Сребърната маска

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

В ТАЗИ МИНУТА Кал забрави напълно за Алекс и Майстор Джоузеф.

— Заповядвам ти повече никога да не изпълняваш заповедите ми, разбрано? — каза той.

— Чух те и първите пет пъти — отвърна Аарън, седна на един камък и се загледа към реката, — ала не мисля, че ще подейства. Нямам представа колко дълго трае ефектът от заповедите ти.

Кал усети да го побиват ледени тръпки. Когато бе казал на Аарън да не се заяжда с Тамара, той веднага бе млъкнал. Когато му бе казал да заспи, той го направи. Трябва да се съсредоточиш, за да се почувстваш по-добре, му бе казал в мига, когато го съживи, а Аарън, който бе преминал през невъобразима травма, отвърна просто „Добре“.

Как бе пропуснал тези неща?

Повече не можеше да се лъже. Аарън не беше добре. Може би дори не беше той. Този Аарън изглеждаше блед, странен и притеснен. Този Аарън изпълняваше всяка заповед на Кал. Може би винаги щеше да го прави.

Кал не можеше да си представи нещо по-ужасно.

— Ясно. Значи не си добре — бавно изрече той, — не и в този момент. Довечера ще слезем в стаята за експерименти и ще разберем какво става.

— Ами ако не откриеш нищо? — попита Аарън. — Вече направи повече, отколкото Константин Мадън през целия си живот. Аз все пак съм тук. Само дето… не както трябва.

Този път Кал не му заповяда да млъкне, макар пак да му се искаше.

— Какво означава това?

— Не зная — отвърна Аарън, а в гласа му имаше повече живец, отколкото Кал бе очаквал. — Не съм… трябва силно да се съсредоточа, за да внимавам какво става. Понякога се усещам сякаш се изплъзвам. Друг път ми се струва, че мога да направя нещо лошо и да не почувствам нищо. Затова не мога да бъда човекът, който различава доброто и злото за теб, Кал. Просто не мога.

Кал отново понечи да възрази, но този път се спря. Замисли се за празния поглед в очите на Аарън, за недоумението му защо трябва да се интересува, че хората в Магистериума може да умрат. Не можеше да продължи да настоява, че Аарън е добре. Щом самият Аарън смяташе, че нещо не е наред, трябваше да му повярва. Дължеше му го.

Пък и Аарън бе способен да обясни. Това трябваше да означава нещо. Ако не беше Аарън, нямаше да се притесни, че се чувства различно.

— Можем да оправим това — рече Кал.

— Да умреш не е като да пукнеш гума, Кал — отвърна Аарън.

— Трябва да сме оптимисти — заяви Кал, — трябва да…

— Някой идва! — Аарън се изправи и посочи обратно към къщата.

Предната врата беше отворена и маговете, предвождани от Майстор Джоузеф, крачеха към тях в редица.

Кал също се изправи. Тамара и Джаспър ги нямаше, а без тях плановете му за бягство ставаха неясни и объркани. Беше разсеян заради завръщането на Аарън и допускаше, че Майстор Джоузеф също е разсеян. Мислеше си, че ще има повече време.

Аарън вдигна очи. Кал последва погледа му — небето бе натежало от сиви като желязо облаци, а през тях Кал виждаше движението на огромни фигури.

Една от тях разкъса облаците, огромен въздушен елементал с парцаливи криле. На гърба му седеше Анастасия, а бронята й в бяло и сребристо беше изпоцапана.

Елементалът кацна на полето зад Кал и Аарън и предизвика въздушна вълна, която приведе тревата наоколо в кръг. Кал се огледа. На практика бяха в капан между Анастасия, от едната страна, и Майстор Джоузеф — от другата.

Какво ставаше?

— Калъм! — извика Майстор Джоузеф, който стигна до тях пръв.

Кал веднага забеляза две неща: че Алекс не е с него и че палтото му е изпръскано с някаква съмнителна течност.

— Моментът настъпи.

Кал се спогледа с Аарън и попита:

— За какво?

— Тамара и Джаспър успяха да стигнат в Магистериума — съобщи Анастасия. Елементалът чакаше зад нея, а повърхността му потрепваше на вятъра. — Скоро Асамблеята ще узнае къде си и какво си направил.

— Време е да се разкрием и да покажем на света какво умеем — заяви Майстор Джоузеф. — Хюго, донесе ли машината?

