Страхът на мъдреца (Част I)

30. Повече сол

— Днес — весело започна Елодин — ще говорим за нещата, за които не можем да говорим. И по-специално ще обсъдим защо някои неща не могат да бъдат обсъждани.

Въздъхнах и оставих молива. Всеки ден се надявах, че този път Елодин наистина ще ни научи на нещо. Всеки ден носех книга с твърди корици и един от няколкото ми ценни листа хартия, готов да се възползвам от някой рядък момент на яснота. Всеки ден някаква частица от мен се надяваше, че Елодин ще се засмее и ще признае, че с безкрайните си глупости просто е проверявал решителността ни.

И всеки ден оставах разочарован.

— Повечето от важните неща не могат да бъдат казани направо — обясни Елодин. — Не могат да бъдат ясно формулирани. Те могат само да бъдат загатнати. — Той погледна към шепата си студенти в иначе празната зала за лекции. — Посочете нещо, което не може да бъде обяснено. — Той махна към Уреш. — Започвай.

Уреш се замисли за момент.

— Хуморът. Ако обясниш някоя шега, тя вече не е шега.

Елодин кимна и след това посочи Фентон.

— Даването на имена? — попита Фентон.

— Това е лесен отговор, ре’лар — отбеляза Елодин с нотка на укор в гласа. — Но правилно си предположил, че това ще е темата на моята лекция, така че ще го приема. — Сетне посочи към мен.

— Няма нещо, което да не може да бъде обяснено — твърдо отвърнах аз. — Ако нещо може да бъде разбрано, значи може да бъде и обяснено. На някого може да му е трудно да го обясни, но това просто означава, че то е трудно за обяснение, а не невъзможно.

— Не трудно или невъзможно — вдигна пръст Елодин, — а просто безсмислено. Някои неща могат само да бъдат загатнати. — Той ми се усмихна вбесяващо. — Между другото, твоят отговор трябваше да бъде „музика“.

— Музиката сама се обяснява — не се съгласих аз. — Тя е пътят и картата, която показва пътя. Тя е едновременно и двете неща.

— Но можеш ли да обясниш какво представлява музиката? — попита Елодин.

— Разбира се — отвърнах аз, макар никак да не бях сигурен в това.

— Можеш ли да обясниш какво представлява музиката, без да използваш музика?

Въпросът ме изненада и ме накара да млъкна. Докато се опитвах да измисля отговор, Елодин се обърна към Фела.

— Любовта? — попита тя.

Елодин вдигна вежди, сякаш леко скандализиран от отговора й, и после кимна одобрително.

— Почакайте малко — намесих се аз. — Не сме свършили. Не знам дали мога да обясня музиката, без да я използвам, но не това е важното. Това не е обясняване, а своеобразно превеждане.

Лицето на Елодин светна.

— Точно за това става дума! — възкликна той. — Това е превод. Цялото ясно формулирано познание е преведено познание, а всички преводи са несъвършени.

— Значи цялото ясно формулирано познание е несъвършено? — попитах аз. — Кажете на магистър Брандеур, че геометрията е субективна. С удоволствие бих наблюдавал този разговор.

— Не цялото познание — призна Елодин, — но по-голямата част.

— Докажете го — предизвиках го аз.

— Не можеш да докажеш нещо несъществуващо — раздразнено и убедено се намеси Уреш. — Логиката ти е погрешна.

Скръцнах със зъби. Наистина логиката ми беше погрешна. Никога нямаше да допусна тази грешка, ако бях добре отпочинал.

— Тогава го демонстрирайте — поправих се аз.

— Добре, добре. — Елодин отиде до мястото, където седеше Фела. — Ще използваме примера на Фела.

Той хвана ръката й, каза й да се изправи и ми махна и аз да направя същото.

Последвах я и се изправих неохотно на крака. Елодин ни накара да застанем така, че да сме с лице един към друг и обърнати в профил към останалите от курса.

— Тук имаме двама очарователни младежи — каза той. — Очите им се срещат от двата края на стаята.

Магистърът ме бутна по рамото и аз със залитане направих крачка напред.

