60. Оръдието на мъдростта

При тези мои думи очите на маера се отвориха широко и после отново се присвиха. Въпреки че беше толкова отпаднал, умът му беше все така остър.

— Беше прав да говориш толкова отблизо и толкова тихо — каза той. — Стъпваш върху опасна почва. Но кажи, ще те изслушам.

— Ваша милост, подозирам, че в писмото си Трепе не е споменал, че освен музикант съм и студент в Университета.

По погледа на Алверон не пролича да е разбрал.

— Кой университет? — попита той.

Онзи Университет, ваша милост — отвърнах аз. — Аз съм член на Арканум.

— Твърде млад си, за да твърдиш нещо такова — намръщи се той. — И защо Трепе ще пропусне да спомене това?

— Вие не търсехте арканист, ваша милост. А този вид обучение обикновено се заклеймява толкова далеч на изток. — Това беше най-близкото до истината твърдение, което можех да си позволя да изрека, а истината бе, че винтите са суеверни до видиотяване.

Маерът бавно примигна, а изражението му се втвърди.

— Много добре — рече той, — ако си такъв, какъвто казваш, тогава направи някаква магия.

— Аз все още само се обучавам, ваша милост. Но ако искате да видите малко магия… — Погледнах трите лампи върху стените, наплюнчих пръсти, съсредоточих се и стиснах фитила на свещта, поставена върху нощната му масичка.

Стаята притъмня и аз чух как Алверон си поема дъх от изненада. Извадих сребърния си пръстен и миг след това той започна да свети със сребристосиня светлина. Ръцете ми станаха студени, тъй като нямах друг източник на топлина освен собственото си тяло.

— Това е достатъчно — отсече маерът.

Ако изобщо се бе разстроил, то в гласа му нямаше и помен от това.

Прекосих стаята и отворих кепенците на прозорците. Слънчевата светлина обля помещението. Въздухът носеше лекото ухание на цветовете на селас и звънтеше от трелите на птиците.

— Винаги съм смятал, че дишането на чист въздух помага срещу онова, което измъчва тялото, макар не всички да са съгласни с мен — усмихнах му се аз.

Той не отвърна на усмивката ми.

— Да, да. Много си умен. Ела тук и седни. — Направих го и седнах на един стол до леглото му, а той добави: — Сега ми обясни.

— Казах на Каудикус, че събирам истории за благородните родове — започнах аз. — Удобно извинение, което обяснява защо прекарвам толкова време с вас.

Изражението на Алверон остана мрачно. Видях как болката замъглява очите му, както облакът закрива слънцето.

— Едва ли можеш да спечелиш доверието ми с доказателство, че си умел лъжец.

Стомахът ми се сви на възел. Очаквах, че той ще приеме истината по-лесно.

— Точно така, ваша милост. Излъгах него, но на вас казвам истината. Тъй като той смяташе, че не съм нищо повече от ленив син на лорд, ми позволи да наблюдавам, докато приготвяше лекарството ви. — Вдигнах шишенцето с кехлибарена течност.

Пречупена от стъклото, слънчевата светлина се разпадна на цветовете на дъгата. Маерът остана все така равнодушен. Обикновено ясните му очи бяха замъглени от болка и объркване.

— Поисках доказателство, а ти ми разказваш някаква си история. Каудикус ми е служил вярно дванайсет години. Въпреки това ще обмисля думите ти. — Тонът му предполагаше, че това обмисляне ще бъде кратко и не особено внимателно.

Той протегна ръка за своето шишенце.

Почувствах как в мен припламва леко чувство на гняв. То ми помогна да се освободя от страха, който се беше настанил в стомаха ми.

— Ваша милост иска доказателство?

— Искам си лекарството! — отсече той. — И искам да спя. Моля…

— Ваша милост, аз мога…

— Как смееш да ме прекъсваш? — Гласът на Алверон беше изпълнен с ярост, той с мъка се изправи и седна в леглото. — Отиде твърде далеч! Ако си тръгнеш сега, може все още да помисля дали да не те задържа на служба. — Той трепереше от гняв, а ръката му беше все така протегната към шишенцето.

