Страхът на мъдреца (Част I)

64. Полет

Захвърлих книгата върху масата по начин, който би накарал магистър Лорен да плюе кръв. Ако Алверон смяташе, че подобна информация е достатъчна, за да ухажва жена, то той се нуждаеше от моята помощ много повече, отколкото предполагаше.

Но както стояха нещата понастоящем, се съмнявах, че маерът би поискал помощта ми за каквото и да било — още по-малко пък за нещо толкова деликатно като ухажването на дама. Предишния ден изобщо не ме беше викал в покоите си.

Явно бях загубил благоразположението му и усещах, че Стейпс има пръст в това. Като се има предвид онова, което бях видял в кулата на Каудикус преди две нощи, беше очевидно, че прислужникът участва в заговора за отравянето на Алверон.

Макар това да означаваше, че трябва да прекарам целия ден затворен в стаите си, аз не помръдвах от мястото си. Много добре разбирах, че не бива да рискувам да влоша вече и бездруго доста ниското мнение на маера за мен, като отида при него, без да ме е повикал.

Един час преди обяд виконт Гуермен се отби в стаята ми с няколко страници клюки, написани на ръка. Носеше със себе си и тесте карти, очевидно с намерение да последва примера на Бредон. Предложи ми да ме научи как се играе тръш. И тъй като още бях начинаещ, се съгласи да играе за оскъдния залог от един сребърен бит на ръка.

Направи грешката да ме остави да раздавам и си тръгна леко разсърден, след като спечелих осемнайсет поредни ръце. Предполагам, че трябваше да съм по-коварен. Можех да го накарам да налапа въдицата като риба и да му взема половината имение, но не бях в настроение за това. Мислите в главата ми не бяха приятни и предпочитах да остана насаме с тях.

Един час след обяда реших, че вече не ме интересува дали ще спечеля благоволението на маера. Ако той искаше да се доверява на вероломния си прислужник, това си беше негова работа. Реших, че няма да прекарам и минута повече, като седя в стаята си, бездействам и чакам до вратата като бито куче.

Наметнах плаща си, грабнах калъфа с лютнята и си наумих да се разходя до улица „Тинери“. Ако Алверон се нуждаеше от мен, докато ме нямаше, можеше преспокойно да ми остави бележка.

Вече бях преминал половината коридор, когато видях пазача, застанал мирно пред вратата ми. Беше един от личните стражи на маера, облечен в сапфирено синьо и слонова кост.

За момент и двамата останахме неподвижни. Нямаше смисъл да го питам дали е тук заради мен. Моята врата беше единствената на разстояние шест метра и в двете посоки. Срещнах погледа му.

— Ти кой си?

— Джейс, сър.

Поне все още ме наричаше „сър“. И това беше нещо.

— И си тук, защото…?

— Трябва да ви придружавам, ако напуснете покоите си, сър.

— Разбирам. — Влязох обратно в стаите си и затворих вратата след себе си.

Дали беше получил заповедта от Алверон или от Стейпс? Всъщност това нямаше особено значение.

Излязох през прозореца, шмугнах се в градината, прескочих малкото поточе, минах зад живия плет и се изкачих по една декоративна каменна стена. Цветът на тъмночервения ми плащ не беше особено подходящ за промъкване в градината, но вършеше доста добра работа на фона на червеното на керемидите.

След това отидох до покрива на конюшните, минах през една плевня и излязох през задната врата на изоставен хамбар. Оттам трябваше само да прескоча оградата и вече бях извън имението на маера. Проста работа.

Обиколих дванайсет странноприемници на улица „Тинери“, докато намеря онази, в която бе отседнала Дена. Тя не беше там, затова продължих да вървя по улицата, като си държах очите отворени и се надявах на късмета си.

Един час по-късно я забелязах. Стоеше в края на тълпа от хора и наблюдаваше, ако искате вярвайте, „Три пенита за едно желание“.

Кожата й беше по-тъмна от последния път, когато я бях видял в Университета — беше добила тен от пътуванията. Носеше рокля с висока яка по местната мода. Тъмната й коса падаше в тежък сноп върху гърба, с изключение на една тънка плитка, която висеше близо до лицето й.

Улових погледа й точно когато Мъртвокоприв изкрещя първата си реплика в пиесата:

Дена се усмихна, като ме видя. Можехме да останем да гледаме пиесата, но аз вече знаех какъв е краят й.

Часове по-късно двамата ядяхме сладко винтишко грозде в сянката на Стръмнината. Някой трудолюбив каменоделец беше издълбал в белия камък на скалата плитка ниша с гладки пейки. Беше приятно местенце, което бяхме открили, докато се разхождахме безцелно из града. Бяхме сами и аз се чувствах най-щастливият мъж на света.

