Страхът на мъдреца (Част I)

33. Огън

На следващата вечер опаковах внимателно пътната си торба, загрижен да не забравя нещо важно. Проверявах всичко за трети път, когато на вратата се почука.

Отворих и видях на прага да стои малко, десетинагодишно момче, което дишаше тежко. Очите му се стрелнаха към косата ми и в тях се появи облекчение.

— Ти ли си Коат?

— Квоте — поправих го аз. — Да, аз съм.

— Имам съобщение за теб. — Той бръкна в джоба си и извади изцапан лист хартия.

Протегнах ръка и момчето отстъпи крачка назад, като поклащаше глава.

— Дамата каза, че ще ми дадеш един йот, задето съм ти донесъл съобщението.

— Съмнявам се в това — заявих аз и протегнах ръка. — Дай да видя бележката. Ще ти дам половин пени, ако наистина е за мен.

Момчето се намръщи и ми я подаде неохотно.

Дори не беше в запечатан плик, а просто прегъната на две. Освен това беше и леко влажна. Когато погледнах запотеното момче, разбрах защо.

В бележката пишеше:

— Петата камбана? — извиках аз. — В името на черните ръце на бога! Колко време ти отне да стигнеш дотук? Вече минава шестата камбана.

— Т’ва не е моя грешка — отвърна момчето и се намръщи свирепо. — Търся те от часове. Тя ми каза „Котвите“2. Каза ми да я отнеса на Коат в „Котвите“ от другата страна на реката. Но това място изобщо не е на доковете. И на табелата отвън няма никакви котви. Как да го намери човек?

— Като питаш някой! — изкрещях аз. — Черно проклятие, момче! Толкова ли си глупав? — Възпрях желанието си да го удуша и си поех дълбоко дъх.

Погледнах през прозореца към намаляващата светлина на деня. След по-малко от половин час приятелите ми щяха да се съберат около огнището в гората. Нямах време да ходя до Имре.

— Добре — казах аз колкото се може по-спокойно.

Изрових един малък молив и надрасках бележка от другата страна на листа.

Сгънах листа отново и притиснах топче горещ восък върху сгъвката.

Претеглих кесията си. През изминалия месец бях започнал постепенно да харча от последните два таланта, които бях заел от Деви. Прахосвах пари за лукс като превръзки, кафе и материалите, нужни за плана тази вечер.

Вследствие на това разполагах само с четири пенита и един самотен шим. Метнах пътната си торба на рамо и махнах на момчето да ме последва надолу по стълбите.

Кимнах на Анкер, който стоеше зад бара и след това се обърнах към момчето.

— Добре — казах аз, — обърка нещата със закъснението си, но ще ти дам възможност да ги поправиш. — Извадих три пенита и му ги показах. — Върни се в „Бъчвата и глиганът“, намери жената, която те е изпратила тук, и й дай това. — Вдигнах бележката. — Тя ще напише отговор. Ще го донесеш тук и ще го връчиш на него. — Посочих Анкер. — И той ще ти даде парите.

— Да н’съм идиот — възрази момчето. — Първо искам да получа половин пени.

— Аз също не съм идиот — уверих го аз. — Ще получиш цели три пенита, когато върнеш бележка от нея.

То ме погледна кръвнишки и кимна навъсено. Подадох му бележката и момчето се затича навън.

— Хлапето ми се видя малко объркано, когато влезе тук — отбеляза Анкер.

Поклатих глава.

— Глупаво е като овца — казах аз. — Не бих го използвал, но той поне знае как изглежда тя. — Въздъхнах и сложих трите пенита на бара. — Ще ми направиш услуга, ако прочетеш бележката, за да си сигурен, че момчето не се опитва да ме измами.

— Ами ако тя е от, хъм, лично естество? — Анкер ме погледна с неудобство.

— Тогава ще изтанцувам някой малък весел танц — отвърнах аз. — Но между нас да си остане, това не ми се струва особено вероятно.

Докато стигна до гората, слънцето беше залязло. Уилем вече беше там и разпалваше огън в широкото огнище. В продължение на четвърт час двамата заедно се потрудихме да съберем достатъчно дърва за горене, за да поддържаме кладата в продължение на часове.

Симон пристигна няколко минути след това, като влачеше дълъг изсъхнал клон. Тримата го начупихме на парчета и разговаряхме нервно за разни дреболии, докато измежду дърветата не се появи Фела.

