Сребърната маска

ГЛАВА СЕДМА

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН закуската бе сервирана от обсебените така, все едно Кал и останалите се намираха в най-странния пансион в света. Направо стовариха чиниите силно на масата, като че пускат камъни, и от време на време караха храната да отскача право в чакащата уста на Пакостник. Въпреки това масата бе отрупана с препечени филийки с масло, бекон, бъркани яйца, прясно изцеден портокалов сок и овесена каша.

Тамара и Джаспър се държаха толкова добре, колкото могат, очевидно в опит да убедят Майстор Джоузеф, че изпълняват великия му план. Тамара беше облечена в светлосиня рокля, по която бе оставила и няколко неоткъснати дантели, а по ризата и панталоните на Джаспър имаше коне.

Алекс също присъстваше, но не изяде нищо — само пиеше черно кафе. Кал имаше чувството, че и той има списък на черен лорд, но отбелязва точките наобратно — награждава се с точка винаги щом се облече целият в тъмни дрехи или заплаши малко дете. Може би златна звезда, ако направеше и двете едновременно.

След закуска Майстор Джоузеф отведе Джаспър и Тамара на уроци в библиотеката, а изнервеният от кофеина Алекс отиде с Кал в стаята, където бяха оставили тялото на Аарън.

По коридорите не разговаряха. Кал се бе примирил, че ще трябва да прекарва времето си с Алекс, макар че на света нямаше човек, когото да мрази повече. Алекс го бе лъгал години наред и бе убил най-добрия му приятел. Беше му отнел Аарън. Кал нямаше да съжалява да го види мъртъв. Знаеше, че това е като идея на черен лорд, но го бе приел — макар да си напомняше, че Алекс може да му помогне да си върне Аарън. Той несъмнено знаеше повече от самия Кал за методите на Константин.

Кал не можеше да реши дали чувства облекчение, или не, когато видя, че тялото на Аарън го няма. В стаята имаше друга метална маса. На нея лежеше нещо малко, препарирано и мъртво.

— Отвратително! — потръпна Кал. — Какво е това?

— Градинска белка — заяви Алекс и застана зад масата, — трябва да я възкресим. Като морско свинче е. За експерименти и упражнения.

Той повдигна вежда при изражението на Кал.

— Това е некромантия, Калъм. Опасна и неприятна магия. А ако повредим тялото на Аарън, после няма оправяне.

— Как Майстор Джоузеф успя да задигне тялото на Аарън? — попита Кал, когато Алекс отиде до рафта и взе два чифта тежки платнени ръкавици. Подхвърли единия на Кал и запази другия за себе си.

— Анастасия беше в Магистериума след погребението — обясни Алекс — и уреди с Майстор Джоузеф да освободят въздушен елементал, който пренесе тялото дотук. — Той се ухили, докато нахлузваше черните ръкавици. — Обзалагам се, че майсторите са опищели цялата пещерна система.

— Значи не ти липсват, предполагам — каза Кал, докато слагаше ръкавиците си. — Магистериумът, Кимия…

— Кимия ли? — избухна в смях Алекс. — Ама ти наистина ли си мислеше, че скърбя за Кимия? Че се терзая от това, че съм излъгал?

— Предполагам, щеше да е странно да заявиш, че си убиец, който служи на Майстор Джоузеф — отвърна Кал.

— Не съм забелязал ти да разкриваш тайната си на околните, Константин — повдигна вежда Алекс.

— Е — каза Кал, — вече всички знаят.

— Да, наистина — изгледа го особено Алекс, — а Кимия знае за мен, така че…

Той се приведе над белката.

— Така че — повтори Кал — е време да споделиш знанията си с мен. Как се възкресяват мъртвите.

— Анастасия ми каза, че си съживил Джен Мацуи — подхвърли Алекс.

— Да, но тя бе… обсебена — потрепери Кал, — не приличаше на себе си.

— Беше способна да отговаря на въпроси. Обсебените не могат да го направят. Все е някакво начало.

Кал се смръщи. Разбира се, че обсебените можеха да отговарят на въпроси. Те дори можеха да говорят! Нима Алекс изобщо не ги чуваше?

Сега като се замисли, на Кал му се стори странно, че Джен се бе върнала жива и я чуваха всички. Дали това не означаваше, че Кал е направил нещо различно с нея, което Алекс не бе сторил със своите обсебени?

