Сребърната маска

ГЛАВА ДЕСЕТА

— ВСИЧКО Е НАРЕД — каза Кал и хвана ръцете на Аарън.

Бяха студени, но не като на мъртвец. Определено бяха ръце на жив човек. Кал знаеше, че трябва да потъркаш ръцете на някого, за да ги стоплиш, затова се зае да го прави.

Аарън се огледа наоколо. Движеше се много бавно, все едно мускулите му са схванати.

— Къде сме?

— Концентрирай се върху това да се почувстваш по-добре — отвърна Кал.

— По-добре? — Аарън сякаш се беше събудил след дълъг сън, но това бе нормално. — Че аз кога съм се разболявал?

Кал не знаеше какво да отговори, затова попита:

— Кажи ми какво е последното нещо, което си спомняш?

— Бяхме в гората — каза Аарън.

Лицето му започна да връща цвета си, а очите си оставаха зелени, без вихрещи се оттенъци. А и никой обсебен не би могъл да говори така, с пълни смислени изречения.

— Търсехме Тамара…

Аарън сбърчи нос замислено. Кал пусна ръцете му, а Аарън размърда пръсти. Обикновени ръце, нормален цвят на кожата, нормален пулс в шията. Сърцето на Кал биеше бясно. Беше го направил. Бе възкресил Аарън. Бе постигнал невъзможното.

— Тогава Алекс се обърна срещу нас — продължи Аарън. Вече се бе смръщил сериозно. — Той е бил предателят, от самото начало. Беше взел Алкахеста. Накара ни да коленичим…

Чакай! — осъзна Кал. Сега идваше лошото.

— Аарън, всичко е наред. Няма нужда да…

Ала Аарън вече трепереше. Не просто сякаш му е студено, а цялото му тяло започна да се тресе. Стисна ръба на масата.

— Коленичихме… — продължи той, — имаше взрив. Ти беше отблъснат надалеч от мен. Видях бялата светлина на Алкахеста. Тя изпълни небето. Кал… — Той вдигна зелените си очи сякаш бе видял призрак. — Какво се случи? Кажи ми, че не е каквото си мисля.

Кал само поклати глава. Аарън се вгледа в ръцете си. Бяха бледи и на Кал му се струваха съвсем обикновени. Ала Аарън сякаш изпита страх от вида им.

Тогава Кал осъзна какво гледа Аарън. Ноктите му бяха пораснали дълги и изкривени. Косата и ноктите растат и след смъртта, спомни си Кал. Косата на Аарън също бе твърде дълга и падаше над ушите му.

— Кал? — попита Аарън. — Да не би аз…

— Няма време — прекъсна го нетърпеливо Кал, — трябва да се махаме оттук. Преди някой да ни намери. Моля те!

Аарън се поколеба, а после кимна. Отчаянието в гласа на Кал явно бе пречупило подозренията му. Той слезе от металната маса и стъпи на пода бос.

Краката му мигом се подгънаха, той падна на земята, преобърна се и изстена. Кал се приведе над него, докато Аарън се сви в агонизираща топка. Косата му бе залепнала по челото от пот.

— Краката ми… горят…

Смях наруши тишината в стаята. Груб смях, скептичен и рязък.

— Шегуваш се.

Кал се изправи. Алекс, облечен в поредния черен костюм, стоеше на прага. Сърцето на Кал сякаш потъна в петите.

Аарън се изправи на ръце и колене. Беше пребледнял като восък.

— Не и ти! — каза той. — Не може да си тук! Не!

— Не вярвах, че ще го направиш. — Алекс влезе в стаята, вървеше лениво като котка. — Не мислех, че ти стиска, Константин Младши.

Кал застана пред Аарън.

— Стой далеч от него. От нас — каза той.

— Разбира се — измърка Алекс, — ще се престоря, че не си възкресил някого от мъртвите, нещо, което никой преди теб не е успял да направи…

Аарън изкрещя.