Настъпи мълчание. Подадох му шишенцето, но преди той да успее да го вземе, казах:

— Наскоро сте повърнали. Повърнатото е било млечнобяло на цвят. — Напрежението в стаята изведнъж нарасна, но маерът застина, когато чу думите ми. — Чувствате езика си надебелял и натежал. Устата ви е пресъхнала и изпълнена със странен и остър вкус. Имате ненаситен апетит за сладки неща, за захар. Будите се посред нощ и откривате, че не можете да помръднете, нито да говорите. Имате пристъпи на парализа, придружени с остри стомашни болки и неоправдана паника.

Докато говорех, ръката му бавно се отдръпна от шишенцето. Изражението му вече не беше гневно. Очите му изглеждаха несигурни и почти уплашени, но отново бяха ясни — сякаш страхът бе събудил в него някаква приспана предпазливост.

— Каудикус ти е казал — предположи Алверон, но далеч не изглеждаше сигурен в думите си.

— Той би ли обсъдил подробностите около болестта ви с един непознат? — многозначително го попитах аз. — Загрижен съм за живота ви, ваша милост. Ако трябва да наруша благоприличието, за да го спася, ще го сторя. Дайте ми две минути да ви обясня и ще ви дам доказателство.

Маерът бавно кимна.

— Не мога да твърдя, че знам какво точно използва — посочих шишенцето аз, — но по-голямата част от онова, което ви трови, е олово. То е виновно за парализата, болката в мускулите и в корема. Също и за повръщането.

— Не съм получавал парализа.

— Хъммм. — Огледах го критично. — Имате късмет. Но течността съдържа не само олово. Предполагам, че има значителна доза офалум, който не е точно отровен.

— Какъв е тогава?

— По-скоро е като лекарство или наркотик.

— Какво от двете? — сопна се той. — Отрова или лекарство?

— Ваша милост, някога взимали ли сте лауданум?

— Веднъж като много млад, за да ми помогне да заспя въпреки болката от счупения ми крак.

— Офалумът е подобен наркотик, но обикновено се избягва, защото е силно пристрастяващ. — Направих пауза. — Наричат го също и смола денер.

При тези мои думи маерът пребледня и в този миг очите му почти напълно се проясниха. Всеки беше чувал за сладкоядите.

— Подозирам, че го е добавил, защото не взимате лекарството си редовно — предположих аз. — Офалумът ви кара да жадувате за него и едновременно с това облекчава болката ви. Освен това на него се дължат апетитът ви за захар, за сладкиши и странните сънища, които сънувате. Какво друго е сложил вътре? — замислих се аз. — Вероятно бодлив корен или манум, за да не повръщате твърде много. Умно. Ужасяващо и умно.

— Не е толкова умно. — Алверон се усмихна широко. — Не е успял да ме убие.

Поколебах се, но все пак реших да му кажа истината.

— Не му е било трудно да ви убие, ваша милост. Лесно е могъл да разтвори в това шишенце достатъчно олово, за да ви убие. — Вдигнах го на светлината. — Да сложи достатъчно, за да ви разболее, без да ви убие или парализира, ето това е трудното.

— Защо? Защо ще иска да ме трови, ако не за да ме убие?

— Ваша милост има по-голям шанс да разгадае тази загадка от мен. Знаете повече за политическата ситуация.

— Защо изобщо да ме убива? — Маерът изглеждаше искрено объркан. — Плащам му богато. Той е член на двора, при това високоуважаван. Има свободата да се занимава със собствени проекти. Живее тук от дванайсет години. Защо точно сега? — Той поклати глава. — Казвам ти, в това няма смисъл.

— Може би за пари? — предположих аз. — Казват, че всеки човек има своята цена.

Алверон продължи да клати глава. След това внезапно вдигна поглед.

— Не. Току-що си спомних. Разболях се дълго преди Каудикус да започне да ме лекува. — Той спря и се замисли. — Да, така е. Говорих с него, за да разбера дали би могъл да лекува моята болест. Симптомите, които ти спомена, се появиха едва месеци, след като започна да ме лекува. Не може да е той.

— В малки дози оловото действа много бавно, ваша светлост. Ако е решил да ви отрови, едва ли би искал да започнете да повръщате кръв десет минути след като сте изпили неговото лекарство. — Внезапно си спомних с кого разговарям. — Не подбрах подходящите думи, ваша милост, за което се извинявам.

Той кимна с хладно одобрение.

— Твърде много от това, което казваш, е прекалено близо до истината, за да не му обърна внимание. И въпреки това не мога да повярвам, че Каудикус би сторил нещо такова.

— Можем да проверим това, ваша милост.

