Страхът на мъдреца (Част I)

12. Спящото съзнание

Когато на следващата сутрин се събудих, първата ми мисъл бе за занятията при Елодин. Усетих трепет на вълнение в стомаха си. След дългите месеци опити да накарам магистъра на имената да ме наставлява, накрая бях получил възможност да изучавам даването на имена. Истинската магия. Магията на Таборлин Великия.

Но първо работата, а после забавлението. С дълга към Деви, който тежеше на плещите ми, трябваше да намеря време за няколко часа работа в Рибарника.

Щом влязох в работилницата на Килвин, познатият шум, идващ от стотиците заети ръце, ми прозвуча като музика. Макар да бе опасно място, работилницата ми действаше странно успокоително. Мнозина студенти се възмущаваха от бързото ми издигане в редиците на Арканум, но си бях спечелил неохотното уважение на повечето от останалите изобретатели.

Видях Манет, който работеше близо до пещите, и заобиколих заетите работни маси, за да стигна до него. Той винаги знаеше коя работа е най-добре платена в момента.

— Квоте!

Огромната стая утихна, аз се обърнах и видях магистър Килвин, който стоеше на прага на своя кабинет. Повика ме с бързо махване на ръка и влезе обратно в стаята си.

Залата бавно се изпълни отново с шум и студентите се върнаха към работата си, но усещах как очите им ме следят, докато се провирах между масите на път към кабинета на магистъра.

Когато се приближих, през широкия прозорец на стаята му видях Килвин да пише върху монтирана на стената плоча. Беше петнайсет сантиметра по-висок от мен, с гърди като бъчва. От дългата щръкнала брада и тъмните очи изглеждаше по-едър, отколкото всъщност е.

Почуках учтиво на касата на вратата, Килвин се обърна и остави тебешира.

— Ре’лар Квоте. Влез и затвори вратата.

Разтревожен, влязох в стаята и дръпнах вратата след себе си. Дрънченето и грохотът спряха толкова внезапно и напълно, че реших, че Килвин сигурно е направил някоя хитра сигалдрия, за да заглуши шума. В стаята настъпи почти зловеща тишина.

Килвин взе лист хартия от ъгъла на работната си маса.

— Чух нещо обезпокоително — започна той. — Преди няколко дни в Ателието дошло едно момиче. Търсела младия мъж, който й продал амулет. — Той ме погледна право в очите. — Знаеш ли нещо за това?

Поклатих глава.

— Какво е искала?

— Не знаем — отвърна Килвин. — По това време в Ателието работел е’лир Базил. Той каза, че момичето било младо и доста отчаяно. Тя търсела… — той сведе поглед към листа — млад магьосник. Не знаела името му, но го описала като млад, червенокос и хубав.

Килвин остави листа.

— Базил обясни, че докато говорели, тя все повече се разстройвала. Изглеждала уплашена и когато се опитал да научи името й, избухнала в плач и избягала. — Той кръстоса огромните си ръце пред гърдите и ме погледна строго. — Така че те питам направо — продавал ли си амулети на млади жени?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Амулети? — попитах аз. — Амулети за какво?

— Това отговаря на въпроса ми — мрачно отбеляза Килвин. — Амулети за любов или късмет, които да помогнат на някоя жена да се сдобие с дете или да избегне това. Амулети срещу демони и подобни неща.

— Могат ли да бъдат направени такива амулети? — поинтересувах се аз.

— Не — твърдо отвърна Килвин. — Точно затова не ги и продаваме. — Тъмните му очи се втренчиха в мен. — И така, питам те отново — продавал ли си амулети на невежи граждани?

Бях толкова неподготвен за това обвинение, че не се сещах какъв разумен отговор да дам в своя защита. После си помислих колко абсурдно звучи всичко това и избухнах в смях.

Килвин присви очи.

— Това не е смешно, ре’лар Квоте. Не само че тези неща са изрично забранени от Университета, но студент, който продава фалшиви амулети… — Килвин не довърши и поклати глава. — Това означава, че има сериозен недостатък в характера.

— Магистър Килвин, погледнете ме — казах аз и хванах ризата си, — ако лъжех лековерните граждани, за да им взема парите, нямаше да се налага да нося домашно платно втора ръка.

