Сребърната маска

ГЛАВА ТРЕТА

КАЛ ЗЯПНА СМАЯН към Тамара.

Тя изглеждаше различно. А може би не. Може би споменът му за нея бе избледнял за шест месеца. Той обаче не смяташе така. Бе си мислил за нея толкова много, че беше немислимо да е забравил каквото и да било. Не че това означаваше нещо. Или може би означаваше?

Установи, че още зяпа, а Тамара вероятно очаква от него да каже нещо. Спаси го Пакостник, който скочи в микробуса, излая шумно и започна ентусиазирано да облизва лицето му.

— Джаспър! — Тамара се намръщи към другия пътник в микробуса. — Ти защо си тук?

— Да не си полудяла? — отвърна яростно Джаспър, заеквайки от гняв. — Организирала си бягство от затвора и дори не си ме предупредила, та да дойда в друг ден?

— Съжалявам, че не съм се съобразила с плановете ти — завъртя очи тя и се качи в микробуса. Избута Пакостник от Кал, а после потърка шията на вълка приятелски.

Кал сякаш бе онемял. Искаше да каже толкова много неща, че се оплете между мисленето за тях и изричането им. Бе толкова щастлив просто от това, че вижда Тамара, от това, че тя го харесва достатъчно, за да му помогне. Но знаеше, че няма как да й се извини за станалото.

Тя го погледна и се усмихна нежно.

— Здрасти, Кал!

Гърлото му бе пресъхнало. Лицето й се беше изменило през последната половин година, но отблизо не бе чак толкова различна. Същите големи, тъмни, пълни със съчувствие очи.

— Тамара — едва изрече той дрезгаво, — ти ли планира… всичко това?

— Не сама — каза тя и го изведе от микробуса.

Той скочи зад нея и разпъна болния си крак. Стояха пред красива къща в центъра на сечище. От едната страна имаше малко езерце с мост над водата. Пред къщата чакаше Анастасия Таркуин. Бялата й кола бе паркирана на алеята.

Анастасия все още беше с белия си костюм, изцапан със сажди. Тя погледна към Кал по начин, който сериозно го притесни. Приличаше на лъвица, която бди над малкото си в саваната.

— Ще остана в микробуса — каза Джаспър задъхан, — после ще може да ме свалите някъде. На някоя бензиностанция например. Самичък ще се прибера у нас.

— Анастасия ми помогна — каза Тамара, най-вече на Кал, — тя ми позволи да сляза долу, за да говоря с Раван.

Тя се загледа в краката си.

— Нямах много хора, с които да си приказвам, след като Аарън почина, а теб… те нямаше.

— Можеше да си говориш с мен — обади се Джаспър, който продължаваше да си седи в микробуса.

— На теб ти се говори само за Селия — каза Тамара, — а никой не искаше да поговори с мен за Кал, защото…

— Защото мислят, че съм Врагът на Смъртта — продължи мисълта й Кал — и съм пожелал Аарън да умре.

— Не всички мислят така — каза тихо Тамара, — повечето, но не всички.

— Кал, Тамара — обади се от верандата Анастасия, — елате вътре.

После присви очи.

— Джаспър, ти също.

Джаспър изсумтя, но най-после излезе от затворническия микробус.

— Къде се научи да шофираш? — попита Кал.

— Кимия ме научи — отвърна Тамара, докато вървяха към стълбите на верандата. — Казах й, че трябва да разсея ума си от… сещаш се. Мисълта за теб и Аарън.

Теб и Аарън. Аарън бе загинал, а Кал бе оцелял. Но за Тамара явно той бе като жив мъртвец, затворен в Паноптикона, смятан от всички останали за злодей. Чак сега осъзна колко се ужасяваше от мисълта, че и Тамара може би мисли същото. Почти припадна от облекчение, че това не е така.