— Какво искаш да кажеш? — Той вдигна поглед към мен.

— Поръчайте да донесат в покоите ви половин дузина птици. Най-добре е да са бързопийки.

— Бързопийки ли?

— Малки ярки птици с жълто-червено оперение. — Разтворих пръстите си на около пет сантиметра, за да покажа големината им. — Има ги в изобилие в градините ви. Пият нектара от цветовете на вашите лози селас.

— О, ние ги наричаме бързолетки.

— Ще смесим вашето лекарство с техния нектар и ще видим какво ще стане.

Изражението му се помрачи.

— Ако действието на оловото е толкова бавно, колкото казваш, ще минат месеци. Не мога да остана без лекарството си в продължение на месеци заради някаква си зле обоснована твоя фантазия. — Усетих стаен гняв в гласа му.

— Те тежат много по-малко от вас, ваша милост, и метаболизмът им е доста по-бърз. Ще видим резултатите след един, най-много два дни. — Надявах се да е така.

Маерът обмисли думите ми.

— Много добре — съгласи се той и вдигна звънчето от нощната си масичка.

Заговорих бързо, преди да успее да звънне с него.

— Мога ли да ви помоля да измислите някаква причина, поради която се нуждаете от тези птици? Малко предпазливост няма да ни навреди.

— Познавам Стейпс открай време — твърдо отвърна той, а очите му бяха ясни и проницателни както винаги. — Бих му поверил земите си, сейфа си и живота си. Не искам никога повече да те чувам да намекваш, че не може да му се има доверие. — Гласът му беше изпълнен с непоклатима вяра.

— Да, ваша милост — сведох поглед аз.

Алверон звънна със звънчето и минаха само две секунди, преди едрият прислужник да отвори вратата.

— Да, сър?

— Стейпс, липсват ми разходките в градината. Можеш ли да ми донесеш пет-шест бързолетки?

— Бързолетки ли, сър?

— Да — отвърна маерът, сякаш си поръчваше обяд. — Те са красиви създания. Мисля, че песните им ще ми помогнат да заспя.

— Ще видя какво мога да направя, господине. — Преди да затвори вратата, Стейпс ме погледна смръщено.

След като прислужникът излезе, се обърнах към Алверон:

— Мога ли да попитам ваша милост защо го направихте?

— За да му спестя необходимостта да лъже. Не го бива в това. А и в думите ти има мъдрост. Предпазливостта винаги е оръдие на мъдростта.

Забелязах, че лицето му е покрито с тънък слой пот.

— Ако съм прав, ваша милост, тази нощ ще е тежка за вас.

— Напоследък всичките ми нощи са тежки — горчиво отвърна гой. — Какво би направило тази нощ по-лоша от предишната?

— Офалумът, ваша милост. Тялото ви жадува за него. След два дни ще сте минали през най-лошото, но дотогава ще изпитате значителен… дискомфорт.

— Говори направо.

— Ще ви болят челюстта и главата, ще се потите, ще ви се гади, ще получавате гърчове и спазми, особено в краката и в долната част на гърба. Можете да загубите контрол над червата си и да имате редуващи се периоди, в които ще изпитвате силна жажда и ще повръщате. — Сведох поглед към ръцете си. — Съжалявам, ваша милост.

В края на описанието ми изражението на маера беше доста измъчено, но той кимна благосклонно.

— Предпочитам да знам всичко това.

— Има няколко неща, които могат да направят това преживяване малко по-поносимо, ваша милост.

Лицето му леко се разведри.

— Какви са те?

— На първо място лауданум. Съвсем малка доза, тя ще облекчи непреодолимата потребност от офалум, която тялото ви ще изпитва. И още няколко неща. Имената им не са важни. Мога да ви направя чай от тях. Друг съществен проблем е, че все още имате значително количество олово в тялото, което няма да изчезне от само себе си.

Това, изглежда, го разтревожи повече от всичко останало, което бях казал до момента.

— Няма ли просто да отмине?

— Металите са коварни отрови — поклатих глава аз. — Те остават в тялото като уловени в капан. Нужни са специални усилия, за да бъде изсмукано оловото от организма.

— Проклет да съм! — намръщи се Алверон. — Мразя да ме смучат пиявици.

— Просто така се изразих, ваша милост. В днешно време само глупаците и измамниците използват пиявици. Оловото трябва да бъде изкарано от вас. — Замислих се дали да не му кажа истината, че най-вероятно никога няма да се отърве от цялото количество, но реших да запазя тази информация за себе си.

