Танцът на мъртвите момичета

9

Напълно логично бе Ева да е ходила на места, които Клеър не познава, но кой знае защо, се изненада от естеството на тези места. Обществена пералня, например. Фотостудио. Всеки път Ева я караше да чака в колата, докато разговаря с някого. Клеър бе почти сигурна, че разговаряше с хора. Но никъде нищо не научи.

Ева се върна в големия си прашен кадилак посърнала и клюмнала в утринната жега.

— Отец Джонатан е в командировка — съобщи тя. — Надявах се да го убедим да говори с кмета, те се разбират.

— Отец Джонатан? В града има свещеник?

Ева кимна.

— Вампирите не се интересуват дали той отслужва литургии, стига да няма кръстове. Даването на причастие е интересно, вампирите следят за хляба и виното. О, забравих и за светената вода. Ако някога го хванат да прави кръст над нещо течно, със сигурност следващата сбирка на паството му ще бъде зад вратите на рая.

Клеър примигна, като се опитваше да проумее смисъла на думите.

— Но той е в командировка. Извън града?

— Заминал е за Ватикана. Специална мисия.

— Във Ватикана знаят за Морганвил?

— Не, глупачке. Когато напусне града, той е като всички други; няма спомени за вампирите. Затова не мисля, че можем да разчитаме отрядът за бързо реагиране на Ватикана да нахлуе и да спаси Шейн, ако това ти се върти в главата.

Тя не си мислеше такива неща, но някак си й действаше успокоително да си представя военизирани свещеници в бронежилетки с кръстове върху тях.

— И сега какво ще правим? Щом не можеш да се свържеш с отец Джонатан?

Ева запали колата. Бяха паркирали на малкия паркинг на фотостудиото, до един огромен контейнер за боклук. Бяха единствената кола, макар че един бял микробус току-що влизаше в паркинга и гумите му изсвистяха, като спря на мястото до тях. Все още бе много рано — преди 9:00 ч. сутринта — и движението по улиците на Морганвил бавно започваше да се оживява. Фотостудиото работеше денонощно — е, Клеър си помисли, че не иска такава работа. Вампирите правят ли си снимки? Какви? Може би номерът е да не гледаш снимките, които излизат от машината, а просто да ги тикаш в плика и да ги даваш… но пък сигурно така правеха и извън Морганвил.

Тя отново погледна часовника.

— Ева! Ами работата ти?

— Мога да си намеря друга.

— Но…

— Клеър, това не беше кой знае колко хубава работа. Спомни си с какво трябваше да се примиря. Спортисти. Тъпанари. Моника.

Ева потегли на заден, за да излезе от паркинга, после натисна спирачките, когато друга кола спря зад нея и й препречи пътя.

— По дяволите! — каза тя и потърси телефона си. Подаде го на Клеър. — Обади се на полицията.

— Защо? — Клеър се извърна да погледне назад, но не успя да види кой кара колата.

Но гледаше в грешната посока. Заплахата не идваше от колата зад тях, а от белия микробус от нейната страна на кадилака и когато започна да набира 911, плъзгащата се врата на микробуса се отвори, някой се протегна и се опита да отвори вратата на Клеър.

Тя бе заключена. Клеър не бе чак такъв идиот. Но само след две секунди това нямаше значение, защото един железен лост удари прозореца зад нея и го разби на хиляди малки блестящи парченца, а Клеър инстинктивно се дръпна напред и сложи ръце на главата си. Тя бе изтървала телефона на пода и трескаво се опитваше да го намери. Ева задъхано ругаеше.

— Измъкни ни оттук! — извика Клеър.

— Не мога! Заклещиха ни!

Клеър грабна победоносно телефона, довърши набирането на 911 и натисна бутона за избиране тъкмо когато една ръка се протегна от задната седалка и блъсна главата й в таблото.

След това някак си нещата се размиха. Спомняше си, че я изведоха от колата. Спомняше си, че Ева крещеше и се съпротивляваше, после утихна.

Спомняше си, че я натикаха в микробуса и вратата се затвори.

Остана й страхотното главоболие, което най-силно усещаше над очите си, когато съзнанието й се проясни и тя си спомни микробуса. Бе го виждала и преди. Бе се возила в него.

Както и преди, Дженифър шофираше, а Моника и Джина седяха отзад. Джина я държеше. Момичетата изглеждаха възбудени. Пощурели. Това не бе добре.

— Ева — прошепна Клеър.

Моника се наведе по-близо.

— Коя, откачалката ли? Не е тук.

— Какво направихте с нея?

— Малко я порязахме, нищо сериозно — каза Моника. — Ти трябва да се тревожиш за себе си, Клеър. Татко искаше да ти предадем съобщение.

— Кой?

— Татко. Какво, вие нямате ли си татковци? Или просто не знаете кой пич е донорът на сперма? — Моника се изхили подигравателно. Тя бе облечена в плътно прилепнали дънки, оранжева блузка и изглеждаше бляскава като излязла от списание. — О, не се притеснявай, мишко такава. Стой мирна и няма да пострадаш.

Джина силно ощипа Клеър. Клеър изпищя, а Моника се ухили в отговор.

— Е — добави тя, — може би само малко. Но издръжливо маце като теб може да го понесе, нали, гений?

Джина отново ощипа Клеър, но тя стисна зъби и този път успя само да изскимти. Беше по-лесно, тъй като сега очакваше болката. Джина се разочарова. Може би трябваше да крещи с всичка сила, за да си спести старанието на Джина да влага повече усърдие…

— Вие сте ни следили — каза Клеър. Повръщаше й се, вероятно от удара в таблото, но бе силно разтревожена за Ева. Леко порязване. Моника не бе от хората, които вършат нещата половинчато.

— Виждате ли? Казах ви, че е гений, нали? — Моника седеше, кръстосала крака, на една от тапицираните с кожа седалки, разположени от двете страни на микробуса. Бе обула хубави обувки с платформа, които отиваха на оранжевата блузка, и оглеждаше ноктите си, лакирани също в оранжево, за да провери дали не ги е повредила. — Знаеш ли какво, генийче? Права си. Следях ви. Виждаш ли, исках да те вкарам тук тихичко, но не, ти и онази приятелка зомби трябваше да усложните нещата. Защо не си на занятия, между другото? Това не противоречи ли на твоето верую да не бягаш от час?

Клеър се опита да седне. Джина погледна Моника, която кимна. Клеър се дръпна от Джина и притисна гърба си към плъзгащата се врата на микробуса. Разтри мястото, което я смъдеше от щипането на Джина.

— Заради Шейн — каза тя. — Баща ти иска да ме види заради Шейн, нали?

Моника сви рамене.

— Предполагам. Виж, не обичам Шейн, това не е тайна. Но никога не съм искала сестра му да загине в пожара. Беше някакъв тъп ученически номер, разбираш ли? Нищо особено.

— Нищо особено? — От всичко, което Моника бе казвала, а тя бе казвала потресаващи неща, това май бе най-лошото. — Нищо особено? Едно дете умира, ти унищожаваш цялото им семейство! Не схващаш ли? Майката на Шейн…

— Вината не е моя — Моника изведнъж се ядоса. Не бе свикнала да я обвиняват, предположи Клеър. Може би никой никога не я бе обвинявал, освен Шейн. — Дори и като си е спомнила, ако си бе затваряла устата, всичко щеше да е наред! А Алиса беше нещастен случай!

— Да — каза Клеър. — Сигурна съм, че така нещата звучат по-добре. — Чувстваше се уморена, въпреки че бе поспала и си бе взела душ. Подът на микробуса бе мръсен. — Какво, по дяволите, иска баща ти от мен?

Моника я гледа мълчаливо няколко мига, после каза:

— Той не смята, че Шейн е убил Брандън.

— Майтапиш се.

— Не. Той смята, че е бил бащата на Шейн. — Съвършено начервените устни на Моника се разтеглиха бавно в усмивка. — Иска да кажеш това на бащата на Шейн и да видим какво ще стане. Защото, ако онзи има някакви бащински чувства, няма да стои и да гледа как синчето му го отнася заради него. В най-буквалния смисъл.

— Значи той иска аз да кажа на бащата на Шейн, че кметът е готов на сделка?

— Животът на Шейн срещу този на баща му — отговори Моника. — Истинският баща не би устоял на такава сделка. Шейн не е важен, но татко иска да приключи с тази работа. Сега.

Стомахът на Клеър се бунтуваше, сякаш бе погълнала червеи.

— Не вярвам. Те никога няма да освободят Шейн! Не и ако Оливър има думата.

Моника сви рамене.

— Просто предавам съобщение. Кажи на Франк каквото си искаш, но ако си умна, ще му кажеш нещо, което да го накара да се предаде. Схващаш ли? Защитата на Амели стига само дотук. Все още можеш да бъдеш наранена. Джина вероятно много ще се зарадва, дори ако после я пошляпнат за наказание.

— Помисли и за приятелката си, която е съвсем сама — включи се Джина. Усмихна се с някаква лигава, налудничава усмивка. — Всичко може да се случи с момичета, които са сами навън в този град. Много лоши неща могат да им се случат.

— Да. Е, Ева би трябвало да го знае — каза Моника. — Я виж кой е брат й.

Главата на Клеър се удари в метал, когато микробусът се раздруса, сякаш мина по релси, и от това в главата й избухна болка, по-силна от предишната.

— И така — продължи Моника, — знаеш какво трябва да направиш, нали? Да отидеш при бащата на Шейн. Да го убедиш да се размени със сина си. Или… ще откриеш наистина колко неприветлив може да е Морганвил.