Единственото, за което съжалявах, бе, че пръстенът й не е у мен. Това щеше да е идеалният неочакван подарък, много подходящ за нашата неочаквана среща. Още по-лошото бе, че дори не можех да кажа на Дена за него. Ако го направех, щях да съм принуден да призная, че съм го заложил като гаранция за заема си от Деви.

— Изглежда се справяш доста добре — отбеляза Дена, като попипа с пръсти края на тъмночервения ми плащ. — Да не би да си се отказал от живота, посветен на книгите?

— Взех си ваканция — отвърнах уклончиво аз. — Точно сега помагам на маер Алверон за едно-две неща.

Очите й се разтвориха широко и тя ме подкани:

— Разкажи ми.

Извърнах поглед с неудобство.

— Страхувам се, че не мога. Въпросът е деликатен, нали разбираш. — Прокашлях се и се опитах да сменя темата. — А ти? Изглежда, че и ти се справяш доста добре.

Докоснах с два пръста бродерията, която украсяваше високата яка на роклята й.

— Е, не общувам със самия маер — подкачи ме тя и направи театрално почтителен жест към мен. — Но както споменах в писмата си, аз…

— Писма ли? — прекъснах я. — Значи си ми изпратила повече от едно?

Дена кимна.

— Откакто отпътувах, ти изпратих три — каза тя. — Готвех се да започна четвъртото, но ти ми спести усилията.

— Получих само едно — оплаках се аз.

Тя сви рамене.

— Така или иначе сега ще ти го кажа лично. — Направи драматична пауза. — Най-сетне получих официално покровителство.

— Така ли? — възхитено възкликнах аз. — Дена, това е чудесна новина!

Тя се усмихна гордо. Зъбите й бяха много бели на фона на лешниковия тен на потъмнялото й от пътуванията лице. Устните й както винаги бяха червени без помощта на каквото и да е червило.

— Той благородник от двора тук, в Северин, ли е? — попитах аз. — Как се казва?

Веселостта на Дена помръкна и тя ме погледна сериозно, макар около ъгълчетата на устните й все още да играеше смутена усмивка.

— Знаеш, че не мога да ти кажа това — укори ме тя. — Знаеш колко държи на тайната си той.

Вълнението ми угасна, заменено от неприятно чувство на хлад.

— О, не, Дена. Нали не е същият мъж от преди? Този, който те изпрати да свириш на сватбата в Требон?

— Разбира се, че е той. — Тя изглеждаше смутена. — Не мога да ти кажа истинското му име. Как го беше нарекъл преди? Господарят Бряст?

— Господарят Ясен — отговорих аз и когато произнесох думите, се почувствах така, сякаш устата ми е пълна с пепел. — Поне ти знаеш ли истинското му име? Каза ли ти го, преди да подпишете договор?

— Предполагам, че знам истинското му име — сви рамене тя и прокара ръка през косата си.

Когато пръстите й докоснаха плитката, тя сякаш се изненада, че я намира там, и бързо започна да я разплита, приглаждайки косата си.

— Дори и да не го знам, какво значение има? Всеки има тайни, Квоте. Неговите тайни не ме интересуват, стига да е почтен с мен. Той е много щедър.

— Той е не само потаен, Дена — възмутих се аз. — От начина, по който ми го описа, бих казал, че или е параноик, или е забъркан в опасни дела.

— Не знам защо си толкова озлобен срещу него.

Не можех да повярвам, че каза това.

— Дена, той те е пребил до безсъзнание.

Тя замръзна неподвижно.

— Не. — Ръката й докосна избледняващия белег върху бузата й. — Не, не е правил такова нещо. Нали ти обясних — паднах, докато яздех. Глупавият кон не различи пръчка от змия.

— Говоря за миналата есен в Требон — поклатих глава аз.

Ръката на Дена се отпусна в скута й и тя несъзнателно започни да мърда пръсти, опитвайки се да си играе с несъществуващ пръстен. Погледна ме с безизразна физиономия.

— Как разбра за това?

— Ти самата ми каза. Онази нощ, докато бяхме на хълма и чакахме дракуса да дойде.

— Аз… Аз не си спомням да съм казвала нещо такова. — Тя сведе поглед и примигна.

— По онова време беше малко замаяна — меко рекох аз. — Но го направи. Разказа ми всичко за случилото се. Дена, не трябва да оставаш с човек като него. Всеки, който би могъл да ти стори това…

— Той го направи за мое собствено добро — прекъсна ме тя, а в очите й проблесна гняв. — Казах ли ти го? Стоях там без нито една драскотина, а всички останали на сватбата бяха мъртви. Знаеш как е в малките градове. Дори след като ме намериха в безсъзнание, те мислеха, че имам нещо общо с това. Спомняш ли си?