— Можеш ли да го направиш?

Дълго мислих, преди да му отговоря:

— Вероятно аз съм най-доброто, с което разполагате, ваша милост. Далеч сме от Университета. Обзалагам се, че дори един от десет тукашни доктори не е преминал през подходящото обучение, а и не знам кои от тях познават Каудикус. — Зачудих се за момент и след това поклатих глава. — Сещам се за поне петдесет души, които са по-подходящи за тази работа от мен, но те са на две хиляди километра от тук.

— Оценявам честността ти.

— Мога да намеря повечето неща, от които имам нужда, в Долен Северин. Обаче… — Не довърших, като се надявах, че маерът ще разбере какво имам предвид и ще ми спести неудобството да му искам пари.

— Обаче? — погледна ме безизразно той.

— Имам нужда от пари, ваша милост. Нещата, които са ви необходими, не се намират лесно.

— О, разбира се.

Той извади кесия и ми я подаде. Бях малко изненадан, като разбрах, че има поне една пълна кесия подръка, близо до леглото му. Неволно си припомних тирадата, която бях дръпнал на шивач в Тарбеан преди години. Какво му бях казал? „Благородникът никога не е далеч от кесията си.“ Сдържах неуместното си за случая желание да се засмея.

Стейпс се върна скоро след това. Той се оказа изненадващо находчив и докара дванайсет бързопийки в кафез на колелца с големината на гардероб.

— Бога ми, Стейпс! — възкликна Алверон, когато прислужникът му вкара кафеза от фина мрежа през вратата. — Този път надмина себе си.

— Къде ще ви е най-удобно да го оставя, сър?

— Засега го остави там. Ще накарам Квоте да го премести където искам.

— Няма да ме затрудни да го преместя. — Прислужникът изглеждаше леко засегнат.

— Знам, че с радост ще го направиш, Стейпс. Но се надявах вместо това да ми донесеш една кана пресен ябълков сок. Мисля, че ще поуспокои стомаха ми.

— Разбира се.

Прислужникът побърза да изпълни поръчката и затвори вратата след себе си.

Веднага след това аз отидох при кафеза. Малките, подобни на скъпоценни камъни птици се стрелкаха от пръчка на пръчка с шеметна скорост.

— Красиви създания — чух унесено да казва маерът. — Като дете бях запленен от тях. Спомням си как си мислех, че няма нищо по-хубаво от това по цял ден да ядеш само захар.

Към външната страна на кафеза бяха закачени три поилки, които представляваха стъклени тръби, пълни с подсладена вода. Две от тях бяха оформени като цветове на лози селас, а третата беше като стилизирана перуника. Това бяха идеалните домашни любимци за благородниците. Кой друг можеше да си позволи да им дава по цял ден подсладена вода?

Развих горните части на поилките и изсипах във всяка от тях по една трета от лекарството на маера. Сетне му подадох празното шишенце.

— Какво правите обикновено с шишето?

Той го остави върху масичката до леглото си.

Наблюдавах кафеза, докато не видях, че една от птиците не долетя до поилката, за да пие.

— Ако кажете на Стейпс, че искате да ги храните лично, нали няма да пипа храната им?

— Няма. Той винаги прави точно това, което му кажа.

— Добре. Оставете ги да пресушат поилките, преди да ги допълните. Така ще поемат по-голяма доза и ще видим резултата по-бързо. Къде искате да оставя кафеза?

Алверон огледа стаята. Очите му се движеха мудно.

— До скрина във всекидневната — каза той накрая. — Би трябвало да го виждам от тук.

Внимателно избутах кафеза в другата стая. Когато се върнах, заварих Стейпс да сипва на маера сок от ябълки.

— С ваше позволение, ваша милост — поклоних се аз на Алверон.

Той ми махна с ръка да си вървя.

— Стейпс, Квоте ще се върне по-късно следобед. Пусни го да влезе дори да спя. — Прислужникът кимна сковано и отново ми хвърли неодобрителен поглед, а маерът продължи: — Той може би ще ми донесе някои неща. Моля те не споменавай за това на никого.

— Ако имате нужда от каквото и да е…

— Знам, че веднага би го донесъл, Стейпс. — Алверон се усмихна уморено. — Просто искам да създам някаква работа на момчето. А и бих предпочел ти да си ми подръка.

