Страхът на мъдреца (Част I)

11. Убежището

Върнах се в Университета в добро настроение въпреки тежестта на новия ми дълг. Направих някои покупки, взех лютнята си и се отправих към покривите.

Ориентирането в Мейнс отвътре беше истински кошмар — лабиринт от нелогични коридори и стълбища, които не водеха доникъде. Но движението по хаоса от покриви на сградата беше лесно. Стигнах до един малък двор, който в някакъв момент от строителството на сградата бе станал недостъпен, попаднал в капан като муха в кехлибар.

Аури не ме очакваше, но това беше мястото, където я бях срещнал за пръв път и когато нощите бяха ясни, тя понякога идваше тук да гледа звездите. За всеки случай проверих дали учебните стаи, които гледат към двора, са тъмни и празни, след което извадих лютнята си и започнах да я настройвам.

Свирех от близо час, когато от обрасналия двор долу се чу шумолене. В следващия момент се появи Аури, която бързо се изкатери по високото ябълково дърво и скочи на покрива.

Затича се към мен. Босите й крака с лекота подскачаха по катрана, а косата й се вееше след нея.

— Чух те! — извика тя, когато се приближи. — Чух те чак долу в Подскоците!

— Май си спомням — бавно казах аз, — че обещах да посвиря на някого.

— На мен! — Тя притисна ръце към гърдите си и се усмихна широко.

Пристъпваше от крак на крак и почти танцуваше от нетърпение.

— Свири за мен! Бях търпелива като два камъка, които стоят заедно — заяви тя. — Идваш точно навреме. Не мога да съм търпелива колкото три камъка.

— Ами — поколебах се аз, — предполагам, че всичко зависи от това какво си ми донесла.

Тя се засмя и се повдигна на пръсти с ръце, все още хванати една за друга и притиснати към гърдите й.

— А ти какво ми донесе?

Коленичих и се захванах да развързвам вързопа си.

— Донесох ти три неща — отвърнах.

— Колко традиционно — ухили се тя. — Тази нощ си точно като истински млад благородник.

— Такъв съм — съгласих се аз и вдигнах една тъмна и тежка бутилка.

Тя я взе с двете си ръце.

— Кой я е направил?

— Пчелите — отвърнах аз — и пивоварите в Бредон.

Аури се усмихна.

— Пчелите са три — рече тя и остави бутилката до краката си. Извадих един кръгъл самун пресен ечемичен хляб. Тя се протегна и го докосна с пръст, после кимна одобрително.

Накрая извадих и една цяла пушена сьомга. Само тя ми беше струвала четири драба, но се безпокоях, че Аури едва ли е намерила достатъчно месо измежду нещата, които е успяла да отмъкне, докато ме нямаше. За нея щеше да е добре да хапне риба.

Аури сведе любопитен поглед към нея и завъртя главата й, за да погледне в единственото й немигащо око.

— Здравей, рибо — поздрави я тя и отново ме погледна. — Има ли своя тайна?

— Има арфа вместо сърце — кимнах аз.

Тя погледна рибата.

— Не е чудно тогава, че изглежда толкова изненадана.

После взе рибата от ръцете ми и я остави внимателно върху покрива.

— Сега се изправи. И аз имам три неща за теб, защото само така е честно — рече.

Станах и тя ми подаде нещо, увито в парче плат. Беше дебела свещ, която миришеше на лавандула.

— Какво има вътре в нея? — попитах аз.

— Щастливи сънища — обясни тя. — Сложих ги вътре за теб.

Повъртях свещта в ръцете си и в ума ми се оформи едно подозрение.

— Сама ли я направи?

— Да — кимна тя и доволно се ухили. — Ужасно съм умна.

— Благодаря ти, Аури.

Прибрах внимателно свещта в един от джобовете на плаща си.

— Сега затвори очи и се наведи, за да ти дам втория подарък. — Аури стана сериозна.

Озадачен, аз затворих очи и се наведох, като се чудех дали тя не ми е направила и шапка.

Усетих ръцете й от двете страни на лицето си и след това тя леко и деликатно ме целуна по средата на челото.

Изненадано отворих очи. Но тя вече стоеше на няколко крачки от мен с ръце, нервно стиснати зад гърба. Не знаех какво да кажа.

Аури пристъпи напред.

