Танцът на мъртвите момичета

11

Ева се преоблече в дрехи, които Клеър наричаше „готически камуфлаж“ — черен панталон, черна копринена риза с бродирани червени черепи по яката и черна жилетка с много джобове, в които да слага разни неща. Като колове и кръстове, както се оказа.

— За всеки случай — обясни Ева, когато улови погледа на Клеър. — Какво?

— Нищо — въздъхна тя. — Само не ги използвай срещу Майкъл.

Поразена, Ева спря за секунда, после кимна. Тя все още свикваше с мисълта за Майкъл. Е, и Клеър се чувстваше по същия начин. Все очакваше да чуе китарата му от долния етаж, а и се чудеше кое време е. Още не се бе съмнало и след като провери в интернет, откри, че имат още час и половина, но ако Майкъл не се върне скоро…

Входната врата се отвори и затвори. С широко отворени очи Ева грабна един кол от джоба си, а Клеър й направи знак с ръка да остане на място, после внимателно се промъкна до ъгъла.

Едва не се сблъска с Майкъл, който сега се движеше много по-тихо от обичайното. И той като нея изглеждаше изненадан. Зад него вървеше Сам, но от Амели нямаше и следа.

— Добре ли си? — попита тя. Майкъл кимна. Изглеждаше по-добре по някакъв странен начин. Спокоен.

— Няма да…? — С ръка изимитира зъби, забити във врата й. Той се усмихна.

— Няма начин, хлапе. — Леко разроши косата й. — Нали се уговорихме за вечеря в чест на Шейн.

— Уговорка? — Ева прозвуча напрегнато, излизайки от стаята си, и Клеър не я винеше. Досега за тях уговорките не бяха особено успешни.

— Ако върнем Моника жива и здрава, освобождават Шейн. Семейство Морел имат голямо влияние в този град, дори сред вампирите. — Към които вече се числеше и Майкъл, но с което изглежда още не бе свикнал. — Оливър е склонен на размяна. Може би не точно склонен… убедиха го.

— Шейн за Моника? Чудно! — Ева осъзна, че държи кол в ръката си, изчерви се и го прибра. Сам и Майкъл не се притесниха. — Ъ-ъ, съжалявам. Нищо лично… Значи ние и вие двамата срещу целия свят, така ли?

— Не — каза Сам и погледна Майкъл. — Трима сте. Аз не мога да дойда с вас.

— Какво? Но ти…

— Съжалявам. — Думите на Сам прозвучаха искрено и сериозно. — Нареждане на Амели. Вампирите остават неутрални, Майкъл прави изключение заради уговорката си с Амели. Не мога да ви помогна.

— Но…

— Не мога — отговори той твърдо и въздъхна. — Ще получите помощ от хората, само това мога да ви кажа. Успех! — Той тръгна към вратата, после се обърна. — Благодаря ви, Клеър, Ева.

— За какво?

Сам грейна в усмивка, която заприлича на усмивката на Майкъл.

— Вие ме заведохте при Амели и тя разговаря с мен. Това е много важно.

Клеър бе сигурна, че става дума за дълга история, изпълнена с болка и копнеж, и всичко това, забеляза тя, бе изписано на лицето му. Амели? Той обичаше Амели? Беше все едно да обичаш Мона Лиза — картината, а не жената. Бяха ли останали у Амели достатъчно чувства, за да изпитва нещо към Сам?

Може би някога е имала такива. Леле!

Сам кимна на Майкъл като на равен, излезе и затвори вратата след себе си.

— Хей — каза Ева. — Той имаше ли покана да влезе в къщата?

— Не му е нужна — отговори Майкъл. — Къщата се промени, щом аз се промених. Сега на хората им трябва покана. С изключение на вас, тъй като живеете тук.

— Но това е глупаво.

— Такава е защитата — каза Майкъл. — Знаете как действа.

Клеър не знаеше, но бе очарована. Сега обаче не бе моментът.

— Хм, той каза, че от града ще изпратят помощ.

— Ричард Морел, братът на Моника, който е полицай — обясни Майкъл. — Придружават го Хес и Лоу.

— Това ли са всички? — изписка Клеър.

