Сребърната маска

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

КАЛ ОТСТЪПИ КРАЧКА назад от Аарън. Никога не бе виждал Майстор Джоузеф такъв — изцъклил очи и побеснял от ярост. И държеше Алкахеста.

Кал остана без дъх.

Винаги досега Майстор Джоузеф го бе защитавал, дори когато умът му беше замъглен от ярост. В гробницата на Врага на Смъртта дори се бе хвърлил пред Кал, готов да пожертва собствения си живот, за да го спаси. Сега обаче изглеждаше готов да го убие, без да се замисля.

— П-помагам на Аарън — заекна Кал.

— Не можеш да пипаш това, което си направил! — разкрещя се Майстор Джоузеф, а от устата му пръскаха слюнки. — Без възкресението ние сме нищо! Маговете ще ни размажат! Единствено силата на вечния живот, с която армията ни ще нарасне, може да унищожи Асамблеята!

Аарън се надигна и се изправи до масата. Не изглеждаше смутен от всичките тези крясъци. Просто се вгледа в Майстор Джоузеф с безизразна физиономия.

— Добре, добре — каза Кал и вдигна ръце.

Алекс бе отстъпил толкова назад, че бе опрял гръб в стената. Лицето му беше станало восъчнобледо. Кал никога не го бе виждал такъв и още повече се уплаши.

— Не откачай! Всичко е наред — каза му той.

Майстор Джоузеф направи крачка към Аарън и като го хвана за врата, наклони лицето му ту на една, ту на друга страна като гневен собственик на мерцедес, който иска да провери дали колата му е одраскана.

— Калъм се опитва да ме убеди, че създава повече проблеми, отколкото решава. От самото начало ми се противопоставяше. Подиграваше ми се. Отказа голямата чест, която му оказахме. Захвърли верността и жертвите, които бях правил за него, право в лицето ми, отново и отново, и отново. Е, Калъм, мисля, че ми писна да съсипваш плановете ми.

— Не го приемай лично — каза Кал, — много хора ме смятат за наистина дразнещ тип. Не си само ти.

— Кал опитваше да ми помогне — каза Аарън и се отскубна от хватката на Майстор Джоузеф. В изражението му имаше нещо направо ужасяващо.

— Не ти трябва помощ! — кресна Майстор Джоузеф, като този път го сграбчи за раменете. — Изобщо не бива да те пипа!

— Махни се от мен — каза Аарън и плесна ръката на Майстор Джоузеф. — Ти изобщо нямаш представа какво ми трябва.

— Млъкни! — изръмжа Майстор Джоузеф. — Ти не си човек. Ти си нещо. Мъртво нещо.

Ръката на Аарън се стрелна и стисна Майстор Джоузеф за гърлото. Стана толкова бързо — твърде бързо, за да може Кал да реагира по някакъв начин.

Майстор Джоузеф вдигна ръка нагоре да призове пламък, но Аарън я хвана и я изви зад гърба му. С другата ръка продължаваше да стиска гърлото му. Майстор Джоузеф започна да се мята в опит да си поеме въздух, а погледът му се замъгли.

— Недей! — извика Кал, като внезапно осъзна какво се кани да направи приятелят му. — Аарън, не!

Ала вече му беше заповядал никога да не му се подчинява и Аарън не го послуша. Пръстите му се забиха по-силно в гърлото на Майстор Джоузеф, докато не се чу пукащ, хрущящ звук като от настъпена суха съчка.

Светлината угасна в погледа на Майстор Джоузеф.

Кал ахна. Взираше се в Аарън и не искаше да повярва, че приятелят му е направил това. Най-добрият му приятел, най-добрият човек, когото познаваше. За пръв път Кал се уплаши. Не за Аарън, а от него.

Алекс издаваше странен звук, който се оказа думата „Не“, изричана отново и отново, и отново.

Аарън пусна Майстор Джоузеф и отстъпи назад, загледан в ръката си, едва сега осъзнаваше какво е направил. Изглеждаше объркан, когато тялото на Майстор Джоузеф се стовари на земята.

Ти си нещо. Мъртво нещо.

Майстор Джоузеф лежеше сгърчен в краката на Кал, както беше станало и с Дрю. Цялото семейство на Майстора пострада, задето ме познава, помисли си почти в истерия Кал.

Алекс падна на колене, загледан в тялото на учителя.