Килвин ме погледна така, сякаш за пръв път забелязва дрехите ми.

— Вярно е — съгласи се той, — но човек също така би си помислил и че студент, който разполага с по-малко средства, би бил по-изкушен да направи подобно нещо.

— Мислил съм за това — признах аз. — С парче желязо, струващо едно пени, и десет минути време за лесна сигалдрия бих могъл да направя медальон, който да е студен при докосване. Не би било трудно да се продаде нещо такова — свих рамене аз, — но съм напълно наясно, че това ще бъде счетено за „измамна доставка“. Не бих рискувал нещо такова.

— Един член на Арканум избягва такова поведение, защото е нередно — намръщи се Килвин, — а не защото рискът е твърде голям.

— Магистър Килвин — отчаяно се усмихнах аз, — ако толкова не вярвахте в моралните ми устои, нямаше да водим този разговор.

— Признавам, че не бих очаквал нещо такова от теб. — Изражението на лицето му се посмекчи и той леко ми се усмихна. — Но и преди са ме изненадвали. Би било небрежност от моя страна да не проучвам такива неща.

— Това момиче да се оплаче от амулета ли е дошло? — попитах аз.

— Не — поклати глава Килвин. — Както казах, не е оставила съобщение. Но недоумявам защо иначе едно отчаяно младо момиче с амулет би дошло да те търси, като знае как изглеждаш, но не и как се казваш. — Той повдигна вежди към мен, превръщайки думите си във въпрос.

— Искате ли честното ми мнение, магистър Килвин? — въздъхнах аз.

При тези думи Килвин отново повдигна вежди.

— Винаги съм го искал, ре’лар Квоте.

— Предполагам, че някой се опитва да ми създаде неприятности — казах аз.

В сравнение с упояването ми с алхимична отрова, разпространяването на слухове би било направо благовъзпитано поведение от страна на Амброуз.

Килвин кимна и разсеяно приглади с ръка брадата си.

— Да, разбирам. — Той сви рамене и взе тебешира си. — Добре тогава. Засега ще считам този въпрос за приключен. — Килвин се обърна отново към плочата и ми хвърли поглед през рамо. — Надявам се, че няма да бъда обезпокоен от орда бременни жени, които размахват амулети и проклинат името ти, нали?

— Ще предприема необходимите стъпки, за да избегна това, магистър Килвин.

Запълних няколко часа с работа на парче в Рибарника, след което се отправих към залата за лекции в Мейнс, където щяха да се проведат часовете на Елодин. Трябваше да започнат на обяд, но аз бях там половин час по-рано и бях пръв.

Другите студенти заприиждаха един по един. Общо се оказахме седем. Пръв дойде Фентон, моят приятел и съперник от „Симпатия за напреднали“. След това се появиха Фела и Брийн — хубаво, около двайсетгодишно момиче с пясъчноруса коса и момчешка прическа.

Започнахме да се запознаваме и да си бъбрим. Джарет беше стеснителен модеганец, когото бях виждал в Медика. Познах, че младата жена с яркосини очи и медноруса коса беше Иниса, но ми отне известно време, докато се сетя къде съм я срещал. Тя беше една от безбройните кратки авантюри на Симон. Последен бе Уреш — близо трийсетгодишен и пълноправен ел’тхе. Цветът на кожата му и акцентът показваха, че идва чак от Ленат.

Обедната камбана удари, но Елодин го нямаше никакъв.

Минаха пет минути, после десет. Едва половин час след обяд магистърът нахлу неочаквано в залата с цял куп листа в ръце. Остави ги на масата и закрачи напред-назад пред всички нас.

— Преди да започнем, трябва да сме напълно наясно с няколко неща — каза той без всякакво предисловие или извинение за закъснението си. — Първо, трябва да правите каквото ви кажа. Трябва да го правите възможно най-добре, дори и да не виждате причина да го вършите. Може да задавате въпроси, но чак след това. Кажа ли ви нещо, просто го правите. — Той ни огледа. — Ясно ли е?

Закимахме или промърморихме утвърдително.