— Ти си специален за мен — рече тя сериозно и с тържествено изражение. — Искам да знаеш, че винаги ще се грижа за теб. — Колебливо протегна ръка и избърса бузите ми. — Не. Тази нощ няма да е така. Това е третият ти подарък. Ако нещата не вървят, можеш да дойдеш и да останеш с мен в Онова долу. Там е хубаво и ще бъдеш в безопасност.

— Благодаря ти, Аури — казах аз, когато си възвърнах дар словото. — Ти също си специална за мен.

— Разбира се, че съм — убедено отвърна тя. — Аз съм прекрасна като луната.

Опитах се да дойда на себе си, докато Аури прескочи парче метална тръба, стърчаща от комин, и след това я използва, за да отвори капачката на бутилката с бира. После донесе обратно шишето, като го държеше внимателно с двете си ръце.

— Аури, не ти ли е студено на краката? — попитах я аз.

Тя сведе поглед надолу към нозете си.

— Катранът е хубав — обясни тя и размърда пръстите на краката си. — Още е топъл от слънцето.

— Искаш ли чифт обувки?

— Какво ще е вътре в тях? — поинтересува се тя.

— Твоите крака — отговорих аз. — Скоро ще дойде зимата.

Тя сви рамене.

— Ще ти стане студено на краката.

— През зимата не се качвам отгоре върху нещата — отвърна тя. — Не е много хубаво.

Преди да успея да отговоря, Елодин се появи иззад един голям тухлен комин толкова небрежно, сякаш бе излязъл на следобедна разходка.

Известно време тримата се гледахме един друг, като всеки от нас бе изненадан посвоему. Двамата с Елодин бяхме просто изненадани, но с крайчеца на окото си видях как Аури застина напълно неподвижно като сърна, готова да скочи и да се скрие на безопасно място.

— Магистър Елодин — поздравих го аз с най-любезния си и приятелски тон, като отчаяно се надявах той да не направи нищо, което да стресне Аури и да я накара да избяга.

Последния път, когато се бе изплашила и се бе скрила в подземията, измина цял цикъл, преди да се появи отново.

— Радвам се, че се виждаме отново — добавих аз.

— Здравейте — отвърна Елодин, възприемайки моя непринуден тон, сякаш нямаше нищо странно в това тримата да се срещнем на покрива посред нощ. Макар че, от друга страна, доколкото го познавах, може наистина да не му се е сторило странно.

— Магистър Елодин. — Аури сложи босите си крака един пред друг, хвана краищата на парцаливата си рокля и направи малък реверанс.

Елодин продължаваше да стои в сянката, която високият комин хвърляше на лунната светлина. Той отвърна с чудноват официален поклон. Не виждах лицето му, но предположих, че любопитните му очи изучават босоногото бездомно момиче, обградено от ореола на носещата й се във въздуха коса.

— И какво накара двама ви да излезете навън в тази хубава нощ? — полюбопитства магистърът.

Напрегнах се. Беше опасно да се задават въпроси на Аури.

За щастие този въпрос, изглежда, не я разтревожи.

— Квоте ми донесе прекрасни неща — обясни тя. — Донесе ми бира от пчели, ечемичен хляб и пушена риба с арфа, вместо сърце.

— А — каза Елодин и отстъпи встрани от комина.

Той потупа джобовете на мантията си, докато накрая не намери нещо в един от тях. Подаде й го.

— Аз пък съм ти донесъл само един плод синас.

Аури направи малка танцувална стъпка назад и не посегна да го вземе.

— Донесе ли нещо за Квоте?

Това смути Елодин. Той постоя известно време с неловко протегната напред ръка.

— Опасявам се, че не съм — отвърна той, — но не мисля, че и Квоте е донесъл нещо за мен.

Аури присви очи и леко се намръщи с ясно изразено неодобрение.

— Квоте донесе музика — строго отбеляза тя, — която е за всички.

Елодин отново замълча и трябва да призная, че ми достави удоволствие поне веднъж да го видя смутен от поведението на някой друг. Той се обърна към мен и леко се поклони.

— Моите извинения — каза.

— Не е важно — отвърнах му с любезен жест аз.

Елодин се обърна отново към Аури и протегна ръката си за втори път.

Тя направи две малки крачки напред, поколеба се и направи още две. Бавно протегна ръка, за момент застина с пръсти върху плода и след това бързо се отдалечи, притиснала го към гърдите си.

— Благодаря ти от сърце — рече тя и направи още един малък реверанс. — Сега можеш да се присъединиш към нас, ако желаеш. И ако се държиш прилично, след това можеш да останеш и да послушаш Квоте да свири. — Тя леко наклони глава, превръщайки думите си във въпрос.