— Не го вярвам. — Сведох глава и я разтърсих като вол, раздразнен от хомота си. — Трябва да е имало и друг изход от това положение. Аз щях да намеря друг начин.

— Е, предполагам, че не всички можем да сме толкова умни като теб — сопна се тя.

— Умът няма нищо общо с това! — почти изкрещях. — Можел е да те вземе със себе си! Можел е да гарантира за теб!

— Не можеше да допусне някой да разбере, че е бил там — възпротиви се Дена. — Той каза…

— Той те е бил — заявих аз и докато изричах тези думи, усетих как ме изпълва ужасен гняв.

Не беше парещ и бесен, каквито са обикновено изблиците на гняв, които получавам. Беше различен — бавен и студен. И веднага щом го почувствах, разбрах, че той е бил вътре в мен от доста време и е кристализирал като езеро, което бавно замръзва през дълга и студена зимна нощ.

— Бил те е — повторих аз, усещайки гнева си като твърд блок от ледена ярост. — Нищо, което казваш, не може да промени това. И ако някога го срещна, по-вероятно е да забия нож в него, отколкото да стисна ръката му.

Дена вдигна поглед към мен и в този миг раздразнението изчезна от лицето й. Очите й бяха изпълнени със смесица от нежна привързаност и съжаление. Беше онзи поглед, с който гледаш малко кутре, което ръмжи и си мисли, че е много свирепо. Тя нежно сложи ръката си върху бузата ми и аз почувствах как се изчервявам, внезапно смутен от собствената си мелодраматичност.

— Можем ли да не спорим за това? — попита ме. — Моля те! Поне не и днес. От толкова отдавна не съм те виждала…

Реших, че е по-добре да не говоря повече за това, за да не рискувам да я отблъсна. Знаех какво се случва, когато мъжете я притискат твърде много.

— Съгласен съм — отвърнах аз. — За днес. Можеш ли поне да ми кажеш защо твоят покровител те е довел тук?

Дена се облегна на пейката и се усмихна широко.

— Съжалявам, въпросът е деликатен, нали разбираш — изимитира ме тя.

— Не бъди такава — укорих я аз. — Щях да ти кажа, ако можех, но маерът много държи личният му живот да остава в тайна.

Дена отново се наведе напред и сложи ръката си върху моята.

— Бедният ми Квоте, не го правя напук. Покровителят ми е поне толкова потаен, колкото и Алверон. Той много ясно ми показа, че няма да е никак добре, ако някога направя нашите взаимоотношения обществено достояние. Беше доста категоричен по този въпрос. — Лицето й отново бе станало сериозно. — Той е могъщ човек. — За момент изглеждаше, че ще добави още нещо, после се спря.

Разбирах я, макар да не ми се искаше да е така. Скорошният ми сблъсък с гнева на маера ме бе научил да съм предпазлив.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

Дена замислено потупа с пръст по устните си.

— Учудващо добър танцьор е. Мисля, че мога да кажа това, без да издавам нещо за него. Доста е елегантен — добави тя и се засмя на изражението ми. — Правя някои проучвания за него и проверявам стари родословия и семейни истории. Той ми помага да напиша няколко песни, за да си изградя име… — Тя се поколеба и след това поклати глава. — Смятам, че това е всичко, което мога да кажа.

— Ще мога ли да чуя песните, когато си готова?

— Мисля, че това може да се уреди — свенливо се усмихна тя.

Сетне скочи на крака и ме задърпа да се изправя.

— Стига приказки. Хайде да се разходим.

Усмихнах й се — ентусиазмът й беше заразителен като на малко дете. Но когато дръпна ръката ми, Дена тихо изохка, трепна и хвана ребрата си от едната страна.

На мига се озовах до нея.

— Какво ти е?

Тя сви рамене и леко ми се усмихна, като продължаваше да притиска мястото с ръка.

— От падането е — обясни, — заради онзи глупав кон. Пробожда ме, когато забравя и се движа твърде бързо.

— Някой преглеждал ли те е?

— Просто е натъртено. А на докторите, които мога да си позволя, никога не бих им позволила да ме докоснат.

— Ами покровителят ти? — настоях аз. — Сигурно може да уреди нещо.

Тя бавно се изправи.

— Проблемът не е сериозен. — Вдигна ръце над главата си и направи бърза и изкусна танцова стъпка, след което се разсмя на сериозното ми изражение. — Стига толкова разговори за тайни засега. Хайде да се разходим. Разкажи ми мрачните и зловещи клюки от двора на маера.