— Ти… ти можеш да го върнеш обратно — каза той.

— Но няма да го направя.

Думите излязоха от устата на Кал още преди да го е премислил. Беше потресен, че Алекс моли за такова нещо. Старият Майстор го бе заплашил с Алкахеста. Беше му се подигравал, беше го унижавал. Алекс обаче гледаше тялото му като унесен.

— Трябва — каза той, — някой трябва да ни води.

Погледът на Аарън беше празен. И да се разкайваше, не го показваше.

Алекс допълзя до тялото на Майстор Джоузеф. По лицето му капеха сълзи, но той не докосна мъртвия маг. Вместо това сграбчи Алкахеста и го притисна до гърдите си. Кал се ядоса на себе си, че не се сети да го вземе пръв.

— Какво правиш, Алекс? — попита той.

— Никога не съм и помислял, че може да умре. — Алекс като че ли не говореше на Кал. Гласът му бе притихнал, говореше на самия себе си. — Той беше велик човек. Мислех, че ще поведе армията си, а аз ще съм от дясната му страна.

— Той беше зъл човек — каза Кал. — Всичко станало, войната на маговете, смъртта на Джерико, дори смъртта на Дрю, беше донякъде по негова вина. Той нарани много хора

— Той бе единствената причина ти да си важен! Вярваше в теб! Нима ще го оставиш просто така?

— Както ти направи с мен ли? — попита Аарън и застана до Кал.

— Не го направих, за да покажа, че съм по-добър от Врага на Смъртта! — изръмжа Алекс. Все още държеше Алкахеста и го притискаше до себе си.

— Не — каза Кал, — направи го, за да покажеш, че си същият като него.

Той тръгна към вратата, Аарън го последва. Там Кал се обърна.

— Ние трябва да тръгваме. Виж, знам, че си разстроен, но можеш да сториш много добро на света с магията на Хаоса, която владееш. Можеш да бъдеш известен, могъщ, без да си от страната на злото. Сега Майстор Джоузеф го няма и всичко може да приключи.

— Добро, зло… — Алекс го погледна изтощен. — Каква е разликата?

Кал очакваше Аарън да каже нещо, например че самият Алекс би трябвало да знае разликата.

Но може би и Аарън не я знаеше.

Двамата мълчаливо тръгнаха по коридора. Към тях бързо се присъедини Пакостник, който бе присвил уши, но махаше с опашка.

Стъпките им отекнаха в къщата, но никой не застана между тях и вратата. Излязоха на ливадата.

— Къде отиваме? — попита Аарън.

— Не знам — отвърна Кал, — някъде далеч от този остров. Далеч от всичко.

— С теб ли идвам?

Аарън, изглежда, бе осъзнал, че убийството на Майстор Джоузеф може да е смутило Кал. Може би и някаква част от Аарън бе смутена. Може би си спомни времето, когато никого не би убил по такъв начин, с голи ръце и без да му мигне окото.

— Разбира се — каза Кал, ала Аарън вероятно долови колебанието в гласа му.

— Добре — просто каза той.

Насочиха се към гората, следвайки пътя. Кракът на Кал скоро започна да го боли, но той не забави ход. Остави болката да се разгори. Какво като го болеше! Какво като куцукаше! Болката го караше да чувства всичко по-ясно.

Аарън вървеше до него, сякаш потънал в мислите си. Беше ужасяващо, но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно Кал усещаше, че върви не с приятеля си, а с някой от обсебените. Дори Пакостник сякаш избягваше Аарън, като вървеше от другата страна на Кал и никога не приближаваше да го погали. Макар да бе отишъл при Аарън предишния ден, вълкът явно усещаше колко се е променил след възкресението си. Аарън наистина беше различен. Но защо бе станало така?

Поне вече бяха близо до водата. Кал чуваше как вълните мият брега. И тогава внезапно шумът бе заглушен от ръмжене на двигатели. По пътя се зададоха камиони, а над тях в небето профуча елементал, оформен като панделка.

Кал се обърна, хвана Аарън за рамото и го избута към дърветата.

— Бягай! Трябва да бягаме! — каза той, макар да знаеше, че кракът му няма да издържи.

И тогава през дърветата се появи Хюго, следван от други магове и обсебените на Алекс, които маршируваха зад тях. Дори след смъртта на Майстор Джоузеф нямаше да разрешат на Кал и Аарън да напуснат.