Дългата й коса беше вдигната нагоре и разкриваше елегантната й шия и рамене. Очите й бяха тъмни, а устните й бяха малко по-червени от обикновено. Дългата й черна рокля бе прилепнала по тънката й талия и добре закръглените бедра. Тя разкриваше и най-пищните гърди, които бях виждал дотогава.

Всички я зяпнахме, но Симон се втренчи съвсем открито.

— Еха! — възкликна той. — И преди това ти беше най-красивата жена, която някога съм виждал. Не смятах, че е възможно да изглеждаш и по-добре. — Той се засмя с момчешкия си смях и вдигна двете си ръце към нея. — Погледи се само! Невероятна си!

Фела се изчерви и отклони поглед встрани. Очевидно думите му й бяха доставили удоволствие.

— Твоята роля тази вечер е най-трудна — казах й аз. — Неудобно ми е да искам това от теб, но…

— Ти си единствената неустоимо привлекателна жена, която познаваме — намеси се Симон. — Нашият резервен план беше да напъхаме Уилем в рокля. Никой не би харесал това.

— Съгласен съм — кимна Уилем.

— Само заради теб. — Устните на Фела се извиха в иронична усмивка. — Когато казах, че ти дължа услуга, никога не съм предполагала, че ще поискаш от мен да изляза на среща с друг мъж. — Усмивката й леко се вкисна. — Особено пък с Амброуз.

— Трябва да прекараш с него само час-два. Ако можеш, опитай се да го накараш да прескочите до Имре, но където и да отидете, достатъчно е да сте на стотина метра от „Златното пони“.

Фела въздъхна.

— Поне ще спечеля една вечеря от цялата работа. — Тя погледна към Симон. — Харесвам ботушите ти.

— Нови са — ухили се той.

Обърнах се при звука от приближаващи стъпки. Чакахме само Мола, но заедно със стъпките дочух шепот и скръцнах със зъби. Вероятно беше двойка млади влюбени, излезли да се насладят на необичайно топлото за сезона време.

Не трябваше да виждат групата ни заедно, особено тази нощ. Това щеше да предизвика твърде много въпроси. Точно се готвех да се втурна да ги пресрещна, когато разпознах гласа на Мола.

— Просто изчакай тук, докато им обясня — каза тя. — Моля те. Просто изчакай. Така ще стане по-лесно.

— Нека получи цветен припадък — разнесе се познат женски глас от мрака. — Ако ще да си изплюе черния дроб, изобщо не ме е грижа.

Мола се появи между дърветата. До нея вървеше дребна фигура с къса жълтеникавочервена коса. Деви.

Стоях слисано, докато Мола се приближаваше, вдигнала успокоително ръце, и говореше бързо:

— Квоте, познавам Деви отдавна. Тя ми помогна да се ориентирам, когато бях нова тук. Още преди да… напусне.

— Преди да ме изключат — гордо я поправи Деви. — Не се срамувам от това.

Мола побърза да продължи:

— След онова, което каза вчера, ми се стори, че е станало някакво недоразумение. Когато се отбих при нея, за да я попитам… — Тя сви рамене. — Цялата история се изясни. Деви поиска да помогне.

— И аз искам парче от Амброуз — заяви Деви и докато изричаше името му, в гласа й се появи студена ярост. — Помощта ми е до голяма степен случайна.

— Можем ли да предположим… — прокашля се Уилем.

— Той обича да бие своите курви — рязко го прекъсна Деви. — И ако можех да убия арогантното копеле и да знам, че ще ми се размине, щях да съм го сторила още преди години. — Тя погледна решително Уилем. — И да, в миналото съм имала вземане-даване с него. И не, подробностите не ви влизат в работата. Това достатъчно добра причина ли е за вас?

Настъпи напрегнато мълчание. Уилем кимна, като се постара лицето му да изглежда равнодушно.

Деви се обърна и ме погледна.

— Деви — отправих й лек поклон. — Съжалявам.

Тя примигна изненадано.

— Е, проклета да съм — рече с натежал от сарказъм глас. — Може би все пак имаш малко мозък в главата.

— Не мислех, че мога да ти вярвам — признах аз. — Сгреших и съжалявам за това. Тогава не разсъждавах особено ясно.

Тя ме изгледа продължително.

— Не сме приятели — отсече с все така ледено изражение. — Но ако си все още жив, когато всичко това свърши, можем да поговорим.

Деви премести поглед встрани от мен и изражението й се смекчи.