Елодин се поколеба и след това кимна.

Аури изтича до другата страна на покрива и се спусна до двора по голите клони на ябълковото дърво.

Елодин я наблюдаваше как си отива. Когато наклони глава, лунната светлина го огря достатъчно, за да забележа замисленото изражение на лицето му. Усетих как стомахът ми се сви на възел от внезапно и остро безпокойство.

— Магистър Елодин?

— Хъмм? — Той обърна лице към мен.

От опит знаех, че ще са й нужни само три-четири минути, за да донесе каквото беше приготвила от Онова долу. Трябваше да говоря бързо.

— Знам, че изглежда странно — започнах аз, — но трябва да бъдете внимателен. Тя е много неспокойна. Не се опитвайте да я докоснете. Не правете никакви резки движения. Това ще я уплаши и ще я накара да избяга.

Изражението на Елодин отново бе скрито в сянката.

— Така ли? — попита той.

— Силните шумове също. Дори и силен смях. И не можете да й задавате никакви лични въпроси. Тя просто ще избяга, ако го сторите. — Поех си дълбоко дъх, докато умът ми работеше бързо.

Имам дар слово, стига да разполагам с достатъчно време.

Сигурен съм, че съм способен да убедя почти всеки в почти всичко. Но Елодин беше твърде непредсказуем, за да бъде манипулиран.

— Не можете да кажете на никого, че тя е тук — прозвучах по-рязко, отколкото бях възнамерявал, и тутакси съжалих за думите, които бях използвал.

Не можех да си позволя да давам заповеди на магистър, дори и той да е почти побъркан.

— Онова, което исках да кажа — бързо добавих аз, — е, че бихте ми направили голяма лична услуга, ако не споменавате за това на никого.

Елодин ме гледа дълго и замислено.

— И защо така, ре’лар Квоте?

Усетих как се обливам в пот при невъзмутимата развеселеност, която прозвуча в гласа му.

— Те ще я набутат в Убежището — отвърнах аз. — Точно вие… — не довърших и усетих как гърлото ми пресъхва.

— Точно аз какво, ре’лар Квоте? — Елодин ме погледна, лицето му беше в сянка, но усещах намръщения му поглед. — Да не смяташ, че знаеш какво изпитвам към Убежището?

Почувствах как всичките ми недообмислени намерения да го убедя стават на пух и прах. И внезапно сякаш се озовах на улиците на Тарбеан със стомах, свит на възел от глад, и със сърце, пълно с отчаяна безнадеждност, докато се вкопчвах в ръкавите на моряци и търговци и ги молех да ми дадат някое пени, половин пени или дори шим. Молех ги за каквото и да е само за да имам какво да ям.

— Моля ви — рекох аз, — моля ви, магистър Елодин, ако те започнат да я преследват, тя ще се скрие и аз повече няма да я намеря. Може да не е съвсем наред с главата, но е щастлива тук. И аз се грижа за нея. Не кой знае колко, но все пак се грижа. Ако я хванат, ще стане още по-лошо. Убежището ще я убие. Моля ви, магистър Елодин. Ще направя каквото поискате. Само не казвайте на никого.

— Тихо — сряза ме Елодин. — Тя идва.

Той протегна ръка и хвана рамото ми, а лунната светлина освети лицето му. Изражението му изобщо не беше свирепо и решително. В него се четяха само объркване и загриженост.

— В името на бога и неговата дама, ти трепериш! Поеми си дъх и овладей лицето си. Ще я изплашиш, ако те види в този вид.

Поех си дълбоко дъх и се постарах да се отпусна. Загриженото изражение на Елодин изчезна и той отстъпи назад и пусна рамото ми.

Обърнах се навреме, за да видя Аури да бяга по покрива с пълни ръце. Тя спря недалеч от нас и погледна и двама ни, преди да измине останалото разстояние, пристъпвайки като танцьорка, докато накрая не застана на предишното си място. След това седна безгрижно на покрива, като сгъна крака под себе си. Двамата с Елодин също седнахме, макар и далеч не толкова грациозно.

Аури разстла една покривка, сложи я внимателно между трима ни и постави голям дървен поднос в средата й. Извади плода синас, помириса го и погледна към нас.

— Какво е това? — попита тя Елодин.

— Слънчева светлина — отвърна той непринудено, сякаш очакваше този въпрос, — и при това ранна, утринна слънчева светлина.