Защото рокерите бяха много. Ама много Без да споменаваме бащата на Шейн, който откровено я плашеше повече и от вампирите, защото за него не важаха никакви правила.

Странно, но вампирите много държат на правилата. Кой знае?

— Искам вие двете да останете тук — заяви Майкъл.

— Не — решително отказа Ева. Клеър направи същото.

— Сериозно, трябва да останете. Ще стане опасно.

— Опасно? Пич, те убиха студенти. В Студентския град! — отвърна рязко Ева. — Ние бяхме там Не схващаш ли? Тук не сме в безопасност, а може би ще успеем да помогнем. Поне можем да хванем Моника и да затътрим кльощавия й задник при баща й, докато вие, смели и силни мъже, отблъснете лошите. Става ли?

— Тогава без Клеър.

— Клеър решава за себе си — каза Клеър. — В случай че си забравил.

— Клеър не решава за такива неща, защото Клеър е на шестнадесет и Майкъл не иска да обяснява за трагичната й смърт на родителите й. Така че, не.

— Какво ще направиш? — попита Ева и наклони глава. — Ще я заключиш в стаята й ли?

Той погледна едната, после другата и се намръщи.

— О, по дяволите! Това женска солидарност ли е?

— Можеш да се обзаложиш, че е това — каза Ева. — Някой трябва да наблюдава и теб. — Усмивката й изчезна, защото това бе истина, а не просто забавна идея. Майкъл се прокашля.

— Чухте ли?

— Какво?

— Спирачки на кола. Отвън.

— Страхотно — каза Ева. — Имаш и слух на вампир. Вече няма да имам тайни тук. Достатъчно лошо беше, докато беше призрак… — Много сполучливо се преструваше на спокойна, но Клеър знаеше, че не е така. Очевидно и Майкъл знаеше, защото протегна ръка и докосна бузата й — малък жест, но казваше много.

— Останете тук — нареди той.

Трябваше да се досети, че няма да останат, поне не там, където бяха. Клеър и Ева го последваха по коридора, като го гледаха как отключва предната врата и я отваря.

На прага стоеше Ричард Морел в полицейска униформа. До него бяха инспекторите Хес и Лоу, с много изтощен вид.

— Майкъл — каза Ричард и му кимна.

Той се опита да прекрачи прага, но изведнъж спря. Хес и Лоу размениха заинтригувани погледи и също опитаха да влязат. Не стана.

— Заповядайте — каза Майкъл и отстъпи. Сега вече и тримата успяха да влязат.

Ричард внимателно оглеждаше Майкъл.

— Шегуваш се — каза той. — Сигурно се шегуваш. След цялото това време тя избра теб?

Хес и Лоу се спогледаха, и двамата изглеждаха стреснати.

— Да — каза Майкъл. — И какво от това?

Ричард широко се усмихна.

— Нищо, човече. Поздравления. Целият град ще говори за теб. Свиквай с това.

Майкъл затвори вратата след тях.

— Все едно. Колко време имаме да стигнем до Шейн?

— Не много — обади се Хес. — И не знаем откъде да започнем. Нямаме следи.

— Е, имаме една. Знаем, че микробусът е минал през подземния тунел — каза Ричард. — Имаме свидетел, нали? — Той погледна Клеър и тя кимна. — Взехме всички записи от камерите и проследихме микробуса, който няколко пъти е влизал и излизал от подземния тунел и накрая е изчезнал. Проблемът ни е, че този бял микробус много си прилича с всички останали бели микробуси, особено в нощните записи на охранителните камери.

— Знаем, че бащата на Шейн има карти на Морганвил. Шейн му ги е осигурил. Сигурни ли сте, че не е споменал къде ще бъде базата за действия на баща му? — попита Хес. — Питам всички ви.

— Нищо не е казвал — отвърна Клеър. — Не и на мен. Майкъл? — Майкъл поклати глава. — Боже, не мога да повярвам, че никой не знае къде са тия мъжаги! Все трябва да са някъде!

— Всъщност двама души вероятно знаят къде са — каза Ричард. — Шейн и рокерът Дес. Един от двамата, а може би и двамата знаят кои места използва Франк.