Беше ужасяващ звук. Кал и Алекс потръпнаха от нечовешкия вой, излязъл от гърлото на Аарън. Той започна да драска по пода, раменете му се тресяха, но по лицето му не капеха сълзи.

Не плачеше.

— Аарън — коленичи Кал, — трябва да се успокоиш. Моля те, успокой се.

— Аз съм мъртъв — отпусна се Аарън и прошепна: — Умрях. Затова всичко изглежда сиво… и гадно…

Вратата се отвори отново. Майстор Джоузеф влезе в стаята, последван от Джаспър и Тамара. Бе вдигнал ръка, а в дланта му гореше пламък. Беше дошъл заради писъка на Аарън, но сега замръзна, изпаднал в шок при вида му. Изглеждаше внезапно състарен, с опъната кожа и свити устни.

— Господи! — каза той.

— Господ? — горчиво се изсмя Алекс. — Той няма нищо общо.

— Изправи го! — каза дрезгаво Майстор Джоузеф. — Изправи го на крака. Искам да видя, че е жив.

Кал се завъртя, за да защити Аарън, но Алекс вече бе там и издърпа Аарън нагоре. Аарън вдигна лице, погледна зад Майстор Джоузеф и видя Тамара и Джаспър, спрели на прага. Лицето на Джаспър изразяваше изумление, а Тамара… Тамара сякаш бе паднала от много високо и ударът бе изкарал целия въздух от гърдите й.

— Тамара… — прошепна Аарън.

Тя покри с ръце устата си и отстъпи назад, като едва не се удари в Джаспър, който я хвана за ръката. Клатеше глава напред-назад, а тъмните плитки се люлееха отстрани на лицето й. Кал усети, че му се гади.

— Тамара… — подхвана и той.

— Млъкни — каза Майстор Джоузеф, — всички млъкнете.

Той гледаше Аарън сякаш наистина е призрак. Сякаш никога не е вярвал, че планът му ще проработи. Сякаш не си е представял, че Аарън ще живее отново.

— Ти успя — каза той. Гледаше към Аарън, но определено говореше на Кал. — Бях прав. Бях прав да оставя задачата за възкресението на теб, Константин. Ти успя!

— Кал! — изхриптя Джаспър. — Ти си направил това?

Кал осъзна, че е трябвало да планира нещата много по-внимателно. Не биваше да възкресява Аарън, без да има план как да го изведе оттук. Без да е решено как всички да избягат, както се беше надявала Тамара. Трябваше да намери начин да го направи така, че шумът да не разбуди цялата къща. Разбира се, той не бе осъзнавал, че може да успее. Не знаеше колко време ще отнеме и какво ще му коства.

Внезапно му се зави свят.

Спомни си, че късче от неговата душа липсва. Усети, че ще припадне. Инстинктивно протегна ръка, за да се хване за някого, но никой не беше наблизо.

Когато падна на пода, беше останал съвсем сам.

Кал се събуди в старата стая на Константин. За негов ужас Анастасия седеше в края на леглото, с бял костюм със забодена на ревера карфица. От нея му намигваше синьо око.

Той сподави писъка си.

Какъвто и задавен звук да бе издал, явно й даде знак, че се е събудил.

— Какво правиш тук? — попита пръв.

Тя приглади завивките над гърдите му.

— Майстор Джоузеф ми каза какво си направил. Спаси света, знаеш ли?

Кал поклати глава.

— Променил си смисъла на това какво означава да бъдеш маг. О, Кал, ти промени всичко! Няма да мислят повече за Константин като за чудовище. Ще почетат наследството му. Твоето наследство.

Той потрепери ужасен. Изобщо не бе мислил за тези последици. А тя не разбираше. Това, което беше направил, не можеше лесно да се повтори. Не можеше постоянно да къса парчета от душата си. Нямаше идея дали това, което бе направил, ще повлияе на силата му. Може би никога нямаше да може да го повтори.