Те се познаваха. Разбира се. Ето защо тя не беше избягала още от самото начало. Усетих как тежестта на напрежението върху раменете ми леко намаля.

Аури отново помириса плода и се замисли за миг.

— Прекрасен е — заяви тя, — но подаръците от Квоте са още по-прекрасни.

— Очевидно е така — съгласи се Елодин. — Предполагам, че Квоте е по-добър човек от мен.

— Това се разбира от само себе си — отвърна Аури официално.

Сервира вечерята, като раздели хляба и рибата на три. Извади и едно тумбесто глинено гърне, пълно с маслини в саламура. Зарадвах се, че може да се грижи за себе си, когато ме няма.

Аури наля бира в познатата порцеланова чаша за чай. Елодин получи малък стъклен буркан от онези, които се използват за съхраняване на конфитюр. Тя му сипа веднъж, но не и втори път. Зачудих се дали той просто й беше далеч, или това беше неуловим намек за неодобрението й.

Хранехме се, без да разговаряме. Аури хапваше изтънчено, на малки хапки и стоеше с изправен гръб. Елодин ядеше предпазливо и понякога ме стрелкаше с поглед, сякаш не беше сигурен как да се държи. Поради това предположих, че никога преди не се е хранил заедно с Аури.

След като приключихме с всичко останало, Аури извади малък лъскав нож и раздели плода синас на три части. Веднага щом му обели кожицата, усетих сладкия му и остър мирис във въздуха. Устата ми се напълни със слюнка. Плодовете синас идваха от много далеч и бяха твърде скъпи за хора като мен.

Тя ми подаде парчето и аз внимателно го взех от нея.

— Благодаря ти от сърце, Аури — казах.

— За мен е удоволствие, Квоте.

Елодин гледаше ту мен, ту нея.

— Аури?

Очаквах, че ще довърши въпроса, но това се оказа всичко, което искаше да каже.

Аури го разбра преди мен.

— Това е името ми — отвърна тя и гордо се усмихна.

— Така ли? — попита Елодин с любопитство.

Аури кимна.

— Квоте ме нарече така. — Тя ми се усмихна щастливо. — Не е ли чудесно?

Елодин кимна.

— Това е очарователно име — учтиво отвърна той. — И много ти подхожда.

— Така е — съгласи се тя. — То е като цвете в сърцето ми. — Погледна сериозно Елодин. — Ако името ти натежи много, трябва Квоте да ти даде ново.

Елодин кимна отново и отхапа от своя синас. Докато дъвчеше, той се обърна и ме погледна. Видях очите му на лунната светлина. Те бяха спокойни, замислени и изглеждаха като очи на напълно и съвършено разумен човек.

След като приключихме с вечерята, аз изпях няколко песни и се сбогувахме. Двамата с Елодин си тръгнахме заедно. Знаех поне пет-шест начина да сляза от покрива на Мейнс, но го оставих да води.

Минахме покрай кръгла каменна обсерватория, която стърчеше над покрива, и поехме през дълго пространство, покрито със сравнително равни оловни листове.

— От колко време идваш да я виждаш? — попита Елодин.

Замислих се.

— Може би половин година? Зависи откога ще започнете да ги смятате. Бяха ми нужни няколко цикъла, докато успея да я зърна, и още няколко, преди тя да ми се довери достатъчно, за да започнем да си говорим.

— Имал си по-голям късмет от мен самия — призна той. — Минаха толкова години. Това е първият път, когато тя се доближава на повече от десет крачки от мен. Разменяли сме си едва десетина думи, когато съм извадел късмет.

Изкачихме се върху широк нисък комин и се спуснахме по лек наклон от дебели дървени греди, покрити със слоеве катран. Докато вървяхме, започвах да се тревожа все повече и повече. Защо той се опитваше да се сближи с нея?

Замислих се за времето, когато бях отишъл в Убежището заедно с Елодин, за да посетим неговия гилер Алдер Уин. Помислих си какво би станало, ако Аури е там. Малката Аури, вързана за леглото с дебели кожени ремъци, така че да не може да се самонарани или да не се мята, докато я хранят.

Спрях на място. Елодин направи още няколко крачки, преди да се обърне да ме погледне.

— Тя е моя приятелка — бавно казах аз.

— Това се вижда — кимна той.

— А аз нямам толкова много приятели, че да си позволя да загубя някой от тях — продължих аз. — Не и нея. Обещайте ми, че няма да кажете на никого за нея, нито ще я пратите в Убежището. Това не е подходящото място за нея. — Мъчително преглътнах сухотата в гърлото си. — Трябва да ми обещаете.