— И никой не ги е питал? — зададе въпроса Ева и после по лицето й се изписа ужас. — О, Боже. Някой ги е питал.

— Не е толкова зле — подхвърли Лоу. — Наблюдавах ги. Добре са.

— Това не означава, че ще продължат да са добре — каза Майкъл. — Особено сега. Или такъв беше планът, Ричард? Довеждаш двамата неутрални полицаи с теб, така че твоите хора насила да изтръгнат информацията от Шейн?

Ричард бавно се усмихна.

— Знаеш ли, идеята не е лоша, но не си прав. Честно казано, си мислех, че вие знаете къде да търсим. Ако нямате предложения, можем да продължим с план Б. Никога не съм харесвал това момче.

Майкъл присви очи и Клеър почувства, че този доста неприемлив съюз се разпада.

— Чакайте — каза тя. — Мисля, че имам идея. Може би.

— Може би? — Ричард се обърна към нея. — Дано идеята е добра. Животът на приятеля ти зависи от това, а ако нещо се случи със сестра ми, кълна се, ще го подпаля.

Клеър погледна Майкъл, после Ева.

— Видях го — каза тя. — Бащата на Шейн. Беше в кафене „Комън Граундс“.

— Къде беше?

— В „Комън Граундс“. Видях го в деня, когато за пръв път срещнах Сам. Зачудих се какво прави там, но…

Ричард я прекъсна, сграбчи я за тениската и я придърпа напред.

— С кого разговаряше? С кого? — Той я разтърси.

— Хей! — Тя го плесна по ръката и се изненада, че я пусна. — Разговаряше с Оливър.

Последва тишина. Всички я гледаха втренчено, после Хес сложи ръка на челото си. Лоу каза:

— Я чакайте малко. Защо безстрашният убиец на вампири ще разговаря с Оливър? Та той знае ли кой е Оливър? Знае ли какъв е Оливър?

Клеър кимна.

— Шейн сигурно му е казал. Знае.

— А Оливър знае кой е Франк Колинс — обади се Хес. — Би го познал, като го види. Така че имаме двама смъртни врагове, които се срещат, а ние не знаем защо. Кога беше това, Клеър?

— Малко преди да убият Брандън.

Този път последва още по-дълбока тишина. Лоу и Хес се гледаха изумени, Ричард се мръщеше. След малко Лоу каза бавно:

— Някой иска ли да се обзаложи?

— Казвай, инспекторе — каза Ричард. — Ако знаеш нещо, казвай.

— Не казвам, че знам. Казвам, че мога да се обзаложа на сто долара, че Оливър е знаел за пристигането на Франк Колинс в града и е използвал Франк, за да се отърве от оня негодник, който тормози децата и създава неприятности и от когото вече няма полза.

Клеър попита:

— Защо просто не го е убил, ако е искал да умре?

— Вампирите не се избиват един друг. Не става така. А по този начин и той, и Франк са получили каквото искат. Оливър създава хаос в Морганвил, Амели губи контрол… а чух и за нападението над нея в центъра на града. Може би Оливър се е надявал да я унищожи и той да получи властта. Брандън е бил просто незначителна жертва. — Той спря и се замисли. — Тук просто правя догадки, но се обзалагам, че Оливър е дал на Франк много обещания, които не възнамерява да спази. Брандън е израз на добра воля, за да принуди Франк да се намеси. Да държи Шейн, е застраховка. Оливър в никакъв случай няма да остави Франк да продължи да убива. Хаос е едно, кървава баня е съвсем друго.

— Как ни помага това? — попита Майкъл. — Все още не знаем къде са.

Хес бръкна в джоба си и извади сгъната карта на Морганвил. Бе разделена на райони по цветове: жълто за университета, бледочервено за човешкия квартал, синьо за вампирския. Центърът на града и Площадът на Основателя бяха в черно.

— Ето — каза той и отиде до масата. Майкъл премести калъфа на китарата да не пречи и Хес разстла картата. — Травис, ти знаеш кой какво притежава около площада, нали?

— Да. — Лоу се наведе, извади очила от джоба на сакото си и погледна по-внимателно. — Така, това са складове. Валери Косомов притежава някои от тях, повечето от тези са собственост на Джозефина Лоуъл.

