Страхът на мъдреца (Част I)

31. Тигелът

Сега, когато отново държах лютнята в ръцете си, останалата част от живота ми лесно се върна в руслото си. Работата ми в Рибарника беше по-лесна. Часовете ми в Университета минаваха неусетно. Дори и тези на Елодин изглеждаха по-смислени.

С леко сърце посетих Симон в комплекса по алхимия. Когато почуках, той отвори вратата и ми махна да вляза вътре.

— Проработи — развълнувано каза той.

Затворих внимателно вратата и Симон ме отведе до една маса, където бяха подредени редици от шишета, тръби и газови горелки. Той гордо се усмихна и вдигна нещо като къс, плитък буркан, от онези, които се използват за съхраняване на боя за лице или руж.

— Можеш ли да ми покажеш? — попитах аз.

Сим запали една малка газова горелка и пламъкът започна да облизва дъното на плитка желязна тавичка. Известно време стояхме мълчаливо, заслушани в съскането й.

— Имам нови ботуши — разговорливо се похвали приятелят ми и вдигна единия си крак, за да ми ги покаже.

— Хубави са — механично отвърнах аз, след което замълчах и погледнах по-отблизо. — Това кабарчета ли са? — попитах го невярващо.

Той се ухили злостно и аз се разсмях.

Желязната тава се нагорещи, Сим отвори буркана и притисна възглавничката на показалеца си към прозрачното вещество вътре. След това тържествено вдигна ръка и сложи върха на пръста си върху повърхността на нагорещената желязна тавичка.

Трепнах. Сим се усмихна самодоволно и подържа ръката си така още един дълъг миг, преди да я отдръпне.

— Невероятно! — възкликнах аз. — Вие, момчета, правите луди неща тук. Това е топлинен щит.

— Не — сериозно отвърна Сим. — Абсолютно погрешно е да възприемаш така това нещо. То не е щит. Не е изолатор. По-скоро е като допълнителен слой кожа, който изгаря, преди истинската ти кожа да се нагорещи.

— Като да имаш вода по ръцете си — предположих аз.

— Не, водата провежда топлината — отново поклати глава Сим, — а това не го прави.

— Значи е изолатор.

— Добре — раздразнено рече приятелят ми. — Трябва да млъкнеш и да ме слушаш. Това е алхимия. Ти не разбираш нищо от алхимия.

— Знам, знам — помирително махнах с ръка аз.

— Кажи го тогава. Кажи: „Не разбирам нищо от алхимия.“

Изгледах го кръвнишки.

— Алхимията не е просто химия с някои допълнения — обясни той. — Това означава, че ако не ме слушаш, ще си направиш прибързани заключения, които ще са смъртоносно погрешни. Смъртоносни и погрешни.

— Добре. — Поех си дълбоко дъх и го изпуснах. — Кажи ми.

— Ще трябва бързо да го размажеш — отвърна той. — Ще имаш само около десет секунди да го разнесеш върху дланите и ръцете си. — Той показа ръката до лакътя си. — Няма да се изтрие, но ще свалиш част от него, ако се разтъркваш твърде енергично. Изобщо не докосвай лицето си. Не пипай очите си. Не си бъркай в носа. Недей да си гризеш ноктите. Малко е отровно.

— Малко? — попитах аз.

Сим не ми обърна внимание и вдигна пръста, който бе притиснал към горещата желязна тавичка.

— Не е като бронираните ръкавици. Веднага щом бъде изложено на топлина, то започва да изгаря.

— Ще има ли някаква миризма? — попитах аз. — Нещо, което да го издаде?

— Не. Строго погледнато, то всъщност не гори. Просто се разпада.

— На какво се разпада?

— На разни неща — сопна се Симон. — Разпада се на сложни неща, които ти не можеш да проумееш, защото не разбираш нищо от алхимия.

— Безопасно ли е, ако бъде вдишано? — поправих се аз.

— Да. Иначе нямаше да ти го дам. Това е стара формула. Изпитана и вярна. Ала тъй като не провежда топлина, скоро след като го нанесеш, ще започнеш да чувстваш, че вместо да са студени, ръцете ти са притиснати към нещо изгарящо горещо. — Той ме изгледа многозначително. — Съветвам те да не пипаш горещи неща, преди действието й да е изтекло напълно.

— Как мога да разбера, че действието й изтича?

— Не можеш — просто отговори той. — Ето защо бих те посъветвал да не използваш голите си ръце.

— Чудесно.

— Ако се смеси с алкохол, формулата става киселинна, но само умерено. Ще имаш предостатъчно време да я отмиеш. Ако се смеси с малко вода, като например потта ти, няма проблем. Но ако се смеси с много вода, да кажем сто части към едно, ще стане леснозапалима.

— А ако я смеся с пикня, ще се превърне във вкусни бонбони, нали? — засмях се аз. — Да не си се обзаложил с Уилем колко от това ще приема за чиста монета? Нищо не става запалимо, като го смесиш с вода.

Сим присви очи. Сетне взе един празен тигел.

— Добре — каза той. — Тогава напълни това.

Като продължавах да се усмихвам, отидох до контейнера с пода в ъгъла на стаята. Той бе същият като онези в Рибарника. Чистата вода е важна и за изобретяването, особено когато смесваш глина или закаляваш метали, които не искаш да бъдат замърсени.

Плиснах малко вода в тигела и го отнесох обратно на Сим. Той топна пръста си вътре, завъртя го във водата и я изсипа в нагорещената желязна тавичка.

Избухна буен оранжев пламък, който се издигна на метър височина, преди да примигне и да угасне. Сим остави празния тигел, който леко изтрака, и ме погледна сериозно.

— Кажи го.

— Не разбирам нищо от алхимия — сведох поглед към краката си аз.

Сим кимна с доволен вид.

— Точно така — заяви той и се обърна към работната маса. — Сега да започнем отначало.