Танцът на мъртвите момичета

2

Денят се оказа много дълъг. Накрая Клеър се изтегна от едната страна на леглото, а Ева от другата, всяка погълната от своята мъка и страдание. Не разговаряха много. А и изглежда, нямаше особено за какво да говорят.

Почти бе мръкнало, когато дръжката на вратата изтрака и от ужас сърцето на Клеър заби лудо. Тя бавно пристъпи и прошепна:

— Кой е?

— Шейн.

Клеър бързо отключи и отвори широко вратата. Шейн влезе с наведена глава. Носеше табла с две купички чили — напълно естествено, защото това май бе единственото, което Шейн можеше да приготви. Той остави подноса на края на леглото, до Ева, която, изпълнена със скръб и униние, седеше отпусната като парцалена кукла.

— Хапнете нещо — каза той.

Ева поклати глава и отказа. Шейн взе една купичка и я поднесе към нея; тя я пое само защото не искаше храната да се похаби, и се вторачи в него.

Клеър забеляза, че изражението й се промени. Объркването на Ева се смени с ужас.

— Нищо ми няма — каза Шейн, когато Клеър го заобиколи, за да го погледне. Не бе вярно. По цялата му буза и по челюстта му се виждаха тъмни синини. Шейн избягваше погледа й. — Аз съм си виновен.

— Исусе! — прошепна Ева. — Баща ти…

— Аз съм виновен — отвърна рязко Шейн, изправи се и тръгна към вратата. — Вижте, вие не разбирате. Той е прав, чухте ли? Аз сбърках.

— Не, не разбирам — каза Клеър и го хвана за ръката. Той се изтръгна без особено усилие и продължи да върви. — Шейн!

Спря до вратата и я погледна през рамо. Имаше насинен, пребит и мрачен вид, но отчаянието в погледа му я уплаши. Шейн винаги е бил силен, нали? Трябва да е силен. Такъв й бе нужен.

— Баща ми е прав — каза той. — Този град е откачен, отровен, трови и нас. Не можем да се оставим да ни победи. Трябва да ги прогоним.

— Вампирите ли? Шейн, това е тъпо. Не можеш! Знаеш какво ще стане! — каза Ева. Тя върна купичката с чили на подноса и стана от леглото. Изглеждаше тъжна, следи от сълзи личаха по страните й, но бе възвърнала самообладанието си. — Баща ти е луд. Съжалявам, но е така. Не можеш да му позволиш да те повлече със себе си. Заради него ще те убият, и нас с Клеър също. Той вече… — Тя замълча и преглътна. — Той вече хвана Майкъл. Не можем да го оставим да продължава. Кой знае колко хора ще пострадат.

— Като Лиса ли? — попита Шейн. — Като мама? Те убиха майка ми, Ева! Вчера живи щяха да ни изгорят в тази къща, не забравяй това, заедно с Майкъл.

— Но…

— Този град е лош — каза Шейн и почти умолително погледна Клеър. — Разбираш, нали? Разбираш ли, че навън има цял един свят, цял един свят, който е различен?

— Да — тихо каза тя. — Това го разбирам. Но…

— Ще го направим. И после ще се махнем от това място.

— С баща ти ли? — Ева успя да вложи в думите си огромно презрение. — Не мисля. Изглеждам добре в черно, но насиненото не ми отива.

Шейн трепна.

— Не казах… Виж, само ние тримата. Ние ще се чупим от града, докато баща ми и другите…

— Бягаме, така ли? — Ева поклати глава. — Гениално. А когато вампирите си организират барбекю и опекат баща ти и приятелчетата му, тогава какво? Защото със сигурност ще потърсят и нас. Прекрасно знаеш, че който е участвал в убийството на вампир, не може да избяга. Освен ако не мислиш, че баща ти и тъпите му мускулести приятели ще смогнат да изтребят стотици вампири, всичките им съюзници сред човеците, полицаите, а защо не и американския флот.

— Яж си проклетото чили! — сопна се Шейн.

— Не и без нещо за пиене. Знам ти чилито.