— Той я поздравява. Тя го поздравява. Тя се усмихва. Той пристъпва смутено от крак на крак.

Спрях да правя точно онова, което той беше казал, и откъм останалите се разнесоха тих шепот и смях.

— Във въздуха се носи нещо ефимерно — продължи Елодин и се премести, за да застане зад Фела.

Сложи ръце върху раменете й и се наведе към ухото й.

— Тя харесва силуета му — тихо рече той. — Любопитна е за формата на устните му. Чуди се дали той може да е онзи, единственият, и дали би могла да отвори тайните на сърцето си за него.

Фела сведе поглед и страните й поруменяха. Елодин се отдалечи от нея с наперена походка и застана зад мен.

— Квоте я поглежда и разбира импулса, който за пръв път е накарал мъжете да рисуват, да ваят скулптури, да пеят. — Той отново започна да ни обикаля в кръг като свещеник, който се готви да извърши бракосъчетание. — Между тях съществува нещо неуловимо и деликатно. И двамата могат да го усетят. Прилича на статичното електричество във въздуха — слабо, като лек скреж. — Той втренчи поглед в мен, тъмните му очи бяха сериозни. — Сега какво ще направите?

Отвърнах на погледа му, изпаднал в пълно недоумение. Ако имаше нещо, което познавах по-малко от даването на имена, то това бе ухажването на жени.

— Тук имаме три възможни пътя — обърна се Елодин към курса и вдигна пръст. — Първият: нашите млади влюбени могат да се опитат да изразят онова, което чувстват. Могат да се опитат да изсвирят недоловимата песен, която пеят техните сърца. — Той направи пауза за по-голям ефект. — Това е пътят на честния глупак и той не е добър. Онова между вас е твърде несигурно, за да говорите. Искрицата е толкова слаба, че дори и най-предпазливият дъх би я угасил. — Магистърът на имената поклати глава. — Въпреки че сте умни и красноречиви, тук сте обречени на неуспех. Защото, макар устните ви да говорят на един език, със сърцата ви не е така. — Той ме погледна внимателно. — Това е проблем на превода. — Елодин вдигна два пръста. — Вторият път е по-предпазлив. Разговаряте за дреболии — за времето, за някоя пиеса. Прекарвате часове заедно. Държите се за ръце. Докато го правите, бавно научавате тайните значения на думите на другия. Така, когато моментът настъпи, можете да разговаряте, влагайки в думите си недоловим скрит смисъл, така че всеки да разбира другия. — Елодин разтвори ръце към мен. — А ето и третия път — пътят на Квоте. — Той застана рамо до рамо с мен, обърнат с лице към Фела. — Усещаш, че между вас има нещо. Нещо прекрасно и деликатно. — Въздъхна с въздишката на нещастно влюбен. — И тъй като винаги искаш да си сигурен, решаваш да поставиш ребром въпроса. Избираш най-краткия път. Мислиш, че най-простият начин е най-удачният. — Елодин вдигна ръце, обърна се към Фела и започна да прави лудешки движения, сякаш хваща нещо. — Затова се протягаш и сграбчваш гърдите на тази млада жена.

Всички, с изключение на Фела и мен самия, избухнаха в смях. Намръщих се. Тя скръсти ръце пред гърдите си, а червенината по лицето й се разпространи надолу по шията чак до яката на ризата й.

Елодин й обърна гръб и ме погледна право в очите.

— Ре’лар Квоте — каза той със сериозен глас, — опитвам се да събудя спящото ти съзнание за недоловимия език, на който му нашепва светът. Опитвам се да те съблазня да откриеш разбирането. Опитвам се да те уча. — Той се наведе към мен, докато лицето му почти докосваше моето. — Престани да се мъчиш да ме хванеш за циците.

Тръгнах си от часовете на Елодин в отвратително настроение.

Макар че, ако трябва да съм честен, през последните няколко дни настроението ми просто варираше в различни нюанси на отвратително. Стараех се да скрия това от приятелите си, но започвах да поддавам под цялата тежест, която се бе стоварила на главата ми.