Той потупа прислужника си по ръката и Стейпс, изглежда, се успокои. Излязох сам, без да го изчакам.

* * *

Отиването до Долен Северин ми отне повече часове, отколкото бе необходимо. Макар да се ядосвах заради закъснението, то беше наложително. Докато крачех по улиците, мярнах хора, които вървяха подир мен и ме следяха.

Това не ме изненада. Съдейки по онова, което бях видял досега от двора на маера, неговата основна храна бяха слуховете. Очаквах, че един-двама слуги ще следят какви поръчки изпълнявам в Долен Северин. Както споменах, по това време дворът на Алверон бе изпълнен с любопитство по отношение на мен, а дори не можете да си представите на какво са способни отегчените благородници само и само да си наврат носа в чуждите работи.

Макар самите слухове да не ме безпокояха, последствията от тях можеха да са катастрофални. Ако Каудикус научеше, че след посещението си при маера съм отишъл да купувам разни неща от аптеките, какви ли действия щеше да предприеме? Онзи, който искаше да отрови Алверон, нямаше и за миг да се поколебае да ме убие.

Ето защо, за да избегна всякакво подозрение, първото нещо, което направих, щом отидох в Долен Северин, бе да си поръчам вечеря. Вкусно, горещо варено и черен хляб. Беше ми писнало от изтънчената храна, която беше почти изстинала, докато стигне до стаята ми.

После купих две плоски джобни бутилки от онези, които се използват за бренди. Прекарах половин час на ъгъла на една улица, забавлявайки се, докато наблюдавах изпълнението на „Духът и гъсарката“ от една малка пътуваща трупа. Не бяха от Едема Рух, но се справиха добре. Кесията на маера беше щедра, когато обикаляха с шапката.

Накрая намерих една добре заредена аптека. Купих нервно и хаотично няколко неща. След като бях взел всичко, което ми трябваше, и няколко неща, които не ми бяха нужни, аз смутено започнах да разпитвам собственика какво може да вземе един мъж, ако… има определени затруднения… в спалнята.

Аптекарят кимна със сериозен вид и ми препоръча няколко неща с невъзмутимо изражение на лицето. Купих по малко от всяко от тях и след това направих неумел опит да го заплаша и подкупя да запази мълчание. Когато си тръгнах, той беше обиден и раздразнен до крайност. Ако някой го попиташе, бързо щеше да разкаже за невъзпитания благородник, който се е интересувал от лекарства за импотентност. Не ми се искаше това да навреди на репутацията ми, но поне така до ушите на Каудикус нямаше да стигнат слухове, че съм купувал лауданум, мъртва коприва, хапнималко и други също толкова подозрителни лекове.

Накрая, цял ден по-рано, откупих лютнята си от заложната къща. Почти изпразних кесията на маера, но това беше последното нещо, което трябваше да свърша. Докато стигна обратно до подножието на Стръмнината, слънцето вече бе започнало да залязва.

Имаше само няколко възможни пътя между Горен и Долен Северин. Най-обичайните бяха двете тесни стълбища, които прорязваха Стръмнината. Те бяха стари, камъкът се ронеше и на някои места бяха много тесни, но бяха безплатни и затова бяха обичайният избор за обикновените хора, живеещи в Долен Северин.

За онези, на които не им допадаше идеята да се изкачват на височина от шейсет метра по стълби, имаше и други възможности. Имаше товарни подемници, с които работеха двама бивши студенти от Университета. Те не бяха пълноправни арканисти, но бяха умни и познаваха достатъчно симпатията и инженерните науки, за да се справят с доста рутинната задача да качват и да свалят от Стръмнината каруци и коне с голяма дървена платформа.

Цената за пътници за превозването с товарния подемник беше едно пени за качване и половин пени за слизане, макар че понякога се налагаше да изчакаш някой търговец да приключи с товаренето или разтоварването на стоките си, преди да тръгне подемникът.

Благородниците не използваха товарния подемник. Заради винтишкото подозрение към всички неща, които имат дори далечна връзка с Арканум, те предпочитаха да се придвижват с конските подемници. Те бяха задвижвани от двайсет коня, впрегнати в сложна система от скрипци. Това означаваше, че конските подемници бяха малко по-бързи и струваха цяла сребърна монета от осем бита. Най-хубавото беше, че почти всеки месец някой пиян благороднически син намираше смъртта си, като падаше от тях, и така увеличаваше популярността им, показвайки колко е отбрана клиентелата им.