— Аз съм Врагът на Смъртта! — извика Кал. — Аз управлявам! Моите заповеди трябва да слушате! Казвам ви да се върнете у дома! Всичко приключи! Аз съм Константин Мадън! Аз съм Врагът на Смъртта! И казвам, че това е краят!

Хюго пристъпи към Кал с усмивка на лицето. Кал осъзна с нарастващ ужас, че с него имаше и магове, които не беше виждал преди. Не само бегълци от Паноптикона и стажанти като Джефри. Имаше и хора с роби от Асамблеята, явно току-що пристигнали. Предатели, дошли да се борят за грешната страна. На Кал му се стори, че зърна бащата на Джаспър.

Пакостник се разлая яростно.

— Може да носиш душата на Константин, но не ни управляваш — каза Хюго. — Майстор Джоузеф ни даде много точни указания. Ако нещо стане с него, трябва да последваме Алекс Страйк, а Алекс нареди да ви върнем при него, ако се наложи — и със сила.

— Ала аз съм Врагът на Смъртта! — извика Кал. — Вижте, аз възкресих Аарън! Вие сте дошли тук, за да узнаете тайната на смъртта, нали така? Е, аз съм ключът за това!

За миг всички замлъкнаха след тези думи. Не знаеше дали ги е омаял с логиката си, или не. Осмели се да повярва, че може и да го пуснат.

— Може би… наистина си ключът — каза Хюго, — но така или иначе ще се върнеш с нас в къщата. Предстои ни битка, трябва да се подготвим. В гората не е безопасно нито за теб, нито за Аарън. Навсякъде може да има разузнавачи на Асамблеята.

— Няма да се върна с вас!

Кал вдигна ръка и призова силите на Хаоса. Може би ако им покажеше кой е и какво би могъл да направи, щяха да го пуснат. Може би, ако осъзнаеха, че ще трябва да се бият, щяха да се уплашат да не го наранят. Силата бавно се събра в него. Беше я изцедил напълно в опита си да види какво не е наред с Аарън. Чувстваше се слаб заради липсващото късче от душата му. Трябваше му повече сила. По навик се пресегна към своята противотежест — Аарън. Но да се протегне към него бе като да пъхне ръка в ледена вода. Студена и черна пустота мина през ума му. Кал извика и припадна.

Кал се свести, отпуснал глава на една страна. В първия миг помисли, че отново е в Паноптикона. Чак когато осъзна къде се намира — в зловещия викториански салон на Майстор Джоузеф, — си спомни всичко, което се бе случило.

Майстор Джоузеф… Тамара… Аарън.

Аарън.

После осъзна, че е вързан за стол. Глезените му бяха стегнати към краката на стола, а китките — зад гърба му.

— Събуди се — каза Аарън точно зад него и Кал реши, че и той е вързан към стол. Може би двата стола бяха вързани заедно. Кал се размърда, за да провери, и тежестта го потвърди.

— Какво стана? — попита той.

— Като че ли се канеше да направиш някаква магия, а после просто припадна. Аз нямам магия, затова не можех да направя каквото и да било. Пакостник също не успя да помогне. Вързаха ни. Алекс обикаля наоколо и раздава заповеди. Според мен Хюго каза истината — предстои битка.

— Наистина ли Алекс управлява? — попита невярващо Кал.

— Той твърди… — заговори Аарън, но в стаята влезе Хюго, следван от Алекс.

Когато вратата се отвори, Кал чу Анастасия да разговаря отвън с други магове. Стори му се, че разпознава един от гласовете, но не можа да се сети чий е.

Алекс беше облечен в дълго черно палто, закопчано до шията, с внимателно пригладена коса, така че да не пада по лицето му. Вече не изглеждаше нито уморен, нито изплашен. Очите му блестяха. На ръката си носеше Алкахеста, който лъщеше като полиран.

— Изглеждаш като на кастинг за следващия филм от „Матрицата“ — рече Кал, а после осъзна, че може би не трябва да е толкова наперен, докато седи вързан за стол.

— Вече аз управлявам, както трябваше да бъде от самото начало — заяви Алекс. — Аз имам всички знания на Константин и опита на Майстор Джоузеф. Аз съм новият Враг на Смъртта.

Кал прехапа устни, за да не пусне друг хаплив коментар.

