Страхът на мъдреца (Част I)

Фаериниел бил велик кръстопът, но там, където се срещали пътищата, нямало странноприемница. Вместо това между дърветата имало поляни, където пътниците разполагали лагерите си, за да прекарат нощта.

Веднъж, преди много години и на много километри оттук, пет групи пътници стигнали до Фаериниел. Те спрели там пътьом, избрали поляни и запалили огньове, докато слънцето започнало да залязва.

По-късно, когато слънцето вече се било скрило и нощта била завладяла небето, по пътя се задал стар просяк в дрипави дрехи. Той вървял бавно и предпазливо, опирайки се върху бастуна си.

Старецът идвал отникъде и отивал наникъде. Нямал шапка на главата си и раница на гърба си. Нямал нито едно пени, нито кесия, в която да го сложи. Макар да имал име, и то било изтъняло и овехтяло с годините.

Ако можехте да го попитате кой е, той би отвърнал: „Никой“. Но щял да сбърка.

Старецът стигнал до Фаериниел. Бил гладен като пламъка, облизващ сухо дърво, и изтощен до мозъка на костите си. Онова, което го карало да продължава да върви, била надеждата, че някой може да му даде нещо за вечеря и място до огъня.

Така че когато видял проблясващата светлина на огън, той се отбил от пътя и уморено тръгнал към него. Скоро през дърветата съзрял четири едри коня. Сбруята им била от сребро и желязото на подковите им също било смесено със сребро. Наблизо просякът видял дузина мулета, натоварени със стоки — вълнени платове, изкусно изработени бижута и фини стоманени остриета.

Но онова, което привлякло вниманието му, било месото над огъня, което пушело и пускало сокове върху въглените. Той почти припаднал от сладостния му мирис, тъй като цял ден бил вървял, без да хапне нищо друго освен шепа жълъди и натъртена ябълка, която намерил край пътя.

Старецът излязъл на поляната и се провикнал към тримата брадати мъже, които седели около огъня:

— Здравейте. Може ли да ми заделите парче месо и място до нашия огън?

Те се обърнали и златните им синджири проблеснали на светлината на огъня.

— Разбира се — отвърнал техният водач. — Какво имаш — дребни монети или пенита? Пръстени или стрехлауми? Или пък имаш истински, звънливи, сийлдишки монети, които ние ценим най-много?

— Нямам нищо такова — отвърнал старият просяк и разтворил ръце, за да покаже, че са празни.

— Тогава няма да намериш утеха тук — рекли те и още докато гледал, започнали да режат дебели парчета от бута, който висял над огъня.

Старецът се отдалечил към светлината на друг огън между дърветата.

— Здравейте! — извикал той, когато пристъпил на втората поляна, опитвайки се гласът му да звучи бодро, макар да бил изморен и огорчен. — Може ли да ми заделите парче месо и място до вашия огън?

Там имало четирима пътници — двама мъже и две жени. Като го чули, те се изправили, но никой не отговорил. Просякът чакал учтиво и се опитвал да изглежда симпатичен и безобиден. Но тишината се проточвала все по-дълго, а никой не произнасял и дума.

Съвсем естествено старецът се ядосал. Бил свикнал да го отбягват и да не му обръщат внимание, но тези хора просто стояли насреща му. Те мълчали, пристъпвали неспокойно от крак на крак и ръцете им нервно потрепвали.

Точно когато просякът се готвел да се отдалечи намусено, огънят избуял, и мъжът забелязал, че четиримата носели кървавочервените дрехи, които показват, че са наемници от Адем. Тогава той разбрал. Адемите били наричани „тихите хора“ и говорели много рядко.

Старецът знаел много истории за адемите. Бил чувал, че притежават тайно изкуство, наречено летхани. То им позволявало да се обличат в мълчание като в броня, която би спряла острие или носеща се във въздуха стрела. Затова говорели рядко. Пазели думите вътре в себе си, сякаш са въглени в пещ.

Тези скрити думи ги изпълвали с толкова много енергия, че никога не успявали да застанат напълно неподвижни на едно място. А когато се борели, използвали тайното си изкуство, за да изгорят думите в себе си, сякаш са някакво гориво. Това ги правело силни като мечки и бързи като змии.

Когато просякът чул тези слухове за пръв път, той си помислил, че това са глупави истории, разказвани край лагерния огън. Но преди години в Модег видял как една жена от Адем се била с градската стража. Войниците били въоръжени и ръцете и гърдите им били покрити с брони. Поискали в името на краля да видят меча на жената и макар тя да се поколебала, все пак им го предала. Веднага щом го взели, те започнали да я оглеждат похотливо, да я опипват и да й отправят мръсни предложения какво да стори, за да си върне оръжието.

Мъжете били високи, с лъскави брони, а мечовете им били остри. Те изпопадали около нея като есенна пшеница. Тя убила трима от тях, като счупила костите им с голи ръце.