Сега обаче остави тази мисъл за по-късно и попита:

— Аарън… добре ли е?

— Почива си — каза тя — като теб.

— Той… сърди ли ми се? — искаше да знае Кал.

Анастасия премигна объркана.

— Но, Кон, защо някой би ти се сърдил? Ти извърши чудо.

Кал се поизправи и каза:

— Трябва да говоря с Аарън и да видя Тамара.

— Добре — въздъхна тя, — изчакай за миг.

Стана и приглади костюма си. Очите й сияеха, докато го гледаше.

— Не знаеш какво означава това — заговори тя, — не знаеш кого още можеш да върнеш. Ти наруши господството на смъртта, Кон. Има… имаше причини, поради които хората искаха Макарите в нашата родина да умрат. Но ти промени това.

Кал усети как стомахът му се преобръща, докато тя излизаше от стаята.

Имало причини хората да искат Макарите да умрат? Освен очевидните? Не можеше сега да мисли за това. Трябваше да види Аарън. Той бе доказателството, че е извършил правилното нещо. Беше спасил Аарън. Никога нямаше да възкреси друг човек, нито да къса от душата си повече. Но си бе струвало. Трябваше да си е струвало.

Анастасия се върна, този път с Тамара, облечена в рокля с бели дантели. Тя вървеше с наведена глава, без да поглежда към Кал.

Анастасия се обърна и излезе, но Кал все още виждаше сянката й. Стоеше в коридора и слушаше.

Кал реши, че не му пука. Толкова се радваше да види Тамара отново, че цялото му тяло изстина, а после го заля топла вълна. Искаше му се да види изражението й.

— Тамара — каза той, — съжалявам!

— Излъга ме — прекъсна го тя.

— Зная, че се сърдиш, и си права. Само те моля да ме чуеш.

Тя повдигна брадичка. Очите й бяха зачервени от плач, но пламтяха от емоция.

— Да, не биваше да ме лъжеш, Кал, но не в това е проблемът. Не се сърдя. Страх ме е.

Той отново изстина. Целият.

— Не трябваше да го правиш — продължи тя, — не би трябвало да можеш. Имаше само един човек, способен да придвижва душите, и той едва не вдигна мъртвите. Заложих всичко, за да докажа, че не си Врагът на Смъртта. Измъкнах те от затвора, понеже ти вярвах. Ала съм грешала.

Тя поклати глава.

— Ти наистина си Константин.

Кал потръпна. Помисли си за дните в затвора, когато си мислеше как тя ще изрече тези думи. И сега това се случи.

— Просто исках да върна Аарън — опита да обясни той, — мислех, че мога да поправя нещата.

Тамара избърса очи.

— И аз исках да го върна, да повярвам, че се е върнал, както преди, ала сега не знам…

Кал опита да се изправи край леглото. Чувстваше и двата си крака слаби, но си наложи да стане, опирайки се на рамката.

— Чуй ме, Тамара. Той не е обсебен. Откъснах късче от собствената си душа, за да го съживя. Той е Аарън. Може да говори. Спомня си. Дори това, че Алекс го е убил.

— След като ти припадна, той започна да пищи — каза просто тя, — без да спира.

— Уплашен е. Всеки би бил уплашен. Страх го е и…

— Не изглеждаше като страх — изрече Тамара с каменно изражение.

Кал не искаше тя да е права, ала усети хлад в стомаха си. Тамара рядко грешеше.

— Той е най-добрият ни приятел — потрепери гласът му, — не можех да го оставя.

— Понякога трябва да оставим хората да си отидат — отвърна шепнешком Тамара, — понякога се случват неща, които са непоправими.

— Ти смяташе, че е трябвало да оставиш Раван да си отиде. Така е казало семейството ти. Целият свят на маговете ти каза, че е умряла още щом е прекалила с огнената магия и огненият елемент я е погълнал. Ала тя помогна за бягството от затвора. Ти й се довери за това. Явно смяташ, че частица от нея е твоя сестра. Със сигурност знаеш, че маговете могат да грешат.