— Мога да прехвърля силите ти на Макар върху себе си и ще се превърна в най-могъщия маг на Хаоса, живял някога. Подчини ми се, като станеш мой верен помощник, Калъм, или веднага ще те убия!

— Примамливо предложение — отвърна Кал. — Сигурен ли си обаче, че Алкахестът работи по този начин?

— Не можеш да го убиеш — тихо се намеси Аарън. — Не можеш да убиеш и мен. Без нас армията ти ще се разпръсне.

— Глупости! — изкриви уста Алекс.

— Не са глупости — реши да допълни Кал, — тяхната цел е възкресението на мъртвите. Аз направих това, а не ти. Всички го знаят.

— Така е — продължи Аарън, — дойдоха, за да следват Кал и Майстор Джоузеф, а не някакъв юноша, когото дори не познават.

— Моля те! — изсмя се Алекс. — Кал ми обясни как се възкресяват мъртви. Използвал е собствената си душа. И аз мога да направя това, така че той повече не ми трябва. Ти обаче ми трябваш със сигурност. Ти си доказателството, че това работи. Кал лесно може да бъде заменен.

— Ако той умре, няма да ти помогна — каза Аарън с равен глас. — Може изобщо да не ти помогна.

Алекс изглеждаше готов да тропне с крак, но вместо това измъкна от вътрешния джоб на палтото си нож с грозно извито острие. Кал се сети за своя кинжал Мири.

— Е, Кал — насили се да се усмихне Алекс, — искаш ли да поемеш риска да го направя, или ще обещаеш да си ми верен? Ще се бориш ли на моя страна в предстоящия конфликт?

— Ще се боря на твоя страна — каза Кал. — Все пак аз и Аарън няма къде да идем. Видя, че не избягах с Тамара и Джаспър. Видя, че отрекох пред Асамблеята да ме държите пленник пряко волята ми. Всички останали ме мразят. Трябваше да започнеш с това.

Алекс се ухили и сряза с ножа си въжетата, които ги придържаха. Кал се изправи. Кракът го болеше нетърпимо. Аарън бавно се надигна зад него.

— Елате! — каза Алекс и излезе от стаята.

Слънцето бе залязло, докато Кал и Аарън бяха вързани. Тръгнаха по коридора след Алекс и видяха през прозорците на къщата, че навън е тъмно. Когато минаха през салона, Кал забеляза, че огромните поля пред къщата са осветени с пламтящи сфери от магически огън.

Излязоха на верандата и се загледаха пред себе си, а Алекс се подсмихна самодоволно. На трептящата светлина от пламъците се виждаше странно бойно поле. Магове в зелени роби на Асамблеята и черни униформи от Магистериума стояха срещу къщата. Силите на Майстор Джоузеф се бяха наредили с гръб към нея.

Сега това беше армията на Алекс. Бяха много. Кал виждаше само гърбовете им, но разпозна Хюго и още някои магове. Те оформяха стена от няколко реда пред къщата и гледаха напред, изпълнени с мрачна решителност.

Между тях и маговете от Асамблеята разстоянието беше с размерите на футболен стадион. Кал се придвижи до парапета на верандата и чу лай.

Вълкът подскачаше около къщата и сега изтича нагоре по стълбите, за да се притисне до крака му. Кал потръпна от болка, но се приведе да погали козината на Пакостник. Почувства облекчение, че вижда единствения си приятел, който не се беше променил.

Погледна настрана към Аарън. Профилът му се очертаваше ясно на светлината в червено и оранжево, от която зелените му очи изглеждаха черни. Спомни си как Аарън бе стискал гърлото на Майстор Джоузеф, докато то не изхрущя, и усети болка дълбоко в себе си. По някакъв начин Аарън сега му липсваше дори повече, отколкото когато бе мъртъв. Сякаш от момента, в който бе върнал приятеля си, всичко, което го прави Аарън, постепенно се изпаряваше от него като мъгла над река.

Но защо? Въпросът провокираше съзнанието на Кал. Тялото на Аарън бе проблемът. Ако го поставеха в друго тяло… ако преместеше душата на Аарън, така както Константин бе постъпил със своята — щеше ли да има промяна?

Пакостник излая отново, когато предната врата се отвори и Анастасия излезе на верандата. Беше с бронята си в бяло и сребърно, вече изчистена. Косата й бе вдигната на висок кок. Тя се спусна към Кал.

— Калъм! Толкова се радвам да видя, че си проявил здрав разум и си решил да се бориш на страната на Алекс.