Елодин наклони главата си на една страна.

— Май ми се струва, че искаш да ми кажеш „иначе мисли му“ — каза той развеселено. — Макар да не го казваш на глас. Трябва да ти обещая, иначе… — Ъгълчето на устата му се изви нагоре в кисела усмивка.

Когато той се усмихна, усетих смесица от гняв, тревога и страх. Тя беше последвана от внезапен парещ вкус на сливи и мускатово орехче в устата ми и аз почувствах ясно допира на ножа, прикрепен към бедрото ми под панталоните. Усетих как ръката ми бавно се плъзва към джоба.

След това видях края на покрива на два метра зад гърба на Елодин и си дадох сметка, че леко прикляквам, готов да се затичам към него и, блъскайки го, да съборя и двама ни върху твърдите павета отдолу.

Внезапно си дадох сметка, че ме облива студена пот, и затворих очи. Поех си бавно и дълбоко въздух и вкусът на сливи в устата ми избледня.

Отново отворих очи.

— Трябва да ми обещаете — настоях аз. — Или най-вероятно ще сторя нещо много глупаво — преглътнах мъчително — и за двама ни нещата ще свършат зле.

Елодин ме погледна.

— Каква забележително откровена заплаха — отбеляза той. — Обикновено те са по-жилести и придружени с повече ръмжене.

— Жилести? — попитах аз, натъртвайки на думата. — Да не би да искахте да кажете „зловещи“?

— И двете — отвърна. — Обичайните изрази са „ще ти счупя колената“ или „ще ти счупя врата“ — сви рамене той. — Това ми напомня за жилите, както когато обезкостяваш пиле.

— А, разбирам.

Известно време се гледахме втренчено.

— Няма да изпращам никого да я отведе — най-сетне каза той. — Убежището е подходящо място за някои хора. То е единственото място за много от тях. Но не бих заключил там и бясно куче, ако за него има по-добра възможност.

Елодин се обърна и започна да се отдалечава. Когато не го последвах, той се извърна и ме погледна отново.

— Това не е достатъчно — настоях аз. — Трябва да ми обещаете.

— Кълна се в майчиното си мляко — отвърна Елодин. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се във вечно движещата се луна.

Закрачихме отново.

— Тя има нужда от по-топли дрехи — отбелязах аз, — а също и от чорапи и обувки. И те трябва да са нови. Аури няма да вземе нищо, което е било носено от някой друг. Вече опитах.

— Няма да ги вземе от мен — поклати глава Елодин. — Оставях й разни неща. Дори не ги докосваше. — Той се обърна и ме погледна. — Ако ги дам на теб, ще й ги предадеш ли?

Кимнах в отговор и казах:

— В такъв случай тя има нужда и от двайсет таланта, един рубин с големината на яйце и комплект нови инструменти за гравиране.

— Да не би да има нужда и от нови струни за лютня? — Елодин се изкикоти искрено и непресторено.

— Два комплекта, ако можете да намерите — кимнах аз.

— Защо Аури? — попита Елодин.

— Защото тя си няма никого другиго — признах аз. — Както и аз. Ако не се грижим един за друг, кой ще го направи?

— Не — поклати глава той. — Защо избра това име за нея?

— А — смутено отвърнах аз, — защото тя е толкова сияйна и мила. Няма никаква причина да е такава, но въпреки това е. „Аури“ означава „слънчева“.

— На какъв език? — попита той.

Поколебах се.

— Мисля, че на сиару.

— На сиару „слънчева“ е „левириет“.

Опитах се да се сетя откъде бях научил думата. Дали не бях попаднал на нея в Архива…?

Преди да успея да си припомня, Елодин вметна небрежно:

— Готвя се да започна занятия за онези, които се интересуват от деликатното и фино изкуство на даването на имена. — Той ме погледна изкосо. — Дойде ми наум, че за теб това може и да не е пълна загуба на време.

— Може и да се заинтересувам — предпазливо отвърнах аз.

— Трябва да прочетеш „Основни принципи“ на Текам, за да се подготвиш — препоръча ми той. — Не е дълга книга, но е дебела, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ако можете да ми я заемете, няма нищо друго, което бих искал повече от това да я прочета — отвърнах аз. — Иначе ще трябва да се справя някак без нея. — Той ме погледна неразбиращо. — Забранено ми е да ходя в Архива.

— Какво, още ли? — изненадано попита Елодин.