— Второ, трябва да ми вярвате, когато ви казвам определени неща. Някои от нещата, които ви казвам, може и да не са истина. Но въпреки това трябва да вярвате в тях, докато не ви кажа да спрете. — Той изгледа всеки от нас поотделно. — Ясно ли е?

За момент се зачудих дали започва всяка лекция по този начин. Елодин забеляза, че не кимнах утвърдително и ме погледна раздразнено.

— Още не сме стигнали до трудната част — заяви той.

— Ще се опитам доколкото мога — отвърнах аз.

— С такива отговори за нула време ще станеш адвокат — саркастично отбеляза той. — Защо просто не го направиш, вместо да се опитваш доколкото можеш?

Кимнах. Изглежда това го успокои и той отново се обърна към целия курс.

— Има две неща, които трябва да запомните. Първо, нашите имена ни оформят и ние на свой ред оформяме имената си. — Той спря да крачи и погледна към нас. — Второ, дори и най-простото име е толкова сложно, че вашето съзнание дори не може да докосне пределите му, камо ли пък да го разбере достатъчно добре, че да го изрече.

Настъпи продължително мълчание. Елодин чакаше и ни гледаше втренчено.

Накрая Фентон се хвана на въдицата.

— Ако това е така, как някой може да бъде повелител на имената? — попита той.

— Добър въпрос — отвърна Елодин. — Очевидният отговор е, че не може. Че дори и най-простите имена са далеч отвъд възможностите ни. — Той вдигна ръка. — Запомнете, не говоря за незначителните имена, които използваме всеки ден — наименования като „дърво“, „огън“ и „камък“. Става дума за нещо съвсем различно.

Той бръкна в джоба си и извади един гладък и тъмен речен камък.

— Опишете точната форма на това нещо. Кажете ми теглото и налягането, което го е образувало от пясък и седименти. Кажете ми как светлината се отразява от него. Кажете ми как светът притегля масата му, как го обвива вятърът, докато то се движи във въздуха. Кажете ми как следите от желязото в него усещат зова на лоденския камък. Всички тези неща и още стотици хиляди други създават името на този камък. — Той го вдигна към нас. — Само на този обикновен камък. — Елодин свали ръката си и ни погледна. — Виждате ли колко сложно е дори това просто нещо? Ако го изучавате цял месец, може би ще го опознаете достатъчно добре, за да зърнете повърхностните очертания на името му. Може би. Това е проблемът, с който се сблъскват повелителите на имената. Трябва да проумеем неща, които са отвъд съзнанието ни. Как може да бъде постигнато това?

Не изчака отговор, а вместо това взе част от листата, които беше донесъл, и раздаде на всеки от нас по няколко от тях.

— След петнайсет минути ще хвърля този камък. Ще стоя тук — той застана на едно място, — обърнат така. — Изправи рамене. — Ще го хвърля отдолу със сила около три хвата. Искам да изчислите по какъв начин ще се движи той във въздуха, така че ръката ви да е на правилното място, за да го хване, когато настъпи моментът. — Елодин остави камъка върху бюрото. — Започвайте.

Захванах се енергично с решаването на задачата. Чертаех триъгълници и дъги. Изчислявах, като използвах формули, които не си спомнях съвсем добре. Не след дълго се почувствах обезсърчен от невъзможността да намеря решение. Имаше твърде много неизвестни, много неща просто не подлежаха на изчисляване.

След като поработихме пет минути поотделно, Елодин ни окуражи да работим като група. Тогава за пръв път забелязах таланта на Уреш за работа с числа. Изчисленията му до такава степен превъзхождаха моите, че не разбирах какво прави. Фела беше горе-долу в същото положение, макар че тя беше начертала в подробности поредица от параболични дъги.

Седмината обсъждахме, спорехме, опитвахме различни неща, не успявахме и опитвахме отново. В края на петнайсетте минути бяхме напълно обезсърчени. Особено аз. Мразя задачите, които не мога да реша.

Елодин се обърна към нас:

— И така, какво можете да ми кажете?

Някои от нас започнаха да дават половинчати отговори и предположения, но той ни махна да замълчим.

— Какво можете да ми кажете със сигурност?

След малко Фела се обади:

— Не знаем как ще падне камъкът.

