Страхът на мъдреца (Част I)

7. Приемни изпити

На следващата сутрин си наплисках лицето с малко вода и заслизах тежко по стълбите. Общата стая на „При Анкер“ тъкмо започваше да се пълни с хора, които идваха да обядват по-рано, а няколко неутешими студенти се бяха захванали още от рано с пиенето.

Все още замаян от недостатъчния сън, седнах на обичайната си маса в ъгъла и започнах да се терзая за предстоящото ми събеседване.

Килвин и Елкса Дал не ме безпокояха. Бях готов за техните въпроси. До голяма степен това важеше и за Аруил. Но останалите магистри бяха повече или по-малко загадка за мен.

Всеки семестър магистрите подбираха определени книги, които се излагаха в „Томове“ — читалнята на Архива. Имаше начални текстове, от които да учат студентите от по-ниския е’лир ранг, и трудове за напредналите ре’лари и ел’тхе. Тези книги разкриваха онова, което магистрите смятаха за ценно познание. От тях учеха умните студенти преди приемните изпити.

Но аз не можех да се мотая в „Томове“ като всеки друг. Бях единственият студент от десетина години насам, на който му бе забранен достъпът до Архива, и всички го знаеха. Затова „Томове“ беше единствената добре осветена стая в цялата сграда и по време на изпитите там винаги имаше хора, които четяха.

И така, бях принуден да намеря погребаните в „Книгохранилището“ екземпляри от текстовете, препоръчани от магистрите. Ще се изненадате колко много варианти може да има една и съща книга. Ако извадех късмет, томът, който намирах, се оказваше идентичен с онзи, който магистърът беше заделил в „Томове“. В повечето случаи версиите, на които попадах, бяха остарели, цензурирани или зле преведени.

През последните няколко нощи четях колкото ми беше възможно, но търсенето на книгите отнемаше ценно време и за съжаление аз все още не бях достатъчно подготвен.

Бях потънал в тези нерадостни мисли, когато гласът на Анкер привлече вниманието ми.

— Всъщност Квоте е ето там — каза той.

Вдигнах поглед и видях, че на бара седи някаква жена. Не беше облечена като студентка. Носеше натруфена виненочервена рокля с дълги поли и ръкавици в същия цвят, които стигаха чак до лактите й.

Като се движеше преднамерено бавно, тя успя да се изправи от стола, без да оплете краката си. След това се приближи и застана до масата ми. Русата й коса беше умело накъдрена, а устните й бяха покрити с тъмночервено червило. Зачудих се какво ли прави в място като „При Анкер“.

— Ти ли си този, който счупи ръката на оня келеш Амброуз Джакис? — попита тя.

Говореше атурански с плътен, мелодичен модегански акцент. Макар да беше малко труден за разбиране, ще излъжа, ако кажа, че не намирам това за привлекателно. Модеганският акцент просто загатва за секс.

— Аз съм — признах. — Не беше съвсем нарочно, но аз го направих.

— Тогава трябва да ми позволиш да те почерпя една напитка — каза тя с тона на жена, която обикновено получава каквото иска.

Усмихнах й се и ми се прииска да се бях събудил по-отдавна, а не преди десет минути, и умът ми да не беше толкова замаян.

— Няма да си първата, която ме черпи по този повод — откровено й казах аз. — Но ако настояваш, ще пийна една медовина от Грейсдейл.

Наблюдавах я как се обърна и се върна обратно до бара. Ако беше студентка, то значи беше някоя от новите. Дори да беше тук само от няколко дни, щях да съм чул за нея от Сим, който следеше всички най-хубави момичета в града и ги ухажваше с простодушен ентусиазъм.

Миг по-късно модеганката се върна, седна срещу мен и плъзна по масата една дървена халба. Анкер сигурно току-що беше измил чашата, защото пръстите на червените й ръкавици бяха влажни там, където беше хванала дръжката на чашата.

Тя вдигна своята чаша, пълна с тъмночервено вино.

— За Амброуз Джакис — заяви жената с внезапна ожесточеност. — Дано да падне в някой кладенец и да пукне.

Надигнах халбата и отпих, като се чудех дали на осемдесет километра от Университета има жена, с която Амброуз да не се е отнесъл лошо. Дискретно обърсах ръката си в панталона.

Жената отпи голяма глътка от виното и тресна чашата върху масата. Зениците й бяха огромни. Макар да беше рано, май вече си беше пийнала порядъчно.