Клеър си замълча. Предположи, че заради нещата, които й се искаше да каже, можеха да я убият. Независимо дали Моника и Джина щяха по-късно да бъдат наказани, което не я утешаваше особено.

Най-после им кимна рязко и с неохота.

— Да тръгваме! — извика Моника на Дженифър, която направи знак ОК и зави на ъгъла. Клеър се опита да погледне навън, но не разпозна улицата. Бе някъде близо до Студентския град. От дясната й страна се издигаше часовниковата кула, която бе близо до Университетския център.

Тя успя да се хване за една дръжка, когато Дженифър рязко удари спирачките. Моника нямаше този късмет и се изтърси от седалката, тупна на пода, като крещеше и ругаеше.

— По дяволите! Какво бе това, Джен? Да не караш чували с картофи?

Джен не каза нищо. Ръцете й бавно се вдигнаха, все едно казваше „предавам се“.

Вратата зад Клеър се отвори с плъзгане, една грамадна ръка я сграбчи за врата и я издърпа на слънце. Не е вампир, помисли си тя, но това не бе голяма утеха, защото видя, че едрата мускулеста ръка, която се протегна до нея, държи пушка. Разпозна татуировката от сини пламъци, които покриваха почти цялата ръка до китката.

Един от рокерите.

Огледа се и видя още трима, всичките въоръжени, насочили оръжия към микробуса… и после видя бащата на Шейн да се приближава, толкова спокойно, сякаш целият град и всички вампири не го търсеха цяла нощ. Той дори изглеждаше отпочинал.

— Моника Морел — каза той. — Слез! Виж какъв късмет.

Моника замръзна на мястото си, като се държеше за една кожена ръкохватка. Тя погледна пушките, погледна Джина, която бе коленичила с вдигнати ръце, а после погледна безпомощно и Клеър.

Страхуваше се. Моника — лудата, странната, хубавата Моника, всъщност се страхуваше.

— Баща ми…

— По-късно ще говорим за него — отсече Франк. — Смъкни си сладкия задник от колата, Моника. Не ме карай да идвам и да те свалям.

Тя се отдръпна по-навътре в микробуса. Бащата на Шейн се ухили и смигна на двама от рокерите да влязат в микробуса. Единият сграбчи Джина за косата, измъкна я навън и я просна на улицата.

Другият сграбчи Моника, която се съпротивляваше и плюеше, и я завърза с белезници за кожената ръкохватка в задната част на колата. Удивена, тя престана да се съпротивлява.

— Но…

— Знаех, че ще направиш тъкмо обратното на това, което ти казвам — поясни Франк. — Най-лесният начин да те задържа в микробуса, бе да ти кажа да слезеш. — Той отвори вратата откъм шофьора и насочи пистолет в лицето на Дженифър. — Ти не ми трябваш. Вън!

Дженифър бързо се измъкна навън с вдигнати ръце, а Франк я бутна към рокерите. Тя седна на бордюра до Джина и я прегърна. Странно, Клеър никога не бе смятала, че тези двете са приятелки, а че са просто от антуража на Моника. Но сега й се сториха… истински. И действително изплашени.

— Ти — бащата на Шейн се обърна направо към Клеър. — Качвай се отзад.

— Но…

Единият от рокерите насочи пистолет към главата й. Тя преглътна и влезе в микробуса, като седна на мястото, от което Моника преди малко бе паднала. Бащата на Шейн се качи след нея, после и цялата банда потни рокери. Единият се настани на мястото на шофьора и микробусът потегли.

Не им отне и минута, прецени Клеър. По това време в Морганвил вероятно никой не ги бе видял. Улиците бяха пусти.

Тя погледна към Моника, която отвърна на погледа й, и за пръв път си помисли, че наистина разбира какво чувства Моника, защото и тя чувстваше същото.

А това бе много лошо.

Микробусът направи много завои и Клеър опита да намери лесен начин да се добере до телефона си, който бе в джоба на дънките. Бе изпуснала телефона на Ева в колата, когато Моника й удари главата в таблото… Успя да вкара пръсти в джоба си, някак небрежно, и докосна металния панел на телефона. Само трябва да набера 911, помисли си тя. Ева вероятно вече е съобщила за отвличането, ако е в състояние да говори. Те могат да проследят клетъчен телефон, нали? Чрез джипиеса или нещо такова.

Сякаш прочел мислите й, бащата на Шейн се приближи до нея, изправи я и я опипа. Направи го бързо, не се размотаваше като някакъв дърт перверзник, и откри телефона в джоба й. Взе й го. Моника отново крещеше и се опитваше да рита, защото един от рокерите последва примера на Франк. Макар че, помисли си Клеър, той по-скоро опипва Моника, а не я претърсва. Все пак и рокерът откри телефон и отвори вратата на микробуса, за да ги изхвърли на улицата.

— Прегази ги! — извика той на шофьора, който направи обратен завой и се върна по пътя. Клеър не чу пукането, но си помисли, че телефоните им вече просто бяха малки парченца електроника.

Завоите и люшкането продължиха. Клеър стоеше с наведена глава и трескаво мислеше. Нямаше как да уведоми някого, но Ева можеше. Инспектор Хес, инспектор Лоу? Може би щяха да се притекат на помощ.

А може би Амели ще изпрати своите хора да осигурят защитата й? Точно сега това би било разкошно.

— Хей — каза Моника на бащата на Шейн. — Тъп ход, задник такъв. Баща ми ще изпрати всички ченгета на Морганвил след вас след секунди. Никога няма да успеете да се измъкнете, а пипнат ли ви, ще ви хвърлят в толкова дълбока дупка, че канализацията ще ви се стори рай. Не ме докосвай, прасе такова! — Моника се изви, за да се освободи от опипващите я ръце на рокера до нея, който просто се хилеше и показваше златните си зъби.

— Не я закачай — нареди бащата на Шейн. — Ние не сме животни. — Клеър се зачуди откъде изведнъж се появи този синдром на „благородния рицар“, защото в Стъклената къща той бе готов да остави приятелчетата си да правят каквото си пожелаят с нея и Ева. — Вземи й гривната.

— Какво? Не. НЕ! Тя не може да се свали, знаеш това!

Рокерът се пресегна и извади малки клещи от чантичката на колана си. Клеър ахна ужасена, когато рокерът сграбчи ръката на Моника. О, Боже, помисли си тя, ще отреже ръката й…

Но той просто сряза металната гривна, дръпна я от китката й и я хвърли на бащата на Шейн. Моника го изгледа свирепо, разтреперана, и го зашлеви силно. Онзи замахна, за да й отвърне на плесницата.

— Остави — каза бащата на Шейн.

Той гледаше гривната. От външната страна, разбира се, бе изобразен символът. Клеър не можеше да го разчете, но се досети, че е символът на Брандън, а сега, когато бе мъртъв, тя се зачуди кой ли е поел неговите задължения по защитата. Може би Оливър…

От вътрешната страна бе гравирано пълното име на Моника: Моника Елън Морел. Бащата на Шейн изсумтя доволно.

— Искаш ли и един пръст? — попита рокерът, като потракваше с ножицата. — Не ми представлява трудност.

— Мисля, че това ще предаде посланието ни — каза бащата на Шейн. — Хайде да изчезваме, Кени. Побързай.

Онзи, който караше — Кени, сега поне Клеър знаеше името на един от тях, — кимна. Той бе висок, слаб, с дълга черна коса и синя бандана. Кожената му жилетка бе щампована на гърба с голо момиче на мотоциклет „Харли“ и се съчетаваше с татуировките, които Клеър виждаше по ръката му. Кени сръчно управляваше микробуса из обърканите улици и завои на Морганвил, като караше бързо, но не опасно бързо и после изведнъж… мрак.

Кени включи фаровете. Намираха се в някакъв бетонен тунел, който служеше за отводняване при бури, достатъчно голям, за да се скрие микробусът, пък и тунелът се спускаше под доста стръмен ъгъл в тъмното. Клеър с мъка дишаше. Тя не обичаше затворени или пък тъмни пространства. Сети се колко изплашена бе, когато преди няколко дни я затвориха в скрития килер в Стъклената къща. Не, изобщо не й харесваше. Хич не й харесваше.

— Къде ни водите? — попита тя. Искаше да прозвучи твърдо, но просто прозвуча, каквато си беше: изплашено шестнадесетгодишно момиче, което се опитва да прояви смелост. Чудесно.

Франк Колинс, който се държеше за една от кожените ръкохватки, я погледна със странно изражение, което тя реши, че наподобява уважение.

— Не те водим никъде — каза той. — Трябва да предадеш съобщение. — И той й даде срязаната гривна на Моника. — Кажи на кмета, че ако не разбера, че са пуснали сина ми утре преди зазоряване, хубавата госпожичка тук ще разбере какво означава пожар. Хубава факла сме си намерили.

Тя не харесваше Моника. Всъщност почти я мразеше и си мислеше, че Морганвил би бил по-хубаво място, ако Моника просто… изчезне. Но никой не заслужава това, за което той говореше.

— Не можете да го направите — каза тя. — Не можете. — Но като огледа ухилените, изпотени мъжаги с него, разбра, че може да направи дори и нещо по-лошо. Шейн бе прав. Баща му е луд.

— Кени скоро ще спре до една стълба — продължи Франк. — Клеър, искам да излезеш от микробуса, да се качиш по стълбата и да отвориш решетката. Ще се озовеш точно пред общината на Морганвил. Отиваш при първото ченге, което срещнеш, и му казваш, че искаш да се видиш с кмета относно Франк Колинс. Кажи му, че Франк Колинс държи дъщеря му в плен и тя ще плати за живота, който вече е отнела, а да не говорим за този, който те искат да отнемат. Разбра ли?