— Хубаво! Ще ви донеса кола. — Той затръшна вратата след себе си. — Заключете я!

Клеър заключи. Този път Шейн не се застоя в коридора. Тя чу тежките стъпки от ботушите му, докато слизаше по стълбите.

— Трябваше ли да го правиш? — попита Клеър. Облегна се на вратата и скръсти ръце.

— Какво точно съм направила?

— Той е объркан. Загуби Майкъл, баща му…

— Проми мозъка му, Клеър, кажи го. Дори по-лошо. Унищожи желанието му за борба. Със сигурност му изкара ума. — Ева припряно избърса лицето си. По него пак се стичаха сълзи, но те повече приличаха на водни капки, които излизат под налягане, а не на истински сълзи. — Баща му не беше такъв. Не беше точно добър, защото пиеше, но по-добър от сега. Много по-добър. След случката с Лиса просто превъртя. Не знаех за майката на Шейн. Мислех си, че просто… се е самоубила. Шейн никога не сподели.

Клеър не бе чула стъпките по стълбите, но чу и усети тихо почукване на вратата и потракване на дръжката. Тя отключи и отвори, като протегна ръце за колите, които очакваше Шейн да й подаде… но там стоеше ухилен, вмирисан мъж грамада. Плешивият. Който прободе Майкъл.

Клеър пусна вратата и тромаво отстъпи, като само след миг си помисли: Тъпо, много тъпо постъпи, трябваше да я затръшнеш… Но бе твърде късно, той вече бе в стаята и затваряше вратата след себе си.

И я заключи.

Ужасена, тя погледна към Ева. Ева се спусна, сграбчи Клеър, изтика я до другия край на леглото… и застана пред нея. Клеър отчаяно се огледа за нещо, което да й послужи като оръжие. Каквото и да е. Взе един череп, който изглеждаше тежък, но се оказа пластмасов, лек и напълно безполезен.

Ева измъкна изпод леглото си стик за хокей на трева.

— Да бъдем мили — каза мъжът. — Това стикче няма да ти свърши работа, а мен само ще ме ядоса. — Устните му се разтеглиха в усмивка и се показаха големи, квадратни пожълтели зъби. — Или пък ще ме възбуди.

На Клеър й прималя от страх. Това изобщо не приличаше на посещението на Шейн в стаята й предишната нощ. Това бе другата страна на мъжете, и макар да бе чувала — в детството си неизбежно чуваш ужасни неща, — в действителност не се бе сблъсквала с нея. С някои откачалки — да, но в този мъж имаше нещо ужасно. Нещо, което го караше да ги гледа като храна, която ще погълне всеки момент.

— Не ни докосвай! — каза Ева и повиши глас. — Шейн! Шейн, ела тук веднага!

В гласа й се усети страх, макар че умело се преструваше на смела. Ръцете й трепереха, докато стискаше стика за хокей.

Мъжът бавно заобиколи леглото, като се промъкваше дебнешком като котка. Поне метър и осемдесет висок и два пъти по-едър от Ева, а може би повече. По голите му ръце изпъкваха множество мускули. Сините му очи гледаха с пуст, безизразен и жаден поглед.

Клеър долови тропота от стъпки навън и после чу трясък, когато Шейн се блъсна в заключената врата. Той разтърси дръжката и заудря силно.

— Ева! Ева, отвори!

— Заета е! — изкрещя рокаджията и се засмя. — О, да, ще е много заета.

— Не! — изкрещя Шейн и вратата се разтресе от силата на ударите му. — Не ги закачай!

Ева избута Клеър назад чак до прозореца. После замахна към рокера, който просто се дръпна леко, избегна удара и продължи да се смее.

— Доведи баща си! — изкрещя тя на Шейн. — Накарай го да направи нещо!

— Няма да ви оставя!

— Действай, Шейн, веднага!

По коридора се чуха стъпки, Клеър преглътна и изведнъж се почувства още по-самотна и уязвима.

— Мислиш ли, че баща му ще дойде? — прошепна тя. Ева не отговори.