Внезапно усетих мириса на мускатово орехче и сливи. Подуших халбата си и огледах масата, мислейки, че някой може да е разлял пиенето си върху нея. Но нямаше нищо такова.

Жената срещу мен изведнъж избухна в сълзи. Не беше просто хлипане. Сълзите й се стичаха като река.

Тя сведе поглед към облечените си в ръкавици ръце и поклати глава. Свали мократа ръкавица, погледна ме и каза десетина думи на модегански, като хълцаше.

— Съжалявам — безпомощно промълвих аз, — не говоря…

Но модеганката вече беше станала от масата. Избърса лицето си и побягна към вратата.

Анкер ме наблюдаваше иззад бара, както и всички останали в стаята.

— Вината не е моя — оправдах се аз и посочих към вратата. — Просто ненадейно нещо й стана.

Щях да я последвам, за да се опитам да разнищя историята, но тя вече беше излязла, а приемният ми изпит беше след по-малко от час. Освен това ако се опитвах да помогна на всяка жена, която Амброуз някога е тормозил, нямаше да ми остане време за ядене и сън.

Хубавото беше, че тази странна среща прочисти главата ми и вече не я чувствах натежала и сякаш пълна с пясък от липсата на сън. Реших да се възползвам от това и да приключа с приемния изпит. „Колкото по-бързо се захванеш, толкова по-бързо ще свършиш“, както обичаше да казва баща ми.

По пътя за Холоус спрях да си купя един златистокафяв пай с месо от количката на амбулантен търговец. Знаех, че се нуждая от всяко пени за таксата за обучение за този семестър, но така или иначе парите, които щях да платя за прилична храна, едва ли щяха да окажат някакво особено влияние. Паят беше горещ и плътен, пълен с пилешко месо, моркови и градински чай. Ядях го, докато вървях, и се наслаждавах на малката свобода да си купя нещо по мой вкус, вместо да се задоволявам с онова, което Анкер има подръка в момента.

Докато дояждах последните корички, подуших миризмата на подсладени с мед бадеми. Купих си един голям черпак в кесийка, хитроумно направена от изсушени листа на царевица. Струваше ми четири драба, но не бях хапвал подсладени бадеми от години, а малко захар в кръвта нямаше да ми навреди, когато се налагаше да отговарям на въпроси.

Опашката за приемните изпити се виеше през двора. Не твърде дълга, но въпреки това достатъчно дразнеща. Видях познато лице от Рибарника и отидох да застана до една млада зеленоока жена, която също чакаше на опашката.

— Здравей — поздравих я аз. — Ти си Амлиа, нали?

Тя ми се усмихна нервно и кимна.

— Аз съм Квоте — представих се аз и направих лек поклон.

— Знам кой си — отвърна жената. — Виждала съм те в работилницата за изобретения.

— Трябва да я наричаш „Рибарника“ — казах аз и й подадох кесийката. — Искаш ли бадеми с мед?

Амлиа поклати глава.

— Наистина са хубави — настоях аз и съблазнително разклатих кесийката от царевичен лист.

Тя колебливо протегна ръка и си взе един бадем.

— Тази опашка за обяд ли е? — попитах аз и посочих редицата пред нас.

— Имаме още няколко минути, преди изобщо да можем да се наредим да чакаме — поклати глава тя.

— Нелепо е да ни карат да висим така — рекох аз. — Като овце в кошара. Целият този процес е загуба на време за всички и е уморителен за краката. — Забелязах, че по лицето на Амлиа премина сянка на безпокойство. — Какво има? — попитах я аз.

— Просто говориш малко високо — отвърна тя и се огледа.

— Не се страхувам да кажа онова, което всички мислят — не се отказвах аз. — Целият процес на приемните изпити е толкова погрешен, че е направо идиотски. Магистър Килвин знае на какво съм способен. Същото се отнася и за Елкса Дал. Брандеур обаче не знае нищо за мен. Защо той трябва да има същото право на глас при определянето на таксата ми за обучение?

Амлиа сви рамене, избягвайки да срещне погледа ми.

Захапах поредния бадем и бързо го изплюх върху паветата.

— Пфу! — подадох й бадемите. — Не ти ли се струва, че имат вкус на сливи?

Тя ме погледна с възмущение и след това очите й се фокусираха върху нещо зад гърба ми.

Обърнах се и видях Амброуз да върви през двора към нас. Както винаги изглеждаше елегантен, облечен в чисто бял лен, кадифе и брокат. Носеше шапка с дълго бяло перо, което незнайно защо ме ядоса. Нетипично за него, Амброуз беше сам, без обичайния си антураж от ласкатели и подлизурковци.

