Танцът на мъртвите момичета

7

Нямаше и следа нито от бащата на Шейн, нито от рокерите. Всъщност в Морганвил бе много спокойно въпреки страховете на Клеър. Травис Лоу и Джоу Хес се отбиха рано на другата сутрин, за да съобщят на Ева и на всички в къщата, че липсата на новини означава добри новини. Те бяха любезни и мили и за полицаи изглеждаха добри момчета, но будеха у Клеър страх и параноя. Тя предположи, че всички полицаи са такива, когато изпълняват служебните си задължения. Това изглежда изобщо не смути Ева, тя скоро бе станала и със сънен поглед се прозяваше. Току-що бе излязла изпод душа, облечена бе в хавлия и още не си бе сложила готическия грим. Шейн, разбира се, спеше, а кой знае къде беше Майкъл. Сигурно наблюдава, помисли си Клеър. Той все наблюдаваше. Тя предположи, че това би трябвало да звучи страшно, само че в случая с Майкъл това успокояваше.

— Здравейте, момчета — каза Ева, като слезе по стълбите в дневната. Тя се тръшна на дивана, отскочи и се прозя отново. — Кафе. Искам кафе.

— Направих малко — каза Клеър и отиде в кухнята. Травис Лоу тихо я последва и й помогна да донесе чашите. Той и партньорът му го пиеха черно. Клеър едва го пиеше дори и с повече мляко и захар. Ева го обичаше само със сметана, без захар и го гаврътна като енергийна напитка след изнурителна тренировка; после се отпусна на възглавниците на дивана и въздъхна щастливо.

— Добро утро, полицаи — каза тя и затвори очи. — Твърде рано сте дошли.

— Чухме, че си започнала работа в Студентския град — каза Хес. — Честито, Ева.

— Браво на мен! — Тя направи ленив жест, с който изрази възторга си. — Ама вие бихте целия този път да ме поздравите ли?

— Е, за Морганвил не е много далече — Хес сви рамене. — Не за това. Както казах на Клеър, от вашите нападатели няма и следа. Затова мисля, че сте се отървали. Надявам се това да направи деня ви по-хубав.

Ева хвърли бърз и внимателен поглед към Клеър.

— Разбира се — каза тя. — Хм… ами… другия въпрос?

— Искаш ли да разговаряте насаме? — попита Клеър и се изправи, като държеше чашата с кафе в ръка. — Защото аз отивам на занятия…

— Седни — каза Хес. — Сега никъде няма да ходиш. Никъде няма да ходиш сама.

— Аз… какво?

— Ще ви закараме до университета, момичета — каза Лоу и отпи от кафето си. — И ще ви върнем вкъщи, когато свършите. Считайте ни за таксиметрова фирма за лично обслужване.

— Не! — изтърси Клеър ужасена. — Искам да кажа, не можете… не бива… защо?

— Ева знае защо — каза Хес. — Нали, Ева?

Ева остави кафето си на масичката встрани и скръсти ръце на гърдите си. В розово и бяло изглеждаше много млада и много изплашена.

— Джейсън.

— Да, Джейсън — Хес се прокашля, погледна към Клеър и продължи: — Открихме Карла Гаст късно снощи. Е, всъщност открили са я някои от нашите колеги, които повече се разхождат нощем. Захвърлена на изоставено място, на шест преки оттук, зад някакви купища дървен материал.

За миг Клеър си спомни как се разхождаше из това празно място, когато бе тръгнала на непредвидената си среща с Амели. Дори бе усетила миризмата на гнило. Тя остави кафето си и закри уста с ръце, като се бореше с желанието си да повърне.

— Смятате… — Ева изглеждаше напрегната и бледа. Тя облиза устни, преглътна и продължи: — Смятате, че Джейсън е замесен?

— Да — каза Хес тихо. — Така смятаме. Но нямаме доказателства. Няма свидетели, няма веществени доказателства, но определено не е убита от вампир. Виж, забелязали са Джейсън в този район, така че сега не искам да излизаш сама, разбра ли? И за двете се отнася.

— Той ми е брат! — Ева звучеше ядосано и гласът й трепереше. — Как е могъл да го направи? Що за…

— Ти не си виновна — каза Лоу. — Ти се опита да му помогнеш, а той просто стана още по-извратен.

— Аз съм виновна! — извика тя. — Аз го предадох на полицията! Аз не попречих на Брандън да…

— Какво да? — запита Лоу много тихо.

Ева не отговори. Тя гледаше лакираните си в черно нокти и неспокойно ги чоплеше.

— Да си набележи по-лесен обект — каза тя. — Понеже не му позволих да се захване с мен.

— Боже — промърмори Лоу, отегчен и отвратен. — Някой ден тоя проклет вампир ще си намери…

— Трав — прекъсна го Хес. — Сега не му е времето. Да не си вадим кирливите ризи.

— Да, знам. Но, за Бога, Джоу, не е като да е за първи път…

На Клеър й отне няколко секунди да схване за какво говорят, но после се сети за поезията на Ева, която бе чела на компютъра. Романтичното „нали са страхотни вампирите“, докато е навършила петнадесет и после край с романтиката. Брандън. Брандън се е опитал да я свали, когато е била на петнадесет.

А Джейсън бе по-малкият й брат.

— И какво му направи той? — запита Клеър колебливо. — Брандън, искам да кажа. Той… ухапа ли го?

Ева не вдигна поглед, но страните й порозовяха като цвета на халата й.

— Понякога — каза тя. — А понякога бе и по-зле. За него ние сме просто играчки. Кукли. Не сме истински. Хората изобщо не са истински.

— Опасявам се, че същото важи сега и за Джейсън — обади се Хес. — Не можем да виним момчето. Не е имал голям избор, но повтарям, Ева, и ти не бива да се виниш. Спасила си се и това е важното.

— Да, спасих се, но прецаках брат си. Що за герой съм.

— Внимавай с това чувство за вина — каза Лоу. — Ще те срине. Родителите ти са тези, които трябваше да се намесят, и ти го знаеш. Всеки, който е готов да позволи децата му да се превърнат в играчки просто за да се издигне…

Клеър се протегна и взе ръката на Ева. Изненадана, Ева вдигна поглед — тя не плачеше, което бе изненадващо, защото Ева плачеше често. Очите й бяха сухи, ясни и сурови. И ядосани.

— Защо, мислите, си тръгнах веднага щом можах? — попита тя. — При тия родители и при това, което Брандън направи с Джейсън…

Клеър не знаеше какво да каже. Просто седеше и държеше ръката на Ева. Тя не бе преживяла такива неща, бе израснала в сигурна и топла атмосфера у дома, където родителите й я обичаха. В град, където нямаше вампири, където тормозът над деца и злоупотребите бяха неща от вечерните новини, и ако нечии братя убиваха хора, то това се случваше в големите градове и с хора, които не познаваше. Това й идваше твърде много. И бе твърде болезнено.

— Всичко ще е наред — продума най-после тя. Ева й се усмихна тъжно, но очите й още гледаха свирепо.

— Не — каза тя. — Не мисля, Клеър. Но благодаря.

