Танцът на мъртвите момичета

6

Към дома Клеър реши, че не е добра идея да разкаже на Шейн всичко — за Моника, за баща му или за вампира Сам. Вместо това приготви вечеря (сандвичи тако) и зачака Майкъл да добие човешки вид. Това стана, щом слънцето залезе зад хоризонта, и както винаги той изглеждаше нормален и с ангелски вид.

Тя някак си успя да му подскаже, че трябва да говори с него насаме, което го накара да отиде в кухнята и да се заеме с подсушаването на чиниите, които Клеър миеше. Как стана така, тя не можа да каже — не беше неин ред, но топлата вода и меката пяна й действаха успокояващо.

— Ти каза ли на Шейн за Моника? — попита я Майкъл, когато тя свърши да разказва за събитията през деня. Не изглеждаше обезпокоен. Трябваше да се случи нещо голямо, за да се ядоса. Само дето бършеше чиниите малко по-енергично.

— Не. Когато стане дума за нея, знаеш, той малко…

— Да, знам. Добре, трябва да внимаваш, знаеш, нали? Ще помоля Шейн да те придружи на занятия, но…

— Но тя вероятно иска точно това — довърши Клеър и му подаде друга чиния. — Да ни види заедно, така че да може да ни настрои един срещу друг. Нали?

Майкъл кимна и повдигна вежди.

— Трябва само да те хване, което ще значи, че е хванала и него. Така че внимавай. Аз не мога да помогна извън къщата. Всъщност въобще не мога да помогна.

Клеър се почувства неловко от изблика на гняв в погледа му, насочен не към нея, а към самия него. Той ненавиждаше това. Мразеше, че е заклещен тук, когато приятелите му се нуждаят от него.

— Ще се оправя. Имам си нов мобилен телефон. Мама и татко ми го изпратиха.

— Добре. Нали си запаметила нашите номера на бързо избиране?

— Едно, две и три. И 911 на четири.

— Чудесно — Майкъл я бутна закачливо с хълбок. — Как вървят занятията?

— Добре. — Точно сега не й бе много до занятия. — Не поговорихме за бащата на Шейн.

— Няма какво да говорим — заяви той. — Стой далеч от „Комън Граундс“ и от Оливър. Ако бащата на Шейн е бил там, сигурно просто се е оглеждал. Оливър вероятно го е отпратил. Той понякога върши добри дела. — Майкъл сигурно знае по-добре, помисли си Клеър. Оливър се бе престорил на обикновен и готин човек и бе очаровал Майкъл, който го пуснал в къщата. А после Оливър го убил и се опитал да го превърне във вампир. Къщата отчасти бе спасила Майкъл. Нещо като свръхестествено извинение, че не е успяла да го защити в началото. Къщата вършеше такива неща. Бе странно, а понякога направо страховито, но поне се отнасяше предано към тези, които живеят в нея.

Но Оливър… Оливър си бе предан на Оливър. Така стояха нещата.

— Значи нищо не предприемаме? — попита Клеър.

— Не предприемаме абсолютно нищо. — Майкъл остави последната чиния и метна кърпата през рамо, като барман, който излиза в почивка. — Което означава, че ти не правиш нищо, Клеър, и това е заповед.

Тя му козирува дръзко и закачливо.

— Да, сър, съжалявам, сър.

Той въздъхна:

— Повече ми харесваше, когато беше стеснително хлапе. Какво се случи?

— Заживях с вас, момчета.

— О, да.

Той разроши косата й, усмихна се и се запъти към дневната.

— Време е за игри — каза той. — Накарах Шейн да се закълне, че тази вечер няма да играе видеоигри. Мисля, че сега бърше прахта от играта „Монополи“. Не му позволих да извади „Риск“. Той пощурява, като я играе.

А не пощуряваха ли всички?

— Намерих си нова работа — бодро обяви Ева, като седна на пода край играта „Монополи“. Шейн беснееше, но Майкъл взе железниците. През повечето време Клеър и Ева гледаха как се стопяват парите им. Нищо чудно, че хората харесват тази игра, помисли си Клеър. Като в живота е.

— Вече си си намерила работа? — попита Шейн, а Майкъл разтърси заровете в ръка и ги метна на избелялата, изкривена дъска на играта. — За Бога, Ева, не започвай работа на пълен работен ден. Караш ме да се чувствам ужасно.

— Шейн Колинс, вечният лентяй. Ако се записваш за повече от едно интервю за работа на месец и ако всъщност ходиш на тези интервюта, може би ще си намериш работа и ти.

— Ооо, значи вече даваме съвети за кариерно развитие?

— Цуни ме! Няма ли да ме попитате къде?

