моля те, помисли за какво ме молиш. Трудно е не само за теб, но и за мен. Ако те освободя от къщата, цената ще е ужасна. Ще има безкрайна болка и загуба на много неща, които нито ти, нито аз можем да назовем. Ще се промениш, при това завинаги. Ще живееш и умираш по моя команда, разбираш ли? Ти никога няма да бъдеш получовек, какъвто си сега. Никога вече. — Бавно поклати глава. — Мисля, че ще съжаляваш, а за нас съжалението е като рак. То изпепелява желанието ни за живот.

— Така ли? Как смяташ, че се чувствам затворен тук, когато хората имат нужда от мен? — попита Майкъл. Бе свил юмруци, лицето му бе напрегнато и зачервено. — Станах свидетел как едва не убиха приятелката ми на метър и половина от мен и не можех да направя нищо, защото бе извън къщата. А сега Шейн е съвсем сам някъде навън. По-лошо не може да е, Амели. Повярвай ми. Ако няма да спасиш Шейн, тогава трябва да изпълниш това ми желание. Моля те.

Той молеше Амели, но за какво? Нещо, което тя да направи, за да го освободи? Клеър слезе още едно стъпало, видя, че Сам вдигна поглед и го закова върху нея. Очакваше да каже нещо, но той просто леко й кимна с глава. Предупреждаваше я.

Разколебана, тя се върна в горния край на стълбите. Може би трябва да повика Ева? Не, водата в банята още течеше. Трябваше да изчака. Майкъл нямаше да направи нещо глупаво, нали?

Докато се колебаеше, чу Амели да казва нещо, което не можа съвсем да разбере, освен една дума.

— Вампир.

И чу Майкъл да казва:

— Да.

— Не! — Клеър скочи и хукна надолу с все сила, но преди да успее да стигне края на стълбите, Сам застана в подножието им и впери поглед в нея. Бе застанал на пътя й. Тя погледна над парапета към Майкъл и Амели и видя, че и Майкъл я гледа.

Изглеждаше изплашен, но й се усмихна неуверено, както й се бе усмихнал Шейн от клетката. Опитваше се да изглежда, сякаш няма нищо страшно.

— Всичко е наред, Клеър — каза той. — Знам какво правя. Така трябва да бъде.

— Не, не трябва! — Тя слезе още едно стъпало, като се държеше с две ръце за парапета. Отново й стана горещо и замаяно, но си помисли, че ако ще припада, поне Сам е там и ще я хване. — Майкъл, моля те. Не прави това!

— Оливър се опита да ме превърне във вампир. Но той ме превърна в… — С жест на отвращение Майкъл посочи себе си. — Аз съм полужив, Клеър, и няма връщане назад. Мога да вървя само напред.

На това тя не можеше да отговори нищо, защото бе прав. Във всяко отношение. Не можеше отново да стане нормално момче, а не можеше и да живее затворен тук и безпомощен. Може би щеше да е възможно, ако не бяха хванали Шейн, но сега…

— Майкъл, моля те! — Очите й се напълниха със сълзи. — Не искам да се променяш.

— Всеки се променя.

— Не и по този начин — каза Амели. Тя стоеше като Снежна кралица, съвършена, бяла и спокойна, в нея нямаше нищо човешко. — Няма да си мъжът, когото Ева познава, Майкъл. Или когото обича. Ще рискуваш ли и това?

Майкъл пое дълбоко дъх и се обърна към нея:

— Да. Ще рискувам.

Амели остана безмълвна за миг, после кимна.

— Сам — каза тя, — отведи хлапето. Не са нужни свидетели.

— Няма да се махна — каза Клеър.

Прекрасни намерения! Сам изкачи три стъпала, грабна я на ръце и я занесе горе. Клеър опита да се хване за парапета, но пръстите й се изплъзнаха.

— Майкъл! Майкъл, не! Не го прави!

Сам я занесе в стаята й и я сложи на леглото. Преди тя да успее да седне, вече бе излязъл и затваряше вратата.

По-късно, когато размишляваше върху това, Клеър не можеше да каже дали е чула писъка, или го е усетила, но той сякаш разтърси основите на Стъклената къща, отекна в главата й. Тя изстена и запуши с ръце ушите си. Това не спря писъка. Той продължи дълго, болезнен и силен като свирката на локомотив, а Клеър почувства, че нещо я дърпа, сякаш е кукла от парцали и огромно злобно дете й дърпа конците.

И после всичко… спря.

Тя се смъкна от леглото, изтича до вратата и я отвори. Сам не се виждаше. Ева се бе втурнала от банята, стиснала хавлията около мокрото си тяло, а черната й коса бе залепнала по лицето.