— Много добре — съгласих се аз и започнахме да се разхождаме. — Чух, че маерът като по чудо се е възстановил след продължително боледуване.

— Не те бива за клюкар — подкачи ме Дена. — Това го знае всеки.

— Снощи баронет Брамстон е претърпял сериозна загуба на игра на карти фаро.

— Скучно — отбеляза тя и вдигна очи към небето.

— Контеса Де Фере е изгубила девствеността си на представление на „Даеоника“.

— О! — Тя вдигна ръка към устата си и потисна смеха си. — Наистина ли го е направила?

— Ами със сигурност девствеността й вече я е нямало след антракта — шепнешком отвърнах аз. — Но се оказало, че я е забравила в покоите си. Така че всъщност не била загубена, а просто не е била на мястото си. Слугите я намерили два дни по-късно, когато почиствали. Била се изтърколила под скрина.

На лицето на Дена се изписа възмущение.

— Не мога да повярвам, че се хванах на думите ти! — Тя ме удари и отново направи гримаса, поемайки си рязко дъх през зъби.

— Виж — меко подхванах аз, — обучаван съм в Университета. Не съм медик, но имам добри познания по медицина. Мога да погледна удареното място, ако искаш.

Изгледа ме продължително, сякаш не беше сигурна как да тълкува предложението ми.

— Мисля — накрая рече тя, — че това е най-предпазливият начин, по който някой някога се е опитвал да ми свали дрехите.

— Аз… — Усетих, че целият се изчервявам. — Не исках да…

Смущението ми я накара да се засмее.

— Ако ще оставям някой да си играе на доктор с мен, то това ще си ти, мой Квоте — увери ме. — Но засега ще се справя с това сама. — Тя ме хвана под ръка и двамата продължихме да се разхождаме по улицата. — Знам достатъчно, за да се погрижа за себе си.

Няколко часа по-късно се върнах в имението на маера, като минах по нормалния път вместо по покривите. Когато стигнах до коридора, водещ към стаята ми, заварих там двама пазачи. Предположих, че са открили бягството ми.

Макар че това трябваше да ме накара да се почувствам силно обезкуражен, времето, прекарано с Дена, ми помагаше да се чувствам изпълнен със сила. Освен това се бяхме уговорили да се срещнем на следващия ден, за да пояздим заедно. Когато ставаше дума за Дена, да имам предварително уговорени място и час на среща беше истински късмет.

— Добър вечер, господа — поздравих аз пазачите, докато вървях по коридора. — Случи ли се нещо интересно, докато ме нямаше?

— Трябва да останете затворен в стаите си — мрачно отвърна Джейс.

Забелязах, че този път не се обърна към мен със „сър“.

— Какво каза? — попитах аз, като спрях с ръка на дръжката на вратата.

— Трябва да останете в стаите си, докато не получим по-нататъшни нареждания — заяви той. — И един от нас трябва да е винаги с вас.

Усетих как гневът ми пламва.

— А Алверон знае ли за това?

Те се спогледаха несигурно помежду си.

Значи наистина изпълняваха заповеди на Стейпс. Тази несигурност щеше да е достатъчна, за да държат ръцете си далеч от мен.

— Нека да уредим този въпрос веднага — казах аз и закрачих енергично по коридора, като принудих стражите да подтичват след мен с дрънкащите брони, за да ме настигнат.

Докато вървях през коридорите, гневът ми се разпалваше все повече и повече. Ако доверието на маера в мен бе наистина унищожено, предпочитах да приключа с това незабавно. Ако не можех да спечеля благоразположението му, то тогава поне щях да си върна свободата и възможността да се срещам с Дена когато пожелая.

Завих зад ъгъла точно навреме, за да видя Алверон, който излизаше от стаите си. Изглеждаше по-здрав от всякога и носеше наръч документи под мишницата си.

Докато се приближавах, по лицето му се мярна раздразнение и си помислих, че просто ще накара стражата да ме отведе. Въпреки това се приближих смело до него, все едно имах писмена покана.

— Ваша милост — обърнах се аз към него със сърдечна любезност, — може ли да поговорим за момент?

— Разбира се — отвърна той с подобен тон и разтвори широко вратата, която се готвеше да затвори след себе си. — Влизай!

Наблюдавах очите му и видях в тях не по-малко разгорещен гняв от моя собствен. Една малка, разумна част от мен трепна, но яростта ми бързо взе връх и ме накара да продължа неразумно напред.

Оставихме слисаните стражи в преддверието и маерът ме поведе през втора двойна врата към покоите си. Във въздуха бе надвиснала опасна тишина като затишие пред внезапна лятна буря.