Загубата на лютнята ми бе това, което ме съсипа. С всичко друго можех да се справя — с парещото изгаряне под гърдите, с постоянната болка в коленете и с липсата на сън. Дори и с постоянния страх, че ще изпусна Алара си в неподходящия момент и внезапно ще започна да повръщам кръв.

Успявах да се справя с всичко останало — с отчаяната си бедност, с неудовлетворението от часовете на Елодин. Дори и с новото усещане за безпокойство, породено от факта, че Деви чака от другата страна на реката със сърце, изпълнено с ярост, с три капки от кръвта ми и с Алар, могъщ като океанска буря.

Но загубата на лютнята ми дойде в повече. Причината не бе само в това, че трябваше да платя за стаята и храната си в „При Анкер“. Не беше и в това, че инструментът бе от съществено значение за мен, за да си изкарвам прехраната, ако бъда принуден да напусна Университета.

Не. Простата истина бе, че музиката ми помагаше да се справя с всичко останало. Музиката беше лепилото, което ми помагаше да оставам едно цяло. Само два дни без нея и вече започвах да се разпадам на парчета.

След часовете при Елодин не можех да понеса мисълта за времето, което трябваше да прекарам прегърбен над работната маса в Рибарника. Само като помислех за това и ръцете ме заболяваха, а очите ми натежаваха от липсата на сън.

И така, вместо да отида там, аз се върнах в „При Анкер“ за ранен обяд. Сигурно съм изглеждал доста жалък, защото съдържателят ми донесе двоен резен бекон със супата и една малка бира.

— Как мина вечерята, ако нямаш против, че питам? — попита Анкер и се облегна на бара.

— Моля за извинение, но не те разбрах — вдигнах поглед към него аз.

— Вечерята с твоята млада дама — отвърна той. — Нямам навика да си пъхам носа в чужди работи, но куриерът я беше оставил просто така и трябваше да я прочета, за да разбера за кой е.

Хвърлих озадачен поглед на Анкер.

Той на свой ред ме погледна смутено и след това се намръщи.

— Лаурел не ти ли даде бележката за теб?

Поклатих глава и съдържателят ядно изруга.

— Кълна се, понякога си мисля, че това момиче няма абсолютно нищо в главата си. — Той затършува зад бара. — Един куриер остави онзи ден бележка за теб. Казах й да ти я даде, когато се прибереш. Ето я.

Той вдигна едно влажно и доста омацано парче хартия и ми го подаде. На него пишеше:

Настроението ми леко се пооправи. Бележките от Дена бяха рядко удоволствие и тя никога досега не ме беше канила на вечеря. Макар да бях ядосан, че съм изпуснал срещата, мисълта, че тя отново е в града и няма търпение да ме види, значително подобри състоянието на духа ми.

Изгълтах набързо обяда си и реших да пропусна лекцията си по сиару, за да отида до Имре. Не бях виждал Дена повече от един цикъл и да прекарам известно време с нея бе единственото нещо, за което се сещах, че може да подобри настроението ми.

Докато вървях към другата страна на реката, ентусиазмът ми понамаля малко. Пътят беше дълъг, а колената започнаха да ме болят още преди да съм стигнал до Каменния мост. Слънцето беше пронизващо ярко, но не топлеше достатъчно, за да се справи със студа на ранния зимен вятър. Прахолякът от пътя влизаше в очите ми и ме задавяше.

Дена не беше в нито една от странноприемниците, където от време на време отсядаше. Не слушаше музика в „Канелката“ или в „Коза на вратата“. Нито Деох, нито Станчион я бяха виждали. Обезпокоих се, че може да е напуснала града, докато бях зает. Можеше да отсъства в продължение на месеци. Можеше да изчезне завинаги.

Накрая завих зад един ъгъл и я видях да седи под дърво в малка обществена градинка. В едната си ръка държеше писмо, а в другата — наполовина изядена круша. Откъде бе намерила плода толкова късно за сезона?

Бях по средата на градината, когато осъзнах, че Дена плаче. Заковах се на място, без да знам как да постъпя. Исках да й помогна, но не желаех да се натрапвам. Може би най-добре щеше да е…

— Квоте!