— Какво става? — извика тя. — Майкъл? Къде е Майкъл?

Двете момичета си размениха отчаяни погледи и после хукнаха към стълбите.

Амели седеше във фотьойла, който Майкъл обикновено използваше. Изглеждаше изтощена и уморена, с наведена глава. Сам бе клекнал до нея и държеше ръката й, но се изправи, когато Ева и Клеър слязоха задъхани по стълбите.

— Тя си почива — каза той. — Тази задача отнема много енергия, много сила и много воля. Оставете я. Нека се възстанови.

— Къде е Майкъл? — настойчиво попита Ева. Гласът й трепереше. — Какво си сторил на Майкъл, негодник такъв?

— Спокойно, дете. Сам няма нищо общо. Аз го освободих — рече Амели. Тя повдигна глава и със затворени очи я опря на облегалката на стола. — Толкова много болка имаше в него. Мислех, че тук ще е щастлив, но виждам, че съм сбъркала. Такъв като Майкъл не може да остане затворен задълго.

— Какво искаш да кажеш с това, че си го освободила? — Ева заекваше, а без прикритието на готическия грим лицето й бе пепеляво. — Ти си го убила?

— Да — каза Амели. — Убих го. Сам!

Клеър не разбираше защо тя извика името на другия вампир, докато Сам не се превърна в мъглявина и посрещна друга мъглявина, която се носеше към тях през стаята. Срещата се превърна в борба, двете тела се движеха твърде бързо, за да ги следи с поглед, после битката свърши и единият лежеше по гръб на пода.

По гръб лежеше Майкъл… но не онзи Майкъл, когото познаваше. Не онзи, когото бе видяла преди пет минути да разговаря с Амели и да взема своето решение. Този Майкъл бе ужасен. Сам с мъка го удържаше, Майкъл се бореше, опитваше да го отхвърли, ръмжеше и о, Боже, кожата му… кожата му бе бледа като мрамор и пепел…

— Помогни ми да стана — обади се Амели тихо.

Клеър я погледна изумена. Амели бе протегнала царствената си ръка и очевидно очакваше да й се подчини. Клеър й помогна да стане на крака, защото бе възпитана да е учтива, и подкрепи вампирката, когато тя бе на косъм да загуби равновесие. Амели се изправи и й се усмихна едва-едва с изморен вид. После пусна ръката на Клеър и тръгна бавно и болезнено към Сам, който се бореше да успокои Майкъл.

Клеър погледна Ева, която бе отстъпила в ъгъла, свила ръце в юмруци и закрила уста. Очите й бяха огромни. Клеър я прегърна.

Амели сложи бялата си ръка върху челото на Майкъл и той веднага спря да се съпротивлява. Спря да се движи, вперил поглед в тавана, със свирепи и странни очи.

— Мир — прошепна Амели. — Мир, клето дете. Болката ще премине, гладът ще премине. Това ще помогне. — Тя бръкна в джоба на роклята си, извади много малко и тънко сребърно ножче, и направи разрез на дланта си. Кръвта й не течеше като на обикновен човек, а шурна, по-гъста от нормалното и по-тъмна. Амели сложи дланта си върху устните на Майкъл, притисна я и затвори очи.

Ева изпищя, както бе закрила уста с ръце, после се извърна и скри лице в гърдите на Клеър. Клеър я притисна в разтреперана прегръдка.

Когато Амели отдръпна ръката си, раната се затвори, а по устните на Майкъл нямаше кръв. Той затвори очи и преглътна задъхан. След няколко секунди Амели кимна на Сам, който го пусна и отстъпи, а Майкъл бавно се претърколи на една страна и срещна ужасения поглед на Клеър.

Очите му. Бяха същите на цвят, но… не съвсем. Майкъл облиза бледите си устни и тя забеляза проблясването на бели змийски зъби в устата му.

Клеър потръпна.

— Вижте го — каза Амели тихо, — най-младият от нас. Отсега нататък, Майкъл Глас, ти си един от вечните на Големия град и всичко ще е твое. Стани. Заеми мястото си сред своите хора.

— Да — каза Сам. — Добре дошъл в ада.

Майкъл се изправи на крака. Никой не му помогна.

— Това ли е? — попита Майкъл. Гласът му звучеше странно, дълбоко от гърлото, по-дълбок, отколкото Клеър си спомняше. По гърба й пролазиха тръпки. — Приключи ли?

— Да — отговори Амели. — Приключи.