— Това е различно! — възрази Тамара. — Тя не е мъртва, а Погълната.

— Нима е толкова различно? — пое дълбоко въздух Кал. — Знам, че се безпокоиш заради това, което съм направил. Но хората мразят Константин Мадън, понеже е бил откачен психопат с огромна армия от зомбита, опитал да унищожи света на маговете не защото е искал да възкреси мъртвите. Всички искат това. Затова е имал толкова последователи. Защото всеки е губил някого. Защото, когато загубиш някого, изглежда безсмислено, безпричинно и тъпо, че няма отговор. Може би Константин е бил отвратителен човек, а може би и аз съм такъв. Но аз съм отвратителният човек, спасил Аарън.

— Надявам се — каза Тамара, — искам да го вярвам. Аарън толкова ми липсваше. Отчаяно исках да повярвам, че смъртта му е някаква ужасна грешка. Но ако той не е себе си, Кал, ако не се е върнал наистина, трябва да ми обещаеш, че ще го оставиш да си отиде, веднъж и завинаги.

Кал се вгледа в лицето й. Тя изглеждаше тъжна, а не обнадеждена.

— Обещавам — каза той, — никога няма да допусна Аарън да съществува като обсебен. Никога не бих го наранил.

Тамара го хвана за ръка и я стисна здраво. Беше толкова благодарен и облекчен, че искаше да я прегърне, както бе направил преди. Но не го стори.

— Ако спреш да се доверяваш на мен, Кал — каза тя, — тогава единствените хора, които ще чуваш, ще бъдат Алекс и Майстор Джоузеф. А те не са добри хора. Не ти мислят доброто. Нито на Аарън.

— Знам.

— Затова трябва да вярваш на мен. Ако ти кажа, че това не е Аарън, трябва да ми повярваш.

— Ще ти повярвам — кимна Кал. — Имам ти доверие. Ако кажеш, че това не е Аарън, ще повярвам.

— Добре — отвърна Тамара и се отправи към вратата, — защото в противен случай и аз ще спра да ти вярвам.

Кал се облегна обратно на кревата и се наведе, за да погали Пакостник по главата. Вълкът изскимтя сякаш бе разбрал какво е казала Тамара.

Когато тя си тръгна, Кал бе твърде уморен, за да се изправи отново, но и твърде разстроен, за да продължи да почива. Искаше да види Аарън, да се убеди, че той е добре, а Тамара греши, но го обземаше ужас, че може би тя е права. Ами ако Аарън не се бе върнал наистина? Ако частицата душа на Кал само бе отложила завъртането на очите? Мрачни мисли се въртяха в главата му, когато отново някой почука на вратата.

— Влез — каза той, като очакваше Анастасия да се върне с още зловещи изявления колко е велик.

За негова изненада влезе Алекс.

Носеше дори повече черно от обичайното, доколкото това бе възможно, а косата му бе оформена на шипове с гел. По ботушите му имаше големи метални токи, а училищната му гривна блестеше на китката. Някак си бе успял да натика черен камък в нея, за да покаже, че е Макар.

— Кал, приятелче — каза той, — вечерята е готова.

Кал се запита дали е мъчително да си в един и същи дом с човек, когото си убил, но е възкръснал и може би планира отмъщение. Надяваше се да е така.

— Хайде — каза Алекс, когато Кал не отговори, — недей просто да си седиш. Зомбито ти вече е на масата.

— Не го наричай така! — сопна се Кал.

Алекс само се ухили.

Кал се изправи на крака, мина покрай него и с куцукане стигна до столовата. Цялото тяло го болеше, а думите на Тамара ехтяха в ушите му, но не можеше да се крие. Не можеше да остави Аарън сам с останалите.

Опита се да се убеди, че Аарън е добре — наистина добре — и че Тамара ще отиде при него, когато го осъзнае, но някъде дълбоко в душата му се прокрадваше капчица съмнение.