— Чудесно — отбелязах аз, щом той наближи достатъчно, за да ме чуе. — Амброуз, твоето присъствие е глазурата върху тортата от конски фъшкии, която представлява целият процес на приемните изпити.

За моя изненада Амброуз се усмихна на думите ми.

— А, Квоте. И аз се радвам да те видя — рече.

— Днес се запознах с една от бившите ти любими — казах аз. — Тя се опитваше да се възстанови от дълбоката емоционална травма, която, предполагам, се дължи на факта, че те е видяла гол.

Изражението му леко се вкисна от думите ми, а аз се наведох към Амлиа и й прошепнах достатъчно силно:

— От достоверен източник знам, че не само пенисът на Амброуз е малък, но на всичкото отгоре той се възбужда само когато е в присъствието на умряло куче, картина на Дука на Гибеа или гол до кръста барабанчик на галера.

Лицето на Амлиа замръзна.

Амброуз я погледна.

— По-добре да си тръгваш — спокойно я посъветва той. — Не е нужно да слушаш подобни неща.

Амлиа на практика побягна.

— Това ти го признавам — отбелязах аз, докато я наблюдавах как си отива, — никой друг освен теб не може да накара жена да побегне така. — Докоснах въображаемата си шапка в израз на престорено уважение. — Можеш да даваш уроци за това. Даже направо да водиш занятия.

Амброуз просто стоеше, кимаше доволно и ме наблюдаваше със странен поглед.

— С тази шапка изглеждаш като някое малко момче от страната на приказките — добавих аз. — И имам намерение да я сваля от главата ти, ако не се разкараш. — Погледнах го отново. — Между другото, как е ръката ти?

— Вече е доста по-добре — любезно отвърна той и разсеяно я разтри, като продължаваше да стои и да се усмихва.

Подхвърлих поредния бадем в устата си, след което направих гримаса и отново го изплюх.

— Какво има? — попита Амброуз. — Да не би да не обичаш сливи?

Без да дочака отговора ми, той се обърна и се отдалечи. Продължаваше да се усмихва.

За това какво е било състоянието на ума ми говори достатъчно фактът, че просто го наблюдавах слисан как си отива. Вдигнах кесийката до носа си и я помирисах. От нея се носеше прашният аромат на царевичните листа, както и миризма на мед и канела. Нищо не напомняше за сливи или мускатово орехче. Как беше възможно Амброуз да знае…?

След това всичко си дойде на мястото в главата ми. В същия миг проехтя обедната камбана и всички с плочки, подобни на моята, се събраха, за да се наредят на дългата опашка, която се висше през двора. Беше време за приемния ми изпит.

Напуснах двора, тичайки с всичка сила.

Чуках на вратата като обезумял, задъхан от лудото изкачване до третия етаж на Мюз.

— Симон! — изкрещях аз. — Отвори вратата, трябва да говоря с теб!

В коридора започнаха да се отварят врати и студентите занадничаха да видят каква е тази суматоха. Една от главите беше на Симон. Пясъчнорусата му коса беше разчорлена.

— Квоте? — извика той. — Какво правиш? Това дори не е моята врата.

Отидох при него, избутах го обратно в стаята му и затворих вратата зад нас.

— Симон, Амброуз ме упои. Мисля, че нещо с главата ми не е наред, но не знам какво точно.

Симон се ухили.

— За момент си помислих… — Той не довърши, а на лицето му се изписа невярващо изражение. — Какво правиш? Недей да плюеш на пода ми!

— Имам странен вкус в устата — обясних аз.

— Не ме интересува! — ядосано отсече той. — Какво ти става? Да не си роден в някоя плевня?

Шамаросах го силно през лицето с опакото на ръката си. От удара се олюля и се подпря на стената.

— Наистина съм роден в плевня — мрачно рекох аз. — Има ли нещо лошо в това?

Сим стоеше подпрян с една ръка на стената, а другата бе сложена върху зачервяващата се кожа на бузата му. На лицето му бе изписано смаяно изражение.

— Какво, за бога, не е наред с теб?!

— Нищо ми няма — отвърнах аз, — но е добре да си мериш приказките. Доста те харесвам, но само защото нямам богати родители, не означава, че с нещо си по-добър от мен. — Намръщих се и отново се изплюх. — Господи, това е отвратително, още от дете мразя мускатово орехче.