— Разбира се — каза Майкъл, докато местеше фигурката оръдие през четири квадратчета. — Къде? Ооо, по дяволите.

— А сега, дай петстотин, приятел. И допълнително за чисти кърпи в хотела. — Шейн протегна ръка.

— Наеха ме в университета — каза Ева, като гледаше как Майкъл брои пари и ги подава на Шейн. — В кафенето на Студентския съюз. Дори получих повишение.

— Честито! — рече Клеър. — А и не работиш за зъл вампир. И това е плюс.

— Що се отнася до шефа, това определено е подобрение. Искам да кажа, че той е един мърляв неудачник с лош дъх и има проблеми с пиенето, но общо взето, на това описание отговаря по-голямата част от мъжкото население в Морганвил…

— Хей! — заканиха се в хор и Шейн, и Майкъл, а Ева им се усмихна лъчезарно.

— С изключение на готините пичове в стаята, разбира се. И не унивайте, момчета, това включва и по-голямата част от женското население. Както и да е. По-добро работно време — ще работя през деня, — така че нямам притеснения за вампири, и по-добро заплащане. Освен това ще се включа в студентския живот. Чувам, че купонясват яко.

— От другата страна на тезгяха ще виждаш само хора, които те презират и които мрънкат за питиетата си каза Шейн, без да вдига поглед. — Трябва да внимаваш, Ева. Някои от тези тъпанари в Студентския град смятат, че ако носиш значка с името си, си тяхна играчка.

— Да, знам. Чух за Карла.

— Карла? — попита Клеър.

— Тя работи в университета — обясни Ева. — Карла Гаст. Учехме в едно училище. — Майкъл и Шейн вдигнаха поглед и кимнаха. — Тя беше голяма купонджийка в гимназията. И много хубава. Започна работа в Студентския град, не знам какво точно е работила, но е изчезнала.

— Пишеше във вестника — додаде Майкъл. — Отвлекли са я снощи, докато е отивала към колата си.

Клеър се намръщи.

— Защо ли са го писали във вестника? Искам да кажа, обикновено не публикуват такива неща, нали? Защото в Морганвил убийството си е законно, нали?

— Пишат за такива неща, ако не се отнасят до вампири — каза Ева и отхапа от един морков, докато хвърляше заровете. — Оооо, плати си ми моите двеста, господин банкер. Ако е отвлечена от вампири, дори да са от лошите, всичко щеше да бъде потулено, както обикновено. Ще платят на семейството и край на историята. Но това е различно.

— Това необичайно ли е? Престъпление, което не е свързано с вампири, искам да кажа.

— Нещо такова — сви рамене Ева. — Но хората в Морганвил понякога са гадни. Гадни или пияни, или пък страхливи. Едно от тия неща.

— Ти от кои си? — запита Шейн. Ева се озъби и изръмжа. — Ооо, добре, разбрах.

— Значи… Ева, чух, че брат ти е излязъл от затвора — каза Майкъл.

Клеър на свой ред хвърляше заровете и когато те паднаха върху дъската, прозвучаха така, сякаш чинии се разбиват на теракотения под. Никой не шукваше. Никой не дишаше, доколкото тя виждаше. На изражението на лицето на Майкъл личеше, че съжалява, задето е повдигнал темата, а Ева изглеждаше безмилостна, свирепа и (дълбоко в себе си) изплашена.

Шейн просто гледаше, без да издава чувствата си.

Бе много неловко.

— Хм… — Клеър внимателно премести своята фигурка куче през шест квадратчета, защото така й се бе паднало. — Не си ни разказвала нищо за брат си. — Бе любопитна какво ще отговори Ева, защото очевидно не бе щастлива, че Майкъл го спомена.

— Не говоря за него — отсече категорично тя. — Вече не. Казва се Джейсън и е гадняр, и нека зарежем темата, става ли?

— Добре — Клеър се прокашля. — Шейн?

— Какво? — Той погледна към дъската, където сочеше тя. — О, да. Триста.

Тя безмълвно му подаде последните си банкноти, докато Шейн вземаше заровете.

— Ева, нали знаеш защо той отиде в затвора. Не мислиш ли… — започна Майкъл много бавно.

— Млъкни, Майкъл — каза Ева напрегнато. — Просто млъкни, става ли? Дали е възможно да е той? Разбира се. Способен е на това, но излезе от затвора вчера сутринта. Това е твърде бързо, дори и за Джейсън. — Но въпреки свирепото си изражение, тя изглеждаше потресена и по-бледа от обикновено. — Знаете ли какво, трябва да ставам рано. Лека нощ.

— Ева…

Тя скочи и хукна по стълбите. Майкъл я последва, на две стъпала след нея. Тя се бе запътила към стаята си, черната й копринена пола се развяваше. Клеър гледаше след тях с повдигнати вежди, а Шейн продължи да тръска заровете.