Майстор Джоузеф грейна в усмивка към Калъм. Беше седнал начело на маса, отрупана като за Деня на благодарността — имаше пуйка с гарнитура, купи с белени моркови и сладки картофи, грах, пюре и боровинков сироп.

Анастасия седеше до Майстор Джоузеф сияеща. Джаспър срещу нея изглеждаше много напрегнат, а Аарън потръпна, когато Алекс влезе в стаята. Кал избута Алекс и седна до Аарън, който бе сплел ръце в скута си и го погледна особено — сякаш само донякъде се радва да го види.

Алекс се ухили и се настани на стола до Анастасия. Тя разсеяно се протегна и разроши косата му, макар да не изпускаше Кал от поглед. Гладни очи, помисли си той, готови да го погълнат.

— Къде е Тамара? — попита Аарън.

Кал започна да сипва храна в своята чиния, а после и в тази на Аарън. Приятелят му взе ножа и вилицата си и настроението на Кал се оправи. Когато всички видят, че Аарън яде, помисли си той, ще трябва да признаят, че е нормален.

Обсебените не се хранеха.

— Горе е — каза бързо Джаспър, — почива си. Боли я главата.

Аарън отпусна вилицата.

На Кал му се догади.

— Всичко е наред — прошепна той, надявайки се Аарън да му повярва, — хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

Аарън въздъхна. Тамара бе казала, че той е пищял, и в този миг Кал осъзна, че е очаквал да се случи и сега. Но Аарън изглеждаше спокоен, макар и разстроен за Тамара. Той отново вдигна вилицата и сложи малко храна в устата си.

Раменете му бяха напрегнати сякаш бе ядосан. Кал се запита дали Аарън го мрази. Имаше всичкото право на света. Но може би просто беше разстроен за Тамара. Аарън бе свикнал хората да го възприемат като герой. Щеше да бъде съсипан, ако узнаеше, че според Тамара нещо с него не е наред.

Тамара грешеше.

Трябваше да греши.

— Не е лесно да се преобърне наопаки целият ти свят — каза Майстор Джоузеф. — Тя се бори да възприеме възможното. Така ще е и с Асамблеята, както и с Магистериума. Но нашето време, времето, в което обуздаваме силата на бездната, започва сега. С теб. — Той посочи към Кал. — И с теб — обърна се и към Аарън.

— А ние останалите? — попита Алекс.

— Кал успя да възкреси Аарън. Това е само началото. Аарън е само първият починал, който се връща. Когато Асамблеята разбере на какво сме способни, ще приемат съюз с нас — при нашите условия. Това е най-големият пробив, откакто успяхме да превърнем оловото в злато. Може би дори по-голям.

— Сигурна съм, че ти ще успееш да го повториш — каза Анастасия на Алекс в отговор на въпроса му.

Очевидно Майстор Джоузеф бе толкова оплетен в собствените си мисли за бъдещето, че бе забравил всичко друго.

— Невероятно е, че успя да направиш това, което Константин не можа — каза Джаспър на Кал, а после погледна към Аарън. — Как си, приятелю?

Аарън се обърна към него с измъчено изражение на лицето. За миг никой не каза нищо. Кал затаи дъх.

— Добре ли си? — попита Джаспър.

— Чувствам се уморен — отвърна Аарън — и ми е някак особено. Всичко е толкова странно.

— Да, аз също се чувствам така понякога — каза Джаспър и се приведе да го потупа по рамото.

Кал зяпна. Изглеждаше толкова нормален жест, а толкова не на място.

— Наистина ли се върнах? — попита Аарън.

— Щом можеш да питаш, очевидно да — усмихна му се Майстор Джоузеф.

Аарън кимна и продължи методично да яде храната си. Но това изобщо не бе начинът, по който Аарън се хранеше обичайно. Той се държеше или възпитано и любезно, или поглъщаше храната си все едно го е страх да не би някой да я открадне. Кал го гледаше с нарастваща тревога.