Лицето на Сим се озари от внезапно прозрение.

— Вкусът в устата ти — попита той — напомня ли на сливи и подправки?

— Много е гаден — кимнах аз.

— В името на сивата пепел на бога! — приглушено възкликна Сим с мрачен и сериозен глас. — Добре. Прав си. Упоили са те и знам с какво. — Той не успя да довърши, когато аз понечих да отворя вратата. — Какво правиш?

— Отивам да убия Амброуз — отвърнах аз, — задето ме е отровил.

— Не е отрова. Това е… — Той млъкна внезапно, след което продължи със спокоен и равен глас: — Откъде взе този нож?

— Държа го закачен с ремък на крака си, под панталоните, за спешни случаи.

Сим си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Ще ми дадеш ли една минута да ти обясня, преди да тръгнеш да убиваш Амброуз?

— Добре — свих рамене аз.

— Имаш ли нещо против да седнеш, докато говорим? — Той посочи един стол.

— Добре — въздъхнах аз и седнах, — но побързай. Скоро ми е приемният изпит.

Сим кимна спокойно и седна на ръба на леглото си с лице към мен.

— Добре, нали знаеш, когато някой се напие и си науми да направи нещо глупаво? И не можеш да го разубедиш да не го прави, макар че идеята му е очевидно лоша?

— Както когато ти искаше да отидеш да говориш с онази арфистка пред „Еолиан“ и повърна върху коня й? — засмях се аз.

— Точно така — кимна той. — Алхимиците могат да направят нещо, което върши същата работа, но те кара да изпадаш в много по-големи крайности.

— Не се чувствам никак пиян — поклатих глава аз. — Главата ми е ясна като звън на камбана.

Сим кимна отново.

— Не е като да си пиян — каза той. — Само прилича на това. Няма да се почувстваш замаян или уморен. Просто прави така, че човек да е по-склонен да направи нещо глупаво.

Замислих се върху думите му за момент.

— Не мисля, че е това — усъмних се аз. — Не се чувствам склонен да направя нещо глупаво.

— Има един начин да разберем. Можеш ли в момента да си помислиш за нещо, което ти се струва, че е лоша идея да направиш?

Отново се замислих, като почуквах върха на ботуша си с ножа.

— Няма да е добра идея да… — не довърших.

Замислих се отново, този път по-дълго. Сим ме гледаше очаквателно.

— … да скоча от покрива? — Накрая интонацията на гласа ми стана по-висока, превръщайки думите ми във въпрос.

Сим мълчеше и продължаваше да ме гледа.

— Разбирам какъв е проблемът — бавно рекох аз. — Изглежда, нямам никакви задръжки в поведението си.

— Точно за това става дума. — Сим се усмихна облекчено и кимна окуражаващо. — Задръжките ти са премахнати до такава степен, че дори не усещаш, че ги няма. Но всичко останало си е същото. Стоиш стабилно на краката си, говориш свързано и разсъждаваш рационално.

— Държиш се покровителствено с мен — казах аз и насочих ножа към него. — Не го прави.

— Добре — примигна той. — Можеш ли да измислиш решение на проблема?

— Разбира се. Имам нужда от критерий за поведението си. Трябва да си моят компас, защото твоите задръжки все още са си на мястото.

— И аз си мислех същото — отвърна той. — Значи ми се доверяваш?

Кимнах.

— С изключение на случаите, когато става дума за жени. Държиш се като идиот с жените.

Взех чашата с вода от масата наблизо, изплакнах си устата и изплюх водата на пода.

— Съгласен. — Сим ми се усмихна несигурно. — Първо, не можеш да отидеш да убиеш Амброуз.

— Сигурен ли си? — поколебах се аз.

— Убеден съм. Всъщност каквото и да решиш да правиш с този нож, ще бъде лоша идея. Трябва да ми го дадеш.

Свих рамене, подхвърлих го в дланта си и му го подадох с импровизираната кожена дръжка напред.

Това, изглежда, изненада Сим, но той все пак взе ножа.

— Милостиви Техлу! — въздъхна дълбоко той и остави ножа върху леглото. — Благодаря ти.

— Това беше ли крайност? — попитах аз и отново си изплакнах устата. — Може би трябва да въведем някаква система за класифициране. Като да речем скала от едно до десет.

— Плюенето на вода по пода ми е „едно“ — отбеляза той.

— О, съжалявам.

Върнах чашата обратно върху масата му.

— Всичко е наред — спокойно отвърна той.