Влязоха в красив хол с дантелени завеси и малки масички с покривки. На маса за кафе имаше кана с лимонада. Беше уютно — като в къщата от сладки на вещицата от „Хензел и Гретел“. Но Кал не смяташе да се оплаква. Не беше в затвора, а Тамара бе до него. Дори бяха довели Пакостник.

— Дай да видя тези белезници — каза Тамара, когато Кал седна на първия диван, който виждаше от месеци наред. На кой би му хрумнало, че могат да ти липсват диваните?

— От какво са направени? — намръщи се Тамара. — Това не е метал.

— Не може да ги махнете без специални уреди — обясни Анастасия. — За нещастие, тук нямам такива.

Тя се изправи.

— Ела с мен, Кал. Ще видя дали не мога да импровизирам нещо.

Той не знаеше колко време ще има с Тамара и не желаеше да се отделя от нея, но трябваше някак да махне тези белезници. С нежелание се изправи и последва Анастасия в кухнята.

Тя посочи към един стол. На плота имаше голяма тежка черна торба, като старомодна докторска чанта. Анастасия извади няколко кристала отвътре, а после ги нареди върху поднос и ги постави над котлона.

Докато се нагряваха, тя се обърна към Кал:

— Жалко е, че не успяхме да те измъкнем по-рано. Знам, че ти е било трудно да чакаш.

Кал се размърда на стола си. Анастасия често се държеше сякаш знае точно какво мисли или чувства той. Понякога беше права, друг път не, но увереността й бе непоколебима.

Беше убедена и в още нещо, което му бе споменала предишния път, когато го посети в Паноптикона. Вярваше, че понеже е била майката на Константин Мадън, е майка и на Кал.

А самият Кал не смяташе, че е толкова просто. Знаеше обаче, че не бива да възразява на Анастасия. Тя изглеждаше напълно уверена в себе си. Бе решил никога да не го споменава отново и да се надява, че няма да стане дума за това.

— Тамара, разбира се, бе съкрушена, че не може да те посети — добави тя.

На Кал му се искаше това да е вярно.

— Тя е толкова добра приятелка!

— Приятелка? — разсмя се звънко Анастасия. — Влюбена е до ушите в теб. Според мен е сладко.

Кал се загледа в Анастасия като ударен с мокър парцал. Тамара не беше влюбена в него, това бе нелепо! Тамара бе красива, умна, богата и с перфектни вежди.

Още когато се запозна с нея, разбра, че е много над неговото ниво. Спомни си как я бе гледал да танцува с Аарън в началото на Медната година. Изглеждаха добре заедно. Знаеше, че той не би изглеждал добре с Тамара. Ако танцуваха заедно, дори кракът да го удържеше, бе сигурен, че ще я настъпи.

Кристалите започнаха да издават странен пронизителен звук и Анастасия изключи котлона.

— Земя и огън, слети заедно — обясни тя, — така по-лесно се извлича от тях.

После протегна ръка и стопи веригата, която свързваше белезниците. Кал трябваше рязко да се отдръпне, за да не го залее втечненият метал, който се плисна на пода и започна да дими заплашително. Настилката почерня.

Анастасия се намръщи.

— Повече от това засега не мога да направя, но все пак ще имаш свобода на движението, докато не успеем да махнем белезниците.

Кал сякаш не я чуваше. Гледаше към топящия се под и се чудеше. Можеше ли да е вярно? Можеше ли Тамара наистина да го харесва? Анастасия бе странна и може би малко луда. Вероятно не знаеше какво говори.

Но ако знаеше?

— Върни се при тях — каза му Анастасия. — Ще дойда след малко, трябва да почистя.

Кал механично се върна в хола, където Тамара и Джаспър обсъждаха къщата.

— Анастасия намери тази къща като сигурно място, където можем да се скрием от маговете — каза Тамара. — Разпръсна разрушителна въздушна магия около нея, за да не могат да ни намерят. Можем да останем скрити, докато изготвим следващите си планове.