Ева пое дълбоко дъх, пусна ръката на Клеър и се обърна към двамата полицаи:

— Добре. Вие, момчета, изчакайте тук, докато се облека.

— Да, разбира се — каза Хес и повдигна вежди. Това някак изкриви лицето му, но може би ефектът се дължеше на носа. Клеър не бе сигурна. — Не че сме на служба или нещо такова.

— Вие дори не сте дежурни — отбеляза Ева.

— Спипа ни — рече Лоу, като се усмихна. — Това си е наше дело. Побързай, малката, искам да поспя малко днес, преди отново да се захвана с борбата за истина и справедливост.

Ева изприпка по стълбите, като се държеше с една ръка за парапета, а Клеър бавно и внимателно въздъхна. Ева приличаше на неизбухнала бомба. Клеър се стараеше да облекчи положението, но нямаше как да го направи, а пък и Ева не й позволяваше, помисли си тя.

Искаше й се Шейн да се събуди. Имаше нужда от… нещо. Прегръдка, може би. Или някоя от онези сладки, топли целувки. Или просто да го види — рошав, намусен, с щръкнала във всички посоки коса, със следи от възглавницата по бузата и с боси крака, които изглеждаха така хубави и меки…

Преди никога не бе смятала краката на момчетата за секси. Дори и краката на филмовите звезди. Но Шейн… всичко в него изглеждаше адски секси.

— Може ли още кафе? — попита Хес и подаде празната си чаша. Клеър въздъхна, взе неговата и тази на Лоу и отиде в кухнята да ги напълни.

Тъкмо бе оставила керамичните чаши на плота и се бе протегнала за каната с кафе, когато огромна дебела изпотена ръка запуши устата й и невероятно силно я дръпна назад. Тя се опита да изпищи, започна да рита, но който я бе хванал, я държеше здраво. Започна да се извива, но и това не свърши работа.

— Тихо — прошепна груб мъжки глас в ухото й. — Млъквай, че нещата ще загрубеят.

Вече са груби, или поне ужасената Клеър си мислеше така. Тя млъкна, а мъжът, който я държеше, я пусна леко, за да стъпи на земята. Но не съвсем.

Вече се бе досетила кой е — този, който говореше, а не който я държеше — преди бащата на Шейн да се появи пред погледа й и да се наклони опасно близо към нея.

— Къде е синът ми? — попита той. Дъхът му бе отвратителен, вонеше на алкохол. Още от сутринта се бе наливал яко. — Просто кимни с глава. В къщата ли е? — Тя бавно помръдна глава. Ръката, която затискаше устата й, я остави да кимне. — На горния етаж ли е? — Тя кимна отново. — Тези в дневната полицаи ли са? — Тя закима силно и се опита да се сети с какво би могла да привлече вниманието на инспектор Хес. Ако се разпищи, няма да помогне особено, вратата на кухнята бе много плътна, а и бе безполезно да се опитва да издаде някакъв звук, когато дебела два инча ръка затискаше устата й. Ако я бяха сграбчили, докато държеше чашите, поне можеше да ги изпусне…

— Моят син те харесва — заяви бащата на Шейн. — Само това ти спасява кожата, схващаш ли? Така че не насилвай късмета си. Винаги мога да променя решението си и да те погреба в задния двор при приятелчето ви Майкъл. А сега моят човек ще ти освободи устата и не се опитвай да пищиш, защото, ако се разпищиш, ще трябва да убием някого — първо теб, после и полицаите. И тази приятелка, дето прилича на вампир. Схващаш ли? Интересува ме само синът ми.

Клеър едва преглътна и пак кимна. Ръката бавно се отмести от устата й.

Тя не изпищя. Стисна устни, за да потисне желанието си.

— Добро момиче — каза бащата на Шейн. — А сега ми кажи какво правят полицаите тук. Нас ли търсят?

Тя поклати глава и отвърна:

— Те мислят, че сте си заминали. Дошли са, за да закарат мен и Ева до университета.

— Университета — той изрече думата с презрение. — Това не е университет, а кошара за добитък.

Клеър облиза устни и усети вкуса от потта на оня, който я бе държал. Отвратително.

— Трябва да си вървите. Веднага.

— Или?

— Не можете да изпълните това, за което сте дошли, ако всички ви търсят — каза тя. Тя си съчиняваше, но изведнъж думите й добиха смисъл. — Ако убиете мен и другите, те ще обърнат града наопаки, докато не ви открият. И ще вкарат Шейн в затвора, или нещо по-лошо. Ако ме пуснете и вземете Шейн, аз пък ще им разкажа всичко и те пак ще обърнат града наопаки.

— Момиченце, да не би да се опитваш да ме изплашиш?

— Не — прошепна Клеър. Едва произнасяше думите. — Опитвам се да ви кажа какво ще стане. Те почти са се отказали да ви търсят, но ако ме убиете, губите. А ако ме пуснете, ще им разкажа всичко.

— Тогава защо да не те убия?

— Защото няма да кажа нищо, ако обещаете да оставите Шейн на мира.

Той я зяпна, но тя виждаше, че мисли върху думите й.

— Шефе — обади се мъжът, който я държеше. Имаше дрезгав и груб глас, сякаш в гърлото му дращеше чакъл. — Кучката няма да удържи на думата си.

— Не ви ли е хрумвало, че и аз не харесвам вампирите? — рязко отвърна тя. — Шейн разказвал ли ви е за Брандън? Видях ви в кафенето „Комън Граундс“, него ли търсехте? Защото, ако не сте го търсили, трябва. Той е гадняр.

Франк Колинс почти затвори очи и това ужасно й напомни за Шейн.

— Сега пък ми казваш кои вампири да убия, така ли?

— Не — тя пак преглътна, като съзнаваше, че всеки момент вратата на кухнята може да се отвори, да нахълта някой и всичко да отиде по дяволите. — Просто намеквам. Защото, доколкото знам, той е най-лошият. Но и знам, че ще правите, каквото си решите. Просто не искам да замесвате мен и приятелите ми.

При тези думи бащата на Шейн се усмихна. Усмихна се. За пръв път това беше истинска усмивка, а не просто някакво идиотско кривене на устните.

— По-твърда си, отколкото изглеждаш, хлапе. Това е добре. Трябва да си такава, ако ще се застояваш тук. — Той отмести поглед от нея и погледна рокера. Поне тя така си помисли, понеже, когато се размърда, чу, че зад гърба й изскърца кожа. — Пусни я, човече. Тя не е проблем.

Рокерът я пусна. Клеър залитна, завъртя се и опря гръб в хладилника. Порови с ръка в чекмеджето до нея за нож, намери един касапски сатър с ужасен вид и го вдигна пред себе си.

— Трябва да си вървите — каза тя. — Веднага. И не се връщайте тук, или, кълна се, ще им разкажа всичко.

Той вече не се усмихваше. Или поне не колкото преди. Рокерът зад него обаче се хилеше.

— Момиче, ти май изобщо не познаваш сина ми, нали? — попита той. — Не е необходимо да се връщам тук. Той ще дойде при мен. Рано или късно.

