Танцът на мъртвите момичета

4

Клеър не можеше да повярва колко много се изля от душата на Шейн — цялата тази печал, ужас, горчивина и гняв. Той винаги изглеждаше някак… нормален и бе шокирана от емоционалното му излияние и от това, че говори така дълго за толкова лични неща. Шейн не бе от разговорливите.

Тя събра чиниите и ги изми сама, топлата вода и пяната по ръцете й я успокояваха. Изми тенджерите и тиганите и почисти петната от червения сос, като си мислеше за това, как Шейн е открил майка си мъртва в кървавата вана. Не бях на добро място, бе казал Шейн. Много меко казано. Клеър не бе сигурна, че би могла отново да се усмихва, да се смее, да живее нормално, ако й се случеше такова нещо — да загубиш сестра си и да уцелиш от съдбата пияница за баща. Как успява? Как все още се държи и продължава да е толкова смел.

Плачеше й се заради неговите страдания, но почти бе сигурна, че той ще се почувства неловко от това, затова стаи нещастието в себе си и продължи да мие чиниите. Той не го заслужава. Защо просто не го оставят на мира? Защо всички трябва да тормозят точно него?

Може би, защото е показал, че може да го понесе и това го прави по-силен.

Вратата на кухнята внезапно се отвори и тя подскочи. Очакваше Шейн, но се оказа Майкъл. Той отиде до мивката, пусна студената вода върху ръцете си и си наплиска лицето и врата.

— Ужасна нощ — каза Клеър.

— И то каква — погледна я той крадешком.

— Смяташ ли, че е прав за това, че те са убили майка му?

— Мисля, че Шейн носи товар от вина, огромен като планина. И мисля, че точно той поддържа гнева му — Майкъл сви рамене. — Не знам. Възможно е. Но мисля, че няма как да разберем.

Това бе някак си гадно. Нищо чудно, че Шейн не желае да разговарят по въпроса. Тя се опита да си представи как се живее с подобна несигурност и с такива спомени, но не успя.

Радваше се, че не успя.

— И така — рече Майкъл, — имаме около три часа до сутринта. Трябва да уточним какво ще правим и какво няма да правим.

Клеър кимна и остави една чиния да се суши.

— Първо, никой няма да напуска къщата — заяви Майкъл. — Ясно? Никакви занятия, никаква работа. Оставаш вкъщи. Не мога да те закрилям, ако си навън.

— Не можем непрестанно да се крием!

— За известно време можем и ще го направим. Виж, бащата на Шейн не може да се скита наоколо вечно. Проблемът ни е временен. Все някой ще го намери. — А какво ще стане с бащата на Шейн, след като го хванат, си е друга тема, която нямаше да обсъждат. — Докато не вършим нещо, което ни свързва с постъпките на баща му, всичко е наред. Обещанието на Амели ни пази.

— Твърде много се доверяваш…

— На вампир. Да, знам — Майкъл сви рамене, облегна се на плота и я погледна. — А имаме ли друг избор?

— Не, предполагам. — Клеър внимателно го огледа. Имаше уморен вид. — Майкъл? Добре ли си?

Той се изненада на свой ред.

— Разбира се. Шейн има проблеми, не аз.

Да бе, няма що, всичко му е наред. Убит, разчленен, погребан, възкръснал… да, един обикновен ден от живота му. Клеър въздъхна. Момчета, каза си тъжно тя.

— Майкъл, днес ще остана вкъщи, но наистина трябва да ходя на занятия. Наистина. — Защото да пропуска занятия, за нея бе все едно пристрастеният към кофеин да пропуска дневната си доза.

— Образованието или живота, Клеър. Бих предпочел да си жива и не толкова образована.

Тя отново срещна погледа му:

— Е, аз не предпочитам това. Днес ще остана вкъщи, но за утре не обещавам.

Той се усмихна, наведе се и нежно я целуна по челото.

— Така те харесвам — каза и излезе.

Тя отново въздъхна, но този път щастливо и усети, че се усмихва. Майкъл може да е новата любов на Ева, но все още можеше да събуди вълнуващи мисли: О, Боже, колко е готин!