— Предполагам, че играта свърши — заяви той, но все пак хвърли заровете. — Ей, спечелих! Мисля, че с това допълних империята си от имоти. Благодаря ви за играта, лека нощ.

— За какво говореше Майкъл? — попита Клеър. — Да не би да мисли, че братът на Ева е отвлякъл момичето?

— Не, мисли, че братът на Ева може да е убил момичето — каза Шейн. — А и полицаите вероятно мислят така. Ако го е направил, ще го пипнат и този път вече няма да излезе от затвора. Всъщност дори няма да успее да стигне до затвора. Един от братята на Карла е ченге.

— О! — едва чуто промълви Клеър. Тя долавяше разговор откъм горния етаж.

— Е, предполагам, че и аз трябва да си лягам. Имам занятия рано сутринта.

Шейн срещна погледа й.

— Може би искат да ги оставим малко насаме.

Ами, да. Тя размърда крака си под масата и започна да събира парите и картите. Ръцете й докоснаха ръцете на Шейн, той остави картите и я хвана.

И после незнайно как се озова в скута му и той я целуваше. Не бе възнамерявал да го прави, но… Е, тя не съжаляваше особено, защото бе удивително, устните му бяха меки, а ръцете така силни…

Той се облегна с полузатворени очи и с усмивка на уста. Шейн не се усмихваше много и усмивката му винаги я оставяше развълнувана и без дъх. В нея имаше някаква загадъчност, а той се усмихваше само в нейно присъствие и тя се чувстваше… чудесно.

— Клеър, нали ще внимаваш? — Той отметна косата от лицето й. — Сериозно говоря. Ще ми кажеш, ако имаш неприятности.

— Никакви неприятности — излъга тя, като си мислеше за неприкритите заплахи на Моника и за бащата на Шейн, седнал срещу Оливър в кафенето. — Абсолютно никакви.

— Добре. — Той пак я целуна, после продължи по скулите й към шията, а целувките по врата й спряха дъха. Затвори очи и зарови пръсти в топлата му коса, като се опитваше да му каже с всяко докосване колко много й харесва това, колко много й харесва той, колко обича…

Рязко отвори очи. Не можеше да си мисли такива работи!

Топлите ръце на Шейн се движеха отстрани по тялото й, палците му докоснаха гърдите й отново. Той прокара пръсти по нежната кожа на ключицата й… докато деколтето на тениската не го спря. Закачаше се. Дръпна тениската малко надолу, после още малко.

И после изведнъж влудяващо я пусна и се облегна назад с влажни устни. Облиза ги, като я наблюдаваше и отново я дари с онази щура секси усмивка.

— Лягай си — нареди той. — Преди да реша и аз да се присъединя.

Не бе сигурна, че може да стане, но някак си успя да се задържи на крака и се отправи към стълбите. Майкъл беше в стаята на Ева, вратата бе отворена и те седяха на леглото. Той бе толкова свеж със златистата си коса и светлосини очи, но някак си не подхождаше на стаята, където всичко бе в черно и червено. Приличаше на ангел, който ужасно е съгрешил.

Държеше Ева в обятията си и нежно я люлееше напред-назад. Когато Клеър надникна, той я погледна и безмълвно каза: Затвори вратата.

Тя изпълни молбата и отиде да си легне.

За съжаление — сама.

На Клеър й хрумна, че ще е добре да знае как изглежда Джейсън Росър, за да го избягва, но имаше силното усещане, че не е добра идея да помоли Ева да надникне в семейния им албум. Сега Ева бе много докачлива за всичко, което се отнасяше до брат й, и което, ако песимистичната преценка на Шейн бе правилна, вероятно й даваше право да се държи така.

Ето защо Клеър реши да разузнае. Но не в университетската библиотека, която, макар да не бе лоша, не съдържаше много информация за Морганвил. Бе проверила. Имаше няколко книги на историческа тематика, всичките ужасно скучни, и няколко папки със стари вестници.

Но имаше и Клуб по история на Морганвил. Тя откри адреса в указателя, проучи картата на града и прецени колко време ще й трябва да измине разстоянието. Ако побърза, можеше да отиде дотам, да открие каквото й трябва и да успее да се върне за обедните си часове.

Взе си душ, облече дънки и черна плетена блуза с щамповано цвете на нея — една от покупките й от магазина за втора употреба, — грабна раницата и се отправи към вратата. Щом излезе на тротоара, тръгна с бързи крачки, като се отдалечаваше от университета и навлизаше в непознатите квартали на Морганвил. Беше взела картата на града, което се оказа полезно, защото, щом се отдалечи от Стъклената къща, нещата доста се объркаха. Морганвил не изглеждаше логично планиран, макар да твърдяха, че е така. Имаше улици без изход, задънени улици, много неосветени и пусти места.