— Още.

— Колко мина, половин година ли? — Той изглеждаше възмутен.

— След три дена ще станат три четвърти от годината — поясних аз. — Магистър Лорен даде ясно да се разбере какво е отношението му към допускането ми вътре.

— Това — отбеляза Елодин със странно покровителство в гласа — са абсолютни конски фъшкии. Сега си мой ре’лар.

Елодин смени посоката и се насочи към покрив, който обикновено избягвах, защото бе покрит с керемиди от глина. Оттам прескочихме тясна уличка, минахме по наклонения покрив на една странноприемница и стъпихме на широк покрив от дялан камък.

Накрая стигнахме до широк прозорец, зад който блестеше топлата светлина на свещ. Елодин почука на стъклото толкова силно, сякаш беше врата. Като се огледах наоколо, осъзнах, че се намирахме върху Залата на магистрите.

Малко след това видях високата, слаба сянка на магистър Лорен да закрива светлината на свещта зад прозореца. Той свали резето и прозорецът се отвори.

— Елодин, какво мога да направя за теб? — попита Лорен.

Дори и случващото се да му се бе видяло странно, това с нищо не пролича от изражението на лицето му.

Елодин посочи през рамото си с палец към мен.

— Това момче тук казва, че още му е забранено да влиза в Архива. Вярно ли е?

Лорен премести невъзмутимия си поглед върху мен и след това го насочи отново към Елодин.

— Вярно е.

— Ами, пусни го отново вътре — подкани го Елодин. — Трябва да чете разни неща. Вече си му дал урок.

— Той е безразсъден — отвърна Лорен с равен тон. — Планирах забраната да продължи година и един ден.

— Да, да, това е много традиционно — въздъхна Елодин. — Защо не му дадеш втори шанс? Аз ще гарантирам за него.

Лорен ме изгледа продължително. Опитах се да придобия възможно най-отговорен вид, което не беше много лесно, като се имаше предвид, че се намирах на покрива посред нощ.

— Много добре — отвърна Лорен, — но само в „Томове“.

— „Гробниците“ са за некадърните глупаци, които не могат да си сдъвчат сами и храната — презрително заяви Елодин. — Моето момче е ре’лар. Той струва колкото двайсет от тях! Трябва да изследва Книгохранилището и да открие всякакви безполезни неща.

— Не се безпокоя за момчето — отвърна Лорен с невъзмутимо спокойствие. — Безпокоя се за самия Архив.

Елодин се протегна, сграбчи ме за рамото и ме бутна леко напред.

— Какво ще кажеш за това? Ако го хванеш пак да прави някоя лудория, ще ти позволя да му отрежеш палците. Това би трябвало да послужи за пример, не мислиш ли? — предложи той.

Лорен бавно огледа двама ни. След това кимна.

— Много добре — каза той и затвори прозореца си.

— Готово. — Елодин широко разтвори ръце.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попитах аз, като свих и разпуснах пръстите на ръцете си. — Аз… Какво, по дяволите…

— Какво? — озадачено ме изгледа Елодин. — Вече можеш да влизаш вътре. Проблемът е решен.

— Не можете просто така да му предложите да ми отреже палците! — възразих аз.

Той повдигна вежди.

— Да не би да смяташ пак да нарушиш правилата? — остро попита той.

— Какв… Не. Но…

— Тогава няма за какво да се безпокоиш — отсече той, след което се обърна и продължи нагоре по наклонения покрив. — Поне може би е така. Все пак, ако бях на твое място, щях да внимавам. Така и не се научих да разбирам кога Лорен се шегува.

Веднага щом се събудих на следващия ден, отидох до канцеларията на касиера и уредих сметката си с Рием, мъжа с изпито лице, който се занимаваше с финансите на Университета. Платих му спечелените с труд девет таланта и половина и си осигурих мястото в Университета за още един семестър.

След това отидох в „Регистри и списъци“, където се записах за наблюдение в Медика, както и на физиогномия1 и медицина. Следващият предмет беше „Металургия на желязото и медта“ с Камар в Рибраника. Накрая записах „Симпатия за експерти“ с Елкса Дал.

Едва тогава осъзнах, че не знам наименованието на предмета на Елодин. Прелистих регистъра, докато не забелязах името на магистъра, след което плъзнах пръста си до мястото, където наименованието бе записано с прясно тъмно мастило — „Увод към това как да не бъдеш глупаво магаре“.

Въздъхнах и записах името си на единствения празен ред отдолу.