Хюго му подаде огромен стъклен буркан. В него се вихреше вятър от черно и сиво. Торнадо телефон, прошепна Кал на Аарън, който кимна бавно.

С рязко движение Майстор Джоузеф свали капака от буркана. Въздухът около тях се разлюля заплашително. Въздушният елементал на Анастасия нададе вик на изненада и изчезна с пукване.

Кал се приближи до Аарън, чиято коса влизаше в очите от вятъра. Движещият се въздух се разшири навън, посече клоните на дърветата и обкръжи пространството, където седяха.

— Майстор Руфъс! — извика Майстор Джоузеф. — Магове от Асамблеята! Покажете се!

Отначало сякаш гледаха стар телевизор. Постепенно образите се избистриха и Кал видя залата на Асамблеята и маговете в зелени роби вътре. Разпозна някои от тях като родителите на Тамара, както и маговете от Магистериума — Майстор Милагрос и Майстор Норт, Майстор Рокмапъл и Майстор Руфъс, с увиснали рамене и лъщящо теме.

Причината да се съберат можеше да бъде само една — да обсъдят как могат да победят Калъм Хънт, Врага на Смъртта.

Като видя учителя си, Кал усети как стомахът му се сви на топка. Но нищо не можеше да се сравни с това, което изпита миг по-късно, когато видя кой стои до Руфъс — Джаспър, в бялата униформа на Четвъртата година, и Тамара, също облечена в бяло, сплела коса на плитки. Големите й тъмни очи сякаш гледаха право в душата на Кал.

Бащата на Тамара пристъпи напред и опря ръка на рамото й.

— За последен път ти предлагаме да се предадеш, Майстор Джоузеф. Последната война ни струва много, но струва много и на теб. Ти загуби синовете си, загуби Константин, загуби пътя си. Ако отново влезем в битка, няма да има мирни преговори. Ще убием теб и всеки обсебен, когото намерим.

Кал потръпна, като се сети за Пакостник. Вълкът вероятно се криеше зад някое дърво.

— Не бъди глупав! — отвърна Майстор Джоузеф. — Говориш сякаш от позиция на силата, а всъщност ние притежаваме ключа към вечността. Всичко това е, защото Тамара и Джаспър са изтичали до вас с новините за новата ни крепост. Ако се боях да не получите тази информация, щях да им прережа гърлата, когато имах възможност.

Тамара го изгледа кръвнишки, а Джаспър отстъпи крачка назад. Майка му бе зад него, но Кал не виждаше баща му.

— Нищо не разбираш! — продължи Майстор Джоузеф. — На никого не му пука за нелепата ви война. Маговете искат да си върнат близките. Искат да живеят вечно. Единственият начин да привлечете света на маговете на ваша страна е като отречете това, което стои до мен.

С тези думи той прегърна с една ръка Аарън, който обаче се измъкна от прегръдката му.

— Кажи нещо — каза му Майстор Джоузеф.

— Нямам какво да кажа — заяви Аарън, — не съм на твоя страна.

Кал очакваше Майстор Джоузеф да се разкрещи на Аарън, за да му попречи да говори. Вместо това на лицето му разцъфтя широка усмивка.

Сред маговете настъпи мълчание. Майстор Руфъс вдигна очи. Лицето му изглеждаше състарено и сбръчкано.

— Аарън? Наистина ли си ти?

— Аз… не зная — отвърна Аарън.

Но в Асамблеята вече бе настъпил хаос. Каквото и да са казали Тамара и Джаспър, помисли си Кал, другите не са вярвали, че Аарън наистина се е върнал. Явно бяха смятали Аарън за обсебен, а Майстор Джоузеф за луд. И Кал за…

За какъв мислеха Кал?

Майстор Руфъс вече гледаше към него. В тъмните му очи имаше примирение и разочарование.

— Калъм — попита той, — ти ли го направи? Ти ли вдигна Аарън от мъртвите?

Кал погледна към краката си. Не можеше да срещне погледа на учителя си.

— Естествено, че той го направи — каза Майстор Джоузеф. — Душата си е душа. Същината й не се променя. Винаги е бил Константин Мадън и винаги ще бъде.

— Това не е вярно!

