Сребърната маска

ГЛАВА ВТОРА

ДВАМАТА СТРАЖИ, КОИТО бяха довели Джаспър до килията на Кал, започнаха да си говорят шепнешком. От другата страна на затвора се разнесоха викове, които после рязко прекъснаха.

— Мисля, че ще е по-добре да тръгвам — стана на крака Джаспър и се огледа притеснен.

— Не! — кресна единият от стражите, — това е знак за тревога! Никой посетител не може да се придвижва сам. Заради твоята безопасност ще трябва да ни последваш, докато евакуираме затворника.

— Искате да остана до Врага на Смъртта, когато той е извън килията си? — повиши тон Джаспър, сякаш имаше от какво да се страхува. — Това ли е безопасно?

Кал завъртя очи към тавана.

Един от стражите деактивира секция от елементалната стена, влезе в килията на Кал и му постави нови белезници.

— Хайде — каза той, — вървиш между нас, а чиракът е отпред.

— Нещо не е наред — удари пети в земята Кал.

— Има пожар — добави Джаспър, — това определено не е наред.

— Слушах седмици наред от маговете, че това място е непревземаемо. Нищо не може да проникне в него. Нищо не може да го унищожи. Не би трябвало да има пожар.

Стражите изглеждаха все по-нервни.

— Млъквай и тръгвай — каза единият, като дръпна Кал за ръката.

— Огънят гори — каза Джаспър и втренчено загледа Кал.

Цитираше Петостишието, петте реда текст, които описваха елементалната магия. Стражите го изгледаха. Явно си го спомниха от училище.

Въздухът пред килията на Кал ставаше все по-горещ. Хора тичаха по коридорите и викаха. Затворниците от другите килии също бяха изведени и маршируваха в редици към изхода.

— Знам — каза Кал, — но това място не би трябвало да пламне.

— Предупредиха ме, че си убедителен — рече стражът и блъсна Кал пред себе си. — Мълчи и върви!

Парчета скала и разтопен метал започнаха да падат от покрива. Кал реши, че е време да спре да се безпокои защо това се случва и да се постарае да се измъкне жив. Четиримата бързаха по коридора, който ставаше все по-горещ и по-горещ. Кал накуцваше, кракът го болеше зверски. Не беше ходил толкова много от месеци.

Чу се трясък. Част от пода пред тях се разпадна във фонтан от пламтящи отломки и нагорещени камъни. Кал се втренчи напред и разбра, че е прав.

Това не беше обикновен пожар.

Надяваше се да оцелее и да може да го изрече — нали ви казах! Стражите изненадващо го пуснаха. За миг Кал помисли, че ще потърсят алтернативен маршрут през затвора, но вместо това те се стрелнаха напред и едва не събориха Джаспър. Скочиха над разпадащия се под точно когато той се срина и се приземиха в безопасност на другата страна. Изправиха се и отупаха дрехите си.

— Хей! — извика Джаспър невярващо. — Не може просто да ни оставите!

Единият от стражите сякаш се позасрами, другият обаче не.

— Родителите ми умряха в Леденото клане — каза той със злоба в очите. — Нямам нищо против да умреш в пламъци, Константин Мадън.

Кал потръпна.

— Ами аз? — извика Джаспър, докато двамата се отдалечаваха. — Аз не съм Врагът на Смъртта!

Но те изчезнаха. Джаспър се завъртя и закашля, а после погледна обвинително към Кал.

— Вината за всичко това е изцяло твоя — каза той.

— Радвам се, че посрещаш смъртта достойно, Джаспър — отвърна Кал.

Добре че е тук, помисли си той, защото Джаспър никога не го караше да се чувства виновен, дори когато би трябвало. Невъзможно му бе да повярва, че Джаспър не заслужава всичко лошо, което му се случва.

— Използвай магията на Хаоса! — Джаспър се закашля, защото въздухът се изпълни с пушек и сажди. — Погълни стените, пожара или каквото и да е друго!

Кал протегна ръце. Китките му бяха вързани. Маг на неговото ниво не можеше да прави магия, без да използва ръцете си.

Джаспър измърмори нещо грубо и се завъртя на пети, като изпъна ръка пред себе си. Въздухът пред него сякаш започна да вибрира, а после се втвърди. Над рухналата част от пода се появи мост, който увисна и засия.

Кал не спря, за да се удиви на факта, че Джаспър е свършил нещо полезно — даже не просто полезно, а истински впечатляващо. Затича се колкото болният крак му позволяваше и отложи възхищението за по-късно.