— Кълна се, че ако ни доближиш, ще…

— Какво? — Рокаджията се отдръпна встрани от стика, после го сграбчи, докато отстъпваше, и го изтръгна от ръцете на Ева. Хвърли го през рамо и стикът изтрополи на земята. — Това близо ли е? К’во ша напра’иш ма, кукло? Ша ревнеш ли?

Клеър закри очи, когато рокаджията протегна татуираната си ръка към Ева.

— Не — каза Ева задъхано. — Ще накарам гаджето си да те пребие!

Последва тъп удар от дърво върху плът и се чу вой. После друг удар, по-силен и тялото се срина с трясък на пода. Рокаджията бе повален. Клеър го гледаше втренчено и не вярваше на очите си, после вдигна поглед към човека, който стоеше там, стиснал стика с две ръце.

Майкъл Глас. Завърнал се отново от мъртвите, великолепен русокос ангел отмъстител, който дишаше тежко. Пламнал от гняв, с блестящи сини очи. Погледна двете момичета, за да се увери, че са добре, и опря острието на стика за хокей в гърлото на рокера. Рокерът помръдна очи в опит да ги отвори, но не успя. После изпадна в безсъзнание.

Ева прескочи тялото на рокера, спусна се към Майкъл и се притисна в него, сякаш се опитваше да се увери, че е цял-целеничък. Бе невредим и трепна от силата на сблъсъка, после я целуна по главата, като не сваляше поглед от проснатия в краката им безжизнен мъж.

— Ева — каза той, после я погледна и смекчи тона си. — Ева, скъпа, отвори вратата.

Тя кимна, отдръпна се и последва указанията. Майкъл й подаде стика, хвана рокера за раменете и го издърпа бързо в коридора. Отново затвори вратата, заключи я и каза:

— Така, ето какво се е случило. Ева, ти си го ударила със стика за хокей и…

Той не успя да довърши, защото Ева го сграбчи, притисна го до вратата и увисна на врата му. Пак плачеше, но тихичко. Клеър виждаше как се тресат раменете й. Майкъл въздъхна, прегърна я, сведе русата си глава и я опря върху черната й коса.

— Всичко е наред — промърмори той. — Добре си, Ева. Всички сме добре.

— Ти умря! — изхлипа тя, но гласът й се чу приглушено, понеже още бе заровила глава на гърдите му. — По дяволите, Майкъл, ти умря, видях как те убиват, и… те…

— Да, не бе никак приятно. — Нещо бързо и гневно проблесна в погледа на Майкъл, някакво отражение на ужаса, за който Клеър реши, че не иска да си спомня или да говори с тях. — Но аз не съм вампир и те не могат да ме убият като вампир. Не и докато къщата притежава душата ми. Могат да правят каквото си искат с тялото ми, но то просто… се оправя.

От мисълта за подобна възможност на Клеър й прилоша, сякаш стоеше на ръба на огромна и неочаквана пропаст. Втренчено се загледа в Майкъл и видя, че и той си мисли същите неща. Ако бащата на Шейн и веселата шайка разбойници разберат за това, те просто могат да решат да пробват. За забавление.

— Затова все едно не съм тук — каза Майкъл. — Вие няма да им кажете. Нито пък на Шейн.

— Да не казваме на Шейн? — Ева се отдръпна. — Защо да не му казваме?

— Аз наблюдавам — продължи той. — Слушам. Мога да правя тези неща, когато съм… знаете…

— Призрак? — добави Клеър.

— Точно така. Видях… — Майкъл не продължи, но Клеър знаеше какво щеше да каже.

— Видял си как бащата на Шейн го удря — рече тя. — Нали?

— Не искам да го карам да има тайни от баща си. Не и сега.

По стълбите се чуха препускащи стъпки, които се успокоиха, когато стигнаха коридора. Майкъл им подсказа да мълчат, като докосна с пръст устни и се освободи от отчаяната прегръдка на Ева. Той безмълвно притисна устни в нейните.

— Скрий се! — прошепна Клеър.