Кал се загледа в нея все едно тя не бе един от най-добрите му приятели. Все едно не бе споделял една стая с нея през последните три години. Не, Тамара не можеше да го харесва. Ако не друго, тя харесваше Аарън.

— Колко време имаш преди връщането в Магистериума? — внезапно попита той. — Искам да кажа… няма ли да забележат, че те няма?

Страхотно, помисли си той. Прозвуча все едно искаш да се отървеш от нея. Изпита ужасното чувство, че може да е толкова смотан около Тамара, както бе около Селия, когато разбра, че тя иска да излиза с него. Ами ако съсипеше приятелството им? Ами ако се направеше на глупак?

— Не мога да се върна, Кал. — Тамара отклони очи от погледа му.

— Ами аз? — развика се Джаспър. — Аз искам да се върна в училище! Трябва! Селия е там!

Кал се опитваше да осъзнае каква саможертва е замислила Тамара.

— Никога? — попита я той. — Никога няма да се върнеш в училище?

Може би той наистина притежаваше опасен чар. Може би тя наистина го харесваше.

А може би просто бе страхотна приятелка.

И никога нямаше да узнае кое от двете е вярно.

Тамара се взря в очите на Кал.

— Няма да стоя и да си уча магиите, докато другите чираци говорят как маговете трябва да те хванат и обезглавят. Няма да се върна, освен ако и ти не се върнеш. А за да направиш това, трябва да изчистим името ти.

Кал преглътна тежко. Знаеше, че другите ученици ще го одумват ужасно, но не бе и допускал, че искат да го обезглавят. И по-лошото — не мислеше, че има начин да изчисти името си, не и докато всички смятаха, че той всъщност е Константин Мадън.

— Чуваш ли се какво говориш? — попита Джаспър. — Как смяташ да направиш това?

— Още не зная — призна Тамара, — но Раван вече ми помогна и ще ни помогне отново.

— Раван? — повтори Джаспър. — Онази Раван от Паноптикона? Тамара, не можеш да имаш вяра на Погълната, дори някога да е била твоя сестра!

Кал все още бе замаян от мисълта какво бе сторила Тамара, за да го измъкне от затвора. При това заедно с Анастасия Таркуин. Как двете се бяха обединили? Какво искаше Анастасия?

Докато Джаспър и Тамара продължаваха да спорят, Кал се улови, че зяпа Тамара и запаметява чертите й. Очите й, тона на гласа й, когато е ядосана, извивката на устата й, когато се усмихва. Страхуваше се да не я изгуби отново. Бе свикнал двамата да са в беда и да имат дързък план, с който да се измъкват. Бе свикнал да забъркват Джаспър, който не искаше да има нищо общо в замисления план. Но… и Аарън всеки път бе с тях.

Винаги беше смятал, че всички харесват Аарън и понеже той харесваше Кал, ще изтърпят и него. Без Аарън всичко изглеждаше странно и сбъркано.

Несигурно. Неясно.

Дали Тамара щеше да го харесва сега, когато Аарън не е наоколо? Можеха ли да си останат приятели само двамата? Мисълта за Аарън стисна сърцето на Кал като леден юмрук. Аарън трябваше да е тук, да спори с тях какво могат да направят. Но него го нямаше. Кал и Тамара бяха останали заедно. При тази мисъл сърцето му бясно затупка, а нервите му се опънаха до скъсване.

Анастасия Таркуин се върна в стаята. Зад нея видяха позната фигура в тежка роба. Тамара ахна и понечи да се изправи от дивана.

Това бе Майстор Джоузеф!

Кал също скочи, готов за атака, но от пръстите му не изникна Хаос. Дори без веригата белезниците някак си му пречеха да използва магия.

Тамара изпъшка. Джаспър отстъпи няколко крачки назад и после замръзна опулен. Последния път, когато бе срещнал учителя на Константин, гробницата на Врага на Смъртта се разпадаше около тях.

— Какво… — попита Джаспър с прегракнал глас — търси той тук?