Собствените й наранявания били незначителни — имала тъмна синина на бузата, плитко порязване на едната ръка и леко накуцвала. Дори след всичките тези години старецът я виждал как облизва кръвта от опакото на ръката си подобно на някоя котка.

Това си спомнил просякът, когато видял адемите пред себе си. Всяка мисъл за храна и огън го напуснала и той полека отстъпил към прикритието на дърветата.

Сетне се отправил към следващия огън, като се надявал, че на третия път ще му излезе късметът.

На тази поляна няколко атуранци били наобиколили мъртво магаре, което лежало до каруца. Един от тях забелязал стареца.

— Вижте! — посочил го той. — Да го хванем! Ще го впрегнем в каруцата и ще го накараме да я дърпа!

Просякът побягнал към дърветата и лутайки се насам-натам, успял да се изплъзне от атуранците, като се скрил под купчина изгнили листа.

Когато стъпките им заглъхнали, той се измъкнал изпод листата и намерил тоягата си. С куража на човек, който е беден и гладен, той се отправил към четвъртия огън, който съзрял в далечината.

Там можело да открие онова, което търсел, защото около огъня се били разположили търговци от Винтас. Може би те щели да го приемат за вечеря, като кажат: „Там, където се хранят шест човека, могат да хапнат и седмина.“

Но по това време той вече изглеждал доста зле. Косата му стърчала във всички посоки. Робата, която и преди това била парцалива, сега била изпокъсана и мръсна. Лицето му било уплашено и бледо, а като дишал, гърдите му хриптели и свистели.

Щом го зърнали, винтите зяпнали и размахали ръце да го прогонят. Те го помислили за драуг, изпълзял от някоя надгробна могила — един от живите мъртъвци, които бродят в нощта според суеверните винти.

Всеки търговец имал различна идея как да го спрат.

Някои мислели, че огънят ще го уплаши, други — че ако посипят по тревата сол, тя ще го държи на разстояние. Трети пък смятали, че желязото ще разкъса оковите, които задържали душата в мъртвото му тяло.

Докато ги слушал как спорят, старият просяк осъзнал, че каквото и да решат, то няма да е в негова полза. Затова побързал да се скрие сред дърветата.

Намерил един камък, на който да седне, и изтупал, доколкото можал, листата и мръсотията. След като поседял известно време, решил да си опита късмета и в последния лагер, защото знаел, че за да напълни стомаха си, е достатъчен и един щедър пътник.

За негова радост край последния огън седял само един мъж. Когато се приближил, просякът видял нещо, което едновременно го зарадвало и уплашило, защото макар да бил живял много години, до този момент никога не бил говорил с амир.

Въпреки това знаел, че амирите са част от църквата на Техлу и…

Просякът бил доволен, защото знаел, че амирите са част от църквата на Техлу, а тя понякога е щедра към бедните.

Когато старецът се приближил, амирът се изправил на крака.

— Кой е там? — попитал той с глас, който бил горд и властен, но също така и уморен. — Знай, че аз съм от ордена на амирите. Никой не може да застане между мен и моите задължения. Ще постъпя в името на общото добро дори ако боговете или хората се изправят на пътя ми.

— Господине — обърнал се към него просякът, — просто се надявах по дългия си път да намеря място до нечий огън и да получа малко милостиня.

Амирът му махнал да се приближи. Той бил облечен от главата до петите в броня от блестящи стоманени пръстени, а мечът му бил висок колкото човешки ръст. Върху бронята си носел къса яркобяла дреха, която обаче от лактите надолу била пурпурна на цвят, сякаш била потопена в кръв. На гърдите му бил изобразен символът на амирите — черна кула, обхваната от пурпурен пламък.

Старецът седнал близо до огъня и въздъхнал, когато топлината попила в костите му.

След известно време амирът заговорил:

— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо за ядене. Тази вечер дори и конят ми изяде повече от мен, но това не значи, че се е нахранил добре.

— Бих се зарадвал на всичко — рекъл просякът. — Всякакви остатъци ще са добре дошли. Не съм придирчив.

— Утре трябва да яздя осемдесет километра, за да спра един съдебен процес — въздъхнал амирът. — Ако не успея или се забавя, ще умре невинна жена. Това е всичко, което имам.

Посочил към парче плат, върху което имало коричка хляб и тънък резен сирене. Те едва щели да стигнат да залъжат глада на стареца, а за толкова едър мъж като амира щели да са напълно недостатъчна вечеря.

— Утре трябва да яздя и да се бия — продължил мъжът в броня. — Имам нужда от силата си. Затова ще трябва да преценя кое е по-важно — ти да гладуваш една нощ или животът на тази жена.

Докато изричал тези думи, амирът вдигнал ръце с обърнати нагоре длани като блюдата на везна.