Той кимна и отвори гардероба, изуми се от безпорядъка, но успя да се напъха. Дано се е заровил в купища дрехи, надяваше се Клеър. В този гардероб затвориха Миранда, когато се опита да наръга Ева с нож преди къщата да се подпали. Наистина бе оставила голяма бъркотия след себе си. Ева щеше да побеснее.

При силния удар по вратата и двете момичета подскочиха. Ева бързо отключи и се дръпна, когато вратата се отвори със замах и Шейн влетя в стаята.

— Как…? — Дишаше тежко и държеше в ръцете си железен лост. Щеше да счупи ключалките, ако се наложеше, осъзна Клеър. Тя бавно пристъпи към него, като се опитваше да разбере какво чувства той. Шейн пусна лоста и я прегърна, като я повдигна от земята. Зарови лице във врата й, а от топлата учестена струя на дъха му кожата й потръпна от удоволствие.

— О, Боже, Клеър. Извинявай. Много съжалявам.

— Вината не е твоя — обади се Ева. Тя протегна ръката, с която държеше стика за хокей. — Виж! Ударих го! Ъ-ъ, два пъти.

— Браво! — Шейн целуна Клеър по бузата и я пусна отново да стъпи на пода, но продължаваше да я държи за ръце. Огледа я внимателно с блестящ поглед, въпреки синините и подутините около очите му. — Не ви нарани, нали? Никоя не пострада?

— Аз го ударих! — повтори бодро Ева и отново размаха стика да потвърди думите си. — Така че, не, не ни нарани. Ние го наранихме. Сами го направихме. Без всякаква помощ. А къде е баща ти? Той много бавно се притичва на помощ.

Шейн затвори вратата и пак я заключи, когато рокерът в коридора изстена и се претърколи на една страна. Не отговори, а това само по себе си бе отговор. Бащата на Шейн се нуждаеше повече от рокерите си, а не от Клеър или Ева. Без тях можеше. Дори по-лошо, двете вероятно се бяха превърнали в награда.

— Не можем да останем тук — каза Ева. — Не сме в безопасност. Знаете го.

Шейн кимна, но изглеждаше мрачен.

— Не мога да дойда с вас.

— Можеш, разбира се. Шейн…

— Той ми е баща, Ева. Само него имам.

Ева изсумтя.

— Е, аз бих се отказала от това, което имаш.

— Разбира се, ти си избягала от семейството си…

— Ей!

— Не ти е пукало какво ще им се случи.

— На тях не им пукаше какво ще се случи с мен! — Ева почти изкрещя. Изведнъж стикът в ръцете й сякаш доби друго предназначение. — Не намесвай семейството ми, Шейн, и представа си нямаш как стоят нещата. Никаква представа.

— Познавам брат ти — отвърна рязко Шейн.

И двамата млъкнаха. Тишината бе изпълнена с напрежение. Клеър се прокашля.

— Брат?

— Остави, Клеър — каза Ева. Тя звучеше твърде спокойно, което не й бе присъщо. — Не ти трябва да задълбаваш в темата.

— Всеки дом в Морганвил има тайна — каза Шейн. — Но твоите тайни са доста скандални, Ева. Затова не ме съди.

— Ето какво ще ти кажа. Защо не се разкараш от стаята ми, тъпанар такъв!

Шейн си взе железния лост, отвори вратата и излезе. Наведе се, хвана рокера и го изправи на крака, после го затътри към стълбите. Рокерът тръгна, като стенеше и се полюшваше.

Клеър надзърна през пролуката на вратата, увери се, че са заминали, после кимна на Ева, която хвърли стика и отвори вратата на гардероба.

— По дяволите — въздъхна тя. — Надявам се да няма нищо скъсано. Не се намират лесно дрехи в тоя град. Майкъл?

Клеър погледна през рамо. Купчина черно-червени мрежести неща се размърда и се появи руса глава. Той седна, като се освобождаваше от готическите дрехи, и безмълвно повдигна черни дантелени гащички. Прашки.

— Хей! — Ева изпищя и ги грабна от ръката му. — Лични вещи.