Клеър кимна вдървено. В ръцете си усещаше гривната на Моника студена и тежка.

— И още нещо — додаде Франк. — Трябва да им обясниш колко съм сериозен. И трябва да си убедителна, защото, ако не получа вест от кмета преди зазоряване, ще използваме тези клещи, за да му изпратим други послания. А гривните й свършиха.

Микробусът рязко спря и Франк отвори плъзгащата се врата.

— Излизай! — каза той. — Гледай да се справиш, Клеър. Ти също искаш да спасиш сина ми, нали?

Той не каза нищо за спасяването на Моника, забеляза тя. Съвсем нищо.

Моника я погледна — вече не бе толкова изискана и блестяща. Изглеждаше дребна и уязвима, сама с всичките тези мъже в микробуса. Клеър се поколеба, после стана от мястото си и се вкопчи в една кожена ръкохватка, за да се закрепи. Чувстваше коленете си омекнали.

— Това е лудост — каза тя. — Дръж се. Ще доведа помощ.

В очите на Моника проблеснаха сълзи.

— Благодаря — отвърна тя тихо. — Кажи на баща ми… — Не довърши, но пое дълбоко въздух. Сълзите й изчезнаха и отправи към Клеър идиотска усмивка. — Кажи на баща ми, че ако нещо ми се случи, може лично теб да държи отговорна.

Вратата се затръшна между тях и микробусът отпраши в мрака. Клеър се радваше, че вече се бе хванала за стълбата, защото светлините бързо се отдалечиха и тя остана в мрака, толкова непрогледен, горещ и мръсен, че й се искаше да се свие на топка.

Но започна да се катери, като пипнешком налучкваше хлъзгавите стъпала на стълбата и очакваше всеки миг нещо… нещо със зъби… да й скочи на гърба. Вампирите живеят тук, нали? Или поне използват тези тунели като пътища. Тя винаги се бе чудила как се придвижват през деня. Това не бяха отводнителни тунели от канализацията, а служеха за отводняване само при буря и бяха много големи. И тъй като Морганвил не бе място, което често се наводнява, сигурно, откакто са построени, водата в тях никога не бе достигала повече от глезен дълбочина.

Клеър продължаваше да се изкачва и когато присви очи, видя слаби проблясъци дневна светлина. Над главата й имаше решетка, покрита с някакъв защитен материал, за да не прониква в тунела слънчева светлина. Тя се закрепи за стълбата, хвана се с лявата ръка за една от железните пръчки, а с дясната се опита да повдигне решетката.

Горещото тексаско слънце я заля с топла и лепкава жега, Клеър въздъхна и погледна нагоре с благодарност. След като няколко пъти пое дълбоко дъх, тя стъпи едно стъпало по-нагоре и отмести решетката, за да излезе.

Стоеше пред кметството на Морганвил, точно както бе казал бащата на Шейн, което за нещастие не бе на Площада на Основателя. Бе някаква огромна готическа крепост, цялата от грубо изрязани плочи червен пясъчник, а хората влизаха и излизаха по работа или пък завеждаха някакви документи. Просто си вършеха ежедневните дела, каквото и да означава това в Морганвил.

Тя се изтърколи на тревата и остана просната на земята, като дишаше тежко. Няколко лица се наведоха над нея и закриха слънцето. Едно от тях имаше униформена полицейска шапка.

— Здравейте — каза Клеър и си направи сянка с ръка. — Трябва да говоря с кмета. Кажете му, че имам информация за дъщеря му и за Франк Колинс.

Кметът бе сменил костюма, който носеше, когато предишната вечер затвориха Шейн в клетката. Сега бе облякъл зелена риза за голф с черни панталони и маратонки. Много шик. Беше в коридора и говореше по мобилния, изглеждаше напрегнат и ядосан. Двама от най-добрите полицаи на Морганвил — тя не познаваше никой от тях — преведоха Клеър край него и я заведоха в кабинета му. Настаниха я в голям, червен кожен фотьойл. Когато попита за инспектор Хес или Лоу, не получи отговор. Никой дори не показа, че е чувал имената им.

На Клеър леко й се виеше свят. Не си спомняше откога не бе яла и светът започваше да придобива някакъв сюрреалистичен размазан вид, а това не бе добър знак. Щеше пак да й прилошее от този стрес, липса на сън и храна.

Дръж се, Клеър. Представяй си, че зубриш за изпит. Веднъж не бе спала три дни, докато се готвеше за теста SAT, и освен чипс и кола не бе яла почти нищо. Можеше да се справи.

— Заповядай — чу глас до себе си и огромна мъжка ръка й подаде червена кутийка кока-кола. — Добре ще ти се отрази нещо за пиене.

Клеър вдигна поглед. Беше Ричард, братът на Моника, който бе полицай. Готиният. Изглеждаше уморен и разтревожен. Той придърпа още един стол до нея и се наведе, опрял лакти в коленете си. Клеър се зае с колата, отвори я и отпи няколко големи глътки от леденото, сладко питие.

— Отвлекли са сестра ми — каза той. — Ти знаеш, нали?

Клеър кимна и преглътна.

— Аз бях там. Бях в микробуса.

— Точно затова исках да разговарям с теб, преди да се видиш с баща ми — обясни Ричард. — Ти си била в микробуса с Дженифър, Джина и Моника.

Клеър пак кимна.

— Нека те попитам тогава. Как ги уведоми?

Тя примигна.

— Как какво?

— Как планирахте акцията? Каква беше системата? SMS ли изпрати? Знаеш, че можем да получим тези данни, Клеър. Или пък подмами сестра ми в някакъв капан?

— Не знам за какво…

Ричард я погледна, тя млъкна, защото този път погледът му не бе дружелюбен. Изобщо не бе дружелюбен.

— Сестра ми е откачена, това си го знам. Но все пак ми е сестра. В този град никой не се закача с член от семейство Морел. А който го стори — дори и да са цяла тайфа, — си плаща. Схващаш ли? Така че, каквото и да знаеш, каквито и да са отношенията ти с тези нарушители, най-добре бързо да си признаеш или започваме разследване. И, Клеър, ще е много бърз и жесток процес.

Тя обгърна кутийката кола с две ръце и разтреперана я вдигна към устата си, за да отпие, после каза:

— Не ги заведох аз при сестра ти. Сестра ти отвлече мен. Направо от паркинга на фотостудиото. Попитай Ева. О, Боже… Ева… Джина я поряза. Тя добре ли е?

Ричард се намръщи.

— Ева е добре.

От думите му изпита известно облекчение.

— Ами Джина и Дженифър?

— Също са добре. Те съобщиха за отвличането. Джина каза… — Той се замисли, после много бавно каза: — Джина каза много неща. Но трябваше да се сетя с кого разговарям. Ако някой в Морганвил е по-луд от сестра ми, това е Джина.

Нямаше как да не се съгласи с него.

— Мъжете, които взеха микробуса…

— Бащата на Шейн — прекъсна я Ричард. — Това вече го знаем. Къде е той сега?

— Не знам. Кълна се! Той ме остави в канала за отводняване и ми каза да се изкача по стълбата и да говоря с баща ти. Затова съм тук.

— Остави хлапето на мира, Ричард. — Кметът Морел влезе, затръшна вратата на кабинета зад себе си и се втренчи в двамата полицаи, които пазеха. — Вие, вън! Ако синът ми не може да се справи с някаква шестнадесетгодишна хлапачка, ще си получи заслуженото.

Те бързо излязоха. Клеър остави кутийката с кола на масата, а кметът се отпусна в големия си кожен фотьойл. Той вече не изглеждаше така самодоволен, както когато беше на Площада на Основателя, но определено бе ядосан.

— Ти — рязко каза той. — Говори. Започвай!

Тя започна и от устата й се изля поток от думи. Бащата на Шейн отвлякъл микробуса и изхвърлил Джина и Дженифър. Унищожил телефоните им. Заплашил Моника и изпратил Клеър като посланик на съдбата.

— Той не се шегува — завърши тя. — Искам да кажа, че съм го виждала в действие. Не се страхува да наранява хората и определено не харесва Моника.

— О, и изведнъж ти се превръщаш в най-добрата й приятелка? Я стига, моля ти се. Ти я мразиш и в червата и сигурно си имаш причини — каза Ричард. Той стана и закрачи из стаята. — Виж, татко, остави на мен тази работа. Ще открия онези мъже. Ако изпратим всички мъже и вампири по улиците…

— Снощи го направихме, сине. Въпросните мъже ходят на места, където не можем да ги проследим. — Зачервените очи на кмета отново се спряха върху нея. Изпука с кокалчетата на пръстите си. Ръцете му бяха големи, като тези на сина му. Силни ръце. — Оливър иска това да приключи. Иска да продължи по план, довечера да изгори момчето и да ги накара да се покажат. Планът не е лош. Тяхното е блъфиране.

— Мислиш, че Франк Колинс блъфира? — попита Ричард.

— Не — отговори кметът. — Мисля, че ще постъпи, както заплашва, дори и по-зле, отколкото можем да си представим. Но това, което иска Оливър…

— И ще го оставиш да го направи? Ами Моника?

— Оливър не знае, че са я хванали. Когато му кажа…

— Татко — каза Ричард. — Това е Оливър. Не му пука и ти го знаеш. Допустими загуби. Но за мен не е допустимо, и за теб също не бива да е така.

Баща и син размениха погледи, Ричард поклати глава и продължи да се разхожда.

— Трябва да намерим начин да си я върнем. Някакъв начин.