Майкъл тръгна към вратата. Наложи се да спре и да се подпре на стената, но с всяка изминала секунда изглеждаше по-силен. Тази сила тревожеше Клеър.

— Майкъл — повика го Амели. — Вампирите биват убивани и мнозина знаят начините. Ако си небрежен — умираш, независимо колко закони в Морганвил ни защитават от враговете. — Амели погледна двете момичета, които стояха в ъгъла. — Вампирите не могат да живеят сред хората. Твърде трудно е и твърде изкусително. Разбирате, нали? Те трябва да напуснат къщата ти. Нужно ти е време да се опознаеш.

Майкъл погледна към Ева и Клеър — по-скоро към Клеър, сякаш не можеше да понесе да погледне Ева. Сега повече приличаше на себе си, излъчваше по-голямо самообладание. Щеше да изглежда почти нормален, ако не бе бледата кожа.

— Не — каза той. — Това е техният дом, и мой, и на Шейн. Ние сме семейство. От това не се отказвам.

— Знаеш ли защо те спрях? — попита Амели. — Защо наредих на Сам да те спре? Защото в момента не можеш да се довериш на инстинктите си, Майкъл. Не можеш да ги обичаш, защото чувствата ти към тях ще ги наранят. Разбираш ли? Не беше ли тръгнал към тези две момичета с намерение да се нахраниш от тях?

Очите му изведнъж се разшириха и помръкнаха.

— Не.

— Помисли.

— Не.

— Така е — тихо каза Сам зад него. — Знам, Майкъл, и аз съм го преживял и нямаше кой да ме спре.

Майкъл не се опита да отрича отново. Погледна право към Ева с такава ужасна болка в очите, от която сърцето ти се свива.

— Няма да се случи отново. — Откакто започна всичко това, Ева не бе казала нищо и бе шокиращо да чуят думите й, произнесени така спокойно. Така… нормално. — Познавам Майкъл. Не би направил това, ако има опасност да ни нарани. Той пръв би умрял.

— Той наистина умря — рече Амели. — Човешката част от него изчезна. Останалото е мое. — Каза го с известно съжаление, което не изненада особено Клеър. Забелязала го бе в безкрайно уморените очи на Амели, когато й помогна да стане. — Хайде, Майкъл. Нуждаеш се от храна. Ще ти покажа къде трябва да отидеш.

— Изчакай малко, моля те. — И той се отдръпна от нея и протегна ръка към Ева.

Амели понечи да му каже нещо, вероятно не, но не продума. Сам също нищо не каза, само се обърна и се отдалечи, като безцелно обикаляше стаята. Клеър неохотно пусна Ева и тя се отправи към Майкъл без никакво колебание.

Той взе ръцете й в своите.

— Съжалявам. Нямаше друг начин. — Майкъл преглътна с поглед, вперен в Ева. — Все повече го усещах, като натиск отвътре. Не го правя само за да помогна на Шейн. Нужно ми бе, за да запазя разума си. Съжалявам. Сигурно ще ме намразиш.

— Защо? — попита Ева. Проявяваше ненужна храброст, но звучеше сигурна. — Защото си вампир ли? Моля те. Обичах те и когато беше получовек. Докато си с мен, ще се справя, Майкъл. Заради тебе ще се справя.

Той я целуна, Клеър примигна и отвърна поглед. В тази целувка имаше много глад и отчаяние, и бе много лична.

Ева не се отдръпна първа.

А когато той отстъпи, пак си беше старият Майкъл, въпреки бледата кожа и странния блясък в погледа. Тази усмивка… това си бе Майкъл и всичко щеше да е наред.

С палците си избърса безмълвните сълзи на Ева, целуна я отново много нежно и каза:

— Ще се върна. Амели е права. Трябва да… — Той се поколеба, погледна Амели и после отново обърна очи към Ева. — Трябва да се захраня. Предполагам, трябва да свикна да казвам това. — Този път усмивката му изглеждаше по-мрачна. — Ще ми липсват вечерите.

— Няма — каза Сам. — Можеш да ядеш твърда храна, ако искаш. Аз го правя.

Кой знае защо, това им се стори много важно. Ето нещо, което наистина могат да запазят.

— Довечера ще приготвя вечеря — каза Клеър. — За да отпразнуваме завръщането на Шейн у дома.

— Съгласен. — Майкъл пусна Ева и отстъпи. — Аз съм готов.

— Хайде да излезем — обади се Амели. — Добре дошъл в широкия свят!

Майкъл може и да бе станал вампир, но като го гледаше как диша на свобода навън в нощта, Клеър си помисли, че той изглежда съвсем по човешки.