— Не мога да повярвам, че си позволяваш такова безочие — изсъска той, след като вратата беше затворена, — безумните ти обвинения, смешните ти твърдения. Не обичам публичните разправии, затова ще се занимаем с този въпрос по-късно. — Направи властен жест. — Върни се в стаите си и не излизай от там, докато не реша как да постъпя с теб.

— Ваша милост…

По напрежението в раменете му усетих, че се готви да извика охраната.

— Не искам да те слушам — прекъсна ме с равен глас.

Тогава срещнах погледа му. Очите му бяха твърди като кремък и едва сега видях колко разгневен е той. Това не беше гневът на покровител или работодател. Не беше някой, който просто е раздразнен, че не спазвам обществения ред, а мъж, който властва от шестнайсетгодишна възраст. Този мъж бе способен, без да му мигне окото, да обеси някой на желязната бесилка просто за назидание. Това беше човекът, който, ако не беше някаква си прищявка на историята, сега щеше да е крал на целия Винтас.

Гневът ми припламна и угасна като свещ и сърцето ми се вледени. Тогава осъзнах, че здравата съм подценил сериозността на положението, в което се намирах.

Когато бях бездомно дете по улиците на Тарбеан, се бях научил да се справям с опасни хора — пияни работници от доковете и стражи. Дори едно бездомно дете с нож от парче стъкло на бутилка може да те убие.

Ключът към оцеляването бе да знаеш правилата на играта. Стражарят няма да те пребие насред улицата. А докерът няма да те подгони, ако побегнеш.

Сега осъзнах с внезапна яснота грешката, която бях допуснал. Алверон не беше обвързан със спазването на никакви правила. Можеше да нареди да ме убият и след това да окачат тялото ми на градските порти. Можеше да ме хвърли в затвора и да забрави за мен. Можеше да ме остави там, докато не се разболея и не умра от глад. Нямах положение, нито приятели, които да се застъпят за мен. Бях безпомощен като малко момче с меч от върбова клонка.

Осъзнах всичко това в рамките на една секунда и усетих как в стомаха ми се настанява разяждащ страх. Трябваше да остана в Долен Северин, когато имах тази възможност. А и изобщо не трябваше да идвам тук и да се забърквам в делата на могъщи хора като маера.

Точно в този момент откъм гардеробната на Алверон нахълта Стейпс. Когато ни видя, на обичайно спокойното му лице се мярна изненада, примесена с паника. Той бързо се съвзе.

— Моля господарите за извинение — каза той и побърза да се върне там, откъдето бе дошъл.

— Стейпс — повика го маерът, преди да успее да излезе. — Ела тук!

Прислужникът тихомълком влезе отново в стаята. Нервно започна да чупи пръсти. Изражението на лицето му беше виновно като на човек, хванат да върши нещо непочтено.

— Стейпс, какво държиш? — Гласът на господаря му беше суров.

Когато погледнах по-внимателно, видях, че прислужникът не чупеше пръсти, а стискаше нещо.

— Нищо…

— Стейпс! — изрева Алверон. — Как се осмеляваш да ме лъжеш! Покажи ми веднага!

Пълният прислужник сковано разтвори ръцете си. Върху дланта му лежеше безжизнена малка, искряща като скъпоценен камък птица. Лицето на Стейпс загуби всякакъв цвят.

Едва ли някога в историята на света смъртта на нещо толкова прелестно бе донасяла такова облекчение и радост. От няколко дни бях убеден в предателството на Стейпс и ето че сега пред мен бе безспорното доказателство за това.

Въпреки това си замълчах. Маерът трябваше да види птицата със собствените си очи.

— Какво значи това? — бавно попита той.

— Не е добре да мислите за такива неща, сър — бързо отвърна прислужникът. — А още по-малко да мислите за тях постоянно. Просто ще ви донеса друга. Тя ще пее също толкова сладко.

Настъпи продължително мълчание. Виждах как Алверон се мъчи да сдържи яростта си, която преди малко щеше да отприщи срещу мен. Мълчанието се проточи.

— Стейпс — бавно подхванах аз, — колко птици си подменил през последните няколко дни?

Прислужникът се обърна към мен с възмутено изражение.

Преди да успее да каже нещо, маерът се намеси.

— Отговори му, Стейпс. — Гласът му звучеше почти сподавено. — Имаше ли и други освен тази?

Мъжът хвърли изпълнен с покруса поглед на господаря си.

— О, Ранд, не исках да ви безпокоя. Тогава се чувствахте толкова зле. След това поискахте птиците и прекарахте онази ужасна нощ. На следващия ден една от тях умря.

Той гледаше мъничката птичка в ръката си и думите му започнаха да се нижат една след друга все по-бързо, докато накрая почти не се разбираха. Държеше се толкова непохватно, че не можеше да не е искрен.