— „Едно“ най-ниското ли е или най-високото? — попитах аз.

— Най-ниското — отвърна той. — Убиването на Амброуз е „десет“. — Той се поколеба. — Е, хайде, може би „осем“ или „седем“.

— Наистина ли? — зачудих се аз. — Толкова много? Добре тогава. — Наведох се напред на стола си. — Налага се да ми дадеш някои съвети за приемните изпити. Скоро трябва да се върна на опашката.

— Не — твърдо поклати глава Симон. — Това наистина е лоша идея. „Осем“.

— Вярно ли?

— Вярно — потвърди той. — Това е деликатна ситуация. Много неща могат да се объркат.

— Но ако…

Сим въздъхна и отметна пясъчнорусата си коса от очите.

— Аз ли съм твоят компас, или не? Ще стане досадно, ако се налага да повтарям всяко нещо по три пъти, преди да го чуеш.

Замислих се за момент.

— Прав си, особено ако се готвя да направя нещо, което е потенциално опасно. — Огледах се наоколо. — Колко време ще продължава това?

— Не повече от осем часа. — Той отвори уста да продължи и след това пак я затвори.

— Какво? — не повярвах аз.

Сим въздъхна.

— Може да има някои странични ефекти. Това е липиден разтвор, така че ще остане в тялото ти известно време. Периодично може да получаваш малки повторни пристъпи, предизвикани от стрес, силни емоции, упражнения… — Той ме погледна извинително. — Те ще са като малки отгласи от онова, което изпитваш сега.

— По-късно ще се безпокоя за това — казах аз и протегнах ръка. — Дай ми твоята плочка. Ще взема твоята дата.

— Вече минах — разтвори безпомощно ръце той.

— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — изругах аз. — Добре. Отиди да намериш Фела.

— Не. Не, не и не. Това е „десет“. — Той размаха ръце пред себе си.

— Не за това — засмях се аз. — Тя има късен жребий за сендлинг.

— Мислиш ли, че ще се размени с теб?

— Вече ми предложи.

— Ще отида да я потърся. — Сим се изправи на крака.

— Ще остана тук.

Сим кимна ентусиазирано и нервно огледа стаята.

— Вероятно така е най-безопасно, ако не направиш нещо, докато ме няма — каза той, като отвори вратата. — Недей да правиш каквото и да е, преди да се върна.

Нямаше го само пет минути и вероятно беше добре, че се оказа само толкова.

На вратата се почука.

— Аз съм — чу се през дървото гласът на Сим. — Всичко наред ли е там вътре?

— Знаеш ли кое е странното? — отвърнах му през вратата. — Опитах се да се сетя за нещо забавно, което да правя, докато те няма, но така и не успях. — Огледах стаята. — Това означава, че корените на доброто настроение се крият в социалните нарушения. Аз не мога да извърша такова нарушение, защото не мога да реша кое е неприемливо. Всичко ми изглежда еднакво.

— Може и да си прав — съгласи се той и след това попита: — Е, направи ли нещо?

— Не — отвърнах аз. — Реших да бъда добър. Намери ли Фела?

— Да. Тя е тук. Но преди да влезе, трябва да ми обещаеш, че няма да правиш каквото и да е, без първо да ме попиташ. Съгласен ли си?

— Съгласен — засмях се аз. — Само не ме карай да правя глупави неща пред нея.

— Обещавам — рече Сим. — Защо първо не седнеш? Просто за всеки случай.

— Вече съм седнал — отвърнах аз.

Сим отвори вратата. Видях Фела, която надничаше през рамото му.

— Здравей, Фела — поздравих я аз. — Налага се да си разменим датите.

— Първо — намеси се Сим, — трябва отново да си облечеш ризата. Това е горе-долу „две“.

— О — отвърнах аз, — съжалявам. Беше ми горещо.

— Можеше да отвориш прозореца.

— Помислих си, че може би е добре да огранича взаимодействието си с външни предмети — обясних аз.

— Всъщност това е наистина добра идея — повдигна вежди Сим. — В този случай май не бях прав в преценката си.

— Ау — чух гласа на Фела от коридора, — той сериозно ли говори?

— Напълно сериозно — отвърна Сим. — Ако трябва да съм честен, не мисля, че за теб е безопасно да влезеш вътре.

Сложих си ризата.

— Облечен съм — извиках аз. — Даже ще си седна на ръцете, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре.

Наистина пъхнах ръце под краката си.

Сим пусна Фела вътре и затвори вратата след нея.