Кал вдигна шокиран очи, като осъзна кой го защити. Беше Тамара. Тя бе стиснала юмруци и не го поглеждаше, но думите бяха нейни. Дали те означаваха, че вече не вярва в това, което бе казала преди — че той наистина е Врагът? Родителите на Тамара й направиха знак да мълчи, като я издърпаха до себе си и почти я скриха от погледа на Кал, а Майстор Джоузеф изсумтя презрително.

— Постъпвате много глупаво — каза той. — Смятате, че ако ни нападнете, ще бъдем малцина, както Тамара и Джаспър несъмнено са ви докладвали. Наистина ли обаче смятате, че нямам съюзници между вас? Сред целия свят на маговете имаше хора, очакващи новината, че сме довършили делото на Константин и сме победили смъртта. Съобщенията вече са разпратени. Сигурно сте забелязали, че неколцина ваши членове липсват…

Част от маговете в Асамблеята се спогледаха. Някои погледнаха към Джаспър и майка му. До тях трябваше да е баща му.

— Няма как да спечелите — рече Майстор Джоузеф, — твърде много хора вярват в това, в което ние вярваме. Каква полза има да си роден с магията, ако ти е забранено да се възползваш от нея, ако я използваме само за да контролираме елементалите и да защитаваме от тях свят, на който не му пука за нас? Каква полза от магията, ако не можем чрез нея да разрешим най-голямата загадка на съществуването, тази, която науката никога не успя да разгадае — тайната на душата? Магове от цял свят ще дойдат на наша страна сега, когато стане ясно, че можем да възкресяваме мъртвите.

Неколцина магове започнаха да шептят в задната част на стаята и да ги сочат с пръст. Кал виждаше, че присъствието на Аарън, макар да се бе отрекъл от Майстор Джоузеф, ги е стъписало. Запита се колко от тях биха минали на страната на Майстор Джоузеф.

— Калъм, Алистър полудя от притеснение — каза Майстор Руфъс. — Ела при нас и доведи Аарън. Нека проверим тези твърдения.

— Вие за тъпаци ли ни вземате? — кресна Майстор Джоузеф към трептящия образ на маговете.

— Казахме ви — обади се Тамара, — държат го като затворник.

— На мен не ми изглежда така — измърмори маг Грейвс от Асамблеята, — а и вие участвахте в бягството му от затвора, така че сте компрометирани.

— Кал може би изпитва лек стокхолмски синдром — призна Джаспър, — ала Майстор Джоузеф го държи там като пленник, както и Аарън.

— Държиш ли момчетата в плен? — настоя Майстор Руфъс.

— Да държа Константин Мадън в плен? — усмихна се Майстор Джоузеф. — Винаги съм бил негов слуга, нищо повече. Кал, пряко волята ти ли си още тук?

Кал се замисли как да отговори. Част от него искаше да изкрещи за помощ, да помоли да ги спасят. Но не му се струваше възможно Асамблеята да успее да го измъкне, не и сега. По-добре бе Майстор Джоузеф да вярва, че са на негова страна. Ако ще има война, Кал трябваше да направи всичко възможно Асамблеята да я спечели.

Или поне си мислеше, че трябва да им помогне да спечелят.

Така или иначе, отговорът бе един и същ.

— Не — рече той и изправи рамене, — не съм затворник. Аз съм Калъм Хънт, прероденият Враг на Смъртта. Приемам съдбата си.

— Тук не ми харесва — каза Аарън.

Бяха в стаята на Тамара, където Тамара вече я нямаше, и седяха на пухеното розово легло. Стаята на Кал още беше с дупки в стените, които я правеха твърде мразовита, а никой и не помисляше за ремонт.

— Няма да е за дълго — обеща Кал, макар че плановете му за измъкване бяха много мътни.

— Предполагам, че няма да се върнем в Магистериума — сви рамене Аарън, — не и след като обяви, че си Врагът на Смъртта.

Кал обхвана с ръце коленете си.

— Мислиш ли, че бях искрен?

— Беше ли искрен? — Очите на Аарън бяха безизразни.

Кал се запита какво ли мисли. Някога можеше да отгатне много добре какво мисли Аарън, но вече не беше така.

— Ти все пак победи смъртта.

— Довечера ще узнаем какво можем да направим за теб — каза Кал, — а след това ще бягаме.

Не спомена армията от обсебени, която се надяваше да отвлече със себе си. Ако тази нощ узнаеше какво става с Аарън, щяха да могат да си тръгнат. Можеха да прекосят реката призори и Алекс нямаше да има достатъчно обсебени, за да ги спре.