Но пък може би, от гледна точка на вампирското планиране, в това имаше логика. Макар и посред бял ден под палещото слънце, Клеър потръпна при тази мисъл и продължи забързано край една улица, която излизаше на пусто поле, осеяно от купища дървен материал и разни боклуци. Дори миришеше на гнило, онази отвратителна миризма на умрели неща, оставени да гният на жегата. Да имаш голямо въображение, понякога си бе недостатък. Поне не се разхождам през нощта…

Нямаше сила на земята, която да я накара да се разхожда нощем.

Жилищните квартали на Морганвил бяха стари, порутени, избелели и с изсъхнала растителност през лятото. Скоро щеше да захладнее, но засега циганското лято жареше земята на Тексас. Цикадите виеха трели в тревата и по дърветата. Във въздуха миришеше на прах и на горещ метал. От всички места, където можеше да се натъкне на вампири, това бе последното, където очакваше да ги срещне. Не достатъчно готическо. Твърде порутено. Твърде американско.

Според картата, на следващата улица трябваше да завие. Стигна дотам, спря под сянката на един дъб и отпи няколко глътки от бутилката с вода, докато пресмяташе колко още трябва да върви. Не много, прецени тя. Което бе добре, защото повече не възнамеряваше да пропуска друг час. Никога.

Улицата нямаше изход. Клеър спря, намръщи се и провери. Според картата, улицата продължаваше. Клеър въздъхна, обзета от безсилие, и тръгна да се връща, после се поколеба, когато видя тесен проход между две огради. Изглежда, той водеше до следващата улица.

Да изгуби десет минути или да рискува. Винаги е била от разумните момичета, които са готови да загубят десет минути, но може би животът в Стъклената къща я бе покварил. Освен това тук бе адски горещо.

Клеър се отправи към пролуката между оградите.

— Не бих минала оттам, дете — чу се глас. Той идваше от дълбоката сянка на верандата на една къща вдясно. Къщата изглеждаше по-добре от повечето къщи в Морганвил — бе прясно боядисана в светло морскосиньо, с украса от декоративни тухли и добре поддържан двор. Клеър присви очи, засенчи ги с ръка и най-после видя дребна като птичка старица, седнала на люлката на верандата. Тя бе кафява като клонче, бялата й коса напомняше пухчета от глухарче, и тъй като бе облечена в лека зелена лятна рокля, която висеше на нея като торба, много приличаше на горски дух, излязъл от прастара книга с приказки.

Гласът обаче бе чист, топъл и южняшки.

Клеър бързо отстъпи от входа към пътеката.

— Извинете, госпожо, не исках да навлизам в чужда собственост.

Дребната дама изкудкудяка:

— О, не, дете, ти не навлизаш в чужда собственост. Ти просто се държиш глупаво. Чувала ли си за хищни насекоми? Или за смъртоносни паяци? Е, ако минеш по тази пътека, няма да излезеш от другата страна. Не и в този свят.

Леден страх прониза Клеър, последван от победоносните думи на благоразумната част от съзнанието й: Знаех си!

— Но… сега е ден!

— Да, така е — каза старицата, докато се люлееше предпазливо напред-назад на люлката. — Да, така е. Но в Морганвил денят невинаги означава защита. Това би трябвало да го знаеш. А сега, като добро дете, си върви откъдето си дошла, и не се връщай повече тук.

— Да, госпожо — рече Клеър и започна да отстъпва.

— Бабо, какво… о, здрасти! — Мрежестата врата на къщата се отвори и се появи по-младо издание на дребната дама — достатъчно млада да й е внучка. Бе висока и хубава, кожата й имаше цвят по-скоро на какао, а не на дърво. Косата й бе сплетена на много плитки. Тя се усмихна на Клеър, когато се приближи и сложи ръка на рамото на възрастната дама. — Баба ми обича да седи тук и да разговаря с хората. Извинявай, ако те е обезпокоила.

— О, не, няма такова нещо — възрази Клеър, като притеснено въртеше едно от ремъчетата на раницата си. — Тя, ъ-ъ-ъ, ме предупреди за алеята.

Погледът на жената бързо се премести от Клеър към възрастната дама и отново към Клеър.

— Така ли? — Вече не звучеше толкова приветливо. — Бабо, постъпила си много глупаво. Трябва да престанеш да плашиш хората с твоите истории.

— Не бъди толкова наивна, Лиза. Това не са просто истории и ти го знаеш.

— Бабо, тук не са се случвали неприятности от около двадесет години!