Клеър приключи с чиниите и се върна в дневната. Телевизорът бе пуснат, вървеше някакъв криминален сериал, Шейн се бе отпуснал на дивана и го гледаше. Майкъл и Ева не се виждаха. Клеър се поколеба, като с копнеж си мислеше за леглото и за желанието си да забрави всичко за известно време, но Шейн изглеждаше толкова самотен.

Отиде и се настани до него. Не каза нищо, той също, но след малко я прегърна и всичко бе наред.

Заспа, притисната до топлото му тяло.

Бе чудесно.

Клеър допусна, че е трябвало да се досети, че Шейн сигурно има ужасни кошмари, но никога не се бе замисляла за това. Когато Шейн подскочи и се търкулна от дивана, тя тупна на възглавницата. Телевизорът още работеше — някакъв хаос от цветове… и в неясна просъница Клеър се опитваше да разбере какво се случва.

— Шейн?

Той лежеше на една страна на пода, трепереше, свит на кълбо. Клеър се смъкна при него и постави ръце на широкия му гръб. Под тънката тениска кожата му бе влажна и мускулите бяха напрегнати като стоманени въжета. Издаваше звуци, които ужасно наподобяваха мъчителни хрипове.

Не знаеше какво да прави. През последните няколко часа многократно се бе чувствала безпомощна, но сега бе по-лошо, защото Майкъл и Ева не бяха наоколо, а тя не бе сигурна дали Шейн иска да го видят в това състояние. Или дали иска тя да го види в това състояние. Шейн бе особено горд.

— Добре съм — промърмори той. — Добре съм. Добре съм. — Но не звучеше добре. Звучеше изплашен като малко момче.

Успя да седне. Клеър го прегърна, притисна го здраво и почувства, че след известна съпротива се отпуска и я прегръща. Ръката му нежно галеше косата й.

— Шшш — шепнеше тя, както майка й бе шепнела, когато нещата не вървяха. — Тук си в безопасност. Добре си. — Защото в сънищата си очевидно не се чувстваше по този начин.

Ако очакваше той да обсъжда кошмарите си с нея, щеше да се разочарова. Той се отдръпна, без да я поглежда, и каза:

— Трябва да си лягаш.

— Да — съгласи се тя. — Първо ти.

— Не мога да спя. По-скоро не искам. — Очите му бяха зачервени и помътнели от изтощение. — Искам малко кафе или нещо такова.

— Кола?

— Става.

Тя му донесе и Шейн я пресуши като първокурсник на голям купон, оригна се и сви рамене извинително.

— Къде е Майкъл?

Тя разпери ръце.

— Ева?

Тя отново направи жест на неведение.

— Е, поне някой си отспива. Заедно ли са?

Клеър примигна:

— Не знам.

Всъщност не се бе замисляла. Не ги бе видяла да излизат, не знаеше дали всеки е отишъл в собствената си стая, или Ева най-после е събрала кураж да предложи на Майкъл. Защото той никога няма да направи първата крачка. Това просто няма да е в негов стил.

— Боже, надявам се да е така — каза Шейн. — Те заслужават да се позабавляват, дори и в ада.

Той май не се шегуваше. Възприемаше Морганвил като ад. Клеър трябваше да си признае, че има право. Ад си беше, те бяха изгубените души, а утрото настъпваше и вече от много време тя изпитваше страх…

Той я наблюдаваше внимателно и този поглед я сгряваше така, сякаш бе получила слънчево изгаряне.

— А ние? — каза тя неволно. — Ние не заслужаваме ли малко забавление?

Нима казах това? Да, бе го казала. Той се усмихна. Тя се зачуди дали сенките ще изчезнат от погледа му.

— Мога да направя нещо забавно.

— Хммм… — облиза устни. — Дай определение за забавно.

— Спри с това, изкусителко. Разсейваш ме.

Бе много вълнуващо някой да те смята за изкусителка. Особено пък ако е Шейн. Тя се опита да скрие чувствата си и се постара да се държи спокойно, сякаш не се тресеше като желирана плодова торта.