— Оливър притежава ли нещо тук?

— Защо точно тук? — попита Лоу.

— Искаш ли ти да отговориш, полицай Морел? — каза Хес. Ричард се доближи да разгледа картата и отбеляза нещо с пръст.

— Тунелът минава точно тук — каза той. — Това е единственото място от тунелите, където не видяхме микробусът да влиза и излиза.

— Което какво точно означава? — попита Хес.

— По дяволите! Фалшифицирали са записите. Показват се там, където не са, и ни разиграват из целия град. А се крият там, където са. — Ричард погледна към Хес, после към Лоу. — Складовете на Оливър са встрани от улица „Бонд“. Там са основно складове.

— Господа, имаме точно… — Хес погледна часовника си. — Петдесет и две минути. Да тръгваме.

Те се отправиха към вратата и всичко вървеше добре, когато Ричард Морел погледна Клеър и Ева и вдигна ръка да ги спре, като каза:

— О, няма да стане така, деца.

— Имаме право…

— Да, но ми писна от твоите права, Ева. Стойте тук.

— Но Майкъл отива! — каза Клеър и трепна, защото прозвуча като разглезено дете, а не като отговорен надежден възрастен, за какъвто искаше да мине.

Ричард направи една от гримасите на Ева.

— Звучиш като сестра ми — каза той. — Номерът няма да мине. Майкъл може да се грижи за себе си по много начини, които вие не владеете, така че оставате тук.

И Хес, и Лоу го подкрепиха.

Майкъл донякъде съжаляваше, че е обект на този спор, но изпита облекчение, че те няма да идват. Той взе ключовете от колата на Ева от подноса на масата в коридора, където Ева ги държеше.

— За всеки случай — обясни и ги пусна в джоба си. — Не че ви нямам доверие или нещо такова, а просто знам, че не ме слушате.

Затръшна вратата след разочарования протест на Ева.

Е, това беше, помисли си Клеър, а на глас каза:

— Не мога да повярвам, че ни оставиха. — И се загледа във вратата.

Ева така силно ритна вратата, че остави черна следа върху дървото и се върна в дневната. Стоя на прозореца, докато полицейската кола се отдалечи от бордюра и изчезна в нощта, после се обърна и погледна Клеър. Усмихваше се.

— Какво? — попита объркана Клеър, а Ева се ухили още повече. — Нима сме доволни, че ни оставиха?

— Да, доволни сме. Защото сега знам къде отиват — каза Ева и бръкна в джоба си. Извади друг комплект ключове и весело ги разклати. — Имам и резервни ключове. Да вървим да им спасим задниците.

Добре стана, че полицията на Морганвил бе заета с други неща, защото, според Клеър, Ева наруши всяко писано правило от закона за движението по пътищата. И то по няколко пъти. Клеър почти не си отваряше очите, само от време на време надничаше, но й се стори, че се движат много, много бързо и вземат завоите със скорост, от която инструктор по кормуване би получил удар. Добре поне, че нямаше много движение в този ранен час преди зазоряване. И това е нещо, помисли си Клеър. Тя се хвана за твърдата дръжка, когато колелата на черния кадилак изсвириха на един остър десен завой, после на още един, след което влязоха в тунелите.

— О, Боже! — прошепна Клеър.

Ако преди имаше опасност да й прилошее от пътуването, в тунела бе десет пъти по-лошо. Тя затвори очи, стисна ги здраво и се опита да диша. Това не бе най-добрият й опит да спаси някого, като се вземат предвид мракът, паниката и затворените пространства.

— Почти стигнахме — обяви Ева, а Клеър реши, че тя го каза по-скоро на себе си. И Ева не бе спокойна. А това вече бе… тревожно. — Ляв завой пред нас…

— Това не е завой! — извика Клеър и се хвана за таблото, когато Ева наби спирачки. Голямата кола поднесе и спря, като разплиска вода. — Няма изход!

— Не, това е завой — задъхано каза Ева, завъртя волана и Клеър не разбра как накара колата да вземе този невъзможен завой, като само леко я чукна и одраска в циментовата стена. — Ау! Ще остане драскотина! — И тя се засмя високо и невъздържано и пак натисна газта. — Дръж се, Клеър! Следваща спирка „Градът на лудите“!