— Това не означава, че няма да се случат — упорито продължи бабата и посочи Клеър с тънък треперещ пръст. — Не минавай по онази алея. Сериозно говоря.

— Да, госпожо — каза Клеър тихо и кимна на двете жени. — Благодаря.

Понечи да си тръгне, но изведнъж забеляза нещо закачено на стената на верандата, до люлката на старата жена. Табелка със символ.

Същият символ като на Стъклената къща. Символът на Основателя.

И като се вгледа в къщата по-внимателно, забеляза, че има същите контури и бе на почти същата възраст.

Клеър се върна, усмихна се извинително и рече:

— Съжалявам, мога ли да ползвам тоалетната? Наливах се с вода през цялото време…

За момент помисли, че Лиза ще й откаже, но после младата жена се намръщи и каза:

— Предполагам. — И слезе по стълбите, за да отвори на Клеър вратичката на дървената ограда. — Влез вътре. Втората врата по коридора.

— Предложи на детето лимонада, Лиза.

— Тя няма да остане, бабо!

— Откъде знаеш, като не си я питала?

Клеър ги остави да разрешат спора си и влезе вътре. Не почувства нищо, не усети някакво силово поле или нещо такова, но пък и когато влизаше и излизаше от Стъклената къща, също не го усещаше.

И все пак веднага го разпозна… в тази къща имаше нещо. В нея имаше същото спокойствие, същата тежест, която чувстваше вкъщи. Що се отнася до обзавеждането, вътре не беше същата — бабата и Лиза изглежда обичаха да има много мебели, всичките в различни цветове, навсякъде имаше килими и изобилие от завеси и дантели. Клеър тръгна бавно по покрития с дъски коридор, като прокарваше пръсти по ламперията. Дървото бе топло, но то обикновено създаваше точно такова усещане, нали?

— Странно — промърмори тя и отвори вратата на банята. Това обаче не бе баня.

Бе голям кабинет и напълно различен от претъпканата с финтифлюшки дневна. Лакиран дървен под, огромно, тъмно бюро, няколко намръщени портрети по стените. Тъмночервени плюшени завеси скриваха слънцето. По стените имаше рафтове с книги, предимно стари, а в шкафа имаше нещо, което приличаше на поставка за бутилки вино, само че там бяха подредени… свитъци?

Амели седеше зад бюрото и подписваше някакви документи със златна писалка. Един от помощниците й, също вампир, стоеше чинно до нея и поемаше всеки документ, след като тя напишеше името си.

Никой от двамата не погледна към Клеър.

— Затвори вратата! — каза Амели с мек глас и с онзи почти френски акцент. — Не обичам течението.

На Клеър й хрумна да избяга, но не бе чак толкова глупава да сметне, че може да бяга достатъчно бързо или да стигне достатъчно далеч. И макар че идеята да се разпищи и да затръшне вратата от външната страна много я изкушаваше, преглътна страха си и влезе, като затвори внимателно вратата след себе си.

— Това твоята къща ли е? — попита Клеър. Само това се сети да пита, всички други въпроси се изпариха от главата й, защото това просто не се случваше.

Амели вдигна поглед, очите й бяха хладни и внушаваха страх — каквито ги помнеше Клеър. Сякаш й бяха премръзнали крайниците.

— Моята къща? — повтори тя. — Да, разбира се. Те всички са мои къщи. А, да, разбирам какво питаш. Ти искаш да знаеш дали къщата, в която влезе, е моят дом. Не, малка Клеър, не се крия тук от враговете си, макар че изборът би бил подходящ. Много… — Амели бавно се усмихна — неочаквано.

— Тогава как…?

— Ще откриеш, че когато ми трябваш, Клеър, те призовавам. — Амели подписа последния документ, после го подаде на помощника си — висок, мургав младеж, в черен костюм и вратовръзка, — а той леко се поклони и излезе от стаята през друга врата. Амели се облегна в огромния резбован стол — повече от всякога приличаше на кралица, особено като се прибавеше и короната от златиста коса на главата й. Дългите й пръсти леко потупваха по облегалките, които завършваха с лъвска глава. — Ти не си в къщата, в която влезе, скъпа. Разбираш, нали?

— Телепортиране — каза Клеър. — Но това е невъзможно.

— И все пак си тук.

— Това е научна фантастика!

Амели махна грациозно с ръка.

— Тези дни не разбирам литературните ти намеци. Едно невъзможно нещо, като вампирите, е приемливо, но две невъзможни неща вече стават научна фантастика? Е, няма значение. Не мога да обясня как стават нещата, това е тема за философи и учени, а аз не съм от тях. От много години. — В ледения й поглед проблесна искрица топлина. — Остави си раницата. И калайджиите носят по-лек товар.