И двамата не бяха наясно в каква посока трябва да тръгнат, за да се измъкнат, но пламъците бяха стеснили избора им. Вървяха по пътя, който се бе отворил. Кал скърцаше със зъби срещу болката и опита да не куца. Въздухът бе толкова нажежен, че дори да отвори устата си бе болезнено.

Стигнаха до отворена врата, която изглеждаше тежка, омагьосана и невъзможна за преминаване навреме, ако е заключена. С облекчение минаха през нея. Джаспър изрита подпорките, които държаха вратата отворена, и я затръшна след себе си — това им спечели леко облекчение от горещината и пушека.

Кал изпъшка, опрял ръце в коленете си. Изглежда се бяха озовали в един от задните коридори на Паноптикона. Можеше да усети мириса на белина и перилни препарати, примесен с пушек и изгорено. Коридорите се извиваха във всички посоки и нямаше прозорци. Внезапно точно пред тях изникна масивна огнена колона.

Джаспър отстъпи назад и извика.

Играта свършваше. Щяха да изгорят живи, пленници в коридора между пожарищата. Кал си спомни как бе излязъл от лабиринта на пламъците преди година, как бе използвал Хаоса, за да изсмуче въздуха от стаята — отчаяно действие, което наистина бе угасило пожара, но им бе отнело целия въздух. Без намесата на Аарън щяха да умрат.

Кал поиска магията си в този момент, макар да си спомни, че я бе използвал по грешен начин.

Огънят гори. Водата тече. Въздухът навява. Земята сковава. Хаосът поглъща.

И редът в Петостишието, който Кал бе добавил на шега:

Кал живее.

Този ред сякаш го преследваше. С цялата си сила напъна оковите, но те не се поддаваха. Не можеше да стигне до магията си. Пожарът пред него се разгъна като змия, ставаше все по-висок и по-висок. Пламъците в горната част се разпериха като качулка на кобра.

И тогава в тях се оформи лице. Познато лице. Лицето на момиче, направено от пламъци.

— Макарю! — изрече Раван, сестрата на Тамара.

Тя бе Погълната от огнения елемент и живееше като елементал с човешка душа. Или човек с душата на елементал. Веднъж Кал бе нахлул в затвор за елементали с Аарън и Тамара и бе видял Погълнати от Въздуха, Огъня, Земята и Водата. Доколкото знаеше, никога не бе имало Погълнат от Хаоса. Дори само мисълта за това бе ужасяваща.

— Нямате време да се мотаете. През третата врата вдясно ще откриете пътя за навън — упъти ги Раван.

Лицето й изчезна, разтваряйки се в пламъците. Огънят промени формата си и се превърна в сияен огнен портал.

— Какво. Бе. Това?! — настойчиво попита Джаспър.

— Огнен елементал — каза Кал, като не желаеше да замесва Тамара, когато нямаше идея какво всъщност се случва. — Познавам я. Живее в Магистериума.

— Значи това е бягство от затвора? Направил си ме част от тъпото си бягство? — извика Джаспър, а гласът му потрепери. — Вината наистина е твоя, Кал. Аз ще…

— Млъкни, Джаспър! — кресна и Кал и го избута към третата врата. — Можеш да ми викаш, когато излезем от горящата сграда.

— Отново отнесен от жестоката метла на съдбата — промърмори Джаспър.

Както им бе казала Раван, слязоха надолу по коридора и след това се обърнаха надясно към две двойни врати с дълго дървено резе между тях. Джаспър сграбчи резето и го издърпа на една страна. Кал се метна към портите и те зейнаха отворени. Слънце и въздух.

Джаспър хукна през вратите, а после извика. Чу се звук от търкаляне.

— Стълби! — извика той. — Внимавай по стълбите.

Всичко зад Кал бе потънало в пламъци. Той си пое дълбоко въздух и последва Джаспър навън. Наистина имаше стълби, които слизаха надолу. В дъното им, недалеч от него, бе Джаспър, който търкаше коляното си. Имаше обаче още слънце, въздух, облаци и куп други неща, които Кал не бе виждал от отдавна. Той жадно пое глътка въздух, после още една.

— Хайде — каза Джаспър, — преди някой да те види.

Докато се отдалечаваха от затвора, пушекът изтъня.

Кал погледна назад.

Паноптиконът изглеждаше като обърната кофа — огромен сив кръг от камък. Оранжеви пламъци излизаха от прозорците и покрива.