— Значи сега искаш да остана? Мислех, че ми каза да си лягам.

— Би трябвало — той не вложи особена настоятелност в думите си. — Защото, ако останеш, ще стане забавно. Просто отбелязвам.

— Видеоигри ли предлагаш?

Очите му се разшириха:

— Искаш да играем видеоигри ли?

— Ти не искаш ли?

— Ама ти си странно момиче.

— Ооо, моля те. Ти живееш с Ева. — Не се държеше както трябва. Как момичетата съблазняват момчетата? Какво казват? Защото тя бе сигурна, че да разговаряш за видеоигри и за съквартиранти, не води до такъв вид забавление. Мислеше за тялото си. Какви движения се очакваха от нея? Чувстваше се тромава, ръбеста, а искаше да е от онези изящни момичета, изпълнени с грация и елегантност. Като във филмите.

Ева щеше да е наясно. Тя си бе сложила жартиери и онези прашки, а Клеър дори нямаше такива дрехи и не знаеше откъде да си набави. Ева ги бе облякла заради Майкъл, или просто за лично удоволствие, докато е с Майкъл. Да, Ева щеше да знае какво да каже.

Кажи нещо секси, си нареди тя и в изблик на паника отвори уста и изтърси:

— Мислиш ли, че го правят?

Толкова се ужаси, че закри уста с две ръце. Никога в живота си не бе искала толкова силно да си върне думите назад. За миг Шейн просто я гледаше, сякаш не можеше да схване за какво говори. После се засмя:

— Боже, надявам се. На тези двамата им трябва хубаво… — Той примигна и тя видя как в очите му проблесна цифрата на годините й. — По дяволите. Забрави.

Тя не го послуша. Наведе се и го целуна. Почувства се странно, неловко, а той не откликна веднага — може би бе твърде изненадан. Може би не го правеше както трябва, може би сбърка, че пое инициативата.

Устните му се отвориха — влажни, меки и топли, и тя забрави всичко. Цялото й същество се съсредоточи върху тези чувства и нежния натиск, който нарастваше, колкото по-дълго продължаваше целувката.

Безобидни целувки, после по-неприлични и Боже! — тези бяха чудесни. Ставаха все по-чудесни, колкото повече устните й се разтваряха и особено когато езикът му докосна нейния.

Можеше цял семестър да посвети на целувки с Шейн. Усърдно лично проучване. С лабораторни упражнения.

Времето за нея бе спряло, но след известно време Клеър осъзна, че от прозорците струи мека светлина и тя бе изтръпнала от седенето на пода. Примигна от болката в един мускул на гърба, а Шейн се протегна, вдигна я и се настани на дивана.

Той се опъна и й подаде ръка. Тя го гледаше, смутена и разтреперана:

— Няма място.

— Има много място — отвърна той.

Дъхът й спря и тя имаше чувството, че се държи невъздържано, като се опъна на малкото пространство, останало до него на дивана. После сподави изненадано възклицание, когато Шейн я грабна и я постави върху гърдите си и о, Боже, и върху останалата част от тялото си.

— Така по-добре ли е? — попита той и повдигна вежди. Въпросът бе сериозен и той очакваше сериозен отговор. Клеър усети как руменината по бузите й се засилва, но не извърна поглед.

— Идеално — каза тя.

Почувства се гола въпреки дрехите. Целувките ставаха все по-влажни, настойчиви и дълбоки. Невероятно възбуждащо й действаха мускулите на Шейн, които се свиваха и отпускаха под нея. Това сигурно е незаконно, помисли си тя. Е, донякъде. Или би било, ако си съблечаха дрехите.

Шейн може и да не е Майкъл, с неговото чувство за отговорност, но определено не беше чак толкова импулсивен. Поне не с нея. Ръцете му шареха, но не по части от тялото, където тя ги искаше… много ги искаше, а някои от местата, по които прокарваше ръце, я караха да се чуди защо никога преди не бе пожелавала някой да я докосне там. Като например в края на гръбначния стълб, където започваше плитката долчинка. Или по врата. Или по вътрешната част на ръцете. Или…

Докато движеше ръце отстрани по тялото й, пръстите му едва докоснаха външната извивка на гърдите й, и тя изстена.