Когато направил това движение, старецът видял вътрешната страна на ръцете му и за миг помислил, че мъжът се е порязал и между пръстите му се стича кръв. След това огънят проблеснал по-силно и просякът видял, че това е само татуировка. Въпреки това кървавите знаци по ръцете и дланите на амира го накарали да потрепери.

Ако знаел какво означават всички тези знаци, той щял да се ужаси още повече. Те показвали, че Орденът толкова се доверява на този амир, че действията му никога не се поставят под съмнение. И тъй като Орденът стоял зад него, нито църквата, нито дворът, нито кралят можели да му се противопоставят. Защото той бил един от сиридите — най-високопоставените амири.

Ако убиел невъоръжен човек, според Ордена това не било убийство. Ако удушел бременна жена насред улицата, никой нямало да каже и дума срещу него. Ако изгорял някоя църква или разрушал стар каменен мост, империята го считала за невинен, приемайки, че всичко, което е сторил, е в името на общото благо.

Но просякът не знаел нищо от това и опитал отново.

— Ако не можете да ми заделите храна, ще ми дадете ли едно-две пенита? — Той се сетил за сийлдишкия лагер, където можел да си купи резен месо или хляб.

— Ако имах — поклатил глава амирът, — щях да ти дам на драго сърце. Но преди три дни дадох последните си пари на един наскоро овдовял мъж и гладното му дете. Оттогава и аз като теб съм без пари. — Той отново поклатил глава с изражение на умора и съжаление. — Иска ми се обстоятелствата да бяха други, но сега трябва да лягам да спя, а ти да си вървиш.

Старецът не бил много доволен от този отговор, но нещо в гласа на амира го накарало да бъде предпазлив. Той мъчително се изправил на крака и обърнал гръб на огъня.

Преди топлината от огъня на амира да е напуснала тялото му, пристегнал колана си и се приготвил да върви, докато настъпи утрото. Надявал се, че на края на пътя му го очаква по-голям късмет или че поне ще срещне по-добри хора.

И така, той пресякъл центъра на Фаериниел и пътьом забелязал кръг от огромни сиви камъни. Вътре в кръга се виждал слабият отблясък на огън, скрит в дълбоко издълбано огнище. Просякът не усетил никаква миризма на дим и се досетил, че тези хора използват ренелово дърво, което гори трудно и при висока температура, но не пуши и няма мирис.

Тогава видял, че две от едрите форми изобщо не са камъни. Това били фургони. Няколко души били наобиколили къкрещо гърне под слабата светлина на огъня.

Но старецът вече не таял никаква надежда, затова продължил да върви. Почти бил подминал камъните, когато един глас го повикал:

— Хей, ти там! Кой си и защо минаваш покрай нас толкова тихо през нощта?

— Аз съм никой — отвърнал мъжът. — Просто един стар просяк, който върви по пътя си, докато той свърши.

— Защо вървиш, вместо да спреш някъде да поспиш? Тези пътища не са безопасни нощем — казал гласът.

— Нямам легло — признал старецът. — А тази нощ, колкото и да опитвах, не можах да си изпрося или да получа назаем такова.

— Тук има едно легло за теб, ако го искаш. И малко вечеря, ако решиш да я споделиш с нас. Освен това никой не трябва да върви ден и нощ без прекъсване. — Един красив брадат мъж излязъл иззад укритието си между високите сиви камъни, хванал стареца под ръка и го повел към огъня, като се провикнал:

— Тази нощ ще имаме гост!

Сред пътниците настъпило раздвижване. Нощта била безлунна и огънят им бил скрит в дълбокото огнище, та просякът не успял да види много-много какво се случва.

— Защо криете огъня си? — с любопитство попитал той.

— Не всички хора се преизпълнени с любов към нас — въздъхнал неговият домакин. — Гледаме да не се забъркваме в неприятности, за да сме в безопасност. А и тази нощ огънят ни е малък.

— Защо така? — зачудил се просякът. — При толкова много дървета наоколо, не би трябвало да е трудно да се намерят дърпа.

— Ходихме да събираме по-рано — обяснил брадатият мъж. — Но хората ни нарекоха крадци и изстреляха стрели по нас. — Той свил рамене. — Така че се справихме някак си, а пък утре ще му мислим. — Поклатил глава. — Но аз говоря твърде много. Мога ли да ти предложа нещо за пиене, татко?

— Малко вода, ако ви се намира.

— Глупости, ще получиш вино.

Доста време било минало, откакто просякът бил опитвал вино, и само от мисълта за него устата му се напълнила със слюнка. Но той знаел, че виното не е най-подходящата напитка за празния стомах след цял ден ходене, затова отвърнал:

— Много сте любезен, бог да ви благослови. Но водата ми върши работа.