Кал вдигна покритите си с ръкавици ръце:

— Мислех, че ти си експертът тук, понеже много си се упражнявал по методите на Константин или нещо такова.

— Доста неща знам — отвърна Алекс ядосан, — като начало, ние сме магове на Хаоса. Хаосът е нестабилна енергия. Нашият инстинкт е да го сграбчим и да натъпчем с него някое празно тяло без душа. Така се получават обсебените.

— Аха — кимна Кал, като засега го разбираше, макар частта за инстинкта да бе зловеща.

— Но всеки елемент има достъп до своята противоположност. А противоположността на Хаоса е душата. Човешката част, която прави хората това, което са. Както и белките. — На Алекс сякаш му бе забавно. — Трябва да протегнем ръка и да намерим душата на белката, а след това да я натъпчем в тялото й, точно както Константин е натъпкал душата си в теб.

— Ясно — каза Кал, като си спомни какво бе чувството, когато търсеше душата на Дженифър Мацуи.

Той и Аарън бяха намерили следи от нея, за да я накарат да говори, но после тя бе започнала да избледнява в нищото. Той опита да я сграбчи и тя се разпадна на части. Спомни си как бе прелял магия в тези блестящи нишки, за да я задържи.

И тя се събуди като обсебена.

— Да — рече Алекс, все едно Кал го няма.

— Това ли е? — попита Кал. Той с ужас осъзна, че Алекс всъщност не знае повече от него за възкресяването на мъртвите.

А това означаваше ли, че докато Алекс е трябвало да изучава методите на Константин, Кал се е натъкнал на същата или дори на по-добра техника? Дали Майстор Джоузеф не бе прав за Кал? Че да имаш душата на Константин автоматично те прави по-добър възкресител на мъртвите?

Алекс се взря в Кал с надменно изражение.

— Може да не смяташ, че е впечатляващо, но далеч не е така лесно, колкото звучи.

— Вече го опитах — въздъхна Кал.

— Какво? — намръщи се Алекс. — Не си…

Кал се умори от Алекс и отношението му.

— Така върнах Дженифър. Не исках да я върна като обсебена. Просто беше останала недостатъчна част от душата й.

За миг Кал помисли, че Алекс ще го удари. Но той само го посочи с пръст и каза:

— Аз знам много неща, тайни неща.

Беше ясно обаче, че не знае нищо.

— Ако това, за което говориш, действително работеше, нямаше да има нужда от никакви експерименти. Майстор Джоузеф каза, че Константин е бил на ръба на пробив, не че е успял да го направи — въздъхна Кал. — Искам да видя дневниците на Константин.

— Защо? — Нищо от тази ситуация не вървеше според плана на Алекс, но той видимо не искаше да отстъпва.

— Ако не ми позволиш да ги видя, ще помоля Майстор Джоузеф да ми ги даде. — Кал наистина бе уморен от спора.

— Нека първо опитаме да съживим белката — предложи Алекс. — Хайде, съсредоточи се.

— Не знам… — поколеба се Кал.

— Тогава сам ще го направя!

Алекс стисна плътно очи, все едно се опитва да пръсне вена на челото си. Кал усети как магията на Хаоса се раздвижва във въздуха и почти можеше да я види като горещ вятър.

Белката на масата се размърда. После цялата потрепери. Задните й лапи се завъртяха. Мустачките й потръпнаха. Накрая отвори въртящи се очи.

Обсебена.

Алекс отвори очи нетърпеливо, но когато видя какво има на масата, удари с юмрук по стената.

— Трябваше да ми помогнеш — каза той, — нуждаем се от повече сила!

Белката скочи от мястото и хукна към вратата, но Пакостник се събуди и я подгони. Кал чу трясък, а после и пронизителен писък.

— Както и от нова белка — подхвърли Кал и наум се закле никога да не допуска Алекс близо до тялото на Аарън.

Решиха да спрат за обедна почивка, макар че Кал изобщо не беше гладен. Няколко часа с мъртва белка убиват апетита, помисли си той.

Алекс се отправи към столовата, а Кал отскочи до кухнята да хапне нещо на крак… и да не гледа как Алекс яде. Там завари младеж, който редеше чаши с чай върху поднос.

— Здравейте! — каза младежът.