— Ти! — Кметът посочи Клеър с дебелия си пръст. — Разкажи ми отново всичко. Всичко. Всяка подробност, независимо колко дребна е. Започни от когато за пръв път си видяла тези мъже.

Клеър отвори уста да отговори, но се спря навреме. Недей, идиотка такава! Не можеш да им кажеш истината! Заради истината със сигурност ще опекат Шейн… Не бе добър лъжец, знаеше го, а и много време изтече, докато подреди нещата в главата си и се опита да подбере откъде да започне и какво от цялата история да разкаже…

— Мисля… видях някои от тях, когато нахлуха в къщата — каза тя предпазливо. — Знаете, че извикахме полицията за нахлуване у дома? И после видях…

Тя замръзна и затвори очи. Бе видяла нещо важно. Много важно. Какво ли бе? Нещо, свързано с бащата на Шейн…

— Започни с микробуса — каза Ричард и прекъсна опита й да се рови в спомените си. Тя надлежно разказа всичко отново и после пак, като отговаряше на всички въпроси много бързо. Главата я болеше въпреки освежаващата кола, и гърлото я болеше. Трябваше й сън, искаше да се увие в одеяла и да плаче, докато изпадне в кома. Оливър иска да продължи по план и да изгори хлапето довечера. Не. Не могат да позволят това, не могат…

Но несъмнено можеха.

— Хайде да започнем пак — каза Ричард. — От начало.

Отчаяна, тя избухна в сълзи.

Минаха часове, докато свършат с нея. Никой не предложи да я закарат вкъщи.

Клеър се прибра пеша, като изпитваше усещането, сякаш се носи като призрак. Добра се до дома, без да й се случи нищо. Все още беше светло, което бе добре, но улиците изглеждаха неестествено тихи и пусти. Очевидно бяха пуснали предупреждение, предположи тя. Хората вървяха с наведени глави и се надяваха бурята да отмине.

Когато Клеър затръшна вратата, Ева се спусна по стъпалата, хукна към нея и я прегърна толкова силно, че дъхът й спря.

— Кучка! — каза тя. — Не мога да повярвам, че така ми изкара акъла. О, Боже, Клеър. Можеш ли да повярваш, че онези тъпанари в полицейския участък дори не ми взеха показания? А аз даже имах рана! Истинска рана с кръв и тем подобни! Ти как се измъкна? Моника нарани ли те?

Ева не знаеше. В полицейския участък не й бяха казали.

— Бащата на Шейн спря микробуса — рече Клеър. — Той взе Моника за заложница.

За миг и двете не помръднаха, а после Ева радостно извика и вдигна ръка за поздрав. Клеър просто я гледаше, а Ева компенсира отказа й, като започна сама да си пляска с ръце над главата.

— Дааа! — каза тя и се впусна в щур танц на победата. — Чудесен избор на откачалка!

— Хей! — извика Клеър и Ева спря радостния си триумф. Беше глупаво, но Клеър се ядоса. Знаеше, че Ева е права, знаеше, че няма причина да се надява, че Моника повече няма да е такава огромна досадница, но… — Бащата на Шейн ще я изгори, ако те извършат екзекуцията. Той носеше факла.

Веселието изчезна от изражението на Ева.

— О — каза тя. — Е… все пак. Не че не си го е изпросила. Кармата е кучка, аз също.

— Оливър се опитва да ги накара да убият Шейн тази вечер. Нямаме време, Ева. Вече не знам какво да правя.

Това изцяло изтри самодоволството на Ева. Тя също не знаеше. Облиза устни и каза:

— Все още има време. Нека проведа няколко телефонни разговора. А ти трябва да хапнеш малко и да поспиш.

— Не мога да спя.

— Е, но можеш да ядеш, нали?

Можеше, пък и се оказа, че трябва. Светът бе придобил сив цвят, а главата я болеше. Хотдог — обикновен, без горчица, — чипс и бутилка вода решиха част от проблема, макар да не премахнаха болката в сърцето й или тежкото чувство, което нямаше нищо общо с глада. Какво ще правим?

Ева бе на телефона, обаждаше се на разни хора. Клеър се отпусна на дивана, легна и се сви под одеялото. То още миришеше на парфюма на Шейн.

Сигурно е спала известно време, а когато се събуди, имаше чувството, че някой е натиснал някакъв бутон или пък е прошепнал в ухото й: Събуди се! Защото моментално седна, сърцето й препускаше, а умът й се опитваше да го догони. В къщата бе тихо, освен обичайните скърцания и пропуквания, които старите къщи издават. Сухи листа шумоляха от вятъра навън.

Отне й секунда да осъзнае, че не вижда дървото, което хвърляше сянка на прозореца, защото е тъмно.

— Не! — Тя скочи от дивана и се втурна да търси часовник. Точно от това се боеше. Нямаше затъмнение или внезапни неочаквани аномалии в нормалната продължителност на деня. Просто бе тъмно, защото бе нощ.

Бе спала с часове. Часове. А Ева не я бе събудила. Всъщност дори не бе сигурна дали Ева е все още в къщата.

— Майкъл! — Клеър обикаляше от стая в стая, но той не се виждаше никъде. — Майкъл! Ева! Къде сте?

Бяха в стаята на Майкъл. Той отвори вратата, полугол, с разтворена риза, а дънките му се бяха смъкнали и се виждаха гърдите и коремът, които Клеър нямаше как да не забележи… а Ева се бе свила на леглото под завивките.

Майкъл бързо излезе, като си закопчаваше ризата.

— Ти си будна!

— Да. — Клеър потисна изблика си на гняв. — Ако сте свършили с чукането, може би ще поговорим за това, че Шейн ще умре тази вечер.

Майкъл леко наведе глава и се взря в очите й.

— Няма да ходиш там, Клеър — каза той категорично. — Няма! Мислиш ли, че аз не помня? Че не ме интересува? Мамка му. Какво, мислиш, прави цял ден Ева, докато ти…

— Спа? Да, заспах! Можехте да ме събудите!

Той пристъпи напред. Тя отстъпи крачка, после втора, защото погледът му… изобщо не бе обичайният поглед на Майкъл.

— За да седиш и да се тормозиш? — попита той тихо. — Стига толкова, Клеър. Трябваше да поспиш. Оставих те да поспиш. Преживей го.

— И какъв е блестящият план, който измислихте, докато спах? Какъв е, Майкъл? Какво, по дяволите, ще правим сега?

— Не знам — каза той и цялото му самообладание изведнъж рухна. — Не знам! — Това беше вик и той излезе от дълбините на душата му. Клеър отстъпи още веднъж и усети, че я облива ледена вълна. — Какво искаш да направя, Клеър? Какво?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Нещо — прошепна тя. — Боже, моля те. Каквото и да е.

Майкъл я хвана и я прегърна. Тя се отпусна в ръцете му, трепереше, уж не плачеше… но не съвсем… Обзе ги някаква безнадеждност, сякаш се носеха свободно по течението и земя не се виждаше.

Сякаш бяха изгубени. Напълно изгубени.

Клеър подсмръкна, отдръпна се и тогава видя Ева да стои на вратата и да ги наблюдава. Това, което тя си мислеше, не бе нищо добро и Клеър не би искала да го види отново.

— Ева…

— Както и да е… — каза Ева тихо. — Има един вампир, който би могъл да ни помогне. Ако го открием и го накараме да се съгласи. Той може да отиде на Площада на Основателя без проблем. Дори би се съгласил да отвори клетката на Шейн, ако успеем да отвлечем вниманието.

Майкъл се обърна към нея:

— Ева — той поне не прозвуча виновно. Но бе разтревожен. — Не! Вече говорихме за това.

— Майкъл, това е единственото нещо, което можем да направим. Знам, че е така. Но ако изобщо се решим, трябва да действаме сега.

— Кой вампир? — попита Клеър.

— Казва се Сам — отвърна Майкъл, — и ще прозвучи странно, но той ми е дядо.

— Сам? Той е… твоят… твоят…

— Дядо. Да, знам. И мен ме вбесява. Цял живот ме е вбесявало.

Клеър трябваше бързо да седне.

Когато се съвзе, тя разказа на Ева и Майкъл как се бе натъкнала на Сам в „Комън Граундс“. За подаръка, който Сам се опита да й предаде за Ева.

— Аз не го взех — каза тя. — Не знаех… е, просто не изглеждаше редно.

— Напълно правилно — отговори Майкъл.

Ева не го гледаше.

— Сам е готин — каза тя.

— Мислех, че мразиш вампирите.

— Мразя ги! Но… мисля, че ако има класация за най-мразен вампир, той със сигурност ще е на последно място. Винаги изглежда толкова самотен — каза Ева. — Идваше в „Комън Граундс“ почти всяка вечер и говореше с часове. Просто говореше. Оливър все го дебнеше като ястреб, но той никога не направи нещо, никога не заплаши някого. Не е като Брандън. Всъщност аз понякога се чудех…

— Чудеше се какво?

— Дали Сам не стоеше там, за да наблюдава Брандън. Може би и Оливър, макар че тогава не го знаех. Търсеше…

— Нас, останалите? — Майкъл кимна бавно. — Не знам колко е вярно, защото аз винаги съм го отбягвал, но в семейството постоянно се говореше, че Сам бил добър, преди да се промени. А той е най-младият сред тях. Той най-много прилича… ами, на нас.

Ева се бе приближила до тъмния прозорец и гледаше навън, с ръце зад гърба.

— Знаеш ли нещо друго за него? Семейни тайни, искам да кажа?

— Че се е борил с вампирите и е спечелил.

— Спечелил? Той е един от тях! Какво точно означава спечелил?