Шейн внезапно я изправи и се премести в другия край на дивана. Лицето му бе пламнало, очите му блестяха и вече въобще не изглеждаха уморени.

— Не — каза той и протегна ръка като катаджия, когато тя се опита да се доближи. — Червен флаг. Ако отново издадеш този звук, сме загазили. Или поне аз.

— Но… — Клеър почувства, че отново се изчервява. Представа си нямаше как всичко това може да се изрази с думи. — А ти? Знаеш… — Тя направи неясен жест, който можеше да означава всичко и нищо.

— Не се тревожи за мен. Нуждаех се от това. — Той все още дишаше учестено, но изглеждаше по-добре. По-сигурен. Повече приличаше на Шейн, вместо на онова изгубено и наранено момченце, ужасено от кошмарите си. — Е? Позабавлявахме ли се?

— Да — тихо се съгласи тя. Толкова се позабавляваха, че се чувстваше като разтръскана сода, готова да изригне. — Хммм, аз трябва…

— Да, аз също.

Но Шейн не се помръдна. Клеър преглътна с мъка и пое по трудния път на храбростта, нагоре по стълбите към стаята си. Тя затвори вратата и я заключи, хвърли се върху новия дюшек — още не го бе застлала с чаршаф, а и не им достигаха одеяла, след като използваха повечето за потушаване на пожара — и отскочи. Стаята й миришеше на мокро и опушено куче, но тя изобщо не обърна внимание.

Забавление!

О, да.

Към обяд Клеър чу звънеца на вратата и изтича долу. Шейн лежеше на дивана и спеше дълбоко. От Ева нямаше и следа, а тя не очакваше да зърне някъде Майкъл, при положение че вече бе посред бял ден. Изтича през коридора към вратата, която бе подпряна с дървен стол като временна ключалка, и се поколеба.

— Майкъл? Тук ли си? — Лъхна я хладен бриз, като развя косата й. Леле. Днес беше силен. — Да отворя ли вратата? Един път, за да, два пъти за не.

Очевидно, да. Тя издърпа стола и надникна навън. Двама мъже стояха на верандата, и двамата високи. Единият беше слаб, със суров вид и с черна коса, другият беше малко блед (но не вампирски блед) и набит, и там, където главата му не бе оплешивяла, късата му коса изглеждаше кестенява.

И двамата показаха значките си. Полицаи.

— Ти си Клеър, нали? — каза слабият и протегна ръка. — Джоу Хес. Това е партньорът ми Травис Лоу. Как си?

— Хм… — тя се поколеба за ръкостискането. — Добре, струва ми се. — Лоу също се здрависа с нея. — Нещо… Искам да кажа, вие открихте ли…? — защото хем се надяваше, че бащата на Шейн е затворен в полицията, хем се опасяваше от последиците за Шейн. Тя се полюшваше притеснено напред-назад на петите си, като поглеждаше ту единия, ту другия полицай.

Джоу Хес се усмихна. За разлика от повечето усмивки, които бе виждала в Морганвил, тази изглеждаше искрена. Някак открита. Не щастлива, защото би било странно, но успокояваща.

— Всичко е наред — каза той. — Не, не сме ги открили, но няма от какво да се страхуваш. Може ли да влезем?

Тя чу зад себе си тътрещи се стъпки. Шейн се бе събудил и стоеше в коридора, бос и раздърпан, с рошава глава, която доби още по-ужасен вид, когато се прозя и прокара пръсти през косата си, при което част от нея щръкна.

Колко ли е откачено, че тя смяташе това за секси?

Клеър се съвзе и му посочи полицаите на прага. Шейн веднага се разсъни.

— Господа полицаи — каза той и се приближи към вратата. — Проблем ли има?

— Просто питах дали можем да влезем и да поговорим — каза инспектор Хес. Усмивката му бе изчезнала, но все още изглеждаше любезен. — Неофициално.

Клеър усети лек повей по кожата си. Един-единствен полъх. Да. Майкъл бе съгласен.