— Здрасти! — отвърна Кал, който не искаше да бъде груб.

Като забеляза объркването му, младежът се засмя незлобливо и каза:

— Аз съм Джефри и помагам тук. Не минах изпита за Магистериума, но Майстор Джоузеф предложи да ме обучи, вместо да оковат магията ми.

— О! — рече само Кал.

Трябваше да признае, че това бе добър начин да се намерят нови попълнения, макар да не се знаеше колко магия могат да научат. Но ако отговорът бе — много? Кал си помисли за Хюго, който караше микробуса, и за затворниците в Паноптикона, а след това се запита колко ли хора има на този остров.

— Ти си Калъм, нали? — попита Джефри.

— Аха.

— Ела с мен. Маг Таркуин от Асамблеята иска да те отведа при нея след края на заниманията ти.

Кал не бе сигурен дали Джефри е наясно какви бяха заниманията му, но го последва до малък викториански салон, където младежът остави подноса с чай и сандвичи на маса между два големи кадифени стола.

Голям прозорец гледаше към зелената ливада, където обсебени оформяха странни символи по тревата с косачка. Анастасия беше облечена в поредния от ослепително белите си костюми. Тя махна c ръка на Кал да седне на креслото срещу нея.

Джефри излезе и Кал неловко седна на креслото. Сребърният поднос, отрупан с глазирани сладкиши и сандвичи, стоеше между тях. Той внимателно си взе филийка с яйчена салата.

— Трябва да си ми много ядосан — подхвана Анастасия.

— Така ли мислиш? — Кал отхапа от сандвича си. Май би предпочел лишеите. — Защото излъга Тамара и ни предаде на Майстор Джоузеф, като му позволи да ни отвлече? Защо да ти се сърдя за това?

— Кал — сви устни тя, — ти беше в Паноптикона. Трябваше да сторя каквото мога, за да те измъкна. Смяташе ли, че ще може да продължиш живота си просто така? Не. Маговете щяха да те преследват от мига, в който излезете на свобода.

— Не виждам разлика между това да съм в техен плен или в плен на Майстор Джоузеф — възрази Кал, — просто в този затвор има сандвичи.

— Животът ме е научил — каза Анастасия, — че кой като какъв се определя няма значение. Онези, които се наричат добри, могат да те унищожат също тъй лесно, както и онези, които са очевидни егоисти. Важното за мен, Кал, е ти да си жив и здрав.

Тя се приведе напред.

— Изпълнявай указанията на Майстор Джоузеф. Той ще ти помогне да възкресиш Аарън. После, когато си го върнеш, можеш да идеш пред Магистериума и да им демонстрираш какво си постигнал. Смяташ ли, че ще откажат такъв дap? Всички мразят смъртта, Кал.

— Но не всички стават нейни врагове.

— Не ме разбираш — поклати глава Анастасия, — опитвам се да ти кажа, че те ще те приемат. Ще те обявят за свой Макар, ще подкрепят магията ти, ще я използват, за да си върнат близките. Повече няма да те грози никаква опасност.

— Не знам дали ще стане така — промърмори той, но тя като че ли не го чу.

— Аз напълних стаята с твоите неща, нещата на Константин — продължи тя. — Знам, че все още се бориш с мисълта кой си. Това е иронично, тъй като и Кон беше така инатлив. — Погледът й бе толкова мек, когато се спря върху него. — Погребал си всичко това от толкова много време. Остави се да потънеш в дрехите и картините. Нека душата ти си спомни кой си.

Анастасия въздъхна.

— Щеше ми се да мога да остана. Бих ти разказвала всеки ден истории какво правеше Константин като малко момче.

На Кал това му прозвуча като най-лошото нещо, което би могло да му се случи.

— Тръгваш ли си? — попита притеснен той.

— Трябва да се върна в Магистериума, за да им разкажа убедителна история къде си бил отведен и как аз съм се измъкнала жива. Надявам се да бъда достатъчно убедителна, така че да мога да ги държа под око още малко.

— Какво ще стане, ако не успея да направя това, което Майстор Джоузеф иска? — попита Кал, като си спомни студеното тяло на Аарън върху масата.

Да, той искаше да върне Аарън, но нямаше да позволи на Алекс да го върне като поредния обсебен. Щеше да направи каквото е необходимо, за да е сигурен, че това никога няма да се случи.