— Не исках да пълня главата ви с приказки за смърт. Затова извадих мъртвата бързолетка и я замених с нова. След това започнахте да се възстановявате, а те умираха по четири-пет на ден. Всеки път, когато проверявах, на дъното на кафеза лежеше птица като малко откъснато цвете. Но вие се чувствахте толкова добре и аз не исках да ви споменавам за това. — Стейпс покри мъртвото тяло на бързопийката с ръка. — Изглеждаше така, сякаш те дават своите малки души, за да можете вие да оздравеете.

Нещо в прислужника внезапно се пречупи и той заплака. Риданията му бяха дълбоки и отчаяни като рева на честен човек, който дълго е наблюдавал уплашено и безпомощно бавната смърт на обичан приятел.

Алверон дълго стоя неподвижен и зашеметен и целият му гняв постепенно го напусна. След това се приближи и сложи нежно ръце върху раменете на мъжа.

— О, Стейпс — меко каза той. — Донякъде те наистина са го правели. Не си сторил нищо, за което да бъдеш упрекван.

Тихо напуснах стаята и се захванах да махам поилките от позлатената клетка.

Един час по-късно тримата вечеряхме мълчаливо в стаите на маера. Двамата с него разказахме на Стейпс какво се е случвало през последните няколко дни. Прислужникът бе почти зашеметен от оздравяването на господаря си, както и от новината, че здравето му ще продължи да се подобрява.

Що се касае до мен самия — след като няколко дни бях търпял недоволството на Алверон, сега се чувствах облекчен, че изведнъж отново съм спечелил благоразположението му. Въпреки това бях разтърсен от мисълта колко близо се бях оказал до пълната катастрофа.

Бях откровен с маера за погрешните си подозрения спрямо Стейпс и предложих на прислужника своите искрени извинения. Той на свой ред призна за съмненията, които е имал към мен. Накрая двамата си стиснахме ръцете и мнението ни един за друг стана далеч по-добро.

Докато разговаряхме и дояждахме вечерята, Стейпс вирна глава, извини се и бързо излезе.

— Външната врата — обясни Алверон. — Слухът му е като на куче. Направо е свръхестествен.

Прислужникът отвори вратата и въведе високия мъж с бръсната глава, който разглеждаше с маера картите в деня на моето пристигане. Командир Дагон.

Докато гостът пристъпваше в стаята, погледът му обходи четирите й ъгъла, прозореца, другата врата, спря се за кратко върху мен и сетне се насочи към Алверон. Когато ме погледна, всички дълбоки и диви инстинкти, помогнали ми да оцелея по улиците на Тарбеан, ми закрещяха да бягам, да се скрия, да направя всичко, само и само да съм далеч от този мъж.

— А, Дагон! — весело го поздрави маерът. — Добре ли се чувстваш в този прекрасен ден?

— Да, ваша милост. — Той стоеше нащрек, без да поглежда господаря си в очите.

— Ще бъдеш ли така добър да арестуваш Каудикус по обвинение в измяна?

Последва кратка пауза, преди да дойде отговорът:

— Да, ваша милост.

— Осем човека би трябвало да са ти достатъчни, стига да не са такива, които си губят акъла в сложна ситуация.

— Да, ваша милост. — Започнах да усещам неуловимите разлики в отговорите на Дагон.

— Искам го жив — каза Алверон така, сякаш отговаряше на незададен въпрос, — но не е необходимо да си мек с него.

— Да, ваша милост — отвърна Дагон и се приготви да си върви.

— Ваша милост — побързах да се намеся аз, — ако той наистина е арканист, трябва да вземете някои предпазни мерки.

Още докато изричах думата „трябва“, съжалих, че съм я казал. Звучеше твърде нахално. Трябваше да кажа „може би ще пожелаете да обмислите дали да не вземете някои предпазни мерки“.

Алверон, изглежда, не обърна внимание на гафа ми.

— Да, разбира се. За да хванеш крадец, ти трябва друг крадец. Дагон, преди да го свалиш долу, окови ръцете и краката му в здрава желязна верига. И се постарай желязото да е чисто. Запуши му устата и му превържи очите… — Той се замисли за кратко, потупвайки устните си с пръст. — И му отрежи палците.

— Да, ваша милост.

— Мислиш ли, че това ще е достатъчно? — погледна ме Алверон.

Преборих се с внезапен пристъп на гадене и се насилих да стисна ръце в скута си. Не знаех кое ми се струва по-обезпокоително — веселият тон, с който маерът издаваше заповедите си, или равният и безизразен глас, с който Дагон ги приемаше. Човек трябваше да внимава много с истински арканист, но мисълта, че ще осакатят ръцете му, ми се стори по-ужасяваща от това направо да го убият.