— Фела, ти си просто прекрасна — възхитих се аз. — Бих ти дал всички пари в кесията си само да те погледам гола за две минути. Бих ти дал всичко, което притежавам. С изключение на лютнята си.

Трудно беше да се каже кой от двамата се изчерви повече. Мисля, че беше Сим.

— Май не трябваше да казвам това, нали? — попитах аз.

— Не — отвърна Сим. — Това е някъде към „пет“.

— Но в това няма никакъв смисъл — удивих се аз. — На картините жените са нарисувани голи. Хората купуват картините, нали? А жените позират за тях.

— Така е — кимна Сим. — Но все пак просто стой неподвижно за момент, без да правиш и да казваш каквото и да било. Съгласен ли си?

Кимнах утвърдително в отговор.

— Нещо не мога да повярвам във всичко това — намеси се Фела, а руменината вече изчезваше от страните й. — Не мога да не си помисля, че двамата си правите някаква хитра шега с мен.

— Ще ми се да беше така — призна Симон. — Това нещо е ужасно опасно.

— Как може да си спомня голите картини, но не и това, че не бива да сваля ризата си пред други хора? — попита тя Сим, без да ме изпуска от поглед.

— Просто не ми изглеждаше особено важно — обясних аз. — Свалих си ризата и когато ме биха с камшик. Беше на обществено място. Струва ми се странно това да се смята за нередно.

— Знаеш ли какво би се случило, ако се опиташ да намушкаш Амброуз с нож? — попита Симон.

Замислих се за секунда. Беше като да се мъчиш да си спомниш какво си ял за закуска преди месец.

— Предполагам, че ще ме съдят — бавно отвърнах аз, — а хората ще ме почерпят с питиета.

Фела прикри устата си с ръка, за да сподави смеха си.

— А какво ще кажеш за това? — попита ме Симон. — Кое е по-лошо — да откраднеш пай или да убиеш Амброуз?

Замислих се съсредоточено за момент.

— Пай с месо или плодов пай?

— Ау — възкликна Фела, притаила дъх. — Това е… — Тя поклати глава. — Направо ме побиват тръпки.

— Това е ужасяваща алхимична формула — кимна Симон. — Тя е разновидност на успокоително, наречено „топка от сливи“. Дори не е необходимо да го поемаш през устата. Поглъща се направо от кожата.

— Откъде знаеш толкова много за него? — Фела погледна към Сим.

— Мандраг преподава за него във всичките си занятия по алхимия — леко се усмихна той. — Вече съм чувал тази история десетина пъти. Това е любимият му пример за злоупотреба с алхимията. Един алхимик използвал тази формула, за да съсипе живота на няколко правителствени чиновници в Атур преди около петдесет години. Хванали го само защото някаква графиня се развилняла по време на сватбено тържество, убила десетина човека и… — Сим не довърши и поклати глава. — Както и да е. Било ужасно. Толкова ужасно, че любовницата на алхимика го предала на стражите.

— Надявам се, че си е получил заслуженото.

— Дори и малко повече от това — мрачно отвърна Сим. — Въпросът е, че формулата действа малко различно на отделните хора. Тя не просто премахва задръжките им, а усилва и емоциите. Освобождава скритите им желания в комбинация с някакъв странен вид селективна памет, която почти наподобява морална амнезия.

— Не се чувствам зле — намесих се аз. — Всъщност се чувствам доста добре. Но се безпокоя за приемните изпити.

— Виждаш ли? — посочи ме Сим на Фела. — Спомня си за приемните изпити. Те са важни за него. Но всички останали неща просто са… изчезнали.

— Няма ли лек? — загрижено попита Фела. — Не трябва ли да го заведем в Медика?

— Не мисля. — Симон изглеждаше неспокоен. — Може се опитат да му дадат очистително, но тук не става дума просто за наркотик, който влияе върху тялото. Алхимията не работи по този начин. Той е под въздействието на принципите за освобождаването от обвързване. Тях не можеш да ги изкараш от организма му така лесно, както да речем живака или офалума.

— Очистителното не ми звучи много забавно — обадих се аз. — Ако моят глас изобщо има някакво значение.

— А има и вероятност да помислят, че се е побъркал заради напрежението от приемните изпити — обясни Сим на Фела. — Това се случва всеки семестър на няколко студенти. Ще го набутат в Убежището, докато не са сигурни…

Скочих на крака и стиснах ръце в юмруци.