— Анастасия? — повиши глас Тамара. — Какво става?

— Опасявам се, че не бях докрай искрена с вас — отвърна Анастасия, — нито за себе си, нито за причините, поради които исках да освободя Кал. Преди да се нарека Анастасия Таркуин, имах друго име. Елиза Мадън. Аз бях майката на Константин и Джерико.

Сърцето на Кал потъна в петите.

— Какво? — Очите на Тамара се изцъклиха.

— Ами да — рече Анастасия, — предполагам, не ви е и хрумвало, че Врагът на Смъртта си е имал майка, но така беше. Изгубих и двамата си синове, но няма да изгубя Кал. Няма да допусна маговете да го затворят в зандана си и да изгние там. И със сигурност няма да им позволя да го убият след някакъв скалъпен процес.

— Да ме… убият? — повтори Кал. Страхът й ли говореше, или знаеше нещо? Нима това бе истина?

— Щяхме да изчистим името му! Вместо това ти го даваш обратно в ръцете на чудовището, заради което вече изгуби синовете си? — настоя Тамара.

— Това не е вярно — каза Майстор Джоузеф, а после махна с ръка и залепи Тамара за дивана. Тялото й отскочи от възглавничките.

— Остави я на мира! — изкрещя Кал и забрави всичко останало.

Пакостник зави, а Джаспър пусна искра от дланта си.

Майстор Джоузеф ги погледна съжалително.

— Надявах се да дойдеш доброволно, но ще се наложи да те отведа със сила.

— Джоузеф! — Лицето на Анастасия беше побеляло като мрамор. — Няма да нараняваш Калъм!

Тя не можеше да има вяра на Майстор Джоузеф, нали? Кал опита да се изправи, но бе съборен от друга вълна, излетяла от ръката на Майстор Джоузеф. Той завъртя китката си и вихър се изви от пръстите му право към тях.

Така Кал и Тамара бяха залепени за дивана, а Джаспър за стената. Дори Пакостник бе повален и започна да скимти и ръмжи срещу вятъра.

Вратата зад Майстор Джоузеф се отвори и през нея нахлуха обсебените — безмозъчните зомбита на Хаоса, които служеха на Врага на Смъртта. Създаването им бе едно от най-големите престъпления на Константин — а също и най-голямото му постижение според хора като Майстор Джоузеф.

Обсебените неумолимо обкръжиха Кал, Тамара и Джаспър, сграбчиха ги за ръцете и ги изкараха навън. Щом излязоха, спряха и оформиха широк кръг. Изглеждаха зловещо и не на място на полянката с хубава къщичка в центъра.

Анастасия и Майстор Джоузеф излязоха на верандата.

Анастасия гледаше Кал все така с копнеж, както и преди. Друга кола се появи от пътя. Пакостник, който лаеше и ръмжеше, изтича около кръга, ала не можа да приближи.

Защо обсебените бяха спрели? Кал знаеше, че те не взимат самостоятелни решения и са само черупки на човешки същества, които се движат заради Хаоса, излят в душата им. Служеха на своя господар безпрекословно.

На своя господар. Константин Мадън бе създал обсебените от Хаоса. Той бе Макарът, техният Господар. Едничкото хубаво нещо от това да носиш душата на Константин, помисли си Кал.

Прокашля се. Щеше да е унизително.

— Освободете ме — нареди той, — аз съм вашият господар. Аз съм Врагът на Смъртта. Неговата душа е и моя. Освободете ме, обсебени от Хаоса!

Предните два пъти, когато опита това, се беше получило.

Но сега не стана.

Кал се почувства все едно се е блъснал в стена. Обсебените от Хаоса го гледаха с очи, които се въртяха безумно като тези на Пакостник.

Може би заради белезниците, помисли си той и опита да изкриви ръце, за да измъкне китките си.

Тогава вратата на пристигналата кола се отвори и от нея излезе високо момче с рошава кестенява коса. Носеше кожено яке, а на лицето му бе разцъфнала неприятна усмивка.