Направи знак с ръка, сякаш казваше „хайде“ на почти двуметровия си бодигард, и двамата излязоха през страничната врата на кухнята. Клеър изтича, затвори и заключи и двете ключалки плюс новопоставените плъзгащи се резета. Което я накара да се зачуди защо вратата не бе заключена… Ами, да, разбира се. Ченгетата бяха влезли през кухнята.

Няколко пъти вдиша и издиша дълбоко, изми вкуса от потната ръка по устните си и взе чашите за кафе.

Ръцете й толкова силно трепереха, че й бе невъзможно да носи нещо течно. Остави чашите, отиде до вратата и извика:

— Приготвям прясно кафе!

Изсипа останалото кафе от кафеварката, зареди я отново и докато стане готово, вече почти се бе успокоила.

Клеър имаше почивка между занятията, която не можеше да послужи за обяд, защото се падаше в 10,00 ч. и тя отиде до Университетския център за кафе. Университетският център беше голям и мърляв, килимът бе стар, мебелите бяха най-малко от осемдесетте, а може би и от седемдесетте. Беше голямо открито помещение с дивани, столове и дори сбутан в единия ъгъл роял. Плакати за студентски дейности, повечето зле нарисувани, висяха над главите им и се развяваха, подухвани от климатика.

Повечето дивани вече бяха заети от студенти, някои разговаряха, други учеха. Клеър хвърли око на една свободна масичка в ъгъла, но трябваше да побърза — твърде много хора търсеха места да се настанят.

Забързано приближи бара в дъното на помещението, усмихна се и помаха, когато забеляза Ева зад машината за еспресо. Ева също й помаха, пусна две кафета едновременно и ги изсипа в топло мляко. Пред нея на опашката стояха петима души и Клеър имаше достатъчно време да поразмишлява върху думите на бащата на Шейн. Какво бе казал и какво не бе казал.

Какво всъщност търсеше там днес? Може би бе дошъл да вземе Шейн, но не бе сигурна. Изглежда, имаше план, но тя и представа си нямаше какъв е. Може би Шейн ще знае, но Клеър не искаше да го пита.

Майкъл. Ще разкаже на Майкъл всичко веднага щом се появи.

— Голямо, мока — каза Клеър и измъкна нужните три и петдесет от джоба на дънките. За нея това бе огромен разход, но реши, че е редно да отпразнува първия работен ден на Ева. Момчето на касата, което имаше отегчен вид, вероятно си мечтаеше да е някъде другаде, но й взе парите и й посочи опашката за напитките.

Тя се нареди и запрелиства учебника си по английска литература, когато чу приглушен смях, нещо тупна и една напитка се обърна на тезгяха. Вдигна поглед и видя няколко момчета, които стояха около разлятата напитка, докато тя се стичаше от двете страни на плота.

— Хей, зомбирано маце — едно от момчетата се обърна към Ева, която стоеше до плота и правеше кафета, като се опитваше да не им обръща внимание. — Искаш ли да почистиш това?

По челюстта на Ева потрепна един мускул, но тя тихо взе няколко хартиени салфетки и започна да попива разлятото. Когато почисти плота, вдигна капака на тезгяха и почисти пода и от двете страни.

Момчетата продължиха да се хихикат:

— Тука пропусна едно петънце — каза онзи, който бе разлял напитката. — Ей тука.

Ева трябваше да се наведе, за да достигне мястото, където сочеше той. Онзи бързо пристъпи зад нея и се престори, че я чука отзад. — Ооо, скъпа! — каза и всички се засмяха. Голям смях. — За мъртво момиче си толкова секси.

Ева спокойно се изправи, обърна се и се втренчи в тях. И дума не пророни. Клеър трябваше да признае, че готическият грим поне скриваше изчервяването. Тя самата жестоко се бе изчервила заради Ева. И трепереше.

— Извинете — промълви най-после Ева и го отмести, като сложи ръка на гърдите му. Тя отново отиде зад бара, затръшна капака, взе две кафета еспресо, изсипа ги в чиста чаша, сложи капаче отгоре и ги постави на бара. — Заповядайте. Заведението черпи.

Гаднярът се протегна, сграбчи чашата и я стисна. Капачето хвръкна. Навсякъде се разплиска кафе, опръска Ева, плота, пода и момчето, което стискаше чашата. Приятелчетата му отново избухнаха в смях, когато той каза:

— Май не си знам силата.

Ева погледна към момчето на касата, но той просто сви рамене. Тя пое дълбоко дъх, усмихна се, но Клеър забеляза, че това не бе обичайната й усмивка, и каза:

— Тогава отиди на лекар, животно такова. И за обрива по чатала си. Следващият! Имам мока за Клеър! — Тя постави друга чаша на плота и яростно започна да бърше.

Клеър бързо приближи.

— О, Боже! — прошепна тя. — Какво искаш да направя? Да извикам ли някой?

— Кого? — Ева направи гримаса. — Това е първият ми работен ден, малко раничко е да търча да се оплаквам като някоя глезла. Остави, Клеър. Просто си вземи кафето и заминавай. Ще се оправя. Дисертация съм защитила как се понасят обиди от простаци.

— Ами… Шейн? Да се обадя ли на Шейн?

— Само ако искаш да бършеш кръв, а не кафе…

— Хей, кучко, къде ми е кафето? — високо попита момчето зад Клеър. Тя почувства как той се натиска в нея, след което я притисна силно с тялото си към бара. — Опа, съжалявам, момиченце, не те забелязах — но не отстъпи. Откога имаме забавачница тук?

Кафето й, разбира се, се бе изхлузило от ръката й и се търкаляше по плота, като се разливаше навсякъде. Ева хвана чашата и я изправи.

— Хей! — Клеър се опита да се освободи, но онзи продължаваше да я притиска.

— Хей! Задник! — повтори Ева по-силно и посочи с пръст над главата на Клеър, като гледаше свирепо. — Дръпни се, момче, или ще извикам ченгетата.

— Да бе, те пък ще дотичат! — Въпреки това се отдръпна и остави Клеър да се измъкне, стиснала кафето си. Дори не я погледна. Беше едро момче, като Шейн, с черна коса, намазана с гел по последна мода и със свирепи сини очи. Хубаво лице, сочни устни, високи скули. Твърде хубав за собствената му безопасност, помисли си Клеър. — Дай ми проклетото кафе. Някои хора имат занятия.

Клеър грабна няколко хартиени салфетки и започна да бърше от своята страна на плота, така че на Ева да не й се налага да излиза. Ева я погледна с благодарност и започна да прави кафета. Бързо приготви латето, сложи капака на чашата и го подаде на мъчителя си.

Той се ухили, опита кафето и го остави на плота.

— Гадно е — отсече. — Задръж си го.

Поздрави се с приятелите си, като си плеснаха ръцете, и всички се отдалечиха.

— Какъв гадняр — каза Клеър, а Ева просто повдигна вежди, взе кафето и го изля в мивката.

— Не, прав беше, кафето наистина е гадно — каза тя. — Но пък си плати три долара за него, така че аз печеля. Как е твоята мока?