— По-скоро бих се оставил да бъда разкъсан на парчета в ада, отколкото да им позволя да ме набутат в Убежището — извиках разярено аз. — Дори и за един час. Дори и за една минута.

Сим пребледня и отстъпи крачка назад с вдигнати отбранително ръце, обърнати с дланите към мен. Но гласът му беше твърд и спокоен:

— Квоте, казвам ти го три пъти, спри!

Спрях. Фела ме наблюдаваше с широко отворени и уплашени очи.

— Квоте — продължи все така твърдо Симон, — казвам ти го три пъти, седни!

Седнах.

Застанала зад него, Фела погледна Симон изненадано.

— Благодаря ти — любезно рече Симон и свали ръцете си.

— Съгласен съм. Медика не е най-подходящото място за теб. Можем да се справим и тук.

— И на мен това ми звучи по-добре — съгласих се аз.

— Дори и нещата да минат гладко в Медика — добави Симон, — предполагам, че ще си по-склонен от обичайното да казваш каквото мислиш — усмихна ми се кисело той. — Тайните са крайъгълните камъни на цивилизацията, а аз знам, че твоите са малко повече от тези на обикновените хора.

— Не мисля, че имам някакви тайни — възпротивих се аз.

Сим и Фела избухнаха едновременно в смях.

— Страхувам се, че ти току-що потвърди думите му — отбеляза Фела. — Аз самата знам, че имаш поне няколко тайни.

— Аз също — присъедини се Сим.

— Ти си моят компас — свих рамене аз.

След това се усмихнах на Фела и извадих кесията си.

Сим поклати глава.

— Не, не и не. Вече ти го казах. Да я видиш гола би било най-лошото нещо за теб в момента.

Фела присви очи при тези думи.

— Какво има? Да не се страхуваш, че ще я съборя на пода и ще я изнасиля? — засмях се аз.

Сим ме погледна.

— А няма ли да го направиш?

— Разбира се, че не — отвърнах аз.

Той погледна към Фела и после обратно към мен.

— Можеш ли да кажеш защо? — попита той с любопитство.

Замислих се.

— Защото… — Замълчах и поклатих глава. — Защото… просто не мога. Знам, че не мога да ям камък или да мина през стена. Същото е.

Съсредоточих се върху тази мисъл за секунда и главата ми взе да се замайва. Закрих очите си с ръка и се опитах да не обръщам внимание на внезапното виене на свят.

— Моля ви, кажете ми, че съм прав за това — попитах аз, внезапно уплашен. — Не мога да ям камък, нали?

— Прав си — бързо отвърна Фела, — не можеш.

Престанах да тършувам в съзнанието си за отговори и странното замайване премина.

Сим ме наблюдаваше внимателно.

— Иска ми се да знаех какво означава това — рече той.

— Имам доста добра представа — тихо промърмори Фела.

Извадих плочката от слонова кост за приемните изпити.

— Просто исках да си разменим плочките — казах аз. — Освен ако не си съгласна да ми позволиш да те видя гола. — Претеглих кесията в другата си ръка и погледнах Фела в очите. — Сим казва, че не е правилно, но той е идиот по отношение на жените. Главата ми може и да не е толкова наред, колкото ми се иска, но това си го спомням ясно.

Минаха четири часа, преди задръжките ми да започнат да се появяват отново, и още два, преди да се установят твърдо на мястото си. Симон прекара целия ден с мен, търпелив като някой свещеник. Обясняваше ми, че не бива да си купувам бутилка с алкохол, нито да отида да изритам кучето, което лаеше от отсрещната страна на улицата. Както и че не трябва да ходя до Имре, за да търся Дена. Не. Три пъти не.

Когато слънцето залезе, вече бях възвърнал старата си, поне донякъде морална същност. Симон ме изпита подробно, преди да ме придружи до стаята ми в „При Анкер“, където ме накара да се закълна в майчиното си мляко, че няма да излизам до сутринта. Заклех се.

Но с мен не всичко беше наред. Емоциите ми бяха все още разгорещени и всяко най-малко нещо ги караше да избиват. Което е по-лошо, спомените ми не се бяха върнали към нормалното си състояние — те се бяха възвърнали, съпроводени с ослепителен и неконтролируем ентусиазъм.

Докато бях със Симон, не беше чак толкова зле. Присъствието му ме разсейваше приятно. Но когато останах сам в малката си таванска стая в „При Анкер“, вече бях изцяло под властта на спомените си. Сякаш умът ми бе твърдо решен да разопакова и огледа всяко неприятно и болезнено нещо, което някога съм видял.