Какво е калайджия?, зачуди се Клеър. Щеше да попита, но не искаше да изглежда глупаво.

— Благодаря, госпожо — каза и внимателно смъкна раницата. Сложи я на пода, после седна на един от двата стола срещу бюрото.

— Колко си възпитана! — отбеляза Амели. — И то във времена, когато маниерите са забравени… знаеш какво означава маниери, нали, Клеър? Поведение, което позволява на хората да живеят заедно, без да се избиват. През повечето време.

— Да, госпожо.

Мълчание. Някъде зад Клеър голям часовник отброяваше минутите. Тя усети как капка пот се спуска по врата й и достига до черната й плетена блуза. Амели я гледаше, без да мига и без да помръдва, а това бе странно. Нередно. Хората просто не постъпват така.

Но пък Амели не бе човек. Всъщност в доста отношения тя най-много от всички вампири се различаваше от хората.

— Сам пита за вас — изтърси Клеър, просто защото това й хрумна и защото искаше Амели да престане да я гледа втренчено. Подейства. Амели примигна, раздвижи се и се наведе напред, като подпря острата брадичка на скръстените си ръце, лактите й още се подпираха на фотьойла.

— Сам? — каза тя бавно и погледът й се отмести вдясно, вперен в нищото. Опитва се да си спомни, реши Клеър; тя бе забелязала как хората — очевидно дори вампирите — движат така поглед, когато си спомнят за разни неща. — А, да, Самюел. — Погледът й се върна отново върху Клеър с обезпокояваща скорост. — И как така си разговаряла с милия млад Самюел?

Клеър сви рамене.

— Той искаше да разговаряме.

— За?

— Пита за вас. Мисля, че е самотен.

Амели се усмихна. Не се опитваше да впечатли Клеър с вампирските си особености — нямаше нужда от това! Така че зъбите й си останаха бели и равни, напълно нормални.

— Разбира се, че е самотен. Самюел е най-младият. Никой от по-възрастните му няма доверие, а по-млади няма. Той няма връзки във вампирската общност, освен мен, а не са му останали контакти и в човешкия свят. По-самотен е от всички на света, Клеър.

— Казваш, че искаш той да се чувства самотен?

— Да — отвърна спокойно Амели. — Имам си лични причини. И все пак експериментът да видиш как реагира някой толкова самотен, е интересен. Поведението на Самюел е интригуващо, повечето вампири щяха просто да станат жестоки и безчувствени, а той продължава да търси утеха. Приятелство. Мисля, че е необикновен.

— Ти си правиш експерименти с него?! — възкликна Клеър.

Платинените вежди на Амели бавно се вдигнаха и образуваха съвършени дъги над студените й, заинтригувани очи.

— Много умно от твоя страна, задето се досети, но внимавай: когато плъхът знае, че бяга в лабиринт, той вече не ни е полезен за изследване. Така че не разговаряй с него, стой далеч от милия Самюел. И така. Защо дойде при мен днес?

— Защо дойдох…? — Клеър се прокашля. — Мисля, че има някаква грешка. Аз търсех тоалетна.

Амели я изгледа смразяващо за секунда, после отметна назад глава и се засмя. Смехът й беше гърлен, жив, топъл и изпълнен с неочаквана радост и когато спря, Клеър все още забелязваше следи от него по лицето и в погледа й. Това й придаваше почти… човешки вид.

— Тоалетна — повтори тя и поклати глава. — Дете, много неща са ми казвали, но това може да се окаже най-забавното. Ако искаш тоалетна, моля, мини през онази врата. Ще намериш всичко, което ти трябва. — Усмивката й изчезна. — Аз мисля, че ти дойде да ме питаш нещо друго.

— Изобщо не съм идвала тук! Отивах в Историческия клуб на Морганвил…

— Аз съм Историческият клуб на Морганвил — отсече Амели. — Какво искаш да знаеш?

Клеър обичаше книгите. Книгите не спореха. Те не седяха в разкошни фотьойли като в трон и не изглеждаха царствени, властни и страшни, нямаха зъби и охранители. Книгите бяха хубаво нещо.

— Ъ-ъ-ъ… просто исках да проверя нещо…

Амели вече губеше търпение.

— Просто ми кажи какво, момиче. Бързо. Имам и други задължения.

Клеър се прокашля притеснено и рече:

— Искам да разбера някои неща за брата на Ева, Джейсън. Джейсън Росър.