Майкъл поклати глава, отиде зад нея и сложи ръце на раменете й. Целуна я нежно по тила.

— Не знам, Ева. Просто ти казвам какво съм чул. Изтръгнал е някакво съгласие от вампирите. И то, защото Амели го обичала.

— Да, обичала го е достатъчно, за да го убие и да го превърне в кръвосмучещ злодей — каза Ева мрачно. — Колко мило! Романтиката не е мъртва. О, чакай. Мъртва е.

Тя се отскубна от Майкъл и отиде в кухнята. Майкъл мълчаливо погледна Клеър. Тя сви рамене.

Когато слязоха долу, видяха, че Ева прави сандвичи с леберкез и сирене. Клеър погълна един на шест хапки, после си взе втори. Другите двама я гледаха.

— Какво? — попита тя. — Прегладняла съм. Честно.

— Хапни си — каза Майкъл. — Аз мразя леберкез. Освен това няма как да умра от глад.

Ева изсумтя.

— За тебе направих с печено говеждо, гений. — Тя му подаде един. — Така че продължавай. За пръв път чувам от теб да разказваш историята на Сам. Какво му е толкова специалното, че да е последният вампир?

— Наистина не знам — каза Майкъл. — Единственото, което майка ми е казвала, е това, което току-що ви разказах. Работата е там, че Сам никога не се е разбирал с вампирите. Амели не обича да й напомнят за слабостите й, а той бил като неонов надпис. Нея наистина я е било грижа за него. Но го отрязала — това чух последно, не иска да го вижда и не иска да говори с него. Той се навърта повече около хората, отколкото около другите вампири.

— И затова казах, че той може да ни помогне — обясни Ева. — Или поне ще иска да ни изслуша. Плюс е, че е от семейството.

— Къде можем да го открием? — Клеър погледна към Майкъл, после към Ева, после отново към Майкъл. — В „Комън Граундс“ ли?

— За теб е забранена зона — каза Ева. — Хес ми разказа какво се е случило между теб и Оливър.

— Какво се е случило? — измърмори Майкъл, докато дъвчеше сандвича си. — Аз защо не знам? Боже, имах нужда от това. Страхотен вкус.

Ева направи гримаса.

— Да, голямо умение е нужно за сандвичи. Мисля да започна да преподавам. Междувременно, да се върнем на темата. Клеър няма да се доближава до „Комън Граундс“. Аз командвам. Ако някой ще ходи, това съм аз.

— Не! — отсече Майкъл.

Ева го загледа свирепо.

— Този разговор вече го водихме — каза тя. — Ти може да си адски секси, искам да кажа, много мъртъв и много секси, но няма да ми нареждаш какво да правя. Разбра ли? И да не ми промиваш мозъка, или кълна се, ще си събера партакешите и ще се изнеса!

Клеър бутна назад стола си, отиде до безжичния телефон, сложен на плота, и набра номера от визитката, която бе залепена с магнитче на хладилника. Четири позвънявания и весел глас отговори от другия край, като й съобщи, че се е свързала с „Комън Граундс“.

— Здрасти — каза Клеър. — Мога ли да говоря със Сам, моля?

— Сам? Момент. — Телефонът глухо изтропа, а до Клеър достигна шумът от кафенето — наливането на мляко, разговорите на хората, обичайното оживление на препълнено кафене. Тя почака, като потропваше нетърпеливо с крак, когато гласът отново се чу в слушалката. — Съжалявам. Няма го тази вечер. Мисля, че е отишъл на партито.

— Парти?

— Знаете, онова парти за зомбита? Епсилон Епсилон Капа.

— Благодаря — каза Клеър. Затвори телефона и се обърна към Майкъл и Ева, които я гледаха с изумление. Показа им телефона. — Силата на технологиите. Възползвайте се.

— Ти го откри.

— Без да ходя в „Комън Граундс“ — подчерта Клеър. — Той е на парти в Студентския град. Големият купон на братството. Онова… — тя спря. Усети някакъв хлад, после й стана горещо. — Онова, на което бях поканена. Нещо като среща. Там трябваше да се видя с онова момче, Йън Джеймсън.

— Познай — каза Ева. — И двете отиваме. Време е да се маскираме като мъртви, Клеър.

— Като какво?

Ева я гледаше критично, докато тя дъвчеше сандвича.

— Размер първи, може би втори, нали? Имам някои неща, които ще ти станат.

— Аз няма да се маскирам!

— Аз не създавам правилата, но всички знаят, че не можеш да отидеш на „Танцът на мъртвите момичета“, без да положиш усилия. Освен това ще си голяма сладурана като мъничко готическо момиченце.

Майкъл гледаше смръщено и двете.

— Не — рече за пореден път. — Твърде опасно е да сте навън през нощта без придружител.

— Е, придружителите свършиха. Мисля, че снощи Клеър умори инспектор Хес, а аз няма просто да седя и да чакам, Майкъл. Знаеш това. — Ева се втренчи в него, но омекна, когато той се пресегна през масата и хвана ръката й. — Без промиване на мозъка. Ти обеща.

— Обещах — съгласи се той. — Няма да се повтори.

— Много си готин, когато се тревожиш, но това е просто купон, там ще има много хора. Безопасно е. — Ева твърдо устоя на погледа му. — По-безопасно е, отколкото за Шейн, който чака да умре в онази клетка. Освен ако не си се отказал от него.

Майкъл пусна ръката й и се отдалечи. Излезе от кухнята.

— Предполагам, не — каза Ева тихо. — Добре. Клеър, трябва да открием какви са плановете за екзекуцията. За кога са я насрочили.

— Аз ще го направя — каза Клеър и набра номера от друга визитка. Беше личният номер на инспектор Хес, онзи, който той с молив написа на гърба на визитката. Телефонът иззвъня четири пъти, преди той да вдигне. Звучеше сънен и изтощен.

— Сър? Клеър е. Клеър Денвърс. Съжалявам, че ви събудих…

— Не спях — каза той и се прозя. — Клеър, каквото и да си мислиш, недей. Остани си вкъщи, заключи вратата и се покрий. Сериозно говоря.

— Да, сър — излъга тя. — Просто исках да знам… говори се, че екзекуцията е отложена?

— Кметът каза не — рече Хес. — Той каза, че иска съдебен процес и призова бащата на Шейн да се предаде. Прилича ми на безизходно положение. Той е хванал Шейн, бащата на Шейн е хванал Моника. Никой не иска да отстъпи.

— Кога…?

— Преди изгрев-слънце. В пет сутринта — отговори Хес. — Всичко ще свърши преди зазоряване. За Моника също, ако бащата на Шейн не блъфира.

— Той не блъфира — рече Клеър вцепенено. — О, Боже! Нямаме много време.

— По-добре е от това, което Оливър искаше: да извършат екзекуцията по залез-слънце тази вечер. Кметът отказа, но само в рамките на законовата отсрочка. Няма да има отлагане на екзекуцията в последната минута. — Хес се размърда, столът му изскърца. — Клеър, трябва да се подготвиш. Няма да стане чудо, никой няма да си промени мнението. Той ще умре. Съжалявам, но така стоят нещата.

Нямаше сили да спори с него, защото дълбоко в себе си знаеше, че е прав.

— Благодаря — прошепна тя. — Сега трябва да вървя.

— Клеър, не се опитвай. Ще те убият.

— Довиждане, инспекторе.

Тя затвори, остави телефона на плота и се подготви за битка. Когато вдигна поглед, Ева я гледаше с блестящи странни очи.

— Добре — примири се Клеър. — Ако трябва да съм зомби, ще съм зомби.

Ева се усмихна.

— Най-готиното зомби.

Никога през живота си Клеър не се бе гримирала толкова силно, дори и на Вси светии.

— Ти се гримираш така всеки ден? — попита тя, когато Ева се отдръпна да я погледне критично, като държеше четчицата за грим. — Чувствам се странно.

— Свиква се. Затвори очи. Време е за пудра.

Клеър се подчини и почувства лекото докосване на четчицата за пудра, докато тя се плъзгаше по лицето й. Едва се сдържа да не кихне.

— Добре. А сега очите — каза Ева. — Стой мирна.

Продължи така известно време. Клеър седеше пасивно, а Ева прилагаше черна магия. Клеър не знаеше как изглежда. Нямаше огледало, а и нямаше желание да види какво й се случва. Чувстваше се, сякаш губи самоличността си, макар че бе глупаво. Как изглеждаш, не отразява същността ти. Всъщност винаги бе смятала така.

Накрая Ева се отдръпна, огледа я и кимна.

— Дрехи — постанови тя. Самата Ева бе облякла черен корсет, черна пола и огърлица от черепи с подходящи обеци. Черно червило. — Да действаме!

Клеър свали дънките и тениската си с огромно нежелание, после седна, за да обуе черния чорапогащник, който имаше шарки с черепи и тя не можеше да разбере дали са отпред, или отзад.

— Къде намираш тези дрехи? — попита тя.

— По интернет. Черепите са отзад.

След приключението с чорапогащника, черната кожена пола до коленете, по която потракваха ципове и верижки, бе лесна работа. Бе й студено на краката и ги чувстваше голи. Не бе обличала пола… от кога ли? Май, откакто бе на дванадесет. Не харесваше полите.

Горната част беше нещо черно и мрежесто, еластично и тясно, прозрачно, с щамповани черен череп и кости.

— Няма начин — каза тя. — Това е прозрачно!

— Това се носи над потниче, гений — каза Ева и й хвърли черна копринена дрешка. Клеър я нахлузи през глава, после се напъха в прилепналата ризка с черепа.