Клеър си помисли, че почти са пристигнали.

След всичките тези гадни завои бе загубила представа колко път са изминали. Всъщност бе започнала да мисли, че Ева не знае къде отива и просто взема завои на посоки, като се надява да открие изход, когато внезапно тунелът свърши и колата тръгна по наклон, после отново излезе на открито.

— Улица „Бонд“ — каза Ева. — Шикозен търговски квартал за вампири, хубави ресторанти и… О, по дяволите!

Тя така внезапно удари спирачките и спря толкова рязко, че предпазният колан болезнено притисна Клеър. Не че Клеър забеляза кой знае колко от всичко това, защото и тя, като Ева, бе ужасена от гледката, разкрила се пред очите им.

— Кажи ми, че това не е мястото — каза тя.

Защото на мястото бушуваше пожар.

Полицейската кола на Ричард Морел бе паркирана до портата от ковано желязо и вратите й бяха отворени. Явно момчетата са бързали да излязат. Ева придвижи кадилака по-близо, после изключи двигателя и двете момичета с ужас наблюдаваха как пламъците излизат от прозорците и от покрива на голямата каменна сграда.

— Къде е пожарната? — попита Клеър. — Къде са полицаите?

— Не знам, но не можем да разчитаме на помощ. Не и тази вечер. — Ева отвори вратата от своята страна и излезе. — Виждаш ли ги някъде?

— Не! — Клеър трепна, когато на горните етажи избухна прозорец. — А ти?

— Трябва да влезем!

— Да влезем? — Клеър щеше да изтъкне колко неразумно е това, но тогава видя, че някой лежи неподвижно отвъд портата. — Ева! — Тя изтича до портата и я разтърси, но се оказа заключена.

— Качвай се! — извика Ева и се покатери по желязната порта. Клеър я последва. Желязото бе хлъзгаво и грапаво, поряза се, но успя да стигне догоре, после се прехвърли от другата страна и скочи. Удари се силно и тромаво успя да се изправи на крака. Ева бе успяла да се приземи доста по-сполучливо и вече се придвижваше към мъжа, който лежеше на земята.

Той се оказа един от бандата на Франк. Мъртъв. Ева безмълвно вдигна поглед към Клеър и й показа кръвта по ръката си, като поклати глава.

— Застрелян е — каза тя. — О, Боже! Те са вътре, Клеър. Майкъл е вътре!

Но не беше, защото само след миг, когато Ева се опитваше да се спусне към изпълнената с дим отворена врата, Майкъл излезе оттам, грабна я и я върна.

— Не! — извика той. — Какво, по дяволите, правите тук?

— Майкъл! — Ева се обърна и се хвърли в прегръдките му. — Къде е Моника?

— Вътре. — Майкъл изглеждаше ужасно, опушен и със зачервени очи, тук-там ризата му бе обгоряла. — Другите влязоха да я извадят. Аз… наложи се да изляза.

Огънят убива вампирите. Клеър си го спомни от списъка, който бе направила малко след като се засели в Морганвил. Тя не можеше да повярва, че бе рискувал новия си живот на вампир.

— По дяволите! — извика Ева. — Ако влезеш и загинеш заради Моника Морел, няма да ти простя!

— Няма да е заради Моника — каза той. — Знаеш го.

Те се загледаха в пламъците и зачакаха. Изминаха секунди, а никой не се показваше — нито Моника, нито полицаите. На изток хоризонтът просветляваше, Клеър осъзна, че се зазорява.

Настъпваше утро и нямаха достатъчно време да заведат Моника до Площада на Основателя, ако въобще можеха да я спасят.

Ако все още бе жива.

— Слънцето изгрява! — извика Майкъл, а пожарът ревеше.

Клеър не го попита как е разбрал. Когато бе призрак познаваше, че съмва и тя предположи, че вампирите имат същото усещане за време като призраците. Да, това обяснява нещата. Ако знаеш кога да се покриеш, помага да оцелееш.