Майкъл просто се усмихна. За човек, когото са наръгали с кол, насекли и погребали преди по-малко от двадесет и четири часа, той изглеждаше забележително спокоен.

— Дори няма да те питам с какво си ги носила — каза той. — По-забавно е да си го представя.

Ева изсумтя и му подаде ръка да се изправи.

— Шейн заведе новия ни приятел долу. А сега какво ще правим? Не можем просто да се изпарим.

— Не и в мрежести дрешки — съгласи се той със сериозно изражение. — Преоблечи се. Колкото по-малко привличаш вниманието на тези мъже, толкова по-добре.

Ева грабна чифт дънки от дъното на гардероба и някаква тениска, която сигурно е била подарък — светлосиня, с блестяща дъга на гърдите. Въобще не беше в неин стил. Тя се втренчи в Майкъл и тропна с крак.

— Какво? — попита той.

— Възпитаните мъже не гледат. Поне така съм чувала.

Той извърна лице. Ева съблече тънката дантелена блузка и червената камизолка и свали шотландската поличка на червено-черни карета. Мрежестата дреха се оказа жартиери — убийствено секси.

— Млък! — предупреди тя Клеър и ги смъкна. Не сваляше поглед от Майкъл. Страните й пламтяха.

Ева се облече за тридесет секунди, после грабна разхвърляните дрехи, колана за жартиери и самите жартиери и ги напъха в гардероба, след което каза:

— Добре, вече можеш да гледаш.

Майкъл се обърна, облегнат на стената, със скръстени ръце. Леко се усмихваше с полузатворени очи.

— Какво? — попита Ева, все още изчервена. — Не изглеждам ли достатъчно тъпо?

— Изглеждаш чудесно — каза той, отиде до нея и леко я целуна по устните. — Иди си измий лицето.

Ева отиде в банята и затвори вратата. Клеър каза:

— Ти имаш някакъв план, нали? Защото ние нямаме. Е, Шейн смята, че трябва да оставим баща му да довърши, каквото е намислил, и да бягаме, но Ева не мисли, че идеята е добра…

— Това е самоубийство — категорично заяви Майкъл. — Бащата на Шейн е идиот и заради него ще убият Шейн. И вас също.

— Но ти имаш план.

— Да — каза Майкъл. — Имам.

Когато Ева се върна от банята, Майкъл отново им даде знак да мълчат като сложи пръст на устните си, отключи вратата и ги преведе през коридора. Протегна ръка зад рамката на картината, натисна тайното копче, ламперията със скърцане се отвори и се показа една от тайните стаи. Клеър си спомни, че бе стаята на Амели. Любимата стая на вампирката, може би, защото нямаше прозорци и единственият изход се отваряше със скрит бутон. Колко ли странно е да живееш в къща, построена и притежавана от вампир?

— Влизайте — прошепна Майкъл. — Ева, мобилният ти?

Тя потупа джобовете си, вдигна пръст и хукна към стаята си. Върна се с телефон в ръка. Майкъл ги поведе нагоре по тесните стълби и вратата се затвори след тях. От вътрешната страна нямаше дръжка.

Стаята си бе същата, каквато Клеър я бе видяла последния път — изискано викторианско великолепие и малко прашна. В тази стая, както и в останалата част на къщата, се усещаше някакво присъствие, нещо, което не се вижда. Призраци, помисли си тя. Изглежда обаче, Майкъл бе единственият призрак, а той си бе напълно нормален.

Но пък къщата в известен смисъл бе жива и това поддържаше жив и Майкъл. Следователно май не бе толкова нормална.

— Телефона — каза Майкъл и протегна ръка, докато сядаше на дивана. Ева му го подаде намръщена.

— На кого възнамеряваш да се обадиш? — попита тя. — На ловците на духове ли? Нямаме голям избор…

Майкъл й се ухили, натисна три бутона и активира разговора. Почти незабавно му отговориха.

— Ало, 911 ли е? Обажда се Майкъл Глас от ул. „Лот“ 716. В дома ми са влезли нарушители. Не, не ги познавам, но са поне трима.