— Дадено — каза Амели и макар сякаш да не правеше нищо, дори и пръст не повдигна, страничната врата се отвори и нейният готин, но смъртно бледен помощник надникна. — Досието на семейство Росър — нареди му тя. Той кимна и се скри. — Щеше да си изгубиш времето — обясни Амели на Клеър. — В сградата на Историческия клуб няма лични досиета. Клубът е просто за развлечение и информацията там е, меко казано, неточна. Ако искаш да научиш истинската история, малка моя, ела при човека, който я е преживял.

— Но това ще е просто гледна точка, а не факт — отговори Клеър.

— Всички факти са гледна точка. А, благодаря, Хенри. — Амели пое папката от помощника си, който отново безмълвно излезе. Отвори я, разгледа какво съдържа и после я подаде на Клеър. — Обикновено семейство. Странно, че е създало младата Ева и брат й.

Папката съдържаше целия им живот, сведен до няколко реда на хартия. Рождени дати, подробности за успеха в училище. Имаше написани на ръка доклади от вампира Брандън, който им даваше Защита. Дори и те бяха безинтересни.

Но всъщност не бяха чак толкова безинтересни, защото между шестнадесетата и осемнадесетата си година Ева се бе променила. Огромна промяна. Училищната снимка на петнадесет години показваше хубаво, нежно момиче, облечено в обикновени дрехи — нещо, което дори Клеър би носила.

Снимката на Ева на шестнадесет вече беше готическа. Бе боядисала тъмната си коса гарвановочерна, бе гримирала лицето си в бяло, бе изрисувала в черно очите си и най-общо казано, бе приела готически вид.

На седемнадесет бе започнала да си прави пиърсинги — една обеца се виждаше на езика й, когато се бе изплезила пред фотоапарата.

На осемнадесет изглеждаше тъжна и предизвикателна и после снимките спираха, освен онези, които сякаш бяха от наблюдение върху Ева в „Комън Граундс“ — как прави еспресо и си приказва с клиентите.

Ева с Оливър.

Трябва да провериш Джейсън, припомни си Клеър и обърна страницата.

Джейсън бе същият, само че по-млад. По същото време, когато Ева бе придобила готическия вид, и той бе станал такъв, само че в неговия случай нещата не опираха само до мода, а очевидно промяната го бе направила и по-мрачен. В очите на Ева винаги имаше насмешливо и закачливо пламъче. В погледа на Джейсън нямаше светлина. Той изглеждаше кльощав, силен и опасен.

Клеър се стресна, като осъзна, че го бе виждала и преди. Беше стоял на улицата и я зяпаше, преди тя да влезе в „Комън Граундс“ и да разговаря със Сам. Джейсън Росър знаеше коя е.

— Джейсън обича ножовете, доколкото си спомням — обади се Амели. — Понякога се мисли за вампир. Ако бях на твое място, щях много да внимавам. Той няма да е така… учтив като моите хора.

Клеър потръпна и продължи да прелиства страниците, като набързо изчиташе не особено впечатляващите резултати за успеха му в училище, а после и полицейските доклади.

Ева бе свидетелката, която го бе предала на полицията. Тя го бе видяла да отвлича момичето и да бяга с нея с кола — момиче, което по-късно бяха открили да се влачи по улицата с кървяща прободна рана. Момичето отказало да даде показания, но Ева го направила. И Джейсън изчезнал.

Досието показваше, че е освободен от затвора преди два дни в девет часа сутринта. Достатъчно време, за да хване Карла Гаст в Студентския град и…

Зарежи лошите мисли, Клеър. Зареди се с добри.

Тя продължи да прелиства страниците и се загледа в майката и бащата на Ева. Изглеждаха… нормални. Може би малко мрачни, но със син като Джейсън, това вероятно не бе толкова странно. И все пак не приличаха на родители, които биха изхвърлили дъщеря си, без да й пишат, без да й се обаждат или да я посетят.

Клеър затвори папката и я плъзна по бюрото към Амели, която я пъхна в дървено чекмедже в края на бюрото.

— Откри ли това, което търсиш? — попита Амели.

— Не знам.

— Колко мъдри думи — каза Амели и кимна като кралица към поданик. — Сега можеш да си вървиш. Използвай вратата, през която влезе.

— Ами… благодаря. Чао — което прозвуча много тъпо, отправено към човек на милиард години, който управлява града и всичко в него, но Амели го прие добре. Клеър грабна раницата си и бързо премина през лакираната дървена врата…

… И влезе в тоалетната. С шарени тапети на цветя и… разни украшенийца от хартия.

Бум — обратно в действителността.

Клеър остави на пода раницата и отново отвори вратата. Виждаше се коридор. Погледна надясно, после наляво. Стаята дори миришеше различно — на пудра и на парфюм на възрастна жена. Нямаше и следа от Амели и безмълвните й служители, или от стаята, където бяха.