— Разбира се — каза Клеър и се дръпна, за да отвори вратата широко. Полицаите влязоха, първо Хес, после Лоу, а Шейн хвърли странен поглед към Клеър, който тя не разгада, и поведе мъжете към дневната.

Лоу оглеждаше къщата по-внимателно от другия, той май наистина я оценяваше.

— Красиво е — промърмори и това бяха първите му думи. — Много хубаво е използвано дървото тук. Много естествено.

Тя не можеше да каже благодаря, защото не бе я строила тя. Дори не бе нейна собственост. Но от името на Майкъл каза:

— Ние също смятаме така, сър.

Клеър притеснено седна на края на дивана. Шейн остана прав, а Хес и Лоу се разхождаха наоколо, не правеха обиск, но отбелязваха всичко. Хес бе съсредоточил вниманието си върху двамата и след малко седна на стола, където Майкъл бе седял снощи. Дежа вю, помисли си Клеър. Хес сякаш потръпна и вдигна поглед да разбере откъде идва течението, което бе усетил.

Майкъл си обичаше този стол.

— Имали сте неприятности снощи — каза Хес. — Знам, че сте разговаряли с колегите Гретхен и Ханс. Прочетох доклада им тази сутрин.

Нищо лошо да си признаят. И Шейн, и Клеър кимнаха.

— Страшничко, а?

Клеър кимна, но Шейн не. Той отправи към инспектора тънка усмивчица.

— Аз живея в Морганвил. Какво точно означава страшно? — попита. — Но ако се правите на доброто ченге, лошото ченге…

— Не — каза Хес. — Повярвайте, ще разберете, ако е така, защото аз ще бъда лошото ченге. — И нещо в погледа му по странен начин накара Клеър да му повярва. — Вижте, няма да ви лъжа. Гретхен и Ханс си имат своите задачи. Ние също. Искаме да се уверим, че сте защитени, разбирате ли? Това е работата ни. Ние служим и закриляме, и Травис, и аз вярваме в това.

Лоу спря да се разхожда и кимна.

— Ние сме неутрални. Няколко от полицаите сме извършили достатъчно добри дела и за двете страни, и сме си спечелили малко свобода, ако внимаваме.

— Това, което Джоу иска да каже — заобяснява инспектор Лоу, — е, че те не ни обръщат внимание, докато сме в нашия свят. Хората са робите тук и не говоря за цвета на кожата. Така че трябва да се грижим за своите, когато можем.

— А когато не можем — каза Хес така естествено, сякаш го бяха репетирали, — нещата загрубяват. Двамата сме свободни агенти. Ние сме като Швейцария. Ако пресечеш границата, оставаш на своя отговорност.

Шейн се намръщи:

— И как можете да ни помогнете, ако сте като Швейцария?

— Мога да ви гарантирам да не ви посещават повече Гретхен и Ханс — рече Хес. — Мога да държа повечето полицаи далеч от вас, може би не всички. Мога да пусна навсякъде слух, че вие не само сте под знака на Основателя, но и Травис и аз ви наблюдаваме. Това ще попречи на другите да се опитват да си спечелят приятели, като ви тормозят.

— Има предвид другите човеци — добави Лоу. — Вампирите биха ви изкарали акъла от страх, ако могат, но няма да ви наранят. Не и ако вие не оплескате нещата и не загубите закрилата на Основателя. Разбирате ли?

Което вече се бе случило. Оплескването. Е, всъщност тя предполагаше, че бащата на Шейн не е нарушил закона… все още, защото Майкъл всъщност не бе умрял. Само че беше. Боже, Морганвил й причиняваше такова главоболие.

На горния етаж се чу затръшването на врата и Ева шумно слезе по стълбите, облечена в готическите си одежди — лилава прозрачна риза върху черен корсет, пола, която сякаш е минала през машината за рязане на документи, чорапогащник с черепи по него и черните обувки „Мери Джейн“. Жестоко! Както обикновено носеше силен грим, бяло лице, очертани в черно очи, а устните й бяха като насинени от удар преди три дни.