Клеър отпи, преглътна и вдигна палец одобрително.

— Съжалявам. Ще ми се да можех…

— Трябва сами да се оправяме, малка Клеър. Върви. Сигурна съм, че имаш да учиш.

Клеър се отдалечи, а Ева продължи да приготвя напитки. На касата все още имаше опашка.

Следващото момче, което си взе кафе — високо, с тромав вид, кръгло лице и големи кестеняви очи, — учтиво благодари на Ева, а тя се усмихна и му намигна.

Той изглеждаше много по-мил от гаднярите с атлетични тела, които току-що си бяха заминали, макар Клеър да забеляза, че носи тениска на студентско братство.

— Епсилон Епсилон Капа? — прочете тя на глас. — ЕЕК?

Той й се усмихна извинително:

— Да, е, това е шега. Заради града. Нали знаеш, зловещ е. — Примигна, загледа се в нея и се усмихна по-широко. — Аз съм Йън, между другото. Йън Джеймсън. От… ъ-ъ-ъ… Рино.

— Много си далеч от дома, Йън Джеймсън — каза Клеър и протегна ръка. Здрависаха се. — Клеър Денвърс. От Лонгвю.

— Бих казал, че ти не си далеч от дома, но от това място всичко е далеч — отвърна момчето. — Значи си… първокурсничка?

— Да. — Тя почувства, че ужасната руменина отново залива лицето й. — Предварителен прием.

— Така ли? Колко предварителен?

Тя се опита да отклони въпроса.

— Два семестъра. Не е кой знае какво.

— Каква специалност? — Йън махна капачката на кафето и започна да духа, за да го охлади, после отпи и се обърна към Ева. — Благодаря ти отново, наистина е добро.

— Няма защо — отвърна Ева. Тя вече звучеше по-ведро и със слънчева и малко пресилена усмивка даде на момичетата от женското общежитие техните кафета лате без захар и с малко кофеин.

Досега никой не бе питал Клеър каква специалност е избрала. Разбира се, за първокурсниците е обичайно да сменят избора си три-четири пъти, преди да решат със сигурност, но Клеър винаги е била категорична по въпроса. Физика.

— Така ли? — Йън примигна. — Леле! Много е сериозно. Сигурно си адски добра по математика.

Тя сви рамене:

— Предполагам. — Скромност в действие, никога не бе получавала по-малко от отличен.

— Сигурно ще се преместиш в друг университет. Искам да кажа, диплома по физика от неизвестен университет няма да ти свърши много работа, нали?

— Надявам се на Техническия университет в Масачузетс — каза Клеър. — Ами ти?

Йън поклати глава.

— Строително инженерство. Да, трябва да изкарам курс по физика, но няма да се задълбочавам повече. И имам още един семестър. После се местя в Тексаския университет в Остин.

Много студенти се прехвърляха в Тексаския университет, в него имаше голям брой специалности. Клеър кимна. И тя го бе обмисляла, но Техническия университет в Масачузетс… Калифорнийския технически… Ако има възможност, щеше да приеме.

— И така, какво е ЕЕК? Професионално братство ли е? — Защото в Студентския град имаше такива — плащаш си членски внос, ходиш на някои сбирки и после си го пишеш в автобиографията.

— Всъщност са група момчета, които обичат да купонясват. — Йън изглеждаше смутен. — Аз членувам, защото имам няколко приятели. Както и да е, те организират жестоко парти всяка година, голямо купонясване пада. Наричат го ТАНЦЪТ НА МЪРТВИТЕ МОМИЧЕТА. Всички приличат на страховити, смахнати зомбита. — Той погледна към Ева, която правеше пяна на млякото. — Приятелката ти много ще се впише на този купон. Повечето хора са с маскарадни костюми.

Той на среща ли я канеше? Не, не може да бъде. Първо, току-що се запознаха. Второ, ами, никой не я бе канил на среща. Наистина.

— Звучи прекрасно — каза Клеър и си помисли: Току-що използвах думата „прекрасно“ в разговор с готино момче и трябва да отида да се гръмна.

— Купонът е в къщата на братството утре вечер. Виж, ако ми дадеш номера си, мога да ти пратя SMS с подробностите…

— Хм… добре. — Никой преди не бе искал номера й. Тя измърмори цифрите, той ги записа в телефона си и й се усмихна. Хубава усмивка. Всъщност много хубава. — Не знам обаче дали ще мога да дойда.

— Е, ако дойдеш, ще ми спасиш живота. Ние, особняците, трябва да се подкрепяме, докато другите щуреят, прав ли съм? Ще се видим утре вечер в осем, нали?

— Добре — повтори тя. — Е, добре. Ще дойда. Благодаря. Хм, Йън, нали?

— Йън.

— Клеър — каза тя и се посочи. — О, май вече го казах.

Той се засмя и тръгна, като отпиваше от кафето си.

Чак когато той се отдалечи, тя осъзна, че се е съгласила да излезе на среща. Истинска среща. С друго момче, а не с Шейн. Как се случи? Искаше само да прояви любезност, защото й изглеждаше добро момче, но пък той се оказа твърде очарователен, особено в сравнение с другите момчета…

Имаше среща.

С друго момче, а не с Шейн.

Това не беше добре.

— Хей — каза Ева и й помаха да се приближи. — Какво беше това? Този притесняваше ли те?

— Ами-и-и… — Клеър не знаеше какво да каже. — Не. Той просто… няма значение.

От загрижен погледът на Ева стана проницателен.

— Сваляше ли те?

Клеър само сви рамене. Всъщност не знаеше как да й обясни.

— Мисля, че просто беше любезен.

— Момчетата не са любезни — каза Ева. — Ти какво му отговори?

Е, страшно бе колко бързо позна. Клеър неловко запристъпва от крак на крак и подръпваше тежката раница.

— Ами, май казах, че мога да отида на купона. Ама това не е среща.

— Ооо, със сигурност не е — съгласи се Ева и направи гримаса. — Следващият! Лате с ванилия! Това, между другото, много ти подхожда на характера.

— Аз ще съм ей там — каза Клеър, — и ще уча.

На Ева й се искаше да я спре, но поръчките валяха и Клеър успя да се измъкне и да отиде да си търси маса за учене, която по чудо, все още да не е заета. Тръшна раницата си на ожуленото дърво и седна, като отпиваше от моката. Университетският център изглеждаше по-безопасно място от повечето в Морганвил. Всяко място, претъпкано с хора, които четат, не може да е лошо.

Почти като истински университет.

Клеър четеше текстове в учебника по история, когато на страницата падна сянка. Вдигна поглед и видя едно момиче, което бегло познаваше от старото общежитие Хауърд Хол — първокурсничка като нея. Лиза? Лесли? Нещо такова.

— Здрасти — каза момичето. Клеър кимна към празния стол срещу нея, но Лиза/Лесли не седна. — Онази с готическия вид на бара, дето работеше в кафенето „Комън Граундс“, приятелка ли ти е?

Клюките се носеха бързо. Клеър кимна отново.