Но ако Аарън току-що бе излязъл от болница, също можеше да се държи странно. Кал опита да си представи какво е да се върнеш у дома след операция. Преди години се бе наложило да извадят апендикса на Алистър. Когато се върна у дома, беше твърде уморен да прави каквото и да е било, освен да седи пред телевизора, да яде супа от консерва и да гледа предавания за ретро автомобили целия уикенд.

— Какво е усещането? — попита накрая Алекс, като наруши мълчанието.

— Какво? — вдигна очи Аарън.

— Какво е да си умрял?

— Млъкни — изсъска Кал, ала Алекс само му се ухили в отговор.

— Не помня — загледа се в чинията си Аарън, — помня, че умрях. Помня теб.

Той погледна към Алекс, а зелените му очи бяха студени като малахит.

— После не помня нищо, докато Кал не ме събуди.

— Той лъже — каза Алекс и се протегна към чашата с кола.

— Остави го на мира! — избухна Кал.

— Кал е прав — обади се Анастасия, — ако Аарън не помни…

— Макар да би било много полезно да имаме някой, който знае какво представлява животът след смъртта — каза Майстор Джоузеф. — Представете си колко ценна би била тази информация!

— Не се чувствам добре — избута стола си Кал и стана. — Мисля, че трябва да си легна.

Анастасия също се изправи.

— Сигурна съм, че все още си изтощен. Ще те изпратя до стаята.

— Ами Аарън? — попита Кал. — Той къде ще спи?

Опита да запази тона си спокоен, тъй като си представяше как Майстор Джоузеф казва на Аарън, че ще спи в стаята за експерименти или ще го затворят някъде.

Нещата не трябваше да се случат така. Възкръсването на Аарън трябваше да оправи нещата. Смъртта на Аарън бе моментът, в който всичко се бе объркало. Кал беше разкрит, че носи душата на Врага. Бяха го хвърлили в затвора, повечето хора, които обичаше, го мразеха. Частица от него бе очаквала светът да се оправи в мига, в който Аарън отвори очи.

Това очакване се бе оказало детинско.

— Има стая, която се свързва с твоята — каза Анастасия. — Джерико спеше там понякога. Аарън може да я използва, нали?

Тя погледна към Майстор Джоузеф. Погледът му в отговор бе неразгадаем, но очите му блеснаха по начин, който никак не се хареса на Кал. Сега, когато бе успял да възкреси Аарън, дали все още щеше да е нужен на Майстор Джоузеф, или той щеше да прецени, че силите му ще са по-полезни без самия Кал да е наоколо?

— Разбира се — отговори Майстор Джоузеф, — само ще трябва да позабършем праха.

Оказа се, че има много прах за бърсане. Анастасия използва въздушната си магия, за да свали по-голямата част от завивките и пердетата, от което всички се закашляха. Джаспър се извини и каза, че трябва да види как е Тамара, макар Кал да подозираше, че той просто иска да избегне прашните облаци.

Когато най-после убедиха Анастасия да си тръгне, беше ясно, че нито Джаспър, нито Тамара ще се появят. Вероятно бяха в стаята на един от двамата, говореха за възкресението на Аарън и какво означава то. Вероятно говореха и за Кал. Опита се да си втълпи, че всичко е наред и няма причина да ревнува, но все пак ревнуваше.

Аарън легна на кревата, върху завивките, и се загледа в тавана, обхванал с ръце раменете си като че ли му е студено.

— Искаш ли да поговорим? — попита Кал. Беше му неловко.

— Не.

— Виж — каза Кал, — ако си ми ядосан…

Някой почука на вратата. Тя се отвори бавно и в стаята влезе Тамара. Беше с лавандулова рокля, на която не си бе направила труда да откъсне дантелата. Изглеждаше красива, както би била на градинско празненство.