— Не виждам друг вариант — каза Кал. — Той заплаши, че иначе ще ме убие.

Тя премигна. Кал се зачуди дали на нея й пукаше, че Алекс може да убие душата на Константин. Каквито и компромиси да бе направила, за да приеме стореното от сина й, те явно замъгляваха ума й. Беше готова на всичко само и само да си го върне.

— Когато битката приключи — каза тя, — ще идем някъде, ще възкресим Джерико и ще живеем в мир.

— Достатъчно, Анастасия! — викна Алекс. — Майстор Джоузеф търпеше тези нелепици, но аз нямам нерви за това. Калъм не е твой син. Не ми пука какво мислиш. Той не е Константин Мадън. Колкото и да се правиш на квачка около него, това няма да се промени. Той не те обича.

Лицето на Анастасия веднага се изопна. Мъглата над ума й се надигаше и Кал си помисли, че Алекс няма да хареса това, което тя прикриваше.

— Алекс, добре е да не забравяш, че имаш нужда от мен — каза Анастасия. — Както и от елементалите ми.

— А за теб е добре да не забравяш, че трябва да приемеш мен за свой син, а не него.

— Познавам душата на Кал — каза Анастасия, макар че според Кал това не беше вярно, — а твоята — не.

Лицето на Алекс се изкриви.

— Много неща има тук — намеси се безразлично Аарън сякаш изобщо не разговаряха.

Алекс го изгледа кръвнишки, а Кал огледа острова.

Беше вярно. Обсебените бяха излезли от езерото и стояха подредени в стройни редици. Дрехите им бяха станали на парцали от дългия престой под водата. Близо до тях бяха елементалите — дълги въздушни змии, навити около дърветата, пламтящи гущери, огромни паяци от камък. Кал не виждаше водни елементали, но ако имаше такива, те вероятно подскачаха в реката.

Отмести поглед към маговете. Преди беше решил, че чува познат глас, но сега осъзна, че познава неколцина от присъстващите. Членове на Асамблеята стояха до Хюго заедно с родители на ученици от Магистериума. Кал видя бащата на Джаспър и рязко пое въздух.

Но от тълпата към Алекс тръгна някой, който изненада Кал дори повече. Кимия, голямата сестра на Тамара.

След миг тя се хвърли в прегръдките на Алекс.

— Толкова се радвам, че си добре!

— Кимия? — Дори Алекс изглеждаше изненадан.

— Какви ги вършиш, Кимия? — повиши глас Кал. — Трябва да се бориш на страната на сестрите си.

Кимия се обърна към него побесняла.

— Раван не ми е никаква сестра — каза тя, — огънят я унищожи и сега тя е чудовище. Най-добрата ми приятелка, Джен, е мъртва… — Устните й потрепериха. — Мразя смъртта! Ако Алекс иска да я унищожи, аз съм на негова страна.

Алекс надменно погледна Кал.

— Върви и си намери оръжие, скъпа — каза той и погали дългата й черна коса. — Ще се борим заедно.

Кимия влезе в къщата, а Алекс отново се ухили на Кал, който едва се сдържа да не скочи към него да го удуши. Алекс го предотврати, като застана зад него и го хвана за гърба на ризата с ръката, която не бе покрита от Алкахеста. Хюго, който бе стоял наблизо, хвана Аарън.

— Верни мои последователи! — извика Алекс, а Кал и Аарън бяха избутани напред и надолу по стълбите в центъра на ярка светлина, хвърляна от няколко магове. — Тук са Калъм Хънт, прероденият Константин Мадън, и неговото най-голямо постижение Аарън Стюарт, въздигнатият от мъртвите!

Разнесоха се аплодисменти. Кал чу как хората скандират името на Аарън. Зави му се свят. Беше както когато обявиха Аарън за Макар и герой на Магистериума и все пак бе напълно различно.

— И сега… — продължи Алекс, но Хюго го прекъсна.

— Майстор Страйк — каза той, — вижте. Другата страна развява флага на преговорите.

— Предават ли се вече? — В гласа на Алекс прозвуча разочарование.

— Не — поклати глава Хюго, — флагът означава, че искат разговор преди битката.

— Изпратили са ни съобщение, искат преговори — появи се Анастасия с напрегнато изражение. — Но само с Кал.

— Не може — каза Алекс. — Забранявам.