— Може би ще я предпазиш да не я убият — каза Лиза/Лесли, — защото току-що на бара дръпна предпазителя на гранатата Моника.

Клеър трепна и затвори учебника. Погледна часовника. Е, май вече беше време да тръгне за занятия. Бе лошо и детинско, но й се прииска Лиза/Лесли да не бе вършила добрини този ден. Щеше да е хубаво да си тръгне без друга кризисна ситуация.

Клеър прибра учебника в раницата и се върна на бара. Просто ще й кажа довиждане, мислеше си тя. Никакви действия. Няма да се намесвам.

Моника, Джина и Дженифър се бяха облегнали на бара и пречеха на другите да си вземат кафетата. Само барът ги делеше от Ева, която упорито не им обръщаше внимание.

— Ей, ходещ труп, на теб говоря — тъкмо казваше Моника. — Вярно ли е, че брат ти се е опитал да те убие?

— Преди или след като се опита да те изчука, се случи? — с жестове допълваше думите си Дженифър. Леле, това бе подло дори и за нея.

— Опитал се? — Джина се изкикоти. — Аз чух друго. Чух, че са се чукали, докато са учили в гимназията. Нищо чудно, че и двамата са откачалки.

Лицето на Ева бе бяла маска, но в очите й имаше… налудничав поглед. Все още се владееше, но бе на косъм. Ръцете й не трепереха, докато правеше еспресо и смесваше напитките. Тя остави готовите поръчки на тезгяха — три на брой, и каза:

— Ако не си тръгнете, ще извикам управителя.

— Охо — каза Моника. — Управителят. Леле, колко съм уплашена. Мислиш ли, че някакъв мозъчен донор, малоумник с минимална заплата, достатъчно тъп, за да работи тук, ще ме изплаши? Мислиш ли? — Тя се наведе, като се опитваше да срещне погледа на Ева. — На теб говоря, откачалке.

Джина забеляза, че Клеър стои на няколко крачки, и привлече вниманието на Моника, като я потупа по рамото.

— Две откачалки вместо една — каза тя. — Днес сигурно имат специална промоция.

— Клеър — Моника се усмихна широко. — О, разбира се, защо не? Ядосана си, че се заяждам с приятелката ти лесбийка?

— Решавай — каза Клеър. Гласът й прозвуча овладян и хладен. Може би й бе по-лесно да се разправя на обществено място, където се чувстваше по-спокойна. А може би всъщност вече започваше да свиква да се опълчва на Моника. — Лесбийки ли сме, или тя е спала с брат си? Защото в глупостите, които говориш, няма логика.

Моника примигна. Логиката не бе силната й черта. Клеър почти виждаше как на челото й е изписано: не ме обърквай с факти.

— Ти присмиваш ли ми се?

— Да — отговори Клеър. — Малко.

Моника се усмихна. Голяма, истинска усмивка.

— Какво ще кажете? — възкликна тя. — Клеър си е намерила другарче. Сигурно те успокоява фактът, че имаш свиреп защитник, който бди над теб. — Тя хвърли поглед към Ева. — Но няма да е задълго. Моето семейство има голямо влияние в този град. Вашето време, откачалки, скоро ще изтече. А и сте жалки.

Тя отметна коса през рамо, взе си латето и се отдалечи. Момчетата я огледаха, като мина край тях, а Джина и Дженифър я следваха като ескорт.

— Ха! — каза Ева, като забърсваше кафе машината по-енергично, отколкото бе нужно. — Тя обикновено не се предава толкова лесно.

— Може би има достойнство.

Ева изсумтя:

— Да бе. Това момиче няма никакво достойнство.

— Странно ли е, че получаваме персонално обслужване с полицейска лимузина? — попита Ева. Двете с Клеър стояха на тротоара пред Университетския център, а Студентският град бе обезлюдял — беше седем часът и се спускаше здрач. По небето се виждаха няколко звезди. Слънцето току-що бе залязло, но на запад хоризонтът още бе облян в оранжево-жълта светлина. — Искам да кажа, не е като да нямам кола. Мога да шофирам.

— Не смятам, че това ще продължи дълго — предположи Клеър. — Искам да кажа, това е изключение. Докато хванат този, който е убил момичето.

Ева въздъхна и не отговори. Една синя кола зави и мина по алеята, като спря пред тях. Джоу Хес шофираше, а Травис Лоу излезе и отвори задната врата с ироничен клоунски поклон. Всъщност бе забавно. Клеър влезе в колата и мина навътре, а Ева се качи след нея.

— Здравейте, момичета — рече Хес и се обърна да ги види. Имаше тъмни кръгове под очите и вид, сякаш въобще не бе спал. — Благодаря за кафето.

Клеър и Ева се спогледаха.

— Извинявай — каза Ева. — Аз винаги мириша на кафе, това е парфюмът на всеки барист. Всъщност не ви донесох кафе. Но ако искате, мога да се върна…

— В никакъв случай! — отсече Лоу и се настани на мястото до шофьора. — Вече е тъмно. Хайде да ви закараме вкъщи, а Джоу и аз ще си вземем кафе по-късно.

— Благодаря за возенето — каза Клеър.

Никой от полицаите не отговори. Детектив Хес продължи по алеята, излезе на главната улица в университетския град и след две пресечки го напусна и подкара в тъмната нощ през Морганвил. Повечето магазини вече бяха затворили. Когато минаха край „Комън Граундс“, и Клеър, и Ева погледнаха нататък. Кафенето бе пълно, разбира се — оазис от светлина на тъмната пуста улица. И помен нямаше от Оливър. Нито от бащата на Шейн, което накара Клеър да почувства силно угризение. Трябва да кажа на Шейн. Скоро. Не виждаше как би помогнало, ако го сподели с Ева, освен че ще я разтревожи още повече. А от замисления начин, по който Ева се взираше в мрака, бе очевидно, че е много разтревожена.

Бяха само на една пряка от къщата, когато лъскава черна кола с перки като акула с изненадваща скорост спря пред тях и им препречи пътя. Хес натисна рязко спирачките и звукът от свирещи гуми заприлича на воя на дух, който вещае смърт. Той не удари другата кола… но за малко. Клеър се блъсна назад в тапицерията, задъхана от шока, и с Ева се спогледаха с широко отворени очи.

На предните седалки Хес и Лоу правеха същото. Само дето погледите им бяха мрачни и напрегнати.

— Какво става? — попита Ева и се наведе напред. — Инспектори?

— Вие стойте тук — каза Хес и отвори вратата. — Травис, остани с тях.

— Джоу…

— Всичко е наред.

Той излезе, тръшна вратата и тръгна към другата кола. Тъмното стъкло на прозореца се смъкна и на светлината на фаровете Клеър разпозна бледото лице, което видя.

— Ханс — прошепна тя. Инспекторът вампир. Погледна към инспектор Лоу и забеляза нещо странно. Бе извадил пистолета си и го държеше в скута. А в лявата ръка държеше кръст. — Нали? Ханс е.

— Вие, момичета, не мърдайте оттук — нареди Лоу. Очите му не се отделяха от сцената, която се разиграваше пред него. — Просто рутинна проверка.