Дена хвърли огризката от крушата, скочи на крака и се затича през поляната към мен. Тя се усмихваше, но очите й бяха зачервени и избърса бузите си с ръка.

— Добре ли си? — попитах аз.

От очите й отново бликнаха сълзи, но преди да се отърколят, тя стисна клепачи и рязко поклати глава.

— Не — отвърна тя, — не съвсем.

— Мога ли да помогна?

Тя избърса очи с ръкава на ризата си.

— Помагаш ми дори и само с това, че си тук.

Сгъна писмото на малък квадрат и го набута в джоба си.

След това се усмихна отново. Усмивката й не беше пресилена, не беше от онзи вид, който човек носи като маска. Усмихваше се очарователно и истински въпреки сълзите.

Наклони глава на една страна, погледна ме по-внимателно и усмивката й бе заменена от загрижено изражение.

— Ами ти? — попита ме тя. — Виждаш ми се малко отслабнал.

Усмихнах се слабо. Моята усмивка беше пресилена и аз го знаех.

— Напоследък имам някои затруднения.

— Надявам се да не се чувстваш толкова зле, колкото изглеждаш — меко каза тя. — Спиш ли достатъчно?

— Не — признах аз.

Дена си пое дъх да заговори, но спря и прехапа устни.

— Има ли нещо, за което искаш да поговорим? — попита тя. — Не знам дали ще мога да ти помогна, но… — Тя сви рамене и пристъпи от крак на крак. — И аз самата не спя добре. Знам какво е.

Предложението й за помощ ме свари неподготвен. Накара ме да се чувствам… Не мога да опиша точно как ме накара да се почувствам. Не е лесно да намеря подходящите думи.

Не заради самото предложение за помощ. Приятелите ми от дни правеха всичко възможно, за да ми помогнат. Но желанието на Сим да ми помогне бе различно от нейното. Помощта му бе като насъщния хляб, на който винаги можеш да разчиташ. Но да зная, че Дена е загрижена за мен, бе като глътка топло вино в зимна нощ. Можех да почувствам сладката му топлина в гърдите си.

Усмихнах й се, този път с истинска усмивка. Усетих я странно върху лицето си и се зачудих колко ли дълго съм се мръщил, без да го осъзнавам.

— Помагаш ми дори и само с това, че си тук — искрено отвърнах аз. — Дори само това, че те виждам, направи чудеса с настроението ми.

— Разбира се. — Тя вдигна очи към небето. — Гледката на покритото ми с петна лице е истинска панацея.

— Няма много за разказване — обясних аз. — Комбинация от лош късмет и погрешни решения, за които си плащам.

Дена се засмя със смях, който сякаш се готвеше да се превърне в стон.

— Да знаеш, че нямам никаква представа за какво говориш. — Устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Най-лошо е, когато плащаш за свои глупави грешки, нали?

Усетих как устните ми повтарят нейната усмивка.

— Така е — съгласих се аз. — Право да ти кажа, бих се радвал на разтухата да поговоря с някой, който ми съчувства.

— Това мога да го уредя — заяви тя и хвана ръката ми. — Бог ми е свидетел, че в миналото си правил достатъчно често същото за мен.

— Така ли? — учудих се аз и закрачих заедно с нея.

— Безброй пъти — потвърди тя. — Лесно е да забравя, когато си край мен. — Тя спря за момент и аз също трябваше да спра, защото ръцете ни бяха една в друга. — Не се изразих правилно — когато си край мен, е лесно да забравя.

— Да забравиш какво?

— Всичко — отвърна тя и за момент игривостта изчезна от гласа й. — Всички лоши моменти от живота ми. Това коя съм. Хубаво е да си почивам от мен самата от време на време. Ти ми помагаш в това. Ти си моето безопасно пристанище в безкрайното бурно море.

— Така ли? — изкикотих се аз.

— Точно така — непринудено рече тя. — Ти си моята сенчеста върба в горещ ден.

— Ти — реших да не остана по-назад аз — си като сладостна музика, носеща се от далечна стая.

— Това си го бива — похвали ме тя. — Ти си неочаквана торта и дъждовен следобед.