Ами ако не успееше? Трябваше ли да бягат въпреки това? Дали светът на маговете би могъл да го приеме сега, особено след стореното с Аарън?

Спомни си лицата на маговете от Асамблеята и усети стомаха си като хладна дупка.

Спомни си и думите на Анастасия.

Ти си много могъщ. Не можеш да се откажеш от тази сила. Светът няма да ти позволи. Няма да разреши просто да се криеш и да си живееш. Може да се стигне до избор — да владееш света или да бъдеш стъпкан от петата на ботуша му.

Надяваше се да не е права за това, но трябваше да признае, че се беше оказала права за Тамара.

— Няма да е лесно да стигнем до стаята за експерименти — каза Аарън, — наоколо има твърде много хора. Долу е настъпил пълен хаос.

Това беше вярно, в цялата къща бе настанала суматоха. Анастасия обикаляше с младите магове да призовава елементали, Майстор Джоузеф, Хюго и още няколко магове чертаеха защитни символи в земята около къщата. На Кал му се прииска да каже нещо хитро, например че Хаос е второто му име, но това всъщност бе твърде тъжно. Той може още да беше маг на Хаоса, ала Аарън не беше. Магията му вече принадлежеше на Алекс.

— Пакостник може да помогне — каза той.

Вълкът повдигна уши, когато чу името си, и тръгна с тях надолу. Спря в основата на стълбите, присви очи и изръмжа тихо. Изобщо не харесваше това място.

— Ето какво трябва да направиш — приведе се Кал към обсебения вълк.

Докато Кал и Аарън слизаха по стълбите, Кал можеше да чуе как планът му вече работи. Пакостник лаеше и тичаше в кръг, повел маговете на лудешка гонка. Те опитваха да разберат какво го е подкокоросало, сигурни, че Асамблеята ги атакува.

Докато вълкът тичаше наоколо, Кал и Аарън влязоха право в стаята за експерименти, затвориха вратата зад себе си и я заключиха.

Чак тогава осъзнаха, че не са сами. Алекс седеше на пода с множество книги, оформящи странен кръг около него. Очите му бяха подпухнали, а кожата му изглеждаше на петна. На подвижно легло в другия край на стаята имаше странно мъртво тяло. Трупът бе на голям човек, но с лице, което напомняше гротескна пародия на детските черти на Дрю. Изглеждаше като изваяно от плът, но с нож за масло. Облеклото му бе пародия на детски дрехи — риза с конче и червени дънки. На Кал му прималя само като го видя.

— Ъмм — каза той, — извинявай. Не знаехме, че тук има някой.

Аарън само погледна мълчаливо към Алекс. По крайчеца на устните му може би танцуваше тънка усмивчица.

Алекс стана на крака и взе няколко от книгите със себе си, след което посочи Кал с треперещ пръст.

— Ти! Не обясни точно как си го направил! Излъга!

Опита да си пробие път с рамо между двамата.

— О, не! — спря го Кал с ръка на гърдите му.

Алекс беше по-висок от тях, но бе сам срещу двамата, а и Аарън беше много по-заплашителен, след като се бе върнал от мъртвите.

— Сега ще ни помогнеш.

— Нищо няма да направя, докато не ми обясниш как си възкресил Аарън! Истината, а не това, което каза на Майстор Джоузеф, за да ме измъчва.

— Казах ти истината. Просто не можеш да го направиш.

Алекс го погледна право в очите. За пръв път подигравателната усмивка бе изчезнала от лицето му. Изглеждаше искрено уплашен.

— Защо? Защо не бих могъл да го направя? Защо просто не мога да се протегна и да намеря душата му?

— Не знам — поклати глава Кал, — а и аз не направих точно това. Ние имахме тялото на Аарън. Ти нямаш Дрю. Как се предполага да намериш душата му?

Отчаяние се изписа по лицето на Алекс. Ала Майстор Джоузеф нямаше да се откаже от мечтата да върне сина си. Щеше да настоява, дори да е невъзможно.

— Значи няма надежда — каза Алекс.

— И това не знам — рече Кал. — Помогни ми за Аарън и после аз ще ти помогна с твоя проблем.

Алекс бе учил повече от него. Той бе постигнал точки на черен лорд, с които Кал се бе борил години наред. Ако имаше шанс Алекс да помогне на Аарън, рискът си струваше.