Клеър не разбираше много от полицейски процедури, но бе сигурна, че не бе рутинна проверка, когато един полицай се изпречи пред друг на пътя, нали? Дори и за Морганвил.

А и не бе рутинна процедура инспектор да си вади пистолета, нали?

Какъвто и разговор да водеше Хес, очевидно не му доставяше удоволствие. Разговорът бе кратък. Той поклати глава няколко пъти, после кимна.

Когато се върна в колата, Клеър вече имаше лошо предчувствие. Изражението му бе твърде сериозно и твърде гневно, за да вещае добри новини. Шейн. О, Боже, може би е за Шейн, нещо се е случило с Шейн…

Хес отвори задната врата откъм Клеър и се наведе.

— Момичета — каза той. — Трябва да дойдете с мен.

— По дяволите! — изръмжа Лоу. — Мислех, че ги водим вкъщи.

— Промяна в плана — отговори Хес. Той се опитваше да не изглежда ядосан или обезпокоен, но Клеър го виждаше в погледа му. — Трябва да дойдете в града, момичета. Аз ще ви придружа. Травис, ти прибери колата.

Мъжете си размениха продължителен поглед и Лоу бавно въздъхна.

— Да — каза той. — Разбира се. Грижи се за тях.

— Знаеш, че ще го направя.

Клеър слезе от колата, като се чувстваше уязвима и изложена на опасност повече от обикновено. Хес бе тук, едрата му фигура действаше успокоително, но… тя усети погледа на Ханс върху себе си и от него тръпки я побиха.

Неговият партньор, Гретхен, излезе от колата, приближи се и отвори задната врата.

— Качвайте се — рязко каза тя. Клеър преглътна с мъка и пристъпи напред, но Ева беше по-бърза, влезе в колата и седна. Хес се качи в колата след Клеър. Когато Гретхен тръшна вратата, тримата едва се събраха на задната седалка.

— Не се обаждайте, докато не ви попитат — рече Ханс и когато Гретхен се качи, включи колата на скорост. Той обърна голямата кола със свистене и мирис на изгоряла гума, и бързо даде газ по улицата.

Минаха край №716 на улица „Лот“. Всички лампи светеха, вратата бе отворена, някой стоеше на прага и ги наблюдаваше, когато профучаха. Минаха твърде бързо, за да разпознае дали бе Шейн, или Майкъл, но Клеър се надяваше да е Шейн. Надяваше се, че ако нещо се случи, поне го бе зърнала преди края.

— Мислех, че отиваме в полицейския участък — прошепна Ева, докато колата минаваше през лабиринт от непознати улици.

— А не отиваме ли? — отвърна шепнешком Клеър.

— Току-що го подминахме. Предполагам, че отиваме другаде. — Ева звучеше направо изплашена, а когато Клеър се пресегна и я хвана за ръката, тя бе студена и трепереше. Държаха се за ръце, когато колата взе още няколко завоя, после намали пред някаква бариера. — О, Боже. Отиваме към площада.

— Площада?

— Площадът на Основателя. Тук е центърът на вампирите по това време на нощта. — Ева преглътна и стисна още по-силно ръката на Клеър. — Не се сещам за нещо хубаво, което това да вещае.

— Шшт — обади се тихо инспектор Хес. — Вие сте в безопасност. Повярвайте ми.

Клеър му вярваше. Но не изпитваше същото към двамата вампири инспектори, които седяха на предните седалки и очевидно командваха парада.

Бариерата се вдигна. Ханс мина с колата, после спря на един неосветен паркинг и се обърна да ги огледа. Първо Клеър, после Ева и най-после — Хес.

И Гретхен се обърна. Тя се усмихваше.

— Има нещо, което искаме да видите — каза Ханс.

Гретхен излезе от колата и отвори задната врата от страната на Ева.

— Излизай.

Те слязоха от колата в захладнялата вечер. Луната бе изгряла, хвърляше бледа жълта светлина, която не осветяваше много. Тъмнината изглеждаше непрогледна, макар че на хоризонта все още имаше някаква светлинка. Все още не бе настъпила истинска нощ…

Студена, силна ръка стисна Клеър над лакътя. Тя изненадано изпищя и чу Ева също да издава изненадан звук. Гретхен се бе промъкнала между тях и ги държеше и двете.

Ханс хвърли поглед към инспектор Хес:

— Остани при колата!

— Идвам с момичетата.

— Като добър представител на неутралните, ти изпълняваш заповеди — каза Ханс. — Освен ако не искаш да загубиш този статут — и ти, и партньорът ти. Това не е дребен инцидент. Старейшините наблюдават. Ако момичетата не създават неприятности, ще се върнат невредими, а ти оставаш тук.

Гретхен каза:

— Не, Ханс. Нека дойде. Добре ще е да присъства и той.

Ханс я изгледа намръщено, после сви рамене.

— Добре, но ако се намесиш, Хес, с теб е свършено.

Гретхен поведе момичетата напред.

— Какво става? — попита Ева.

Вампирите не отговориха. Клеър извърна глава и видя, че Хес е зад тях, но някак си това не я успокои особено. Гретхен ги поведе край безлична тухлена сграда и после навлязоха в… парк.

Клеър изненадано примигна, защото всъщност паркът бе хубав. Зелена трева, големи сенчести дървета, които шумоляха в мрака. Имаше и лампи, които светеха между клоните на дърветата и осветяваха цветята, храстите и пешеходните пътеки.

Пространството около парка бе по-оживено от всякъде другаде в Морганвил. Докато магазините, които бяха около Студентския град бяха мръсни и порутени, тези край площада бяха лъскави, осветени и чудесно поддържани. Красиви по един старомоден начин, направени от камък, мрамор и с колони. По тях имаше и готически фигури на чудовища, изградени около покрива като водоливници.

Това напомни на Клеър за картини от европейски градове, които бе виждала, само че по-хубави.

Всички заведения около площада бяха отворени. Два ресторанта на открито сервираха на клиентите и от миризмата на печено месо и пресен хляб на Клеър й потекоха лигите. Този ден бе пила само кафе, при това отдавна.

После се сети какво бе казала Ева. Ако центърът на града нощем беше център на вампирите, защо имаше ресторанти?

Разбра, когато минаха край един от тях. Групи хора вечеряха, сред тях имаше и вампири, и човеци, пред вампирите имаше чинии с храна и те ядяха с такъв апетит като обикновените хора.

— Вие се храните! — изтърси Клеър изумена. Гретхен я погледна със студените си, странни очи.

— Разбира се — каза тя. — Това не ни храни, но вкусът все още ни харесва. Но ще разбереш, че ако търсиш начин да ни убиеш, отровата няма да свърши работа.

Клеър всъщност не бе стигнала чак дотам в мислите си. Просто бе… странно заинтригувана.

Витрините, край които минаха, бяха невероятни. Бижутерийни магазини, които показваха скъпоценни камъни и златни бижута. Книжарници, които продаваха антикварни издания и нови бестселъри. Много магазини за дрехи с изискан и скъп дизайн. Приличаше на богат квартал на голям град, сякаш Далас, Хюстън или Остин бяха преместени тук.