— Научна фантастика — констатира Клеър, много нещастна и със странно чувство за вина, после пусна водата в тоалетната, преди да се върне, откъдето бе дошла. Къщата бе топла, но жегата навън я зашлеви като кърпа, държана в микровълновата.

О, тя щеше да разгадае този номер. Не понасяше идеята, че е магия. Разбира се, приемаше вампирите… неохотно, както и цялата тази работа с контрола на ума. Но не внезапно телепортиране. Не.

Лиза седеше до баба си, на люлката на верандата, и пиеше лимонада. На малката масичка до нея имаше още една лимонада, по която се стичаха капки, и тя я посочи на Клеър с кимане, без да казва нищо.

— Благодаря — рече Клеър и жадно отпи голяма глътка. Бе приятно, може би твърде сладко, но освежаващо. Бързо я пресуши, но продължи да държи студената чаша, като се чудеше дали е проява на лоши маниери да сдъвче ледчетата.

— Откога живеете тук?

— Баба е живяла в тази къща през целия си живот — обясни Лиза и нежно потърка гърба на баба си. — Нали, бабо?

— Тук съм родена — гордо заяви старицата. — И тук ще умра, когато ми дойде времето.

— Ей това е дух. — Лиза наля на Клеър още лимонада от полупразната кана. — Ако открия, че нещо липсва от къщата на баба, колежанке, няма да можеш да се скриеш от мен никъде в Морганвил. Схващаш ли?

— Лиза! — смъмри я баба й. — Съжалявам, мила. Внучката ми така и не се научи на добри маниери. — Тя шляпна Лиза по ръката и я погледна наставнически. — Това мило момиче никога няма да открадне от възрастна жена. Нали, мила?

— Не, госпожо — каза Клеър и изгълта половината от втората чаша лимонада. Бе тръпчива, сладка и чудесна като първата. — Просто се чудех за символа до вратата…

Лиза и баба й я погледнаха сепнато. Никоя не отговори. Тя забеляза, че и двете носеха гривни от чисто сребро, със символа на Основателя върху метална пластина. Накрая Лиза каза тихо:

— А сега трябва да тръгваш.

— Но…

— Върви! — извика Лиза, грабна чашата от ръката на Клеър и я тупна на масата. — Не ме карай да те изхвърлям по стълбите пред баба!

— Тихо, Лиза — каза бабата и се наведе напред с някакво скърцане, което идваше или от дървената люлка на верандата, или от старите й кости. — Бог е дарил овцата с повече разум, отколкото това момиче, но няма значение. Това е символът на Основателя, дете, и това е къщата на Основателя, а ние сме хора на Основателя. Като теб.

Лиза я изгледа зяпнала.

— Какво? — рече тя най-накрая, когато успя да проговори.

— Не виждаш ли? — баба й махна с ръка към Клеър. — Тя блести, мила. Те го виждат, уверявам те. Няма да я докоснат, със знак или без знак. Ще им струва живота, ако го направят.

— Но… — Лиза изглеждаше разочарована и безпомощна, колкото и Клеър. — Бабо, пак виждаш някакви работи.

— Не виждам работи, госпожичке, а ти трябва да помниш кой в това семейство остана жив, когато всички други загинаха. — Помръкналите очи на бабата се вторачиха в Клеър, която потръпна въпреки силната жега. — Не знам защо е избрала теб, дете, но е факт. И сега просто трябва да го приемеш. Върви, върви си у дома. Получи това, за което бе дошла.

— Така ли? — Лиза се намръщи свирепо. — Кълна се в Бога, че ако си задигнала нещо от къщата ни…

— Тихо. Не е откраднала нищо. Но получи каквото й трябваше, нали, момиче?

Клеър кимна и нервно прокара ръка през косата си, потеше се обилно, косата й бе влажна и лепкава. У дома изведнъж й прозвуча много приятно.

— Благодаря, госпожо — каза тя и протегна ръка. Бабата я изгледа за няколко секунди, после я пое и я стисна. — Мога ли някога да дойда да ви видя пак?

— Ако ми донесеш шоколад — отвърна бабата и се усмихна. — Пристрастена съм към шоколада.

— Бабо, ти си диабетичка.

— Аз съм стара, момиче. Все ще умра от нещо. Защо да не е от шоколад.

Те продължиха да спорят, а Клеър слезе по стълбите, мина през добре поддържаната градина, през портата на бялата дървена ограда. Погледна към алеята, онази, по която едва не тръгна, и този път потръпна от предупреждението. Смъртоносни паяци. Не, вече нямаше желание да минава по кратките пътища. И бе научила достатъчно за Джейсън Росър. Поне сега знаеше за кого да се оглежда, ако започне да я следи.

Клеър намести раницата си по-удобно и потегли.