Алекс погледна Аарън и се намръщи. Аарън седна на пода, където бе седял Алекс, и взе една книга.

— Изглежда добре — изсумтя Алекс, — какво има да помагам?

— Не е щастлив — опита да обясни Кал.

— Добре е дошъл в клуба — изсумтя Алекс. — И аз не съм щастлив. Ако не успея да възкреся Дрю, яко ще си изпатя. Майстор Джоузеф все поглежда към Алкахеста.

— Може би не трябваше да му предлагаш да го използва срещу мен — отвърна Кал, без да му съчувства.

Алекс въздъхна. Нямаше отговор на това.

— Значи трябва да намерим магия, с която отново да направим Аарън щастлив?

Кал се смръщи към Аарън, който седеше на пода и прелистваше страниците на книгата, все едно не следи разговора.

— Не е точно нещастен — каза той — просто… не е на точното място. Като човек, който е взел влака до някаква гара, но е трябвало да слезе и да се върне, защото си е забравил куфара, а сега пътува в грешната посока.

— Чудно — отвърна саркастично Алекс, — сега ми стана съвсем ясно.

Кал не искаше да казва на Алекс всичко, което му бе споделил Аарън — беше твърде лично. Но опита отново.

— Аарън няма никаква магия. Хубаво, откраднал си уменията му на Макар, но би трябвало още да е маг, нали така? А не е. Каквото и да прекъсва магията му, трябва да е липсващата част от него, която му пречи да се чувства отново цял.

Алекс размишляваше.

— Освен това — добави Кал, — ако върнеш Дрю, без той да е маг, Майстор Джоузеф няма да е никак доволен.

Алекс го погледна с подпухналите си очи.

— Така е — призна той с нежелание. — Какво предлагаш тогава?

— В Магистериума се научихме как да докосваме душите си — каза Кал. — Долавям, че трябва да опитам да погледна в душата на Аарън. Така може би ще разбера какъв е проблемът.

— А аз за какво съм ти? — поиска да разбере Алекс.

Кал си пое дълбоко въздух.

— Ти си по-голям от нас и си учил това по-дълго. Помисли какво друго можем да проверим.

— А ако не намерим нещо сбъркано?

— Ще му дам още от душата си — тихо каза Кал. — Може да не съм му дал достатъчно.

— Сам се затриваш — поклати глава Алекс. — Аарън, лягай на масата за експерименти.

Аарън погледна към леглото с трупа.

— Не — каза той след дълга пауза, — няма.

— Тя не е празна — намеси се Кал.

— Можем да съборим тялото на пода — каза Алекс, докато Аарън го гледаше с неприязън.

За да предотврати това, Кал издърпа една покрита с книги маса в ъгъла към центъра на стаята. Преместиха книгите и Аарън легна отгоре, преплел пръсти над гърдите си.

Кал застана до него притеснен и опита да си спомни какво бе изпитал, когато видя душата на Аарън преди. Тази част трябваше да свърши сам. Алекс не заслужаваше да види ничия душа и определено не тази на Аарън.

Кал притвори очи, пое дълбоко въздух и започна. Беше по-трудно, отколкото в Магистериума. Възкръсналото тяло на Аарън сякаш пречеше на Кал да види душата му. Тя бе обкръжена от някаква мрачнота. Опита да се върне към спомените за Аарън — как се смее, как яде лишеи в трапезарията, без да се оплаква, как сортира пясък и как танцува с Тамара. Те обаче бяха неясни. Ясно бе само тялото на Аарън, студено върху празната маса.

Помъчи се да си спомни точно какво се случи, когато откъсна парче от душата си и го втъкна в тялото на Аарън — като електричество, осветило метал в мрака. Споменът го заля и той накрая усети път към присъствието на Аарън. Видя светлината на душата, чиста и ясна, както и слаба златиста светлина, която бе от същността на Аарън.

Тя обаче бе обкръжена от черни пипалца, които я придържаха на място и си проправяха път в нея така, както бръшлянът прораства в каменна сграда, докато не я разруши. Тялото му сякаш пулсираше с енергия на Хаоса. Кал се пресегна със съзнанието си и усети ужасяващ, всепоглъщащ студ.

Тялото. Нещо не бе наред с тялото на Аарън.

— Какво правите?

Вратата на стаята зейна. Замаян, Кал се облегна на масата, а Алекс извика и отскочи назад.

Беше Майстор Джоузеф.

И изглеждаше бесен.