Кал премигна от изненада, че я вижда.

— Аарън — каза тя, — радвам се, че се върна.

Аарън бавно се изправи и погледна Тамара. Очите му не се въртяха. Не беше обсебен от Хаоса. Кал обаче виждаше как Тамара потръпва всеки път, когато го погледне. Това е просто Аарън — искаше да извика Кал. Той е травмиран. Едва ли е лесно да се върнеш от мъртвите. Искаше му се Тамара да проумее всичко това. Виждаше, че тя се опитва.

Тамара седна до гардероба и събра ръце в скута си.

— Съжалявам, че се държах грубо — каза тя, — не знаех какво да мисля.

— Помня, че плака… — каза Аарън. — Когато умрях.

— О! — Тамара едва преглъщаше.

— И изблъска Кал от пътя на Алкахеста — продължи Аарън. — Вместо него той удари мен.

— Аарън! — ахна Тамара.

Сърцето на Кал се сви в гърдите му. Спомни си думите на Джаспър.

Мисля, че харесваше някой друг, ако схващаш какво искам да кажа.

Спомни си как се бе почувствал, когато Тамара му каза, че никога не е съжалявала, задето го е спасила.

— Не можеше да спаси и двама ни и взе мигновено решение — каза грубо на глас. — Остави я, Аарън.

Аарън кимна. Кал усети слабо облекчение. Това бе повече в стила на Аарън.

— Не съм ядосан — каза той, — нито на Тамара, нито на теб, Кал. Просто се чувствам сякаш трябва да се съсредоточа наистина силно, за да се събера цял. Сякаш единственото, което искам, е да легна, да затворя очи и всичко да е тъмно и тихо.

— Това е нормално — каза Кал, като говореше бързо от притеснение, — просто трябва да свикнеш, че си отново жив.

— Предполагам, че хората могат да свикнат с всичко — кимна Аарън.

— Невероятно е — прошепна Тамара — да си седиш тук и да те слушам как говориш!

— Ще бъда пример — каза Аарън. — Майстор Джоузеф ще използва Кал и мен, за да им покаже, че може да победи смъртта.

— Възможно е — отвърна Кал.

— Трябва да бягаме — каза Аарън, — те искат да ни използват, ала няма да се поколебаят да ни наранят.

— Ще избягаме — рече Тамара — всички заедно. Трябва да стигнем до Магистериума.

— Защо там? — погледна я изненадан Аарън.

— За да ги предупредим — обясни Тамара. — Трябва да знаят какво е замислил Майстор Джоузеф. Какви са слабостите му.

— Няма да сме в безопасност в Магистериума — рече Аарън, — просто ще бъдем изложени на друг вид опасност.

— Но ако не ги предупредим, те ще бъдат в опасност — отвърна Кал.

— И какво от това? — попита Аарън.

Тамара кършеше ръце в скута си.

— Говорим за приятелите ни — каза тя, — Магистериума, хората, които познаваш. Майстор Руфъс, Селия, Раф, Кай, Гуенда…

— Не ги познавам много добре — отвърна Аарън.

Не изглеждаше да е ядосан, по-скоро далечен. Уморен и далечен, какъвто никога не бяха го виждали преди.

Тамара избута стола си назад.

— Трябва да си лягам… да спя — каза тя и тръгна към вратата.

Спря се и взе една книга от гардероба. Дневникът на Джерико. Кал се зачуди за какво й е. Тъкмо се канеше да я попита, когато Аарън заговори отново:

— Всички ние рано или късно ще умрем, но не виждам с какво ще помогне, ако умрем за Магистериума.

Кал чу как Тамара сподавя ридание, докато завърта дръжката на вратата и излиза от стаята.

Аарън му обърна гръб и той се почувства по-уморен откогато и да било. За пръв път в живота си не искаше да говори с Аарън. Искаше да остане сам.

— Лягай да спиш — каза той на приятеля си, — утре ще се видим.