— Ти си като лековита лапа, която изтегля отровата от сърцето ми — не се отказвах аз.

— Хъммм. — Дена не изглеждаше сигурна. — За това не знам. Мисълта за сърце, пълно с отрова, не изглежда привлекателна.

— Така е — признах аз. — Звучеше по-добре, преди да го изрека.

— Така се получава, когато смесваш метафорите си — смъмри ме тя и направи пауза. — Получи ли бележката ми?

— Получих я днес — отвърнах аз с нотка на съжаление в гласа, — едва преди няколко часа.

— А — каза тя, — жалко. Вечерята беше хубава, изядох и твоята порция. — Опитах се да измисля какво да кажа, но тя се усмихна и поклати глава. — Просто те дразня. Всъщност вечерята беше само извинение. Искам да ти покажа нещо. Ти си труден за откриване, мислех си, че ще се наложи да чакам до утре, когато ще пееш в „При Анкер“.

Усетих остра болка в гърдите си, която беше толкова силна, че дори и присъствието на Дена не можеше да я спре изцяло.

— Късмет е, че се срещнахме днес — казах аз. — Не съм сигурен, че ще свиря утре.

— Винаги пееш в нощта на фелинг — вдигна глава към мен тя. — Не променяй това. И бездруго ми е трудно да те намирам.

— Странно е, че го казваш — отбелязах аз. — Никога не мога да те хвана на едно и също място два пъти.

— О, да, сигурна съм, че ти винаги ме търсиш — иронично отвърна тя и се усмихна развълнувано. — Но не това е важното. Ела. Убедена съм, че това ще те разсее.

Дена закрачи по-бързо и ме задърпа за ръката.

Въодушевлението й беше заразително и аз усетих, че се усмихвам, докато я следвам по криволичещите улици на Имре.

Накрая стигнахме до входа на един малък магазин. Дена застана пред мен, като само дето не подскачаше от възбуда. Всички следи от сълзи бяха изчезнали и сега очите й блестяха. Тя сложи хладните си ръце върху лицето ми.

— Затвори очи — подкани ме. — Това е изненада!

Затворих очи, тя ме хвана за ръка и ме поведе няколко стъпки напред. Вътрешността на магазина беше слабо осветена и миришеше на кожа. Чух един мъжки глас да казва „Значи това е той?“ и последва шум от местене на предмети.

— Готов ли си? — прошепна Дена в ухото ми.

По гласа й долових, че се усмихва. Дъхът й гъделичкаше косъмчетата по тила ми.

— Нямам представа — откровено отговорих аз.

— Добре. Отвори очи тогава — рече тя и усетих сподавения й смях в ухото си.

Отворих очи и видях слаб възрастен мъж, който стоеше зад дълъг дървен щанд. Пред него, разтворен като книга, лежеше празен калъф за лютня. Дена ми беше купила подарък. Калъф за лютнята ми. Калъф за откраднатата ми лютня.

Пристъпих крачка напред. Празният калъф беше дълъг и тънък, направен от гладка черна кожа. Нямаше панти. По ръба му бяха наредени седем лъскави, стоманени закопчалки, така че горната му част да се вдига като капак на кутия.

Вътрешността му беше от меко кадифе. Протегнах се да го докосна и открих, че подплънката е мека, но еластична като гъба. Кадифето беше дебело близо сантиметър и нещо и тъмночервено на цвят.

Мъжът зад щанда леко се усмихна.