Алекс Страйк. Убиецът на Аарън. Едничкият друг маг на Хаоса, който Кал познаваше.

От гърлото на Кал долетя ръмжене, когато скочи към Алекс. Тамара пищеше зад него и риташе обсебените, които я държаха.

— Ще те убия! — По лицето на Кал се стичаха сълзи. — Ще те убия!

— Спрете го — отвърна лениво Алекс.

След секунди дузина обсебени го склещиха в желязна хватка.

Очите на Алекс заблестяха.

— Тези аз си ги създадох — каза той и махна към обсебените на поляната, — аз съм техният Макар, а не ти, Константине. Подчиняват се на мен.

— Достатъчно — обади се Анастасия от верандата, — няма да нараняваш Кал. Никой няма да наранява Кал, ясно ли е, Алекс? Трябва да оставим различията помежду ни зад гърба си.

Алекс я погледна лошо, а после отмести поглед към Майстор Джоузеф с надеждата да чуе нещо различно.

Вместо това Майстор Джоузеф се усмихна на всички, все едно всичко протича по план.

— Да, никой няма да наранява никого. Нека отидем в крепостта ни с мир. Имаме много неща за обсъждане. Бъдещето, което чакахме тъй дълго, най-сетне настъпи.

Алекс се нацупи, но никой от възрастните не забеляза това.

Погледът на Анастасия остана фокусиран върху Кал.

— Сигурно си ми много сърдит в момента, ала аз знам кое е най-доброто за теб. Трябва да бъдеш защитен, а маговете разбират само от сила. Остави се на милостта им и какво стана?

— Раван ще разбере! — развика се Тамара. — Когато не се срещна с нея, както обещах, тя ще разбере, че си ни предала! Ще каже на някого!

Анастасия поклати глава и изцъка като на глупава ученичка.

— И кой ще й повярва? Тя е беглец елементал, опожарил затвор.

Тамара изглеждаше съкрушена и бясна. Кал искаше да й каже, че вината за объркването в плана не е нейна, че винаги се случват такива неща, когато той е наблизо. Но преди да може да каже каквото и да било, мъртъвците около него го издърпаха към микробуса. За няколко мига натовариха всички вътре, даже и Пакостник.

— Наистина ли се случва това? — рече мрачно Джаспър, вече седнал на пейката. — Близките срещи със служителите на Врага няма да изчистят името ти, Кал. Точно обратното ще стане. Твоето име съвсем ще се компрометира.

— Никой не го е планирал така, Джаспър! — избухна Тамара.

— Напротив — отвърна Джаспър, — Майстор Джоузеф го е планирал.

Беше болезнено прав. Кал бе свикнал на язвителните му коментари, но този път Джаспър беше прав.

Пакостник зави безпомощно и заобикаля тясното пространство, накрая седна срещу краката на Кал.

Кал очакваше двигателят да изръмжи и някой да седне отпред, но вместо това усети как целият микробус се издига несигурно във въздуха. Всички се олюляха настрани и завикаха. Джаспър се бутна в Кал, после падна върху Пакостник. Кал удари болния си крак в пейката. Тамара се озова върху него, косата й влезе в устата му, а коляното й го удари на място, за което не му се и мислеше.

Ох!

После микробусът се стрелна напред и всички паднаха в срещуположната посока.

— Хей! — извика Кал, когато успя да си поеме дъх. — Нали не би трябвало някой да се нарани!

След още няколко минути клатушкане микробусът се успокои и се понесе по-гладко през въздуха. Останаха на пода, докато не се убедиха, че всички са добре. После бавно се надигнаха и седнаха на пейките.

Джаспър потърка врата си.

Тамара бе притихнала до Кал. Той си пое дълбоко въздух, протегна ръка и хвана нейната. Дланта й бе топла и мека и той я стискаше здраво, докато летяха към крепостта, която някога бе принадлежала на истинския Враг на Смъртта.