— Малка Фела! — Мина покрай мен и прегърна Фела. — Колко си пораснала! — Отстъпи крачка назад и я огледа одобрително.

— Бога ми, приличаш на скъпа модеганска курва! Това много ще му хареса.

Фела се усмихна и леко се завъртя, за да покаже полите на роклята си.

— Хубаво е да имаш извинение да се издокарваш от време на време.

— Трябва да се издокарваш по собствено желание — отбеляза Деви — и за по-достойни мъже от Амброуз.

— Напоследък бях заета. Нямам много опит в издокарването. Отне ми цял час да си спомня как да си направя косата. Ще ми дадеш ли някакъв съвет? — Тя вдигна ръце настрани и бавно се завъртя.

Деви я огледа критично от горе до долу.

— И така си по-хубава от онова, което заслужава. Но нямаш никакви украшения. Защо не добави малко блясък?

Фела сведе поглед към ръцете си.

— Пръстените не са особено подходящи, когато си с ръкавици — отвърна тя. — А и нямах нито един, който да е достатъчно красив за тази рокля.

— Вземи тогава. — Деви наклони глава и докосна ушите си, първо едното, после другото. След това пристъпи по-близо до Фела. — Господи, висока си. Я се наведи малко.

Когато Фела се изправи отново, тя имаше чифт обици, които се люлееха и отразяваха светлината на огъня.

Деви отстъпи назад и въздъхна ядосано.

— И, разбира се, на теб ти стоят по-добре. — Тя раздразнено поклати глава. — Бога ми, жено! Ако имах цици като твоите, вече щях да притежавам половината свят.

— И аз това казвам! — възторжено възкликна Сим.

Уилем избухна в смях, сетне покри лицето си с ръце и се отдръпна от Сим, като клатеше глава и се правеше, че не го познава.

Деви хвърли поглед на безочливата момчешка усмивка на Сим и се обърна отново към Фела.

— Кой е този идиот?

Улових погледа на Мола и й махнах да се приближи, за да поговорим.

— Нямаше нужда да го правиш, но ти благодаря. Изпитвам облекчение, като знам, че тя не крои зловещи планове срещу мен.

— Не бъди толкова сигурен — мрачно отвърна Мола. — Никога не я бях виждала толкова ядосана. Просто беше жалко да сте скарани. Двамата доста си приличате.

Хвърлих поглед от другата страна на огъня, където Уил и Сим предпазливо се приближаваха към Деви и Фела.

— Слушал съм много за теб — каза Уилем и погледна Деви. — Мислех, че си по-висока.

— И как ти се получава? — сухо попита Деви. — Мисленето имам предвид.

Размахах ръце, за да привлека вниманието на всички.

— Късно е — припомних им аз. — Трябва да заемем позиции.

Фела кимна.

— Искам да съм там по-рано, просто за всеки случай. — Тя нервно оправи ръкавиците си. — Пожелайте ми късмет.

Мола се приближи до нея и я прегърна набързо.

— Всичко ще бъде наред. Гледай да стоиш с него на някое обществено място. Той ще се държи по-добре, ако хората го гледат.

— Не спирай да го разпитваш за поезията му — посъветва я Деви, — така няма да спре да говори.

— Ако стане нетърпелив, похвали виното — добави Мола. — Кажи нещо от сорта на: „О, много бих искала да пийна още една чаша, но се страхувам, че ще ми се замае главата.“ Ще купи цяла бутилка и ще се опита да те напие.

Деви кимна утвърдително.

— Това ще го държи настрана от теб поне още половин час. — Тя се протегна и леко повдигна предницата на роклята на Фела.

— В началото се дръж по-скромно, а към края на вечерята покажи гърдите си малко повече. Навеждай се. Използвай раменете си. Ако му показваш все повече и повече, той ще реши, че нещата се развиват добре. Така няма да стане нахален.

— Това е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал — тихо каза Уилем.

— Да не би всички жени по света тайно да се познават помежду си? — попита Сим. — Защото това би обяснило много неща.

— В Арканум има едва стотина жени — язвително отбеляза Деви. — Затворили са ни в едно-единствено крило на Мюз, независимо дали искаме да живеем там или не. Как може да не се познаваме помежду си?

Приближих се до Фела и й подадох тънка дъбова клонка.

— Ще ти дам знак, когато сме готови. Ти ми сигнализирай, ако той те зареже.

Фела повдигна вежди.

— Една жена може да приеме това за обида — отвърна тя с усмивка и мушна вейката в едната от дългите си черни ръкавици.