— Константин не е могъл да върне мъртвите към живот. Може би и аз не мога. Ако се проваля, Майстор Джоузеф ще използва Алкахеста, за да ми вземе силата.

Анастасия го погледна изпитателно.

— Майстор Джоузеф се нуждае от теб. Би използвал Алкахеста, за да ти вземе силата само ако го притиснеш в ъгъла. Не го притискай, Кал. Той има нужда от нас и ние от него.

— И нямаш нищо против да ме заплашва? — попита Кал. — Не смяташ, че трябва да се тревожим?

— Ако смятах, че има по-безопасно място, щях да ида там — отвърна Анастасия, — но душата ти, Кон, неспокойната ти душа не е създадена за мир. Създадена е за могъщество. — Анастасия се приближи. — Ти си много могъщ. Не можеш да се откажеш от тази сила. Светът няма да ти позволи. Няма да разреши просто да се криеш и да си живееш. Може да се стигне до избор — да владееш света или да бъдеш стъпкан от петата на ботуша му.

Това звучеше много драматично, ала Кал само кимна, като се помъчи да изглежда замислен, а не ужасен. Анастасия докосна бузата му с копнеж, а после се изправи.

— Довиждане, скъпи!

Колкото и странно да се държеше тя около него, колкото и да не му се искаше да му напомня през цялото време как прилича на Константин, му стана малко мъчно, че си тръгва. Анастасия искаше от него да бъде Константин, нейният изгубен син, и това бе невъзможно, но поне знаеше, че тя е на негова страна.

За разлика от Майстор Джоузеф, каквото и да твърдеше той.

Кал дояде остатъка от яйчения си сандвич сам, докато гледаше как обсебените бутат косачката по ливадата. След това потърси Тамара и Джаспър из къщата, като се надяваше, че може да убеди Майстор Джоузеф да учат заедно. Но не ги намери и се върна в стаята за експерименти. Алекс беше там, с две нови, частично размразени белки.

На Кал му прилоша.

— Ето! — Алекс трясна на масата черна тетрадка, пълна с допълнителни листа. — Това е последният дневник на Константин. Ако искаш да видиш останалите, няма да ти е трудно да ги намериш. Те са в стаята ти, на рафтовете, точно както настояваха Майстор Джоузеф и Анастасия.

— Благодаря! — каза с нежелание Кал и вдигна дневника.

— А сега е твой ред — посочи Алекс към малките създания на масата.

Кал погледна към белките. Не беше сигурен какво може да направи с тях, но искаше да си върне Аарън. Ако имаше и най-малкия шанс…

Той се пресегна с магията на Хаоса към едно от съществата. Можеше да усети студа, който все още го сковаваше, както и да долови сребристите остатъци от онова, което е било негова душа. Там имаше още нещо.

Опита да го хване, да го стопли и да го събуди към живот, но бе останало твърде малко. Отчаян, той се опита да раздуе това, което бе там. Нуждаем се от повече сила, бе казал Алекс.

Кал си пое дълбоко въздух, събра Хаоса в себе си и се пресегна към мрака, насилието и водовъртежа, който само един Макар можеше да види. Сграбчи от Хаоса с две ръце и го натика отчаяно в раздутата душа на белката, все едно се опитваше да запали огън насред ледник.

Усети как искрата припламва, засиява…

Алекс извика. Кал се приведе, когато шумен трясък отекна в стаята. Като се изправи отново, пред очите му танцуваха черни петна. Почувства се слаб и немощен, с изцедена енергия и магия.

Алекс го погледна вбесен. Бе покрит с частички от нещо неописуемо, което Кал не би искал да обсъжда.

— Ти взриви белката! — викна Алекс.

— Така ли?

Кал бе смаян, но злощастните доказателства бяха навсякъде. Беше пропуснал най-лошото, като инстинктивно се приведе под масата, но Алекс и скъпите му дънки не бяха имали същия късмет. Алекс свали ръкавиците си и ги метна на масата.

— Приключих за днес.

Той излезе и след минутка Кал го последва. Никой не би искал да остане сам в стая с две замразени белки, едната от които бе на парченца.

Надяваше се чистачът да не е Джефри.

— Как мина? — попита Майстор Джоузеф по-късно същия ден по време на вечерята.

