Страхът на мъдреца (Част I)

69. Такава лудост

Ходих няколко пъти до Долен Северин, за да събера материали за грама на Алверон — необработено злато, никел и желязо, а също и въглен и киселини за гравирането. Събрах пари за тези покупки, като продадох различни пособия от работилницата на Каудикус. Можеше да поискам парите от маера, но предпочетох той да ме смята за независим и находчив, а не за човек, който непрекъснато разчита на финансиране от негова страна.

Докато купувах и продавах, по случайност посетих много от местата, където бяхме ходили заедно с Дена.

Толкова бях свикнал да я откривам там, че сега постоянно имах чувството, че съм я мярнал с крайчеца на окото си, а в действителност нея я нямаше. Всеки път сърцето ми трепваше от надежда, че съм я видял да завива зад някой ъгъл, да влиза в обущарски магазин или да ми маха с ръка от другия край на някой двор. Но всеки път се оказваше, че не е тя, и вечер аз се връщах в имението на Алверон по-отчаян от предишния ден.

Положението се влошаваше от факта, че Бредон бе отпътувал преди няколко дни, за да посети свои роднини. Едва сега, когато го нямаше, осъзнах колко съм свикнал с него.

Както вече споменах, не е особено трудно да се направи грам, ако човек разполага с подходящото оборудване, схема и Алар, остър като меч от рамстонска стомана. Металообработващите инструменти в кулата на Каудикус вършеха работа, макар изобщо да не бяха толкова качествени като тези в Рибарника. Схемата също не представляваше проблем, тъй като паметта ми за тези неща е много добра.

Докато работех върху грама на маера, започнах да правя и втори, който да замени загубения. За съжаление, като се има предвид, че оборудването, с което работех, беше доста примитивно, времето не ми стигна, за да го довърша както трябва.

Бях готов с грама на Алверон три дни след нашия разговор и шест дни след внезапното изчезване на Дена. На следващия ден се отказах от безплодното й търсене и се настаних в едно от кафенетата на открито да пия кафе и да се опитам да намеря вдъхновение за песента, която дължах на маера. Прекарах там десет часа и единственото, което успях да сътворя, бе да преобразувам няколко литра кафе в превъзходна, ароматна пикня.

В онази нощ изпих неразумно голямо количество скутен и заспах на бюрото си. Песента на Мелуан все още не беше завършена. Алверон не беше никак доволен.

Дена се появи отново на седмия ден, докато обикалях често посещаваните от двама ни места в Долен Северин. Въпреки че се оглеждах непрекъснато, тя ме видя първа и се затича засмяна към мен, за да ми разкаже развълнувано за една песен, която бе чула предишния ден.

Не я попитах за необяснимото й изчезване. Познавах я повече от година и донякъде разбирах неуловимите промени в настроението й. Знаех, че държи личният й живот да остане скрит. Бях наясно, че има своите тайни.

В онази нощ бяхме в една малка градина, която се простираше покрай ръба на Стръмнината. Седнахме на дървена пейка, която гледаше към тъмния град отдолу и плетеницата от светлини в къщите, уличните лампи, газовите фенери и тук-там няколкото редки, пронизващи точки на симпатични лампи.

— Да знаеш, че съжалявам — тихо каза Дена.

Седяхме мълчаливо вече четвърт час и наблюдавахме светлините на града. Ако това беше продължение на някакъв предишен разговор, то аз не си го спомнях.

— Не те разбрах — озадачих се аз.

Тъй като не ми отвърна веднага, аз се обърнах да я погледна. Нямаше луна и нощта беше тъмна. Лицето й бе слабо осветено от хилядите светлини под нас.

— Понякога си тръгвам — най-сетне промълви тя — бързо и тихо през нощта.

Не ме погледна, докато говореше, и черните й очи продължаваха да са вперени в града под нас.

— Така правя — продължи с тих глас. — Тръгвам си. Без да се обадя или да предупредя. Нито пък обяснявам после. Понякога това е единственото нещо, което мога да направя. — Обърна се и ме погледна в очите, а лицето й бе сериозно на слабата светлина. — Надявам се, че разбираш това, без да се налага да ти го казвам — добави. — Надявам се, че не нужно да ти го казвам — отново обърна поглед към блещукащите светлини долу, — но ако това има някакво значение, съжалявам.