Странно.

Всички продавачи бяха вампири. Всъщност наоколо имаше много вампири, повече, отколкото Клеър си мислеше, че живеят в Морганвил. Колкото повече виждаше, толкова по-уплашена се чувстваше. Те зяпаха двете момичета, сякаш са крави на път за кланицата, и тя се почувства ужасно самотна. Искам у дома. Кълна се, че ако ме освободят, ще си отида при мама и татко, няма да ги напускам повече…

Гретхен ги поведе към черна мраморна сграда, със златни букви отгоре.

„СЪВЕТ НА СТАРЕЙШИНИТЕ“ — пишеше там.

— Всичко е наред — тихо каза Хес зад тях. — Няма страшно, момичета. Просто изпълнявайте, каквото ви кажат. Ако задават въпроси, кажете истината.

Клеър почти не усещаше краката си върху лъскавите черни мраморни стъпала. Движеше се като на сън, безпомощна и изтръпнала, но съвсем осезателно и болезнено усещаше ръката на Гретхен, която я стискаше. Ох! Щяха да й се появят синини!

Ханс отвори голямата лъскава врата и те влязоха.

Клеър очакваше да види много неща, но не и телевизор, а такъв имаше и бе включен на канал, който предаваше денонощно новини, и в момента вървяха репортажи за война — избухваха бомби, стреляха войници. Със скръстени ръце, пред телевизора стоеше Оливър. Не бе облечен с хипарските си момчешки дрешки, които носеше в кафенето, бе облякъл черен костюм, шит по поръчка, адски изтупан. Прошарената му коса бе прибрана назад, сресана на опашка и бе сложил вратовръзка. Не, не бе точно вратовръзка. Нещо като шалче, с диамантена игла, забодена на него. Може би е било модно, когато Оливър е бил млад.

— Някои неща не се променят — каза той с вперен в телевизора поглед. — Хората продължават да се избиват по възможно най-глупавите поводи. А нас наричат чудовища.

При последната дума премести поглед върху Клеър и тя потръпна. Очите на Оливър бяха хубави, но я плашеха дори повече от ледените очи на Гретхен. Може би, защото все още искаше да го харесва, независимо какво бе направил. Той бе убил Майкъл!, припомни си тя. Е, почти го бе убил.

— Здравей — каза Оливър и кимна. Премести поглед върху Ева. — Ева. Липсваш ни в кафенето.

— У… — Ева преглътна думите си неизречени, но Клеър бе почти сигурна, че бяха „Ухапи ме“! — Благодаря. — От страна на Ева бе учудващо предпазливо. Тя бе най-изненадана и най-гневна от всички, когато разбра, че Оливър е вампир.

Оливър кимна и прекоси голямата празна стая — в нея имаше само този телевизор, който работеше без звук, и дебел кафяв плюшен килим — и отвори една двойна врата. Но не изпълняваше ролята на портиер, а продължи и влезе в следващата стая. Гретхен бутна двете момичета напред. Килимът меко проскърцваше под краката им и Клеър усети едва доловимо ухание на цветя. На рози, много рози.

Уханието изведнъж стана силно, когато влязоха в следващата стая — голяма и кръгла, навсякъде с червени плюшени завеси и с колони между тях. Един полилей хвърляше мека светлина. Килимът бе същият, но в стаята имаше мебели — столове, подредени в прави редици, на три секции, с пътеки между тях.

Само след секунда Клеър осъзна, че влиза в салон на погребална агенция. Тя спря и се спъна, когато Гретхен продължи безмилостно да я дърпа край редиците от сгъваеми столове, на които никой не седеше. Отидоха отпред, където Оливър стоеше пред една плюшена завеса.

— Сър — каза Джоу Хес, като се приближи иззад Клеър и Ева. — Аз съм инспектор Хес.

Оливър кимна.

— Знам кой си.

— Не трябва ли и други да присъстват на това? — Напрежението в гласа и тялото му предупредиха Клеър, че е много лошо, ако Оливър ги разпитва насаме.

— И други присъстват, инспектор Хес — чу се тих, хладен глас от другия край на стаята, а Клеър можеше да се закълне, че до преди секунда там нямаше никого. Тя ахна и се огледа. Там стоеше Амели, сякаш издялана от камък още преди да построят сградата около нея. И телохранителите й — или слугите й — стояха скупчени около нея. Водеше четирима. Клеър се зачуди дали това не е знак, че я очакват големи неприятности.

— И трети идва — каза Амели и се настани на стола, сякаш е златен трон.

И тя бе облечена в черно като Оливър, но нейният костюм бе елегантен, от велур, със снежнобяла риза под ушитото по поръчка сако. Тя кръстоса крака, бледи и съвършени, и сключи ръце в скута си.

Оливър не изглеждаше доволен.

— Кого чакаме? — запита той.

— Познаваш законите, Оливър, макар че предпочиташ да ги нарушаваш — натърти Амели. — Чакаме господин Морел.

Не се наложи да чакат дълго. След по-малко от минута Клеър дочу гласове в преддверието и тракане на ключове. Не бе виждала мъжа, който влезе, придружаван от двама униформени полицаи от двете му страни, но познаваше единия полицай. Ричард Морел, братът на Моника. Значи едрият оплешивяващ мъж със самодоволното изражение вероятно е баща й.

Баща й, кметът на Морганвил.

И той бе в костюм — син, на тънко райе, с широки ревери. Малко своднически вид, наистина, и панталоните бяха въздълги. Имаше твърде много пръстени по ръцете си, все златни, и се усмихваше.

— Оливър — каза той весело. Усмивката му бързо изчезна, като зърна Амели, която тихо си седеше встрани с антуража си. Лицето му доби много по-различно, почтително изражение. — Основателю!

— Кмете — кимна му тя. — Добре. Да започваме.

Гретхен пусна Клеър. Тя примигна, когато кръвообращението в изтръпналата й ръка се възстанови, и разтри мястото, където я бе стискала Гретхен. О, да, наистина ще остане синина. Тя крадешком погледна към Ева, която правеше същото. Ева изглеждаше много уплашена.

Оливър се пресегна и дръпна един скрит шнур, и тъмночервената плюшена завеса зад него се отвори.

На мраморния под лежеше тяло, около него имаше посипани наситено червени рози, а букети от рози бяха сложени и във вазите на пода. Трупът имаше посинял вид, като гума, ужасно мъртъв. Клеър усети, че я обгръща облак, ушите й забучаха, едва не се свлече, но някак си успя да не припадне.

— О, Боже! — прошепна Ева и с две ръце закри устата си.

— Това е Брандън — промълви Клеър и погледна към Оливър. — Брандън е, нали?

Това студено и побеляло лице вече не приличаше на човешко и тя не можеше да го сравни с лицето на човека вампир, от когото се страхуваше. Онзи, който я бе заплашил и преследвал до дома, който едва не ги уби с Ева.

Оливър кимна. Той дръпна покрова, който покриваше тялото на Брандън от шията надолу, и се видяха черни отворени рани. Някои от тях още пушеха. Клеър долови миризма на печено месо и коленете й поддадоха. Инспектор Хес я хвана под ръка и я задържа.