Всички отново се бяха събрали в столовата, само столът на Анастасия бе празен. Масата скърцаше, натежала от храна: имаше картофена салата, зелева и зелена салата, пикантни свински ребърца, боб с доматен сос. Джаспър вече беше изял една порция ребърца.

— Кал взриви една белка — докладва Алекс, който май се бе изкъпал поне два пъти.

— Не можем да очакваме нещата да се получат от първия път. — Майстор Джоузеф задъвка от ребърцата си. — Но очаквам сериозен напредък.

— Сигурен съм, че има и други, които биха се справили не по-зле от Кал — каза Алекс и остро се взря в Майстор Джоузеф може би с надежда той веднага да изсмуче силите на Кал с Алкахеста и да продължат напред.

— Сигурен съм, че няма — отвърна Майстор Джоузеф и стисна челюсти.

Кал го гледаше като хипнотизиран.

Наистина ли Майстор Джоузеф искаше да използва Алкахеста, за да открадне магията на Хаоса за себе си? Първо е бил в сянката на Константин, а сега в тази на Кал. Дали това го притесняваше? Беше трудно да се каже. Гласът му бе спокоен, когато изрече:

— Досега не се е случвало двама Макари да работят по един проект. Дори Константин беше сам.

Съвсем сам съм, помисли си Кал. Да ти помага Алекс бе по-лошо от това да нямаш никаква помощ. Но Алекс само се ухили неприятно от другата страна на масата и каза:

— Утре ще продължим.

След вечеря Тамара и Джаспър влязоха в спалнята на Кал, за да си споделят как е минал денят им. Майстор Джоузеф ги обучаваше как да образуват здрави и непробиваеми повърхности от въздух и вода.

Но както Кал бе започнал да осъзнава след срещата с Джефри, те не бяха единствените учещи. Имаше други магове, с други групи. Хюго обучаваше десет по-млади ученици, а Тамара и Джаспър бяха забелязали поне още четири групи чираци, по-големи от разрешеното в Магистериума. Джефри сигурно също преподаваше.

— Освен това не ни разрешава да правим остри предмети — каза Джаспър, — предполагам, че в това има смисъл. Не иска да сме въоръжени. Досетихме се, че някакъв въздушен елементал образува защитите около Алкахеста като пазител. — Той се усмихна пресилено. — Но няма проблем. Ще измислим как да го заобиколим.

— Ами ти, Кал? — погледна го притеснена Тамара. — Зле ли мина?

Кал се спря до лавицата с книги. На нея имаше редици със снимки на Константин и приятелите му. Нямаше как да не забележи, че на всяка от тях Константин се смее в центъра на групата, а хората винаги го гледат.

— Добре мина — излъга той, — и без това само се преструвам.

— Ще опитам да се сближа с Майстор Джоузеф — каза Джаспър, — все едно ставам част от злия план, за да видя дали няма да ми каже нещо. Все пак не може целият план да е възкресението на Аарън. Това не стига, за да завладеят света.

— Смяташ, че има армия? — попита Кал. — Имам предвид, освен затворниците и учениците. Армия от обсебени?

— Всички смятат, че има армия — отвърна Джаспър, — но ние мислехме, че Врагът на Смъртта е все още жив и създава нови и нови обсебени. Ако единственият човек, който може да прави още от тях, е Алекс, може би тази армия не е голяма.

Кал погледна към Тамара и видя, че тя гледа картина над дрешника. На нея бяха неговите родители и Константин.

— Странно ми е да ги гледам — каза Тамара, — човек никога не би помислил, че един от тези чираци ще разбие света на маговете.

Кал се погледна в огледалото. Беше забравил да среши косата си сутринта, а по ризата му имаше петно от сос барбекю. Не изглеждаше особено заплашително. Не го напускаше неприятното чувство, че следващите няколко седмици ще решат съдбата му.

Въпреки че се бяха срещнали в стаята на Кал, всички отново отидоха да спят в розовата. Скоро другите потънаха в сън, Кал лежеше, загледан в тавана, а вълкът се бе свил до него.

Неспокойната ти душа не е създадена за мир, бе казала Анастасия.

Но ти не ме познаваш, помисли си Кал. Не познаваш душата ми. Завъртя се и силно стисна очи, но още дълго стоя буден.