— Внимавай за грима! — предупреди я Ева. — Добре, изглеждаш чудесно. Отлично. Готова ли си да хвърлиш поглед?

Не бе готова, но Ева сякаш не забеляза. Заведе я в банята, светна лампата и сложи ръка на рамото на Клеър.

— Воала! — каза Ева.

О, Боже, помисли си Клеър. Не мога да повярвам, че правя това.

Приличаше на кльощава по-малка сестра на Ева. Същинска по-малка откачалка в процес на обучение.

Е, поне ще пасне на атмосферата и ако някой я търси, никога няма да я разпознае. Тя самата не можеше да се познае. И някак си подозираше, че в интернет ще се появят снимки.

Клеър въздъхна.

— Да вървим!

Ева влезе с черния кадилак в Студентския град и го паркира на местата за преподаватели — отявлено нарушение, но пък на Ева не й пукаше за глобите за паркиране в Студентски град. Това бе най-близкият паркинг до общежитието на братството. Толкова близко всъщност, че Клеър виждаше ярките светлини от всеки прозорец, чуваше думкането на баса, което се усещаше дори в колата.

— Леле! — каза Ева. — Тая година направо са се престарали. Готините от ЕЕК.

Около къщата имаше гробище — наклонени надгробни плочи, големи страшни гробници и някои разрушени статуи по паметниците. Имаше и зомбита — или, както Клеър предположи — гости на купона, които вървяха, залитайки, и пародираха Нощта на живите мъртви пред фотоапаратите на приятелите си.

Приглушеният рев от купона се чуваше дори през затворените прозорци на колата.

— Не се отделяй от мен — каза Ева. — Да намерим Сам, става ли? Влизаме и излизаме.

— Влизаме и излизаме — кимна Клеър.

Те слязоха и изминаха на бегом разстоянието до гробището.

Отблизо видяха, че надгробните камъни са или от гума, или от стиропор, а гробницата беше маскиран склад, но изглеждаше чудесно. Ръце на зомбита се протягаха от боклука. Добро хрумване, помисли си Клеър. Тя се приближи до една ръка, която се обърна и я сграбчи за глезена. Клеър изпищя и отскочи назад, блъсна се в Ева и тя я задържа.

— Боже, момчета, пораснете — каза Ева и се наведе да погледне на земята. — Къде сте?

— Тук сме! — повдигна се капак, покрит с чим, и едно момче от братството с идиотски вид, което държеше някаква табела, си подаде главата. — Хм, съжалявам. Шегувах се. Трябва…

— Да опипваш момичетата и да им надничаш под полите. Браво! — Ева се изправи и почисти коленете си от прахта. — Продължавай.

Той се ухили и тръшна капака след себе си. Ръката му се появи през дупката на земята.

— Леле! — каза Клеър. — Колко от тях са там? Под земята?

— Само кандидатите — обясни Ева. — Хайде. Ако Сам е тук, той сигурно разговаря с хората. Обича да говори.

Ако Сам говореше и някой можеше да го чуе, Клеър просто не си представяше как става това. Музиката дънеше толкова силно, че я усещаше като физически вълни, които разтърсват тялото й, и трябваше да потисне желанието да си запуши ушите. Ева бе сплела косата на Клеър на малки плитчици и нямаше как да скрие ушите си с коса, за да не чува музиката.

— Трябват ми тапи за уши! — извика тя в ухото на Ева. Ева направи мимика: Какво каза? — Няма значение!

Общежитието на братството Епсилон Епсилон Капа бе претъпкано. Клеър подозираше, че винаги е пълно, но този път бе нещо страшно — пластмасови чаши бяха разпилени наоколо, килимите бяха подгизнали от напитки, един стол бе счупен в ъгъла, пияни спяха на дивана. А бяха едва във фоайето. Две момчета застанаха на пътя им и протегнаха ръце като жест: не си и помисляйте да влезете. Бяха огромни, мускулести мъжаги, гримирани с бяла боя и носеха черни тениски, на които бе написано НЕЖИВА ОХРАНА.

— Покани? — извика единият. Клеър и Ева се спогледаха.

— Йън Джеймсън ме покани! — изкрещя тя в отговор. — Йън Джеймсън!

Охраната имаше списък. Те провериха и кимнаха.

— На горния етаж! — извика единият. — Последната врата вляво!

Тя не възнамеряваше да търси Йън, но все пак кимна. С Ева се промъкнаха между двамата от охраната, застанали твърде близо един до друг, и се присъединиха към най-щурия купон, който Клеър бе виждала през целия си живот.

Не че имаше богат опит, но бе доста сигурна, че Парис Хилтън би определила купона като щур. Въпреки факта, че алкохолът бе забранен в Студентския град, тя бе също така сигурна, че пуншът, който се разливаше от големите купи, беше с алкохол (в него плуваха отрязани ръце, очни ябълки и разни гадни пластмасови части, а цветът му беше кървавочервен). На много от участниците вече издайнически им личеше, че са фиркани — спъваха се, смееха се твърде силно, ръкомахаха. Разливаха питиета върху себе си, върху другите, но това очевидно не ги притесняваше, защото нали затова бяха зомбита! Не бяха просто откачалки. Всички имаха бял грим и си бяха сложили някакви гумени, отвратителни маски (носеха ги предимно момчетата).

В голямата стая имаше нещо като дансинг, хората се натискаха един в друг и се поклащаха. Клеър се изправи на вратата, смразена от внезапен ужас. Изглеждаше, сякаш стаята бе пълна с мъртви хора. Дори по-лошо — мъртви, пияни и възбудени.

— Хайде! — извика Ева нетърпеливо и я сграбчи за ръката. Смеси се с тълпата без колебание, като въртеше глава и се оглеждаше.

— Поне е с рижа коса! — Всички на купона носеха черни перуки или си бяха боядисали косите като Ева. Косата на Клеър бе временно почернена с някакъв спрей, за който Ева я бе уверила, че лесно се отмива. Клеър се опита да се опази от ненужно докосване в телата на другите, но опитите й бяха безполезни. Беше в непосредствена близост до огромна компания момчета, а това не й се бе случвало досега.

Една ръка се промъкна под полата й, докато минаваше през тълпата. Тя извика и подскочи, след което се забърза. Друг пък я шляпна по дупето.

— По-бързо! — извика тя на Ева, която бе забавила темпото, за да се ориентира. — Боже, тук не се диша!

— Насам!

Клеър се чувстваше омърсена — не само защото я опипваха, което продължаваше да се случва, но и защото се отъркваше в потта на другите, докато Ева с мъка успя да ги изведе на едно малко по-празно местенце в другия край на стаята, до стълбите. Там сигурно бе мястото за тези, които не танцуват. Имаше няколко срамежливи момичета, маскирани в готически дрешки, които стояха скупчени заедно за утеха и (Клеър подозираше) за защита. Изпита съчувствие към тях.

— Як купон! — извика силно Ева, за да надвие думкащия ритъм на музиката. — Да можех и аз да се впусна!

— Сам вижда ли се някъде?

— Не! Няма го тук! Хайде да проверим в другите стаи!

След суматохата в големия салон, кухнята изглеждаше като малък кабинет, макар че и тя бе претъпкана с хора, които разговаряха високо и бурно жестикулираха. Тук имаше още купи с пунш, което вбесяваше Клеър. Тя бе жадна, но сега не бе моментът да прибавя и напиване към проблемите си. Залогът бе твърде висок.

Ушите й още кънтяха. Тук поне имаше място и можеше да диша. Клеър инстинктивно потърси мобилния си телефон, сети се, че колелата на белия микробус го бяха смачкали, и изруга тихо.

— Колко е часът? — попита тя Ева, която на свой ред погледна черния си часовник (украсен, разбира се, с черепи).

— Десет — каза тя. — Знам. Трябва да побързаме.

Някой сграбчи Клеър за ръката, тя се отдръпна изплашена, но после го позна под грима — Йън, момчето, което й бе казало за купона. Онова, чието име бяха използвали, за да влязат.

— Клеър? — запита той. — Леле. Изглеждаш страхотно!

Сега не изглеждаше толкова идиотски, но бе по-нервен, с щръкнала черна коса и гримиран като вампир. Клеър разтревожено се зачуди колко ли истински вампири се бяха смесили с гостите тази вечер. Не бе приятна мисъл.

— О, здравей, Йън! — Ева оглеждаше стаята, но когато Клеър я погледна, тя поклати глава и посочи, че отива в другата стая. Клеър я помоли с поглед да не ходи, но тежкият грим вероятно скри отчаянието й.

— Радвам се, че дойде — каза Йън. Той не трябваше да повишава глас, за да го чуят във врявата, просто гласът му си бе такъв, пък и тук не бе чак такава шумотевица. — Да ти донеса ли малко пунш?

— Има ли нещо, което не е…?

— Да, добре. Какво ще кажеш за вода?

— Вода звучи чудесно. — Къде, по дяволите, е Ева? Тя се бе скрила зад две високи момчета и Клеър не я виждаше. Почувства се сама и много уязвима, стоеше там с фалшивите си готически дрешки и, Боже, от този грим я сърбеше. Как го понася Ева? Клеър искаше да си вземе душ, искаше да си почисти лицето, да си облече обикновени дънки и тениска и никога вече да не се впуска в приключения.

Шейн. Мисли за Шейн. Усети неловко чувство за вина, че е престанала да мисли за него дори и за минута.

Йън се върна с бутилка вода, която вече бе отворена.

— Заповядай — каза той и й я подаде. Той също пиеше вода, а не пунш. — Щуро, нали?