Ева зяпна от почуда, Клеър също примигна изненадана. Да се обадиш в полицията, изглеждаше толкова… естествено. Но и толкова нередно.

— Може би трябва да кажете на полицаите, че тази къща и обитателите й са под защитата на Основателя — каза той. — Предполагам, могат да го проверят.

Усмихна се и след миг затвори, после върна телефона на Ева със самодоволен вид.

— А Шейн? — попита Клеър. — Какво ще стане с Шейн?

Самоувереността на Майкъл се изпари.

— Шейн сам си решава — каза Майкъл. — Той би искал да се погрижа първо за вас двете. И единственият начин, по който мога да го направя сега, е да изхвърля тези мъже от къщата си. Не мога да ви закрилям денонощно, през деня сте уязвими. А няма да се нося наоколо и да гледам, докато… — Той не довърши, но Клеър, а и Ева, разбраха накъде бие. И двете кимнаха. — Щом ги изгоним от къщата, ще пазя да не се върнат, освен ако Шейн не ги пусне. Или пък някоя от вас, макар да не вярвам, че ще се случи.

Пак поклатиха глави, но този път по-енергично. Майкъл целуна Ева по челото с много любов и разроши косата на Клеър.

— Това е единственият изход — каза той. — Поне ще ги стресне.

— Съжалявам — едва доловимо рече Ева. — Не мислех… Толкова съм свикнала да смятам полицаите за врагове, а и те се опитаха да ни убият. Нали?

— Нещата се променят. Трябва да се приспособяваме.

Майкъл бе цар на тия работи, помисли си Клеър.

От сериозен музикант, твърдо решен да се прочуе, се бе превърнал в затворен в къща призрак през деня и принуден да наема съквартиранти, за да си плаща сметките. И сега се опитваше да им спаси живота, а сам не можеше да избяга.

Майкъл бе толкова… отговорен. Клеър дори не можеше да си представи как ставаш такъв. Съзряване, предположи тя, но на нея това й се стори като път в мъгла. И представа си нямаше как се стига до там. Но пък, помисли си тя, всъщност никой не знае, човек просто го постига някак.

Зачакаха.

След около пет минути в далечината се чу вой на сирени, много слабо, защото стените бяха с изключително добра шумоизолация. Това означаваше, че сирените са наблизо. Може би са вече пред къщата. Клеър стана, натисна бутона, скрит в лъвската глава на страничната облегалка на дивана, и когато тайната врата се отвори, сирените веднага се чуха по-силно. Тя бързо слезе по стълбите и надникна в коридора. Там нямаше никой, но от долния етаж се чуха гневни крясъци, после една врата се отвори с трясък. Чу се и рев на мотори, и свистене на гуми.

— Отиват си — извика тя към горния етаж, хукна по коридора, после задъхана по стълбите надолу, да открие Шейн.

Шейн бе притиснат до стената, а баща му го държеше за гърлото. Навън полицейските сирени изведнъж спряха.

— Предател! — изкрещя бащата на Шейн. В ръката си държеше нож. — Ти си предател. За мен си мъртъв.

Клеър рязко спря, събра смелост да проговори и каза:

— Господине, по-добре се махайте оттук, ако не искате да си поговорите с вампирите.

Бащата на Шейн се извърна към нея, лицето му бе изкривено от гняв.

— Ах, ти, малка кучко — каза той. — Настрои сина ми срещу мен.

— Не! — Шейн сграбчи ръката на баща си, като се опитваше да го накара да пусне ножа. — Недей…

Клеър отстъпи. За секунда никой не помръдна, после бащата на Шейн го пусна и хукна към вратата на кухнята. Шейн се свлече на колене, като едва си поемаше въздух, а Клеър стигна до него тъкмо когато предната врата се отвори с трясък. Ключалката бе разбита и полицаите нахлуха.

— О, Боже! — прошепна Шейн. — Ама че гадост Тъкмо бяхме оправили вратата.

Клеър се притисна до него ужасена, а полицаите се втурнаха в къщата.