Обиците й се залюляха и отново уловиха светлината. Бяха изумруди. Гладки изумруди във формата на сълзи.

— Тези обици са прелестни — казах аз на Деви. — Откъде ги намери?

Тя присви очи, сякаш не можеше да реши дали да приеме това за обида или не.

— Едно красиво младо момче уреди дълга си с тях — отвърна накрая. — Макар че това не ти влиза в работата.

— Попитах просто от любопитство — свих рамене аз.

Фела ни махна и се отдалечи, но преди да е изминала и няколко метра, Симон я настигна. Той се усмихна неловко, каза й няколко думи и изразително размаха ръце, преди да й подаде нещо. Тя се усмихна и го пъхна в дългата си черна ръкавица.

— Предполагам, че знаеш какъв е планът? — обърнах се аз към Деви.

Тя кимна.

— Колко далеч е от стаята му?

— Около километър — извинително отвърнах аз. — Подхлъзването…

Деви ме прекъсна с махване на ръка.

— Сама ще си направя изчисленията — отсече тя.

— Хубаво. — Посочих мястото край огъня, където стоеше пътната ми торба. — Там има восък и глина. — Подадох й малка брезова клонка. — Ще ти дам знак, когато заемем позиция. Започни с восъка. Остави му около половин час, след това ми дай сигнал и се заеми с глината. Остави на глината поне час.

— С тая клада зад мен? — изсумтя Деви. — Ще са ми нужни най-много петнайсет минути.

— Нали се сещаш, че може и да не е прибрано в чекмеджето му за чорапи. Може да е заключено на място, където няма много въздух.

— Знам си работата — махна с ръка Деви.

— Оставям се в способните ти ръце — казах аз и леко се поклоних.

— И това е всичко? — възмутено попита Мола. — На мен ми изнася лекции цял час! И дори ме изпитва!

— Няма време — простичко отвърнах. — А и ти ще си тук да я наставляваш, ако има нужда. Освен това Деви се оказа една от няколкото души, за които подозирам, че може и да са по-добри симпатисти от мен самия.

— Подозираш? — Деви ме изгледа мрачно. — Бих те като пале. Беше моята малка марионетка, на която да си упражнявам симпатичните умения.

— Това беше преди два цикъла — напомних й аз. — Оттогава научих много неща.

— Марионетка? — обърна се Сим към Уилем.

Уил направи многозначителен жест и двамата избухнаха в смях.

— Да тръгваме — махнах аз на Уилем.

Преди да поемем, Сим ми подаде един малък буркан.

Погледнах го неразбиращо. Алхимичният му буламач вече беше прибран в един от джобовете на плаща ми.

— Какво е това?

— Просто мехлем, в случай че се изгориш — обясни той. — Но ако го смесиш с пикня, се превръща в бонбони — изражението му беше невъзмутимо, — вкусни бонбони.

— Да, господине — кимнах сериозно аз.

Мола ни гледаше объркано. Деви многозначително ни обърна гръб и започна да трупа дърва в огъня.

Един час по-късно двамата с Уилем играехме карти в „Златното пони“. Общата стая беше почти пълна и един арфист свиреше прилична версия на „Сладка зимна ръж“. Помещението се изпълни с шума на разговорите, докато заможните клиенти играеха комар, пиеха и беседваха за онова, за което разговарят богатите хора. Вероятно нещо от сорта на това как да измислиш подходящо наказание за коняря или пък нови техники за преследване на камериерките из имението.

„Златното пони“ не беше от типа места, които харесвах. Клиентелата беше твърде благовъзпитана, напитките — прекалено скъпи, а музикантите радваха повече окото, отколкото ухото. Въпреки това идвах тук от близо два цикъла, за да демонстрирам желанието си да се изкача по-нагоре по обществената стълбица. Така никой нямаше да може да каже, че е странно, че съм бил тук точно в тази нощ.

Уилем отпи от напитката си и разбърка картите. Аз самият бях изпил своята до половината и тя вече се беше стоплила. Беше обикновена светла бира, но като се имат предвид цените в „Понито“, май щях да се окажа буквално без пари.

Уил раздаде поредната ръка на дъх. Внимателно взех картите си, защото от алхимичната формула на Симон пръстите ми бяха доста лепкави. Със същия успех можехме да играем и с празни карти. Играех наслуки, като се преструвах на съсредоточен в играта, докато всъщност чаках и се ослушвах.