Командирът си тръгна и след като вратата се затвори след него, Стейпс потрепери.

— За бога, Ранд! Той е като струйка ледена вода, която се стича по гърба ми. Иска ми се да се беше отървал от него.

— За да може някой друг да го вземе на служба? — засмя се маерът. — Не, Стейпс. Искам го тук, при себе си — моето бясно куче, вързано на къса каишка.

Прислужникът се намръщи. Но преди да успее да добави нещо, очите му бяха привлечени от нещо във всекидневната.

— О, още една.

Той отиде до клетката и се върна с поредната мъртва бързолетка, като държеше нежно крехкото й телце, докато я изнасяше от стаята.

— Знам, че е трябвало да изпробвате лекарството върху нещо — разнесе се гласът му от съседното помещение. — Но е малко жестоко да го направите с бедните, малки калантис.

— Какво каза? — попитах аз.

— Нашият Стейпс е старомоден — обясни с усмивка Алверон. — Освен това е по-образован, отколкото показва. Калантис е името на птиците на елд винтик.

— Мога да се закълна, че съм чувал тази дума и по друг повод.

— Това е и фамилното име на кралския род на Винтас — смъмри ме маерът. — За човек, който знае толкова много, си учудващо невеж по някои въпроси.

Прислужникът проточи врат, за да погледне отново към кафеза.

— Знам, че е трябвало да го направите — каза той. — Но защо не използвахте мишки или противното малко куче на контеса Де Фере?

Преди да успея да отговоря, на външната врата се чу тропане и един от гвардейците нахлу в стаята, преди Стейпс да успее да се изправи на крака.

— Ваша милост — задъхано поздрави мъжът, преди да скочи към единствения прозорец на стаята и да затвори кепенците.

След това той изтича във всекидневната и направи същото и с прозореца там. Последваха още подобни звуци от задните стаи, в които никога не бях влизал. Чу се и слаб звук от местене на мебели.

Стейпс изглеждаше смутен и понечи да се изправи, но маерът поклати глава и му махна да седне.

— Лейтенант? — извика той с леко раздразнение в гласа.

— Моля за извинението ви, ваша милост — рече гвардеецът, като влезе в стаята задъхан. — Такива са заповедите на Дагон. Трябваше незабавно да подсигуря покоите ви.

— Предполагам, че не всичко е наред — сухо отбеляза Алверон.

— Когато почукахме на вратата на кулата, не последва отговор. Дагон ни накара да я разбием. Имаше… Не знам какво беше това, ваша милост. Някакъв зъл дух. Андерс е мъртъв. Каудикус го няма в стаите му, но Дагон го търси.

Изражението на Алверон помръкна.

— По дяволите! — изруга той и удари с юмрук подлакътника на стола си.

Челото му се смръщи и той шумно въздъхна.

— Много добре — каза и махна на гвардееца да си върви.

Пазачът стоеше сковано.

— Сър, Дагон ми нареди да не ви оставям без охрана.

Маерът му хвърли опасен поглед.

— Добре, но застани ето там. — Той посочи ъгъла на стаята.

Гвардеецът изглеждаше напълно доволен да се оттегли в дъното. Алверон се наведе напред и притисна върховете на пръстите към челото си.

— Как, в името на бога, е заподозрял?!

Въпросът беше реторичен, но ме накара да се замисля.

— Ваша милост взе ли си лекарството вчера?

— Да, да. Направих всичко точно по същия начин, както и предишните дни.

Само дето не беше изпратил мен да му донеса лекарството, помислих си аз.

— Шишенцето още ли е тук? — попитах аз.

Оказа се, че е тук. Стейпс ми го донесе. Махнах тапата и прокарах пръст по вътрешната страна на стъклото.

— Какъв е вкусът на лекарството на ваша милост?

— Казах ти вече — леко солено и горчиво.

Видях как очите на маера се разшириха, когато поднесох пръст към устата си и го докоснах леко с върха на езика.

— Да не си полудял? — невярващо извика той.

— Сладко — простичко отвърнах аз.

След това си изплакнах устата с вода и я изплюх колкото се може по-деликатно в една празна чаша. Извадих сгънато пакетче от джоба на жилетката си, отсипах малко количество от него в ръката си и го изядох с гримаса на лицето.

— Какво е това? — поинтересува се Стейпс.

— Лигелен — излъгах аз, защото знаех, че истинският отговор, че това са въглени, само ще предизвика допълнителни въпроси.

Напълних си отново устата с вода и я изплюх. Този път тя беше черна и Алверон и Стейпс я изгледаха стреснато.