— Щуро — съгласи се тя. В град, пълен с вампири, това бе най-щурата идея, която можеше да хрумне някому — да събере група пияни, възбудени колежанчета на място, където и вампирите можеха да се смесят с тълпата. — Видя ли къде отиде приятелката ми?

— Момичета — въздъхна Йън. — Все ходят на групички. Да, отиде в библиотеката. Хайде.

Клеър отпи малко вода, докато вървеше след него. Стъпваше внимателно, като прескочи краката на няколко души, които бяха решили, че подът в кухнята е добро място да седнат и да си побъбрят. И, о, Боже, какво правеше оная двойка в ъгъла? Страните й пламнаха под грима, тя бързо отмести поглед и го насочи към врата на Йън. Бе пропуснал едно местенце при гримирането. Там кожата бе розова.

В следващата стая също имаше хора, но не колкото в кухнята, а в сравнение със стаята за танци направо си бе пусто. Библиотека бе силно казано. Имаше книги, но не толкова, колкото Клеър предполагаше, и повечето бяха стари учебници. Някои от гостите си играеха, като драскаха по книгите с черни маркери и химикали и се забавляваха с резултатите.

От Ева нямаше и следа.

— Ха! — каза Йън. — Чакай. — Той отиде да пита друго момче, по-високо, облечено в наполовина разкопчана копринена черна риза, за да се виждат силните му мускулести гърди. Забави се малко. Клеър отпи още вода, благодарна за влагата, защото дори в библиотеката бе голяма жега, и едва не си обърса лицето, но навреме се сети, че трябва да внимава с грима.

И в тази стая нямаше и следа от Сам. Докато Йън разговаряше, Клеър отиде при едно от момичетата, които драскаха книгите. Изглеждаше й някак позната — май бяха заедно в курса по химия? Анна някоя си?

— Здравей, Анна. — Май бе познала името й, защото момичето вдигна поглед. — Виждала ли си Сам? Рижа коса, може би е облечен с кафяво кожено яке…? — Макар че в тази жега сигурно му се е наложило да го свали. — Сини очи.

— О, да, Сам. Той е някъде на горния етаж. — Анна се върна към драскането на книгите, като рисуваше дяволи с вили. Горния етаж. Клеър трябваше да се качи на горния етаж, но по-важно бе бързо да намери Ева.

Йън се върна.

— Тя се е качила на горния етаж — каза той. — Търси някакво момче на име Сам, нали?

— Да — каза Клеър. — Имаш ли нещо против, ако…?

— Не, разбира се, ще дойда с теб. — Той погледа празната бутилка в ръцете на Клеър. — Искаш ли още вода?

Тя кимна. Той грабна една бутилка от кофата с лед и й я подаде. Тя отвори капачката и пое живителна глътка, докато Йън я водеше по стълбите.

Жегата я правеше бавна и разсеяна. Искаше да си наплиска лицето със студена вода, но отново навреме се сети за грима. Тъп грим.

Стъпалата сякаш продължаваха безкрай и всичко приличаше на танц в минирано поле. Хора седяха на почти всяко стъпало, някои разговаряха, други сами си мърмореха, трети пушеха трева. О, Боже! Трябваше бързо да се махне оттук.

Площадката на горния етаж й се стори райски широко място. Клеър се хвана за перилата и вдиша дълбоко няколко пъти. Йън се върна да я вземе.

— Добре ли си? — попита той. Тя кимна. — Не знам в коя стая е. Трябва да го търсим.

Тя го последва. Той отвори първата врата по коридора и застанала зад него, Клеър видя десетина души да разговарят разгорещено. Те вкупом погледнаха към Йън, сякаш му казваха: изчезвай! — и той затвори вратата. Клеър разбра, че всичките бяха вампири.

Сам го нямаше, но имайки предвид какво й бе казал той самият и какво бе чула от Майкъл и от Ева, това бе естествено. Той ще се навърта около хората, нали? Вампирите не искаха да общуват с него.

— Грешна стая — ненужно поясни Йън и тръгна към следващата. Тя не виждаше през рамото му, но той набързо затвори вратата. — Много грешна стая. Съжалявам.

В коридора имаше около десет врати, но те не отвориха всичките. На Клеър леко й се виеше свят, всъщност чувстваше се замаяна. Вероятно от жегата. Отпи вода от бутилката, но от това само й се повдигна. Когато Йън отвори четвъртата врата, тя каза:

— Не ми е добре.

Йън се усмихна и отвърна:

— Е, бързо стана. — И я натика в стаята. — Мислех, че ще трябва по-усилено да те свалям, но ти си лесна.

В стаята имаше още три момчета. Тя не познаваше никой… не, чакай, единият изглеждаше познат.

Оня тъпанар от университетското кафене, който се държа много гадно с Ева. Тя се обърна към Йън смутена, но той заключваше вратата.

Коленете й омекнаха, главата й се завъртя. Нещо не бе наред. Нещо никак, ама никак не беше наред… а тя не бе пила нищо, бе внимавала…

Е, не бе внимавала достатъчно. Първата бутилка вода, която й донесе, бе отворена.

Глупаво, Клеър. Глупаво, глупаво, глупаво! А той изглеждаше толкова мил.

— Не искаш да направиш това — каза тя и отстъпи, но друго момче се протегна към нея. Нямаше много място. Това бе нечия спалня, в която мястото бе запълнено от легло, скрин и полуотворени шкафчета. В ъгъла бе струпано мръсно пране. О, Боже! С ужас се сети, че Ева няма представа къде е, че няма телефон и дори ако се разпищи, при тая силна музика никой няма да я чуе или пък да се разтревожи.

Тя си спомни какво направи Ева в онази ужасна вечер, когато рокерът се бе вмъкнал в стаята й. Трябва ти оръжие. Да, но Ева бе по-голяма и по-едра и тогава не бе дрогирана…

Почти се спъна в бейзболна бухалка, която се подаваше под леглото, грабна я и зае несигурна поза за батиране.

— Не ме докосвай! — каза тя и се разпищя колкото сила има. — Ева! ЕВА! Помощ!

Замахна напосоки към Йън, който пристъпваше към нея, но той лесно избегна удара. Тя обърна бухалката и го цапна с дебелия край, и този път той не успя да се наведе. Улучи го право в устата, потече му кръв и той залитна назад.

— Кучка такава! — изрева той и изплю кръв. — О, ще ми платиш за това.

— Спри! — каза тъпанарят от бара, който се бе облегнал на вратата и бе скръстил ръце. — Нали сложи цялата доза в бутилката? И тя я изпи?

Йън кимна. Той измъкна един чорап от купчината пране и го притисна към устата и носа си. Хубаво. Тя се надяваше чорапът да е мръсен. И да е от крак на спортист.

— Значи трябва само да изчакаме още няколко минути — отбеляза тъпанарят. — Тя няма къде да отиде, освен да легне. — Плесна длан с приятелите си за поздрав. Йън продължи да я гледа свирепо. Всички бяха между нея и вратата. Имаше прозорец, но той бе на втория етаж, а тя не можеше да се държи на краката си, камо ли да се катери. Клеър стискаше бухалката с изтръпналите си ръце и в ъгълчетата на очите й заблестяха искри. Всичко изглеждаше размазано. Почувства как я обгръщат горещи вълни, а после — леденостудени. Майкъл? Майкъл тук ли е? Не, Майкъл не можеше да напуска къщата…

Не усети как се свлече и седна на пода. Още държеше бухалката в ръце, но бе уморена, много уморена и й беше лошо и горещо…

Някой натисна дръжката на вратата. Клеър събра остатъка от силите си и изкрещя:

— Помощ! Извикайте помощ! Ева!

Като се ухили на Клеър с разкървавените си зъби, Йън каза:

— Някой си търси място за чукане. Не се тревожи, малката. Няма да ти сторим нищо лошо. Пък и няма да си спомняш нищо.

Тя се престори, че й е по-зле, отколкото се чувстваше в действителност (макар че наистина бе зле) и като измърмори нещо, бавно затвори очи.

— Ето това е — каза тъпанарят от кафенето. — Загуби съзнание. Сложете я на леглото.

Тя никога не бе изпадала в такава ситуация, но се опитваше да си представи как би постъпила Ева. Остави бухалката да се изплъзне леко и да падне в скута й, до крака, сякаш й бе натежала твърде много (не съвсем, но достатъчно).

И когато Йън се приближи да я сграбчи, тя го цапардоса с колкото сила можа да събере. Улучи го там, където най-много боли, и Йън се преви на две с висок бездиханен писък.

Клеър с мъка се изправи на крака и остана права. Бе се подпряла на стената, имаше късмет, че е в ъгъла, където стените не й позволяваха да се катурне. Ръцете й трепереха и момчетата щяха да забележат това, ако се опиташе да вдигне бухалката, затова тя уж небрежно потупваше с нея по крака си.

— Някой иска ли? — попита тя. — Няма много да ви нараня.

Това си бе чисто представление и те само трябваше да изчакат. Тъпанарят от кафенето добре знаеше това и тя усещаше как наркотикът — какво, ли по дяволите, бе изпила? — отнема концентрацията й, силите й, прави я бавна, глупава и лесна плячка.

Шейн, помисли си тя и се насили да остане права още малко. Шейн има нужда от мен. Няма да позволя това да се случи.

— Блъфираш — каза тъпанарят и заобиколи леглото. Клеър замахна към него, не улучи и удари бухалката в дървото толкова силно, че зъбите й изтракаха.

Той грабна бухалката и лесно я изтръгна от ръцете й. Подхвърли я на едно от момчетата, което я хвана с една ръка.