Усетих леко гъделичкане в ъгъла на едното око и се готвех да се почеша, но в последния момент застинах с ръка, вдигната във въздуха. Уилем разтревожено ме погледна от отсрещната страна на масата и леко, но категорично поклати глава. Известно време останах неподвижен, после бавно свалих ръката си.

Бях толкова зает да се опитвам да изглеждам безгрижен, че когато навън се разнесе вик, наистина се стреснах. Той се открои на фона на тихия шепот на разговорите така, както само един пронизителен и изпълнен с паника глас може да го направи: „Пожар! Пожар!“

За момент всички в „Понито“ замръзнаха. Това винаги се случва, когато хората са уплашени и объркани. Губят си времето да се огледат наоколо, да помиришат въздуха и да си мислят неща като „Някой не извика ли току-що «Пожар»?“ или „Пожар? Къде? Тук ли?“.

Не се поколебах нито за миг. Скочих на крака и демонстративно започнах да се оглеждам разтревожено, очевидно в опит да открия къде е пожарът. Докато всички останали в общата стая се размърдат, аз вече тичах към стълбището.

— Пожар! — продължаваха виковете отвън. — О, господи! Пожар!

Усмихнах се, докато Базил се престараваше с малката си роля. Не го познавах достатъчно, за да го въведа в целия план, но беше жизненоважно някой да забележи рано огъня, така че да пристъпя към действие. Последното нещо, което исках да направя, бе да изгоря неволно половината странноприемница.

Стигнах до края на стълбището и огледах горния етаж на „Златното пони“. По стълбите зад мен вече се чуваше тропот от стъпки. Няколко богати наематели отвориха вратите си и надникнаха в коридора.

Изпод вратата на стаите на Амброуз се виеха струйки дим. Идеално.

— Мисля, че идва оттук! — изкрещях аз и пъхнах ръка в един от джобовете на плаща си, докато тичах към вратата.

През дългите дни, които прекарахме в претърсване на Архива, намерих препратки към много интересни изобретения. Едно от тях беше елегантно устройство, наречено „обсаден камък“.

То функционираше благодарение на най-основните симпатични принципи. Арбалетът натрупва енергия, която използва, за да изстреля стрела на голямо разстояние и с висока скорост. Обсадният камък е надписано парче олово, което натрупва енергия и я използва, за да се премести на около петнайсет сантиметра разстояние със силата на боен таран.

Когато стигнах до средата на коридора, аз се засилих и блъснах с рамо вратата на Амброуз. Същевременно я ударих и с обсадния камък, който държах скрит в дланта си.

Дебелата дървена врата се продъни като бъчва, ударена с ковашки чук. Всички в коридора нададоха стреснати възклицания и останаха с отворени уста. Втурнах се вътре, като отчаяно се стараех да не се ухиля победоносно.

Всекидневната на Амброуз беше тъмна и от дима във въздуха изглеждаше още по-тъмна. Вляво забелязах примигващата светлина от камината. От предишното си посещение тук знаех, че това е спалнята му.

— Има ли някой? — извиках аз. — Всички добре ли са?

Постарах се гласът ми да звучи самоуверено, но и загрижено и, разбира се, без паника. В края на краищата аз бях героят на тази сцена.

В спалнята димът беше гъст, отразяваше оранжевата светлина от камината и лютеше на очите ми. До стената имаше масивен дървен скрин, голям колкото някоя работна маса в Рибарника. Пламъците примигваха и облизваха ръбовете на чекмеджетата. Очевидно Амброуз наистина държеше куклата в чекмеджето си с чорапи.

Вдигнах близкия стол и го използвах, за да разбия прозореца, през който се бях промъкнал преди няколко нощи.

— Разчистете улицата! — изкрещях надолу.

Изглежда, че най-долното чекмедже отляво гореше най-силно и когато го отворих, пламъците избуяха лакомо от достъпа на свеж въздух до тлеещите дрехи вътре. Усетих мириса на горяща коса и не ми остана друго, освен да се надявам, че не съм изгубил веждите си. Не исках през целия следващ месец да имам постоянно учудено изражение.

След като първоначалното избухване на пламъците премина, аз си поех дълбоко дъх, пристъпих напред и извадих от скрина с голи ръце тежкото дървено чекмедже. Беше пълно с тлеещи, обгорени дрехи, но докато тичах към прозореца, чух как нещо тежко тропа в дървото на дъното на чекмеджето. То се запремята, когато го запокитих през прозореца, а дрехите избухнаха в пламъци, щом вятърът ги подхвана.