— Нещо го е накарало да заподозре, че не си вземате лекарството, ваша милост — продължих аз. — Ако вкусът му е бил различен, вие е трябвало да го попитате за това.

— Видях го снощи — кимна маерът. — Попита ме как се чувствам. — Той пак удари леко с юмрук подлакътника на стола си. — Проклет късмет! Ако има поне малко мозък, е изчезнал още преди половин ден. Никога няма да го хванем.

Мислех да му напомня, че ако от самото начало ми беше повярвал, нищо от това нямаше да се случи, но после размислих.

— Бих ви посъветвал да наредите на вашите хора да стоят настрана от неговата кула, ваша милост. Имал е време да подготви там много неприятни изненади, клопки и всякакви подобни.

— Да — кимна Алверон и разтри очите си с ръка. — Разбира се. Погрижи се за това, Стейпс. Мисля, че ще си почина малко. Може да мине известно време, преди да успеем да решим този въпрос.

Приготвих се да си вървя, но маерът ми махна да седна обратно на стола.

— Квоте, остани за малко и ми приготви чай, преди да си тръгнеш.

Стейпс звънна на слугите. Докато почистваха остатъците от храната, те ми хвърляха любопитни погледи. Не само че седях в присъствието на господаря, но и се хранех заедно с него в покоите му. Новината щеше да се разчуе в цялото имение за по-малко от десет минути.

След като слугите си тръгнаха, направих на Алверон още чай. Готвех се да си тръгвам, когато той заговори над чашата си толкова тихо, че гвардеецът да не го чуе.

— Квоте, ти се оказа човек, на който може да се има пълно доверие, и аз съжалявам за всички съмнения относно теб, които имах за кратко. — Той отпи от чая си и преглътна, преди да продължи: — За съжаление не мога да позволя новината за опита да бъда отровен да се разпространи. Особено след като отровителят успя да се измъкне. — Хвърли ми многозначителен поглед. — Това би попречило на деликатното дело, което обсъждахме преди.

Кимнах. Разпространяването на информацията, че собственият му арканист почти бе успял да го убие, едва ли щеше да помогне на Алверон да спечели ръката на жената, за която се надяваше да се ожени.

— За нещастие — продължи той — обстоятелството, че се налага да запазим тайна, също така ще ми попречи да ти дам наградата, която без съмнение напълно заслужаваш. Ако ситуацията беше различна, щях да изразя благодарността си, като те даря със земи. Щях да те удостоя и с титла. Моето семейство все още притежава тази власт и тя не е контролирана от краля. — Когато осъзнах какво ми казва маерът, главата ми се замая. — Ала ако направя нещо такова, ще трябва да дам някакво обяснение. А точно това не мога да си позволя.

Алверон протегна ръка и на мен ми отне известно време да осъзная, че ми предлага да я стисна. Човек обикновено не може просто да се здрависа с маер Алверон. Веднага съжалих, че единственият присъстващ, който може да види това, е гвардеецът. Надявах се, че той ще се разприказва.

Тържествено стиснах ръката му и маерът продължи:

— Имам голям дълг към теб. Ако някога имаш нужда, ще получиш цялата помощ, която може да ти окаже един благодарен лорд.

Кимнах любезно, опитвайки се да запазя самообладание въпреки вълнението си. Точно на това се бях надявал. С възможностите, с които разполагаше Алверон, можех да направя добре обмислено проучване на амирите. Той можеше да ми осигури достъп до архивите на манастирите, частните библиотеки и местата, където се съхраняваха и редактираха важни документи, както се правеше в Университета.

Но аз знаех, че сега не е подходящият момент да го моля за това. Маерът вече ми бе обещал помощ. Можех просто да изчакам подходящия случай и да избера вида помощ, който ми е най-необходим.

Когато излязох от стаите на Алверон, Стейпс ме изненада с внезапна, мълчалива прегръдка. Едва ли лицето му би могло да изразява повече благодарност, дори и да бях измъкнал семейството му от горяща сграда.

— Млади господарю, съмнявам се, че бихте разбрали колко много съм ви задължен. Ако някога имате нужда от каквото и да било, просто ме осведомете.

Той сграбчи ръката ми и ентусиазирано я разтърси нагоре-надолу. Същевременно усетих как сложи нещо в шепата ми.

След това останах сам в коридора. Разтворих ръката си и видях в нея красив сребърен пръстен с името на Стейпс, гравирано върху него. До него имаше втори пръстен, който изобщо не беше от метал. Беше гладък и бял и върху повърхността му с груби букви също бе гравирано името на прислужника. Нямах представа какво би могло да означава нещо такова.

Върнах се в стаите си, почти зашеметен от неочаквания си късмет.