— Това — каза той — бе наистина глупаво. Можеше да бъде лесно и хубаво, знаеш, нали?

— Имам защитата на Амели — отговори Клеър.

Той я сграбчи за гърлото, хвана я за яката на черната й риза с щамповани черепи и я повлече напред. Краката й се огънаха, когато се опита да се дръпне.

— Не ме интересува. Не съм от този тъп град. Никой от нас не е оттук. Моника каза, че така трябва да постъпим, за да избегнем тъпите правила, каквито и да са те. Която и да е Амели, може да ме цуне отзад. След като и ти го направиш.

Вратата към коридора издаде някакъв глух, металически звук и бавно се отвори. Клеър примигна и се опита да фокусира погледа си, защото там имаше някой. Не, двама. Единият беше с рижа коса. Нямаше ли нещо за някаква рижа коса… о, да. Сам имаше рижа коса. Вампирът Сам. Самият Сам. Дядото на Майкъл, колко странно!

Вратата вече нямаше брава отвън. Вътрешната й част тупна глухо на килима и се изтърколи под леглото.

— Клеър! — О, това бе Ева. — О, Боже…

— Извинявай — каза Сам, — но какво каза за Амели?

Тъпанарят от кафенето пусна ризата на Клеър и тя се свлече до стената. Опипа наоколо за нещо, което можеше да използва като оръжие, но намери само още мръсни чорапи, които не бяха на купа за пране. Това очевидно бе смешно. Тя се изкикоти и подпря глава на стената, за да отпусне врата си. Вратът я болеше.

— Казах Амели да ме цуне отзад, Рижко. И какво ще направиш? Ще ме усмъртиш с поглед ли?

Сам просто си стоеше там. Клеър не забелязваше нещо в него да се променя, но изведнъж стаята стана… студена.

— Не прави това — каза Сам. — Ева, вземи приятелката си.

— Да, Ева, влез, имаме голямо, хубаво легло! — Йън се изкикоти. — Чувам, че знаеш как да се забавляваш. — Той хвърли на пода изцапания с кръв чорап, който държеше на носа си, и се приготви да сграбчи Ева, ако влезе вътре. Сам погледна за миг захвърления чорап, взе го, изви го и изцеди кръвта в шепата на ръката си.

После я облиза. Бавно. Като местеше поглед от момче на момче.

— Казах да не го правите — прошепна той.

Клеър усети как главата й жужи, като голям пчелен кошер. О, ще припадна, това бе гадно.

— По дяволите! — прошепна Йън и бързо отстъпи. — Ти си откачен, човече!

— Понякога — съгласи се Сам. — Ева, иди я вземи. Никой няма да те докосне.

Ева внимателно мина край него, отиде бързо при Клеър, прегърна я и отново я изправи.

— Можеш ли да вървиш?

— Не съвсем — каза Клеър и се опита да не повърне. Обливаха я ту горещи, ту студени вълни, постоянно й се повдигаше, всичко й се струваше размазано и забавно, дори и ужасът в очите на Ева.

Не бе забавно обаче, когато тъпанарят от кафенето се опита да сграбчи Ева.

Той се хвърли през леглото и се протегна към китката на Ева, Клеър бе много замаяна, за да схване защо го прави, може би се надяваше да я използва като щит срещу Сам. Но каквото и да бе намислил, решението се оказа лошо.

Сам се придвижи за миг и докато Клеър примигне, тъпанарят от кафенето бе притиснат към стената, с широко отворени очи, и гледаше в лицето на Сам на около десетина сантиметра разстояние.

— Аз казах — прошепна Сам — никой да не я докосва. Глух ли си?

Клеър не видя, но си помисли, че вероятно му е показал зъбите си, защото тъпанарят от кафенето изскимтя като бито куче.

Другите момчета се отдръпнаха от пътя на Ева, без дори да се опитат да я спрат.

— Моника — каза Клеър. — Мисля, че е била Моника. Тя е накарала Йън да ме покани.

— Какво?

— Моника го е накарала да ме покани. Тя им е казала да направят това.

— Кучка! Добре, вземам си думите назад. Заслужава да я подпалят.

— Не! — възрази тихо Клеър. — Никой не заслужава това. Никой.

— Чудесно. Света Клеър, която винаги предлага и другата буза да я ударят. Виж, дръж се. Трябва да се махнем оттук. Сам! Хайде! Остави ги!

Сам не бе склонен да слуша.

— Обноски, момчета — каза той. — Струва ми се, че никой не ви е учил на обноски. Време е да получите добър урок, преди някой друг да пострада.

— Хей, човече… — Йън бе вдигнал ръце и се предаваше. — Сериозно. Просто се забавлявахме. Нямаше да я нараним. Не е нужно да се държиш като Чарлс Бронсън. Дори не сме я докоснали. Виж. Тя си е с дрехите.

— Не се и опитвайте — Сам продължи да гледа тъпанаря от кафенето, който вече не изглеждаше такъв хищник, а все повече приличаше на уплашено дете, изправено пред големия, лош вълк. — Аз харесвам тези момичета. Не харесвам теб. Направи си сметката. Смятай се за излишен.

— Сам! — гласът на Ева прозвуча силно и решително. — Стига си се правил на мъжкар и герой. Ние дойдохме тук, за да те открием. Хайде да се махаме и да поговорим.

— Няма да си тръгна — каза Сам, а погледът му бе прикован върху момчето, което бе хванал. — Не и докато тази принцеса от Дисни не се извини или не си загуби главата, едно от двете.

— Сам! Дойдохме да поговорим за нещо важно, а не за принцесата от Дисни!

За миг Клеър си помисли, че каквото и да каже Ева, няма да повлияе на Сам, но тогава го видя да се усмихва — не бе хубава усмивка — и пусна тъпанаря от кафенето, който се свлече на пода.

— Добре — каза той. — Представи си, че те измъчват ужасно. Непременно си помисли за всички начини, по които можех да те нараня, защото, ако чуя, че нещо подобно се е случило, искам да знаеш какво те очаква.

Тъпанарят от кафенето кимна разтреперан и като продължаваше да се подпира на стената, се придвижи към другите от компанията.

Сам се обърна към момичетата, приближи се и леко докосна Клеър по рамото.

— Добре ли си?

Клеър кимна и главата й клюмна. Това бе грешка; тя едва не се катурна, а Ева събра всичките си сили, за да я задържи изправена на крака.

Когато успя да отвори очи и да се съсредоточи отново, Сам бе отишъл до вратата.

— Какво? — попита Ева. — И между другото, запречил си изхода.

— Шшт — тихо каза Сам и те едва го чуха в силния и безмилостен ритъм на музиката.

После Клеър чу писъците.

За секунда Сам изчезна от вратата. Ева излезе в коридора, като наведе глава да погледне през перилата. Клеър също погледна.

Долу цареше хаос, но не щастливият хаос на танците. Пищящи, бутащи се групички хора, които отчаяно запушваха изходите от голямата стая, всички облечени в черно, с бели лица, тук-там имаше петна от кръв…

Кръв. Имаше кръв.

Сам хвана Ева и Клеър за раменете, завъртя ги и ги натика обратно в стаята. Погледна към Йън, който все още се бе свил до стената.

— Ти. Нулева положителна. Колко изхода има?

— Какво?… О, по дяволите, ама ти току-що ме нарече с кръвната ми група?

— Колко изхода?

— Стълбите! Трябва да поемете по стълбите!

Сам тихо изруга, отиде до килера и рязко го отвори. Той бе голям и пълен с боклуци. Тикна Клеър и Ева вътре и остави вратата отворена.

— Вие — обърна се той към четирите момчета. — Ако искате да останете живи, влизайте вътре. Ако докоснете момичетата, ще ви убия. Знаете, че говоря сериозно, нали?

— Да — тихо отговори Йън. — С пръст няма да ги пипнем. Какво става? Някаква престрелка ли?

— Да — каза Сам. — Нещо такова. Влизай.

Момчетата се напъхаха в килера. Ева издърпа Клеър към най-отдалечения ъгъл, като избута встрани купчина вонящи обувки и я остави да седне. Клекна до нея, готова за действие, и загледа момчетата. Те останаха на разстояние.

Сам затръшна вратата.

Настъпи мрак.

— Какво, по дяволите, става? — попита тъпанарят от кафенето. Гласът му трепереше.

— Има пострадали хора — каза Ева напрегнато. — Може и ти да пострадаш, ако не млъкнеш.

— Но…

— Млъкни, по дяволите!

Последва мълчание. На долния етаж музиката още дънеше, но писъците се чуваха по-силно. На Клеър отново й прималя, но положи огромно усилие и стисна здраво ръката на Ева.

— Всичко е наред — прошепна Ева. — Добре си. Много съжалявам.

— Аз се оправях — каза Клеър. Всъщност се изненада, че това бе вярно. — Благодаря, че ме спаси.

— Аз само открих Сам. Той те намери — Ева спря. — Добре, кой ме докосва?

Писклив мъжки глас се чу от мрака:

— О, по дяволите! Извинявай!

— Хубаво е, че се извиняваш.

Мълчанието в мрака бе напрегнато.

После Клеър чу тежки стъпки по коридора.

— Тихо — прошепна Ева. Нямаше нужда да го казва, Клеър го усети и знаеше, че всички го усещат. Навън се случваше нещо лошо, нещо много по-лошо от четири възбудени, глупави и жестоки момчета.

Тя почувства, че някой я докосва с ръка. Едно от момчетата — не знаеше кое точно, дали не бе Йън? — се свлече по стената до нея.

Тя хвана ръката и я стисна. Той също тихичко я стисна.

И Клеър зачака да види дали ще умрат.