След това издърпах най-горното чекмедже отдясно. Веднага щом го извадих, от него се надигна почти плътна стена от дим и пламъци. Когато махнах и второто чекмедже, празното пространство в скрина образува нещо като комин, който осигури на огъня всичкия необходим въздух. Докато мятах второто чекмедже през прозореца, чух глухото боботене на огъня, който обхващаше лакираното дърво на скрина и дрехите вътре.

Долу, на улицата, хората, които бяха привлечени от суматохата, правеха всичко възможно да изгасят пламтящите останки. В средата на малката тълпа Симон ги тъпчеше с новите си ботуши, разтрошавайки ги на малки парчета като момче, което шляпа в локвите след първия пролетен дъжд. Дори куклата да бе останала невредима при падането, не би могла да оцелее и след това.

Това не беше нещо маловажно. Преди двайсет минути Деви ми даде сигнал, че вече е опитала восъчната кукла. Тъй като нямаше резултат, това означаваше, че Амброуз без съмнение е използвал кръвта ми, за да направи моя глинена кукла. Един обикновен пожар нямаше да я унищожи.

Извадих останалите чекмеджета едно по едно и също ги изхвърлих на улицата, като спрях само колкото да сваля дебелите кадифени завеси около леглото на Амброуз и да ги увия около ръцете си, за да ги предпазя от топлината на огъня. Това също може да ви се види дребнаво, но не беше. Бях ужасѐн да не си изгоря ръцете. С тях бях изкарал всеки талант, който някога съм спечелил.

Виж, това, че ритнах нощното гърне по пътя обратно към скрина, беше дребнаво. Беше скъпо, направено от гледжосана керамика. Съборих го и то се затъркаля лудо по пода, докато накрая не се удари в камината и не се разби на парчета. Достатъчно е да спомена, че онова, което се разсипа по килимите на Амброуз, не беше купчина вкусни бонбонки.

Пламъците проблясваха през местата, където преди това бяха стояли чекмеджетата, и осветяваха стаята, а през счупения прозорец нахлуваше свеж въздух. Накрая се намери още един смелчага, който да влезе в помещението. Той използва едно от одеялата от леглото на Амброуз, за да предпази ръцете си, и ми помогна да изхвърля през прозореца и последните няколко горящи чекмеджета. Беше горещо, навсякъде имаше сажди и дори с помощта на мъжа вече се давех от кашлица, докато и последното чекмедже се запремята във въздуха към улицата.

Всичко свърши за по-малко от три минути. Няколко съобразителни посетители от кръчмата донесоха кани с вода и поляха все още горящия скелет на празния скрин. Хвърлих през прозореца тлеещите кадифени завеси и изкрещях: „Пазете се там долу!“, за да знае Симон да прибере обсадния ми камък от намачканата купчина плат.

Запалиха лампите и димът започна да се разнася с нахлуването на студения нощен въздух през счупения прозорец. В стаята влязоха хора, които искаха да помогнат, да позяпат или да клюкарстват. Около продънената врата на Амброуз се бе събрала групичка смаяни зяпачи и аз разсеяно се зачудих какви ли слухове ще се родят след тазвечерното ми представление.

Когато стаята се освети достатъчно, се учудих колко големи щети е нанесъл огънят. От скрина бе останала само купчина овъглени дъски, а измазаната стена зад него беше напукана и издута от топлината. Белият таван беше осеян с черни сажди.

Видях отражението си в огледалото на гардеробната и с удоволствие установих, че веждите ми са, общо взето, невредими. Бях ужасно рошав, косата ми стърчеше на всички страни, а лицето ми беше омазано с пот и тъмна пепел. Бялото на очите ми изглеждаше много ярко на фона на черното ми лице.

Уилем се присъедини към мен и ми помогна да бинтовам лявата си ръка. Тя не беше наистина изгорена, но знаех, че ще изглежда странно, ако се измъкна от пожара напълно невредим. Като изключим малкото опърлена коса, в действителност най-лошите ми наранявания бяха дупките, прогорени в дългите ми ръкави. Още една съсипана риза. Ако продължавах така, до края на семестъра щях да остана гол.

Седях на ръба на леглото и наблюдавах как хората носят още и още вода, която изсипваха върху скрина. Показах им една обгорена таванска греда и когато те я обляха, въздухът се изпълни с облак от пара и дим. Продължаваха да влизат и излизат посетители на странноприемницата, които оглеждаха останките и мърмореха нещо помежду си, поклащайки глави.