— Измъчвали са го — обясни Оливър. Звучеше равнодушно, сякаш въобще не го интересуваше. — Дълго е продължило. Някой много се е забавлявал. Сякаш лично си е отмъщавал.

Кметът Морел даде знак на сина си да се приближи. Ричард не бе толкова откачен като сестра си. Всъщност Клеър донякъде го харесваше, доколкото можеш да харесваш някой от неговото семейство, който работи за вампирите. Изглеждаше свестен.

Ричард огледа раните по тялото на Брандън. Той дори го докосна, от което на Клеър й се повдигна, само дето не повърна наистина.

— Прилича на прободна рана от някакво оръжие, право в сърцето. По всяка вероятност кол — рече Ричард и вдигна поглед към баща си. — Който го е направил, не се е шегувал. И не е по невнимание, извършено е бавно. Не знам какво са искали от него, но каквото и да е то, получили са го. Виждам белези от рани, които са се затворили, преди да умре. Поне часове са минали оттогава.

Последва тишина. Мрачна, дълбока тишина. Ричард се изправи и погледна Клеър и Ева. Дори и да ги бе познал, не се издаде.

— Тези две момичета са замесени, така ли?

— Може би — отвърна Оливър. Клеър не го видя да се движи, но изведнъж се озова пред нея, като гледаше надолу. — Може би знаят нещо. Ти не харесваше Брандън особено, нали, Клеър?

— Аз… — Не знаеше какво да каже. Не лъжи!, бе казал Хес. Вампирите да нямаха способностите на детектор на лъжата? А може би четяха мисли? — Не, не го харесвах. Но не бих искала това да се случи на никого. — Дори и на теб. Това обаче си го каза на ум.

Имаше толкова добри очи. Това му бе ужасното — топлото чувство, че може да му се довери, че трябва да му се довери, че някак го разочарова, като не…

— Недей! — каза рязко Ева и я ощипа по ръката. Клеър извика и я погледна. — Не го гледай в очите.

— Ева — въздъхна Оливър. — Много ме разочароваш. Не разбираш ли, че като покровител на Брандън е моя отговорност да разнищя тази работа? Да открия виновните. Ти не си така невежа като Клеър и знаеш какво е наказанието, ако убият някой от нас. И ти е ясно, че пред нищо няма да се спрем, за да открием истината. Ако мога да я науча от нея безболезнено, не искаш ли да го направя?

Ева не отговори. Тя гледаше съсредоточено в гърдите му.

— Мисля, че ще постъпиш, както си решил — каза мрачно. — Както вие, вампирите, винаги постъпвате. Не си ме питал, но се радвам, че Брандън е мъртъв. И се радвам, че е страдал. Колкото и да е било, не е било достатъчно.

В този момент добрият Оливър изчезна. Просто… се изпари. Клеър усети само някакво движение, нищо повече, и после го видя да държи Ева за боядисаната черна коса и да я дърпа назад болезнено.

В погледа му нямаше нищо човешко. Освен ако не смятаме истинския бушуващ гняв за човешки.

— О! — прошепна той в ухото на Ева. — Благодаря ти за казаното. Вече не трябва да съм толкова внимателен.

Детектив Хес пристъпи напред със свити юмруци, Ричард Морел го спря.

— Спокойно, Джоу — каза той. — Всичко е под контрол.

На Клеър не й изглеждаше така. Тя дишаше твърде учестено, пак бе готова да припадне и виждаше как коленете на Ева се огъват. Надвисналата заплаха в стаята, тялото на масата — всичко бе направо потресаващо.

Бащата на Шейн го е направил. На Клеър й прилоша, ужаси се още повече при тази мисъл, защото сега не трябваше да я споделя с никого.

А знаеше, че ще питат.

Оливър прошепна във врата на Ева.

— Работиш в кафене — каза той. — В Студентския град, предполагам. Странно. Не ме питаха за препоръки.

— Пусни ме! — каза тихо Ева.

— О, не мога. Тогава ще ми е по-трудно да те нараня. — Оливър се усмихна, отвори уста и кучешките му зъби се показаха — смъртоносно остри, като на змия. Те всъщност не приличаха на зъби, по-скоро бяха като излъскана кост и изглеждаха много здрави.

Той близна Ева по врата, точно там, където се усещаше пулсът й.

— О, Боже! — прошепна тя. — Моля те, недей! Моля ви, не му позволявайте!

— Задай въпрос на момичето, Оливър. Нямаме време за твоите любими занимания — нареди кметът Морел с отегчен глас, сякаш това му пречеше да върши нещо по-важно. Той огледа ноктите си и ги отри в сакото си. — Хайде да продължим по-делово.

Амели не казваше и не правеше нищо.

— Аз имам закрила — каза Ева. — Нищо не можеш да ми сториш. — Не звучеше обаче особено уверена и Клеър погледна към Амели, която седеше на предния ред и наблюдаваше внимателно сцената, сякаш бе представление в нейна чест. Изражението й бе любезно, но хладно.

Моля те, помогни, помисли си Клеър. Бледите златисти вежди на Амели леко се повдигнаха. Чуваш ли ме?

Дори да чуваше, Амели не даде знак. Седеше си спокойна като Буда.

— Нека просто кажем, че Амели и аз имаме договорка по този въпрос — каза Оливър. — И Ева, скъпа, тази договорка предвижда, че мога да използвам всякакви методи, когато преследвам хора, нарушили реда. Независимо от закрилата. Независимо от кого е осигурена тази закрила. А сега мисля, че трябва да си поговорим за тези, които нахлуха в дома ви.

— В дома ни… какво? — Ева се мъчеше да не го гледа в очите, но той бе толкова близо, че бе почти невъзможно да избегнеш погледа му. — Не знам кои бяха.

— Не знаеш ли? Сигурна ли си? — попита той. Гласът му се бе снишил до тих смъртоносен шепот и Клеър се опита да измисли какво да каже или да направи, с което да помогне на Ева. Защото Ева очевидно не бе в състояние да си помогне, а тя не можеше да стои безучастно и да гледа как я нараняват. Не можеше.

— Аз знам — каза тя и почувства как вниманието на всички се съсредоточава върху нея. Страшничко! Клеър се прокашля. — Бяха рокери.

— Рокери. — Оливър пусна косата на Ева и се обърна към Клеър. — Разбирам. Опитваш се да ми отклониш вниманието с очевидното, а това не е добра идея, Клеър. Изобщо не е добра идея. Това вече го знаем, разбираш ли? Знаем и кога са дошли в града. Дори знаем кой ги е повикал.

Клеър почувства как всичката кръв изтича от главата й. Стомахът й се преобърна и продължи да се бунтува, а Оливър се отдалечи от Ева и дръпна друг шнур.

Друга завеса се отвори, до трупа на Брандън.

Двама мъже на колене, вързани, със запушени уста. Двама ужасни вампири ги държаха. Единият от пленниците бе рокер. А другият бе Шейн.

Клеър изпищя.