— Полицай Джоу! — Ева тичешком прекоси стаята и го прегърна. Шейн и Клеър се спогледаха. Е, това не беше обичайна гледка. — Джоу, Джоу, Джоу! Чудех се къде си!

— Здрасти, Скипи. Помниш Травис, нали?

— Големия Ти! — Нова прегръдка. Клеър си помисли, че това поведение вече граничи със сюрреалистичното, дори и за Морганвил. — Толкова се радвам да ви видя, момчета!

— Ние също, хлапе — каза Лоу. Той се усмихваше и усмивката така промени лицето му, че изглеждаше ангелско. — Още пазиш номерата, нали?

Ева потупа с ръка мобилния телефон, който бе закачен на колана й в калъфче с форма на ковчег.

— О, да. Бързо набиране. Но не се е налагало… хмм…

Клеър внезапно изпита странното чувство, че Ева не иска да говори пред тях. Полицаите явно бяха на същото мнение, защото размениха бързи погледи и после Хес попита:

— Искаш ли последната информация? Заведи ни да ни почерпиш по едно кафе.

— Разбира се! — каза Ева бодро и ги поведе към кухнята.

— Е — каза Шейн, когато вратата се затвори след тях, — това е странно.

— Пропуснала ли съм нещо? — попита Клеър. — Има ли разяснителни бележки?

— Нямам представа.

От кухнята се дочуваше разговор, но той бе като музика без думи. Клеър се размърда неспокойно, после се изправи и на пръсти се насочи към кухнята.

— Хей! — възропта Шейн, но я последва.

Хес говореше за някакъв Джейсън. Шейн реагира, като сложи ръка на рамото на Клеър и пръст на устата си.

— Какво? — тихо промълви тя.

— Искам да чуя.

Говореше инспектор Лоу:

— … сигурно ще искаш да знаеш, че той излиза днес. И преди да кажеш нещо, те уведомявам, че сме го предупредили да не се доближава до теб или до родителите ви. Ще го следим.

— Ще го следите? — Ева звучеше тревожно. — Но аз мислех, че ще остане в затвора дълго време! Ами онова момиче…?

— Тя оттегли жалбата си — обади се Хес. — Не можем да го държим вечно в затвора, мила. Съжалявам.

— Но той е виновен!

— Знам. Обаче твоята дума срещу неговата, знаеш как се решават тези неща. Ти не си се заклела във вярност на никого, Ева, а той се е заклел.

Ева изруга. Сякаш се опитваше да не се разплаче.

— Знае ли къде съм?

— Ще открие — каза Хес, — но както казах, ще го следим, ще наблюдаваме и всички вас тук. Не закачай Джейсън и той няма да те закача. Ясно?

Ако Ева се бе съгласила, то го бе направила безмълвно. Клеър едва не падна назад, когато Шейн я дръпна за рамото, но успя да възвърне равновесието си и го последва към дивана.

— Кой е Джейсън? — тя дори не изчака да седнат, за да зададе въпроса си.

— По дяволите — въздъхна той. — Джейсън й е брат. Последното, което знам за него, е, че е в затвора, защото е наръгал някого. Той е откачалка и Ева го предаде на полицията. Нищо чудно, че е толкова уплашена.

— Брат й по-голям ли е? — Защото Клеър си представяше някакъв мускулест тип с огромен ръст, с готически вид, и наблъскан със стероиди.

— По-малък — каза Шейн. — Мисля, че е на седемнадесет. Кльощаво, странно хлапе. Никога не съм го харесвал.

— Мислиш ли, че…

— Какво?

— Мислиш ли, че ще дойде тук? Ще се опита ли да навреди на Ева?

Шейн сви рамене:

— Ако дойде, ще съжалява за това през целия път до болницата. — Каза го така делово, че Клеър почувства странна топлина. С мъка си пое дъх. Ако Шейн бе забелязал, не го показа. — Докато сме в тази къща, сме в безопасност. — Той погледна към тавана. — Нали, Майкъл?

Хлад премина по кожата на Клеър.

— Точно така — каза тя от името на Майкъл.

Но се съмняваше.