Точно когато Уил приключваше с превързването ми, през счупения прозорец се разнесе звукът от копита, галопиращи по паважа, който за момент заглуши ожесточения тропот от подкованите ботуши, тъпчещи останките отвън.

По-малко от минута по-късно чух Амброуз в коридора.

— Какво, в името на бога, става тук? Махайте се! Вън!

Той влезе, като псуваше и разбутваше хората встрани. Когато ме видя да седя на леглото му, се закова на място.

— Какво правиш в стаите ми? — попита.

— Какво? — попитах аз и се огледах. — Това са твоите стаи? — Трудно ми беше да докарам достатъчно смаян тон, тъй като гласът ми бе станал дрезгав от дима. — Изгорих се, за да спасявам твоите неща, така ли?

Амброуз присви очи и отиде до овъглените останки на скрина. Очите му отново се насочиха към мен и след това се разшириха, когато внезапно осъзна случилото се. Преборих се с желанието си да се ухиля злорадо.

— Махай се от тук, мръсен, крадлив Рух — изплю думите той, сякаш бяха отрова. — Кълна се, че ако нещо липсва, ще изпратя пристава да те прибере. Ще ги накарам да те съдят по закона на желязото и ще се погрижа да те обесят.

Поех си дъх да отговоря, но се закашлях неконтролируемо и трябваше да се задоволя само да го изгледам кръвнишки.

— Добра работа, Амброуз — саркастично го подигра Уилем. — Хвана го, че ти е откраднал огъня.

— Да, върни му го обратно! — пригласи му един от зяпачите.

— Махай се! — изкрещя Амброуз със зачервено от яд лице. — И вземи със себе си тоя мръсен шим или ще ви хвърля боя, който заслужавате. — Видях как случайните свидетели се вторачиха в Амброуз, шокирани от поведението му.

Хвърлих му продължителен и горд поглед, като изиграх сцената възможно най-добре.

— Няма защо да ми благодариш — казах аз с тон на наранено достойнство и го блъснах с рамо, грубо отмествайки го от пътя си.

Докато си тръгвах, един дебел, червендалест и облечен в жилетка мъж влезе с клатушкане в стаите на Амброуз през разбитата врата. Разпознах в него собственика на „Златното пони“.

— Какво, по дяволите, е станало тук? — попита той.

— Свещите са опасно нещо — отвърнах аз и хвърлих поглед през рамо към Амброуз. — Не знам къде ти е бил акълът. Човек би очаквал повече здрав разум от член на Арканум.

Уил, Мола, Деви и аз седяхме около онова, което бе останало от кладата, когато чух шумоленето на стъпки откъм дърветата. Фела беше все още елегантно облечена, но косата й беше разпусната. Сим крачеше внимателно до нея и разсеяно махаше клоните от пътя й, докато вървяха през шубрака.

— И къде се загубихте вие двамата? — попита Деви.

— Трябваше да вървя пеша от Имре — обясни Фела. — Сим дойде да ме посрещне по средата на пътя. Не се тревожи, мамо, той беше съвършеният кавалер.

— Надявам се, че при теб не е минало твърде зле — рекох аз.

— Вечерята протече горе-долу така, както очаквахте — призна Фела, — но втората част беше тази, която си струваше.

— Втората част? — поинтересува се Мола.

— По пътя на връщане Сим ме отведе да видя разрушенията в „Златното пони“. Отбих се да поговоря с Амброуз. Никога не съм се забавлявала толкова. — На устните на Фела се появи пакостлива усмивка. — Държах се ужасно надменно.

— Така беше — съгласи се Симон. — Беше възхитителна.

Фела се обърна с лице към Сим и сложи ръце на хълбоците си.

— Махни се от мен, чуваш ли!

Сим се намръщи престорено и размаха лудешки ръце.

— Чуй ме, глупава жено! — отвърна той, като доста добре имитираше винтишкия акцент на Амброуз. — Стаите ми бяха в пламъци!

Фела се извърна встрани и вдигна ръце нагоре.

— Не ме лъжи! Ти избяга, за да бъдеш с някоя курва. Никога в живота си не съм се чувствала толкова унижена! Не искам да те виждам никога повече!

Аплодирахме ги. Фела и Сим се хванаха за ръце и се поклониха.