Тъй като парите в кесията ми не бяха мои, реших да използвам конските подемници.

Присъединих се към четиримата благородници и дамата, които вече се бяха наредили на опашка, изчаках подемникът да се спусне, подадох своята тънка сребърна монета и се качих върху него.

Той не беше нищо повече от отворена кутия с месингов парапет по края. Към ъглите й бяха вързани дебели конопени въжета, които му придаваха известна стабилност, но от всяко по-силно движение се разлюляваше доста обезпокоително. Групите от пътници бяха придружавани нагоре и надолу от добре облечено момче, което отваряше вратата и даваше сигнал на хората, подкарващи конете на върха на скалата, да принудят животните да започнат да теглят.

За благородниците беше обичайно да се обръщат с гръб към Северин, докато подемникът се издига. Не беше прието да се зяпа надолу. Тъй като обаче не се интересувах особено какво ще си помислят за мен те, аз застанах до предния парапет. Докато се издигахме над земята, стомахът ми правеше странни неща.

Наблюдавах как Северин се разстила под мен. Беше стар и внушителен град. Високата каменна стена, която го заобикаляше, говореше за отдавна отминали тежки времена. Тя беше показателна и за начина на мислене на маера, който дори и в сегашния мирен период бе запазил укрепленията в превъзходно състояние. Всичките три врати бяха охранявани и затваряни всяка вечер по залез-слънце.

Продължихме да се издигаме и аз видях различните части на Северин толкова ясно, сякаш ги гледах на карта. Имаше богаташки квартал, пълен с градини, паркове и сгради, направени изцяло от тухли и стар камък. Имаше и бедняшки квартал с тесни, усукани улички, където всички покриви на къщите бяха покрити с катран и дървени плочи. В подножието на хълма се забелязваше тъмна следа там, където някога, в миналото, през града бе преминал пожар, след който не бе останало почти нищо друго освен овъглените руини на постройките.

Пътуването ни приключи твърде бързо. Изчаках благородниците да слязат първи, докато стоях облегнат на парапета и гледах към града далеч долу.

— Господине? — уморено ме подкани момчето. — Всички трябва да слязат.

Обърнах се, слязох от подемника и видях Дена, която стоеше най-отпред на опашката.

Преди да успея да сторя каквото и да било друго, освен да я зяпам смаяно, тя се обърна и очите й срещнаха моите. Лицето й светна. Тя извика името ми, затича се към мен и се сгуши в прегръдката ми, докато още не бях осъзнал какво се случва. Обгърнах я с ръце и допрях бузата си до ухото й. Движенията ни бяха толкова естествени, сякаш бяхме танцьори, които изпълняват някакъв танц. Сякаш ги бяхме упражнявали хиляди пъти. Тя беше топла и мека.

— Какво правиш тук? — попита ме.

Сърцето й препускаше и аз усещах туптенето му върху гърлите си.

Стоях като онемял, докато Дена не се отдръпна от мен. Едва тогава забелязах, че горната част на едната й скула е прорязана от стар белег, избледнял до жълто. Въпреки това тя беше най-красивото създание, което бях виждал от два месеца и на две хиляди километра разстояние.

Ти какво правиш тук? — попитах аз.

Тя се засмя със звънливия си смях и докосна с ръката си моята. След това погледна над рамото ми и лицето й помръкна.

— Почакай! — извика на момчето, което затваряше вратата на подемника. — Трябва да хвана този курс или ще закъснея. — Хвърли ми изпълнен със съжаление извинителен поглед, мина покрай мен и се качи на подемника. — Ела да се видим.

Момчето затвори вратата след нея и сърцето ми се сви, когато подемникът започна бавно да се спуска и да изчезва от погледа ми.

— Къде да те търся? — пристъпих по-близо до ръба на Стръмнината, за да наблюдавам спускането й.

Дена вдигна поглед към мен. Бялото й лице изпъкваше на фона на спускащия се мрак, а косата й беше като сянка в нощта.

— Втората улица на север от главната, улица „Тинери“.

Сенките я погълнаха и внезапно се оказах сам. Изправих се. Уханието й все още се носеше във въздуха около мен. Топлината й не беше напуснала дланите ми. И усещах пулса й върху гърдите си като туптенето на сърцето на уловена в клетка птица.

Загрузка...