— Вашата дама има добър вкус — отбеляза той — и държи да получи точно онова, което иска. — Повдигна капака. — Кожата е намазана и покрита с восък. Под нея има два слоя кленови дъги. — Той прокара пръст по долната половина на калъфа и след това посочи процепа в капака. — Прилепва толкова плътно, че въздухът нито влиза, нито излиза. Така че няма нужда да се безпокоите, когато излезете от топла и влажна стая навън в ледената нощ. — Мъжът започна да затваря закопчалките по ръба на калъфа. — Дамата не искаше да са от месинг. Така че ги направих от хубава стомана. И щом като са на мястото си, капакът се притиска в уплътнението. Можете да потопите калъфа в река и кадифето вътре ще остане сухо. — Той сви рамене. — Разбира се, накрая водата ще се просмуче в кожата, но по този въпрос нищо не може да се направи. — Той обърна калъфа и почука силно с кокалчетата си върху заобленото дъно. — Нарочно направих кленовото дърво по-тънко, за да не е обемисто и тежко, и го подсилих с ленти от гланцирана стомана. — Посочи Дена, която се бе ухилила до ушите. — Дамата искаше рамстонска стомана, но аз й обясних, че макар тя да е твърда, е и доста чуплива. Гланцираната стомана е по-лека и запазва формата си. — Той ме изгледа от горе до долу. — Ако младият господин желае, може да стъпи върху издутата част на калъфа и той няма да се счупи. — Присви леко уста и сведе поглед към краката ми. — Макар да бих предпочел да не го прави. — Отново обърна калъфа. — Трябва да кажа, че това е най-хубавият калъф, който съм правил от може би двайсет години. — Плъзна го по щанда към мен. — Надявам се да сте доволен от него.

Направо онемях, а това се случва много рядко. Протегнах ръка и погладих кожата. Тя беше топла и гладка. Докоснах стоманения пръстен там, където се закрепваше ремъкът за рамото. Погледнах Дена, която почти танцуваше от възхищение.

Тя пристъпи нетърпеливо напред.

— Това е най-хубавата част — заяви тя и отвори закопчалките с такава непринудена лекота, че веднага ми стана ясно, че го е правила и преди. Махна капака и мушна с пръст вътрешната облицовка. — Подплънката е така направена, че може да се маха и поставя отново. Така че няма значение каква лютня ще имаш в бъдеще, тя пак ще се събере вътре. И погледни! — Натисна кадифето на мястото, където би трябвало да стои шийката, завъртя пръсти и под тях се отвори капак, разкриващ скритото пространство отдолу. — Това също беше моя идея — ухили се отново тя. — Нещо като таен джоб.

— В името на божието тяло, Дена! — възкликнах аз. — Това трябва да ти е струвало цяло състояние.

— Ами, нали се сещаш — каза тя с престорена скромност, — имах малко заделени пари.

Прокарах ръка по вътрешната страна на калъфа, докосвайки кадифето.

— Дена, говоря сериозно. Този калъф сигурно струва колкото лютнята ми… — Не довърших и стомахът ми се сви — лютнята, която вече дори не притежавах.

— Дано да нямате против, че го казвам, господине — намеси се мъжът зад щанда. — Освен ако лютнята ви не е от масивно сребро, предполагам, че този калъф струва много повече от нея.

Отново погладих капака и неприятното усещане в стомаха ми се засили. Не знаех какво да кажа. Как можех да й призная, че някой я е откраднал, след всички усилия, които тя бе положила, за да ми направи този прекрасен подарък?

— Сега да видим как ще пасне лютнята ти вътре — развълнувано се ухили Дена.

Тя махна с ръка и мъжът зад щанда извади лютнята ми и я постави в калъфа. Пасна плътно като ръка в ръкавица.

Заплаках.

— Господи! Срамувам се от себе си — рекох аз и издухах носа си.

Дена леко докосна ръката ми.

— Толкова съжалявам — повтори тя за трети път.

Двамата седяхме на бордюра пред малкия магазин. Това, че бях избухнал в сълзи пред Дена бе достатъчно лошо. Исках да се успокоя, без да се налага и търговецът да ме зяпа.

— Само исках тя да пасне точно в калъфа — оправда се Дена с покрусено изражение. — Оставих ти бележка. Очаквах, че ще дойдеш на вечерята, така че да мога да те изненадам. Дори не трябваше да разбираш, че лютнята е изчезнала.

— Всичко е наред — успокоих я аз.

— Очевидно не е — настоя Дена и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. — Когато не се появи, не знаех какво да правя. Снощи те търсих навсякъде. Чуках на вратата ти, но ти не отвори. — Тя сведе поглед в краката си. — Никога не мога да те намеря, когато те търся.

— Дена — прекъснах я аз, — всичко е наред.