— Ако трябва да сме точни — рязко отбеляза Фела, — Амброуз не използва думите „глупава жено“. — Тя не пусна ръката на Сим.

— Да, така е. — Симон изглеждаше малко смутен. — Има думи, с които не можеш да наречеш една дама дори и на шега. — Той неохотно пусна ръката на Фела и седна върху дънера на падналото дърво.

Тя се настани до него.

После се наведе по-близо към него и прошепна нещо. Сим се засмя и поклати глава.

— Моля те — примоли му се тя и сложи ръката си върху неговата. — Квоте не е взел лютнята си. Някой трябва да ни забавлява.

— Добре, добре — предаде се Симон, очевидно леко смутен.

Затвори очи за момент и след това заговори със звучен глас:

Симон внезапно спря, преди да изрече „гръдта й“, и стана червен като цвекло. От мястото си от другата страна на огъня Деви се изкикоти непресторено.

Макар да бе добър приятел, Уилем също се присъедини с шеговит въпрос:

— Каква е тая пауза, дето все я правиш? Сякаш не можеш да си поемеш дъх.

— И аз това го попитах — усмихна се Фела.

— Това е нещо, което се използва в стихотворната форма от елд винтик — обясни Сим. — Това е пауза в стиха, която се нарича цезура3.

— Ти си опасно добре информиран по отношение на поезията, Сим — отбелязах аз. — Започвам да губя уважението си към теб.

— Замълчи! — настоя Фела. — Мисля, че е очарователно. Просто ревнуваш, че той може да се справя така дори когато импровизира.

— Поезията е песен без музика — надменно отвърнах аз. — А песента без музика е като тяло без душа.

Уилем вдигна ръка, преди Симон да успее да отговори.

— Преди да навлезем във философски спорове, трябва да ви направя едно признание — сериозно отбеляза той. — Изпуснах една поема в коридора пред стаите на Амброуз. Беше акростих4, който разказва за силната му привързаност към магистър Хеме.

Всички се засмяхме, но Симон намери това за особено смешно. Нужно му беше доста време, за да успее да си поеме дъх.

— Не можеше да стане по-добре, дори и да го бяхме планирали — каза той. — Купих няколко женски дрехи и ги разпръснах измежду онова, което бе изхвърлено на улицата — червен атлаз, дантели, корсет с банели.

Отново се разнесе смях. След това всички обърнаха очи към мен.

— А ти какво направи? — подкани ме Деви.

— Единствено онова, което възнамерявах да направя — печално отвърнах аз. — Само необходимото, за да унищожа куклата и да мога да спя в безопасност през нощта.

— Ритна нощното му гърне — напомни ми Уилем.

— Вярно е — признах аз. — И намерих това.

Вдигнах един лист хартия.

— Ако това е някое от неговите стихотворения — рече Деви, — ти предлагам бързо да го изгориш и да си измиеш ръцете.

Разгърнах листчето хартия и го прочетох на глас:

— „Номер 4535: Пръстен, бяло злато, син опушен кварц. Да се поправи обковката и да се полира.“ — Внимателно сгънах хартийката, прибрах я в джоба си и добавих: — За мен това е по-добро от стихотворение.

— Да не е бележка от заложна къща за пръстена на твоята дама? — попита Сим, като се изправи на мястото си.

— Ако не се лъжа, е бележка от бижутер. Но да, това е нейният пръстен. И между другото, тя не е моята дама.

— Нещо не ми стана ясно — намеси се Деви.

— Така започна всичко — обясни Уилем. — Квоте се опита да върне пръстена на момиче, което харесва.

— Някой трябва да ми обясни за какво става дума — настоя Деви. — Изглежда съм се появила по средата на историята.

Облегнах се на един камък и оставих приятелите ми да разкажат всичко.

Не намерих бележката в скрина на Амброуз. Не беше и върху камината или нощната му масичка, нито пък върху подноса за бижута или бюрото му.

Всъщност я бях открил в кесията му. Бях я задигнал, за да си отмъстя, половин минута след като ме нарече, „мръсен, крадлив Рух“. Направих го почти инстинктивно, докато се блъснах грубо в него на излизане от стаите му в „Понито“.

Но някакво странно съвпадение кесията съдържаше и монети. Почти шест таланта. Не бяха кой знае колко пари за Амброуз. Достатъчно за една екстравагантна нощ навън с някоя дама. Но за мен това бяха много пари — толкова, че почти се чувствах виновен, задето съм ги задигнал. Почти.