— Трябва да се махнеш оттук! — извика тя. Черен облак гъст дим излезе от вратата и тя се сви на две и се закашля. Всички се дръпнаха. — Майкъл, трябва да се махнеш! Веднага!

— Не!

— Поне влез в полицейската кола! — Ева посочи към колата от другата страна на оградата. — Има тъмни прозорци! Ние ще чакаме тук, кълна се!

— Няма да ви оставя!

Слънцето се появи на далечния хоризонт в златисти отблясъци и където докоснеше бледата кожа на Майкъл, тя започваше да цвърчи и пуши. Той изсъска от болка и удари мястото с ръка. От ръката му лумна пламък.

Двете момичета изпищяха и Ева го заведе на сянка. Това помогна, но не много. Майкъл все още гореше, но по-бавно, стенеше и очевидно се опитваше да не крещи.

— Клеър! — Ева й хвърли ключовете от колата. — Блъсни портата! Отвори я! Бързо!

— Но колата ти…

— Шибана кола Хайде, действай! Не можем да го прехвърлим през оградата!

Клеър се покатери и отново се прехвърли през лъскавото горещо желязо на оградата, като се поряза на още две-три места и почти не почувства болка, когато този път падна на земята. Изправи се и хукна към кадилака…

… Но изведнъж промени посоката, влезе на мястото на шофьора в полицейската кола и запали двигателя с ключовете, които висяха на таблото.

Това сигурно е престъпление, нали? Но при спешни случаи…

Даде на заден до края на улицата, превключи на предна скорост и натисна докрай педала на газта.

Когато приближи портата, Клеър изпищя, но успя да удържи волана, чу се трясък и тя скочи на спирачките. Портата се отвори, изкривена и потрошена. Двигателят на полицейската кола изхъхри и угасна. Клеър излезе и отвори задната врата, докато Ева подкрепяше Майкъл към колата. Той влезе и Клеър затвори вратата зад него. Ева бе права, прозорците бяха с тъмни стъкла, вероятно да предпазват полицаите вампири от слънцето. Вътре щеше да е в безопасност, надяваше се Клеър.

— Ами другите? — извика тя на Ева, която поклати глава. Двете се обърнаха да погледнат към склада, който сега бе пламнал целият, а пламъците се извисяваха на няколко метра в утринното небе. — О, Боже! О, Боже! Трябва да направим нещо!

Точно тогава две фигури, обвити в черен дим, се измъкнаха от страничната врата и се строполиха на тротоара. Ева и Клеър се спуснаха към тях. Бяха толкова черни от дима, че за миг Клеър не можа да ги познае, но после под саждите разпозна Джоу Хес. Другият беше Травис Лоу. И двамата кашляха и плюеха някаква чернилка.

— Ставай! — заповяда Ева, грабна Хес за ръката и го повлече встрани от сградата. — Хайде, стани!

Той се изправи, силно залитайки, а Клеър успя да накара Лоу да направи същото. Изминаха половината път до полицейската кола, когато Лоу седна на паркинга; кашляше силно и едва си поемаше дъх. Клеър клекна до него, искаше й се да му помогне, искаше й се проклетата пожарна да дойде…

— Закъсняхме — каза Ева, гледайки как слънцето се надига над хоризонта. — Съмна се. Закъсняхме.

Хес каза задъхано:

— Не. Не още. Ричард… взе Моника…

— Какво? Къде? — Клеър се обърна и го погледна. И Хес бе толкова зле като партньора си, но поне можеше да каже няколко думи. — Живи ли са?

— Бяха зад нас — хрипливо рече Лоу.

Клеър не се замисли. Ако се бе замислила, щеше да се откаже, но умът й не работеше, само инстинктите. Не бе само заради надеждата да спасят Шейн, а защото не можеше да остави някой да умре по този начин. Просто не можеше.

Тя чу Ева да я вика, но не спря, не можеше да спре, продължи да бяга, докато влезе в пушека, после падна на колене и запълзя в горещия задушлив мрак. Ожули си ръцете, като се опитваше да открие нещо със затворени очи. Едва дишаше, макар и приведена съвсем до земята, и всеки дъх, който успяваше да поеме, бе толкова отровен, че й носеше повече вреда, отколкото полза.