Излязоха на зелена ливада. В стаята на Кал нямаше прозорец, но ако имаше, може би щеше да вижда това — зеленина, ограда в далечината, а отвъд нея — дървета.

В момента поляната бе сцена на пълен хаос. Групи затворници бяха оковани заедно, а около тях обикаляха стражи. Други се качваха в микробуси. Магове с маслиненозелени роби на Асамблеята тичаха над тревата, размахваха ръце и опитваха да упътят паникьосаните, покрити със сажди стражи, офицери и затворници в различни посоки.

Един от маговете забеляза Кал и извика към стражата.

— Къде ми е колата? — зачуди се Джаспър, кашляйки. — Трябва да се разкарам оттук.

— Смяташ да ме зарежеш? — попита Кал.

— Знам какво става, когато остана с теб — отговори Джаспър. — Пак ще ме завлечеш във филм на ужасите с отрязани глави и обсебени от Хаоса. Не, благодаря. Трябва да си върна сърцето на Селия. Не искам да умирам.

— Поне свали тези от мен — протегна окованите си китки Кал, — дай ми шанс, Джаспър.

Стражите вече вървяха към Кал и явно обсъждаха някаква стратегия. Не се движеха достатъчно бързо и не можеха да видят какво смята да направи Джаспър, тъй като Кал бе застанал с гръб към тях.

— Добре де! — Джаспър се приближи, за да хване китките на Кал. — Чакай малко. От какво са направени тези окови? Не съм виждал такъв метал.

— Хей, вие двамата! — кресна някой.

Сърцето на Кал сякаш подскочи. Това бе маг от Асамблеята в бял костюм. Анастасия Таркуин, осъзна той, парализиран едновременно от облекчение и ужас. Сребристата й коса бе стегната назад, а бледите й очи блестяха.

— Идвайте веднага! — Тя щракна с пръсти и погледна безчувствено към Кал, все едно изобщо не го познава. — Побързайте!

Стражите спряха, доволни, че някой друг е поел отговорността. Джаспър застана зад Кал, като кълнеше под нос, и Анастасия ги поведе през тревата.

— Водя Макара — казваше тя и вдигаше ръка всеки път, когато някой се насочеше към тях явно за да ги разпита. — Трябва да го изведем оттук колкото може по-бързо. Махнете се от пътя ми!

Един бежов микробус бе паркиран в далечния край на ливадата. Анастасия отвори задните врати и избута Кал навътре. Той не можеше да види шофьора.

— Няма причина да се качвам в колата със затворниците — обади се Джаспър.

— Ти си свидетел! — сопна се Анастасия. — Влизай вътре, Де Уинтър, иначе ще кажа на родителите ти, че не сътрудничиш на Асамблеята!

Джаспър се качи до Кал, ококорил очи. В микробуса имаше пейки от двете страни и решетки над главите с белезници, които да държат затворниците на мястото им. Кал седна, Джаспър се настани срещу него. Никой не оправи белезниците на Кал. Вместо това вратите се затръшнаха и ги потопиха в хладен полумрак.

— Шантава работа — каза Кал.

— Ще подам оплакване — отвърна тихо Джаспър, — все някой ще чуе за това.

Микробусът потегли, направи няколко завоя, а после ускори, явно се движеше по магистрала. Кал нямаше представа накъде отиват. Всъщност изобщо не знаеше къде точно се намира Паноптиконът, още по-малко къде водят затворниците, ако се появи проблем.

Учуди се на появяването на Анастасия и Раван.

Анастасия му бе казала, че е майка на Константин Мадън и понеже Кал носи душата му, смята да му помогне. Тя управляваше елементалите в Магистериума. Може би самата тя бе организирала всичко това. Но ако го беше направила, какво предстоеше? Цялата Асамблея щеше да търси Кал. Не можеше просто да го отведе на някое далечно място, докато всичко утихне. Врагът на Смъртта никога нямаше да бъде забравен.

Замисли се за намесата на Анастасия и вероятността това да е бягство от затвора, обзе го страх, че никога повече няма да види баща си, и тревога Майстор Руфъс отново да не реши, че Кал го е излъгал, а също и безпокойство, че ако направят още един завой, ще повърне. Най-после колата спря, задните врати се отвориха и вътре нахлу светлина, която накара Кал да премигне.

Шофьорът стоеше пред отворените врати и свали вестникарския си каскет. Дълги тъмни плитки паднаха по раменете, а позната усмивка озари лицето. Сърцето на Кал сякаш заподскача в гърдите му.

Тамара.