Аарън кимна и легна. Заспа веднага след като затвори очи — сякаш нямаше какво да смущава сънищата му.

След като слуша около час хъркането на Пакостник и злокобната тишина откъм Аарън — той не се въртеше и почти не дишаше, — Кал осъзна, че няма да може да заспи. Не спираше да мисли за баща си, за Майстор Руфъс и какво ще си помислят те за това, което бе направил. Искаше му се да може да поговори c тях, да потърси съвет.

Накрая стана и реши да обиколи злокобната къща с обсебени, за да си вземе чаша вода. Слезе надолу по стълбите към кухнята.

— Кал? — прошепна глас.

Тамара излезе от сенките. За миг той си помисли, че не е възможно да е реална. Но после видя колко уморена изглежда и осъзна, че не си въобразява.

— Не можах да заспя — рече тя, — седях в тъмното и се мъчех да проумея какво трябва да направя.

Носеше дрехите, с които бе пристигнала. Той погледна към пижамата си и после обратно към нея, озадачен.

— Какво имаш предвид?

— Каза, че ако съм права, ще го оставиш да си иде — каза Тамара. — Обеща ми.

— Но е твърде скоро! — Вярно бе, че Аарън се държеше странно, но може би някаква част от него все още бе затворена в смъртта. — Ще се оправи. Ще видиш. Знам, че тази нощ се държа странно, но той току-що се върна. Понякога говори като себе си.

— Не е вярно, Кал — поклати глава Тамара. — Нашият най-добър приятел Аарън никога не се държеше така.

— Той бе убит, Тамара — поклати глава Кал. — Няма как да се върне усмихнат и засмян!

— Не съм и очаквала да е перфектен — изчерви се тя.

— Сериозно? Защото на мен така ми звучи — отвърна Кал. — Мислиш, че или ще бъде същият като преди, или че е повреден. Но не каза нищо за това, че може да е различен или травмиран. Нямаше да се съглася да дам обещанието си при такива условия.

— Кал, начинът, по който говореше за другите хора… — поколеба се тя. — Сякаш не го интересува. Но Аарън никога не беше безразличен.

— Дай му няколко дни — каза Кал, — ще се оправи.

Тамара се протегна и докосна Кал по лицето с дланта на ръката си. Той усети меките й пръсти върху бузата си и потръпна.

— Добре — каза тя, но изглеждаше невероятно тъжна, — да изчакаме още няколко дни. По-добре е сега да поспим.

Кал кимна. Той напълни чаша с вода и се качи обратно нагоре по стълбите.

Докато учеше в Магистериума, можеше да различава доброто от злото, включително кога е постъпил правилно. В затвора всичко това му се беше изплъзнало. Може би защото Аарън бе неговият морален компас. Не искаше да вярва, че у приятеля му има нещо сбъркано, което не може да бъде поправено. Искаше той да е добре не само защото бе най-добрият му приятел, а защото ако Аарън не бе добре, и Кал не бе добре.

Ако Аарън не беше добре, значи Кал бе точно това, от което всички се бяха страхували през цялото време.

Върна се в стаята на Константин и този път насила успя да заспи.

Събуди се сякаш след няколко мига от взрив. Скочи от леглото и отиде до прозореца. Навън ръмжаха камиони, а звукът бе почти заглушен от крясъците.

Първата му мисъл бе, че от Асамблеята са дошли да ги арестуват и в този момент страхът се бореше с облекчението.

Майстор Джоузеф се появи на верандата, сложил сребърната маска на Врага на Смъртта. Без никакво усилие полетя във въздуха. Под него, на стълбите на верандата, Кал видя други фигури — Анастасия по бяла нощница и настръхналия Алекс.

— Намерете ги! Намерете и двамата! — изкрещя Майстор Джоузеф.

Тогава Кал осъзна какво става. Кой бе предизвикал шумотевицата.

Тамара и Джаспър. Те бяха избягали.

Без него.