Поседяхме известно време, наслаждавайки се на уютната тишина. Исках да кажа нещо. Исках да й кажа, че това не ме тревожи, но щях да излъжа. Исках да й кажа, че единственото, което има значение за мен, е, че тя се е върнала, но се опасявах, че това ще е твърде близо до истината.

Затова, вместо да рискувам да изрека нещо не на място, аз замълчах. Знаех какво се случва с мъжете, които се привързват твърде силно към нея. Това беше разликата между мен и останалите. Не исках да се залепя към нея и да се опитам да я притежавам. Не я прегръщах, не шепнех в ухото й, нито я целувах изненадващо по бузата.

Разбира се, че си мислех за всичко това. Все още си спомнях топлината й, когато се бе хвърлила в обятията ми при конския подемник. В някои моменти бях готов да дам дясната си ръка само за да мога да я прегърна отново.

Но тогава се сещах за лицата на другите мъже, когато осъзнаеха, че Дена ги напуска. Мислех си за всички онези, които се бяха опитали да я накарат да се обвърже и се бяха провалили. Затова се въздържах да й покажа песните и поемите, които бях написал, защото знаех, че многото истини могат да развалят всичко.

И ако това означаваше, че тя не е изцяло моя, какво от това? Аз щях да бъда онзи, при когото тя винаги можеше да се върне, без да се страхува от обвинения и въпроси. Затова не се опитвах да я спечеля и се задоволявах да играя една красива игра.

Но неизменно част от мен се надяваше на повече и тя ме караше да се чувствам като глупак.

Дните отминаваха и двамата с Дена обикаляхме улиците на Северин. Безделничехме в кафенетата, посещавахме пиеси, ходехме да яздим. Изкачвахме Стръмнината по пътя само за да кажем, че сме го направили. Посетихме пазарите по доковете, една пътуваща менажерия и няколко музейни сбирки.

Няколко дни не правихме нищо друго, освен да седим и да беседваме, и тогава нищо не запълваше до такава степен разговорите ни колкото музиката.

Прекарахме безброй часове в обсъждане на тънкостите на това изкуство. Говорихме за това как се напасват песните, как припевите и куплетите се допълват взаимно, за тоновете, ладовете и метриката.

Това бяха неща, които бях научил още в ранна възраст и често се сещах за тях. И макар те да бяха нови за Дена, това донякъде работеше в нейна полза. Учех музика още преди да проговоря. Познавах десет хиляди правила на мелодията и стиха по-добре от собствената си длан.

Дена не ги знаеше. Донякъде това я ограничаваше, но, от друга страна, правеше музиката й странна и прекрасна…

Трудно ми е да го обясня добре. Представете си, че музиката е като един голям и озъбен град, какъвто е Тарбеан. В годините, прекарани там, се бях научил да познавам улиците му. Не само главните улици, нито дори и уличките. Знаех преките пътища, покривите и части от канализацията му. Ето защо можех да се движа из града като заек в зеленчукова градина. Бях бърз, хитър и умен.

Дена, от друга страна, никога не е била обучавана. Тя не знаеше нищо за преките пътища. Човек би помислил, че ще бъде принудена да се скита из града изгубена и безпомощна, хваната в капана на заплетения лабиринт от хоросан и камък.

Но вместо това тя просто вървеше през стените. Не знаеше по-добър начин. Никой никога не й беше казвал, че не може да прави това. Ето защо тя се движеше през града като някое приказно създание. Крачеше по пътища, които никой друг не можеше да види, и това правеше музиката й дива, странна и свободна.

Накрая се оказа, че са нужни двайсет и три писма, шест песни и макар да ме е срам да го призная, една поема.

Разбира се, имаше и друго. Само писмата не биха могли да спечелят сърцето на една жена. Алверон имаше сериозно участие в ухажването. И след като разкри, че той е анонимният почитател на Мелуан, сам свърши най-тежката част от работата, като постепенно спечели сърцето й с нежното благоговение, което изпитваше към нея.

Но писмата ми привлякоха вниманието й. Песните ми я сближиха достатъчно с маера, за да може той да приложи върху й чара на бавната си словоохотливост.

Дори и така, мога да си припиша само малка част от заслугата за писмата и песните. А що се касае до поемата, има само едно нещо на света, което би могло да ме накара да се впусна в такава лудост.