— Отлично! — одобрително плесна с ръце Елодин. — Това е верният отговор. Сега наблюдавайте.

Отиде до вратата и подаде глава навън.

— Хенри! — извика той. — Да, ти. Ела тук за секунда.

Той се дръпна от вратата и пусна вътре едно от момчетата за поръчки на Джеймисън, което беше на не повече от осем години.

Елодин се отдалечи на пет-шест крачки и се обърна с лице към момчето. Той изправи рамене и на лицето му се появи лудешка усмивка.

— Дръж! — извика магистърът и запрати камъка към момчето.

Момчето се стресна и го хвана във въздуха.

Елодин изръкопляска бурно, след което поздрави озадаченото момче, преди да си вземе обратно камъка и набързо да изпрати детето до вратата.

Учителят ни се обърна към нас:

— И така, как го направи той? Как успя да пресметне за секунда онова, което седем блестящи членове на Арканум не можаха да разберат за четвърт час? Познава ли повече геометрията от Фела? По-бързо ли смята от Уреш? Трябва ли да го извикаме обратно и да го направим ре’лар?

Ние леко се засмяхме и се поотпуснахме, а той продължи:

— Онова, което искам да кажа, е следното — във всеки от нас има съзнание, което се грижи за делата ни, докато сме будни. Но има също и друго съзнание — спящо съзнание. То е толкова могъщо, че спящото съзнание на осемгодишно момче може да извърши за секунда онова, което будните съзнания на седем членове на Арканум не успяха да постигнат за петнайсет минути.

Елодин широко разтвори ръце.

— Вашето спящо съзнание е достатъчно просторно и диво, за да побере имената на нещата. Знам го, защото понякога мехурчетата от това познание достигат до повърхността. Иниса изрече името на желязото. Будното й съзнание не го знае, но спящото й съзнание е по-мъдро. Понякога дълбоко в себе си Фела разбира името на камъка. — Елодин ме посочи. — Квоте призова вятъра. Ако вярваме на писанията на мъдреците, които са отдавна мъртви, неговият път е традиционният. Името на вятъра е било онова, което амбициозните повелители на имената са търсели и намирали, когато тези неща са били изучавани тук преди толкова много години. — Той замълча за момент и ни погледна сериозно с ръце, скръстени на гърдите. — Искам всеки от вас да помисли кое име би искал да открие. Трябва да е малко име. Нещо просто — желязо или огън, вятър или вода, дърво или камък. Трябва да е нещо, което ви привлича.

Елодин отиде до голямата плоча, монтирана на стената, и започна да пише списък от заглавия. Почеркът му беше изненадващо стегнат.

— Това са важни книги — обясни той. — Прочетете една от тях.

Малко след това Брийн вдигна ръка. Но осъзна, че жестът й беше безсмислен, тъй като Елодин беше още с гръб към нас.

— Магистър Елодин? — попита колебливо тя. — Коя трябва да прочетем?

Той погледна през рамо, без изобщо да спира да пише.

— Не ме е грижа — отвърна той, очевидно раздразнен. — Изберете една. Останалите можете да прегледате надве-натри. Вижте картинките. Ако не друго, то поне ги помиришете.

Той отново се обърна към плочата за писане.

Седмината се спогледахме. Единственият звук в стаята беше потропването на тебешира на Елодин.

— Коя от тях е най-важната? — попитах аз.

Елодин издаде звук на възмущение.

— Не знам — отвърна той. — Не съм ги чел. — Написа на плочата „Ен темерант воистра“ и го огради с кръгче. — Дори не знам дали тази изобщо я има в Архива. — Сложи въпросителна срещу нея и продължи да пише. — Ще ви кажа следното — всички тези книги ги няма в „Томове“. Уверих се в това. Ще трябва да ги търсите в Книгохранилището. Ще трябва сами да си ги заслужите.

Той дописа последното заглавие, отстъпи крачка назад и кимна сам на себе си. Книгите бяха общо двайсет и две. Той нарисува звездички срещу три от тях, подчерта две други и нарисува тъжно лице срещу последната от списъка.

След това си тръгна — излезе от стаята, без да каже нито дума повече, и ни остави да разсъждаваме за природата на имената и да се чудим в какво сме се забъркали.