— Не е наред. — Тя енергично поклати глава, отказвайки да ме погледне, докато сълзите взеха да се стичат по страните й. — Трябваше да се сетя. Ти се държиш с нея така, сякаш е твое дете. Ако някой някога ме бе погледнал така, както ти гледаш тази лютня, щях… — Гласът й се пречупи и тя преглътна мъчително, преди думите да продължат да се изливат от нея. — Знаех, че тя с най-важното нещо в живота ти. Затова исках да ти подаря калъф, в който да я съхраняваш. Просто не мислех, че ще е толкова… — Тя преглътна отново, стисна ръцете си в юмруци, а тялото й така се напрегна, че почти трепереше. — Господи! Толкова съм глупава! Никога не мисля. Винаги правя така. Съсипвам всичко. — Косата беше паднала върху лицето й, затова не можех да видя изражението й. — Какво не е наред с мен? — попита тя с нисък и гневен глас. — Защо съм такава идиотка? Защо през целия си живот не мога да направя и едно нещо както трябва?

— Дена.

Трябваше да я прекъсна, защото тя почти не спираше, за да си поеме дъх. Сложих ръка върху нейната и тялото й се скова и застана неподвижно.

— Дена, няма откъде да си знаела — уверих я аз. — От колко време свириш? От един месец? Някога притежавала ли си свой инструмент?

Тя поклати глава с лице, все още скрито от косата й.

— Имах лира — тихо каза тя, — но само за няколко дни, преди пожара. — Тя най-сетне вдигна поглед, изражението й беше много нещастно, а очите и носът й бяха зачервени. — Това се случва непрекъснато. Опитвам се да сторя нещо добро, но всичко се обърква. — Хвърли ми злощастен поглед. — Нямаш представа какво е усещането.

Засмях се. Фактът, че отново можех да се смея, ми достави неописуемо приятно чувство. Смехът извираше някъде дълбоко от корема ми и се изливаше през гърлото ми като звука от златен ловджийски рог. Само този смях струваше повече от три топли обяда и двайсет часа сън.

— Имам много добра представа — уверих я аз, усещайки раните по колената си и дразненето от още незарасналите белези по гърба ми.

Зачудих се дали да й кажа каква бъркотия бях забъркал с опита си да взема пръстена й. После реших, че настроението й едва ли ще се подобри, ако й обясня как Амброуз се опитва да ме убие.

— Дена, аз съм царят на добрите идеи, които след това се объркват ужасяващо.

При тези думи тя се усмихна и избърса очи с ръкава си.

— И двамата сме двойка ревливи идиоти, нали?

— Такива сме — съгласих се аз.

— Съжалявам — отново повтори тя и усмивката й угасна. — Просто исках да направя нещо мило за теб. Но не ме бива в тези неща.

Взех ръката й и я целунах.

— Дена, това е най-милото нещо, което някой някога е правил за мен — съвършено искрено казах аз.

Тя изсумтя.

— Това е самата истина — уверих я. — Ти си моето лъскаво пени на земята край пътя. Ти си по-ценна от солта или от луната по време на дълга нощна разходка. Ти си като сладко вино за устните ми, песен за гърлото ми и смях за сърцето ми.

Страните на Дена поруменяха, но аз спокойно продължих:

— Ти си твърде добра за мен. Ти си лукс, който не мога да си позволя. Въпреки това настоявам днес да дойдеш с мен. Ще те черпя вечеря и ще прекарам часове във възхвала на чудото, което си ти. — Изправих се и й помогнах да стане. — Ще свиря музика за теб. Ще пея песни за теб. До края на този следобед светът няма да може да ни докосне. — Повдигнах глава, превръщайки думите си във въпрос.

Устните на Дена се извиха закачливо.

— Звучи ми добре — каза тя. — Бих искала да избягам от света за един следобед.

Часове по-късно се връщах към Университета с лека стъпка. Подсвирквах си. Пеех. Лютнята на рамото ми беше лека като целувка. Слънцето беше топло и успокояващо. Ветрецът беше приятно прохладен.

Късметът започваше да ми се усмихва.