Може да си помислите, че най-лошите спомени са онези, в които моята трупа е избита. Спомените за това как се бях върнал в лагера и бях намерил всичко в пламъци. За неестествените форми на телата на родителите ми на фона на сумрачната светлина. За миризмата на кръв, горяща коса и овъглени платнища. Спомените за онези, които ги бяха убили. За чандрианите. За мъжа, който беше говорил с мен, усмихвайки се през цялото време. За Синдер.

Това бяха лоши спомени, но през годините бях разсъждавал над тях толкова често, че донякъде бяха загубили остротата си. Спомнях си тона и тембъра на гласа на Халиакс също толкова ясно, колкото и тези на баща ми.

Лесно можех да си припомня лицето на Синдер. Съвършената му озъбена усмивка. Бялата му къдрава коса. Очите, черни като капки мастило. Изпълненият му със зимен хлад глас, който казва: „Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.“

Вероятно бихте помислили, че това са най-лошите ми спомени, но ще сгрешите.

Не. Най-лошите спомени бяха тези от детските ми години. Бавното подрусване от движението на фургона и баща ми, който държи отпуснато поводите. Силните му ръце върху раменете ми, докато ми показва как да застана на сцената така, че с езика на тялото си да казвам, че съм горд, тъжен или срамежлив. Пръстите му, които слагат моите върху струните на неговата лютня.

Майка ми, която реши косата си. Усещането за ръката й около раменете ми. Съвършеният начин, по който главата ми приляга в извивката на шията й. Как седях свит в скута й близо до огъня през нощта и дремех, чувствайки се щастлив и в безопасност.

Това бяха най-лошите спомени. Скъпоценни и съвършени. Режещи като парче натрошено стъкло. Лежах в леглото, свит на треперещ възел, не можех да заспя, не можех да мисля за нищо друго, нито да спра спомените. Отново и отново. И отново.

Тогава на прозореца ми тихо се почука. Звукът беше толкова тих, че му обърнах внимание едва когато спря. След това чух прозорецът да се отваря.

— Квоте? — тихо ме повика Аури.

Стиснах зъби, за да сподавя риданието си, и се опитах да не мърдам, като се надявах тя да си помисли, че спя, и да си тръгне.

— Квоте? — отново ме повика тя. — Донесох ти… — За момент настъпи тишина, след което тя каза: — О.

Чух тих звук зад гърба си. Лунната светлина очерта на стената дребната й сянка, докато тя прекрачваше през прозореца. Усетих как леглото помръдна, когато се настани върху него.

Една малка хладна ръка погали лицето ми.

— Всичко е наред — тихо рече тя. — Ела тук.

Заплаках тихо и тя нежно ме накара да отпусна възела, на който се бях свил, докато накрая главата ми се озова в скута й. Аури шепнеше, а хладните й ръце отметнаха косата, полепнала по горещото ми чело.

— Знам — тъжно призна тя. — Понякога е зле, нали?

Тя нежно погали косата ми, аз заплаках още по-силно. Не можех да си спомня кога за последен път някой ме е докосвал с обич.

— Знам — повтори тя. — Имаш камък в сърцето си и някои дни той е толкова тежък, че не можеш да сториш нищо. Но не е нужно да си сам в това. Трябваше да дойдеш при мен. Аз разбирам.

— Тя ми липсва — споделих аз, преди да осъзная, че говоря.

След това прехапах езика си, преди да кажа още нещо. Стиснах зъби и яростно разтърсих глава като кон, който се бори с юздата си.

— Можеш да го кажеш — нежно рече Аури.

Разтърсих глава, усетих вкуса на сливи и внезапно думите потекоха от устата ми като река:

— Тя каза, че съм пропял, преди да проговоря. Обясни ми, че когато съм бил още бебе, имала навика да ми тананика, докато ме държи. Не било песен. Просто низходяща терца. Просто успокояващ звук. Един ден ме разхождала в лагера, когато ме чула да й отвръщам като ехо. Две октави по-високо. Мъничка писклива терца. Каза ми, че това била първата ми песен. Пеехме я един на друг отново и отново в продължение на години.

Задушавах се и стиснах зъби.

— Можеш да го кажеш — прошепна Аури. — Всичко ще е наред, ако го кажеш.

— Никога няма да я видя отново — с мъка изрекох думите аз.

След това заплаках още повече.

— Всичко е наред — утеши ме Аури. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.