— Тогава пий вода и вино, каквото пожелаеш — усмихнал се мъжът, който го държал за лакътя.

След като изрекъл тези думи, той отвел просяка до бурето им с вода.

Старецът се навел и гребнал един черпак с течността. Когато допрял устни до нея, открил, че тя е студена и сладка, но също така забелязал, че бъчвата е почти празна.

Въпреки това домакинът му го подканил:

— Пийни си още и измий праха от ръцете и лицето си. Вижда се, че отдавна си на път и си изморен.

И така просякът гребнал още един черпак и след като измил ръцете и лицето си, се почувствал много освежен.

Сетне домакинът му отново го хванал под ръка и го повел към огъня.

— Как е името ти, татко?

Просякът отново се изненадал. Били минали години, откакто някой го е питал как се казва. Било толкова отдавна, че трябвало да се замисли за момент, преди да отговори.

— Сеоп — отвърнал той накрая. — Казвам се Сеоп, а вие?

— Терис — рекъл неговият домакин, докато го настанявал достатъчно близо до огъня, за да му е приятно. — Това са Сила, съпругата ми, и моят син Уинт. А това са Шари и Бентум, Лил, Питър и Фент.

След това Терис донесъл на Сеоп вино. Сила му сипала един голям черпак картофена супа, сложила му резен топъл хляб и половинка жълта печена тиква, намазана със сладко масло. Храната била обикновена, но за Сеоп това било истинско пиршество. И докато той се хранел, Уинт се грижел чашата му да е пълна с вино, усмихвал му се, седял на коляното му и го наричал „дядо“.

Последното дошло в повече на просяка и той тихо заплакал. Навярно защото бил стар и дните му отдавна били отминали. А може би защото не бил свикнал да се държат добре с него. Или пък се дължало на виното. Каквато и да била причината, по лицето му започнали да се стичат сълзи, които изчезвали в брадата му.

Терис видял това и побързал да попита:

— Татко, какво не е наред?

— Аз съм само един глупав старец — рекъл Сеоп по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. — Държахте се с мен така добре, както никой не го е правил от години, а аз не мога да ви се отплатя.

Терис се усмихнал и сложил ръка върху рамото на просяка.

— Наистина ли би искал да си платиш?

— Не мога. Нямам нищо, което да ви дам.

— Сеоп — усмивката на Терис се разширила, — ние сме от Едема Рух. Нещото, което ценим най-много, е онова, което всеки притежава.

Сеоп видял как хората наоколо вдигнали очаквателно погледи към него.

— Можеш да ни разкажеш историята си — предложил Терис.

Като не знаел какво друго да направи, Сеоп заговорил. Разправил как е стигнал до Фаериниел. Как е вървял от огън на огън с надеждата, че ще получи милостиня. В началото гласът му бил несигурен и той разказвал историята си неуверено, тъй като бил сам от дълго време и бил отвикнал да говори. Но скоро гласът му станал по-силен, думите — по-смели, проблясъците на огъня се отразявали в яркосините му очи, а ръцете му танцували със сухия му старчески тембър. Дори и на Едема Рух, които знаели всички истории на света, не им оставало нищо друго, освен да слушат смаяно.

Когато разказът свършил, членовете на трупата се размърдали, сякаш се събуждали от дълбок сън. Известно време те само се споглеждали и след това очите им се насочили към Сеоп.

Терис знаел какво си мислят.

— Сеоп, накъде беше тръгнал, когато те спрях тази нощ? — меко попитал той.

— Отивах в Тиню — отвърнал просякът, който бил малко смутен, че толкова се е увлякъл в разказа си.

Лицето му пламтяло и той се почувствал глупаво.

— Ние самите сме тръгнали към Беленай — обяснил Терис. — Искаш ли да дойдеш с нас?

За момент погледът на Сеоп светнал, но после помръкнал.

— Ще съм ви само в тежест. Дори и един просяк си има своята гордост.

— На нас от Едема ли ще разправяш за гордостта? — засмял се Терис. — Не ти предлагаме от съжаление. Предлагаме ти, защото принадлежиш към нашия род, и бихме искали да ни разказваш десетки нови истории през идните години.

— Моята кръв не е като вашата — поклатил глава просякът. — Не съм част от вашия род.

— Какво общо има това? — попитал Терис. — Ние от Рух сами решаваме кой принадлежи към нашия род и кой — не. Ти си един от нас. Огледай се и ще видиш, че не те лъжа.

Сеоп погледнал лицата на хората, които го заобикаляли, и видял, че Терис казва истината.

И така старецът останал и живял с тях дълги години, преди пътищата им да се разделят. Видял много неща и разказал много истории, от които всички станали по-мъдри.

Това наистина се е случило, макар да е станало преди доста години и на много километри от тук. Чувал съм историята от устата на хората от Едема Рух и затова знам, че е вярна.