Добре, идеята бе много лоша.

Не се осмеляваше да пълзи по-навътре, в този хаос и мрак нямаше да успее да открие пътя за връщане. Нещо тежко с трясък падна до нея и огънят се разбушува над главата й. Клеър легна на пода и се сви на топка, и после, въпреки пламъците и препятствията, с мъка продължи напред. Само минутка. Още минутка и се връщам.

Не бе сигурна, че ще оцелее вътре и минутка.

Изведнъж пръстите й напипаха дреха. Клеър отвори очи и веднага съжали, защото от пушека й залютя и повече нищо не виждаше. Но вече бе хванала дрехата и — да, това бе крачол, крачол на панталон…

Една ръка се надигна и сграбчи нейната. Глас, който не разпозна, прошепна:

— Измъкни Моника.

Избухнаха нови пламъци и осветиха мрака. Тя видя, че там лежи Ричард Морел, свит до сестра си. Закриляше я. Моника погледна, по лицето й бе изписан огромен ужас. Тя протегна ръка. Клеър я пое и я издърпа обратно по пътя, по който бе дошла. Тя усети течението от въздуха, идващ през вратата, и това й помогна да се ориентира.

— Хвани брат си! — извика тя. Моника хвана Ричард за ръката, а Клеър задърпа с всичка сила, като влачеше и двамата.

Не успя.

Не бе сигурна как точно се случи… в един момент дърпаше, в следващия бе вече повалена, не можеше да диша, не можеше да спре да кашля. О, не. Не, не, не. Но не можеше и да се изправи, не можеше да се насили да помръдне.

Шейн…

Някой я сграбчи за глезените и силно я дръпна. Клеър запази достатъчно самообладание, за да не изпусне китката на Моника.

— По дяволите! — пъшкаше и кашляше Ева и изведнъж Клеър се намери на открито, на слънце, като гледаше черния пушек, който се виеше в небето. — Клеър! Дишай, по дяволите!

Не бе дишане, по-скоро дробовете й се късаха, но поне в тях влизаше и излизаше въздух. Тя чу, че до нея кашля някой, вдигна глава и видя Моника, застанала на ръце и крака, как плюе черна течност.

А Ева извличаше Ричард Морел за краката.

Ева се строполи до тях, и тя кашляше, а някъде далече, сред пукота на пламъците, Клеър чу сирени. А, сега идват. Чудесно. Парите на данъкоплатците в действие, макар че тя не бе данъкоплатец…

Клеър с болка се изправи на крака. Дрехите й бяха обгорени, усещаше миризмата на изгоряла коса. Щеше да се остави на болката по-късно, но сега просто се радваше, че е жива.

— Вземи Моника — хрипливо каза тя на Ева и хвана Моника за едната ръка. Ева я грабна за другата и я повлякоха през паркинга до разбитата порта. Хес и Лоу се бяха облегнали на полицейската кола. Невероятно, но Лоу пушеше цигара. Той я хвърли, успя да се задържи на крака, да се добере до Ричард и да му помогне да се изправи.

— Майкъл! — Ева почука на прозореца на полицейската кола. Клеър примигна с насълзени очи, едва различаваше сянката му през тъмното стъкло. — Премести се! — Ева отвори внимателно задната врата, увери се, че слънцето не го огрява, и натика Моника на задната седалка, после влезе при тях. Моника протестиращо измърмори. — О, млъквай и бъди благодарна.

Клеър мина отпред, на предната седалка, влезе и попита смутено:

— Кой ще кара?

Ричард Морел седна зад волана.

— Джоу и Травис ще останат тук — каза той. — После ще ви върна при вашата кола. Дръжте се.

Ричард изкара полицейската кола на задна и се понесе с пълна газ към Площада на Основателя, включил светлини и сирени. Между пристъпите на кашлица Моника успя да каже първите си смислени думи.

— Клеър… кучка такава! — Гласът й прозвуча суров и дрезгав. — Смяташ… че това ни прави… приятелки ли?

— Боже, не — каза Клеър. — Но смятам, че си ми длъжница.

Моника се облещи.

— Ще сме квит, когато освободят Шейн.

Моника закашля отново:

— Ще ти се.