Аарън отвори уста да възрази, но Кал го спря, като хвана ръката му.

— Добре тогава — каза той на Алекс. — Вероятно ще ме отвлекат, тъй като ще преценят, че без мен армията е безполезна.

— Аз водя тази армия! — яростно се възпротиви Алекс.

— Все още аз съм Врагът на Смъртта — ухили се Кал.

Алекс се обърна към Анастасия. Отново изглеждаше готов да тропне с крак.

— Защо искат да говорят с Калъм?

Кимия излезе от къщата, въоръжена с каменна брадва. Върху нея бяха изписани различни въздушни и земни символи, които според Кал я правеха достатъчно лека за носене.

— Идеята е на Тамара — отговори тя на въпроса. — Тамара убеди родителите ни, че могат да му се доверят, че думата му тежи.

Кимия поклати глава.

— Според мен просто иска да се сбогува за втори път.

— Не знаех, че между теб и Тамара има нещо, Калъм. — Лицето на Алекс се изкриви в злобна усмивка.

— Няма такова нещо.

Кал изхленчи толкова жално, че Аарън повдигна вежди. Чудеше се дали не се преструва.

— Обърках се. Отиваш на срещата, Калъм Хънт — каза Алекс и се изсмя, като очевидно вярваше, че е разстроил Кал. — Ще отидеш и ще кажеш точно каквото искам да кажеш. Ще предадеш думите ми на маговете на Асамблеята, така че да разберат кой е истинският водач на армията.

Кал опита да изглежда покрусен, но всъщност се радваше. Това бе шансът му да помогне на Асамблеята. Как обаче?

Пое дълбоко въздух. Трябваше да им даде представа за силите, срещу които се изправят. Груба сметка на елементалите, обсебените и маговете. Щяха да искат това. Щяха да се зарадват и да узнаят, че Майстор Джоузеф е мъртъв.

— Не се връщай — прошепна му Аарън.

— И да те оставя тук? — поклати глава Кал. — Няма начин.

Аарън не каза нищо повече. Не настояваше, не се обясняваше.

— Чух това — каза Алекс. Приличаше на хищна птица, обвита в черно, и гледаше изпод вежди към маговете на Асамблеята.

— Ще видя дали няма да опиташ да избягаш при тях, Кал. Ако решиш да ме предадеш, ще заповядам на всички обсебени да те нападнат и да не спрат, докато не те убият.

Кимия ахна. Кал се обърна и видя как откъм редовете на Асамблеята приближава огнена линия по тревата към силите на Алекс.

Тревата не гореше — огънят мина над нея и се разшири, докато летеше.

— Идват за нас — присви очи Алекс. — Кал, помогни ми да заповядам на обсебените…

— Не — спря го с ръка Кимия, — това е Раван.

— Но тя ни напада! — изкрещя Алекс.

Раван обаче вече ги бе стигнала. Тя се превърна в колона от пламъци, която се надигна от тревата. Сивкав дим, примесен с оранжеви огньове.

Димът се сгъсти. Той сякаш се втвърдяваше, докато пред тях не застана сиво момиче. Изглеждаше плътна и истинска. Валма сив пушек се виеха около нея като рокля. Косата й бе дълга, а някога беше и черна. Сега блестеше в прашно сребристо. Лицето й напомни на Кал за Тамара и сърцето му се сви.

Трима магове вдигнаха леден щит между Раван и силите на Алекс, ала тя само се изсмя и каза:

— Ще придружа Калъм Хънт до мястото на преговорите. Сега съм миролюбиво настроена, но ако ме нападнете, ще изгоря всичко на километър-два наоколо.

Можеше ли да направи това наистина, запита се Кал. Колко опасна може да стане магическата битка?

— Изчадие! — рече Кимия с отвращение.

— Сестричке! — усмихна й се криво Раван, а после махна с ръка към Кал да я последва. — Трябва да побързаме, Калъм.

Кал с поглед подсказа на Аарън, че ще се върне, заобиколи ледения щит и последва сестрата на Тамара през тревите.

Всичко бе злокобно тихо. Дори вятърът не повяваше, което позволи на Раван да запази образа си на смъртна. Докато приближаваха към другата страна, Кал видя, че ги очакват три фигури. Майстор Руфъс се открояваше в тъмната маслиновозелена роба на Асамблеята. Зад него бе Тамара в бялата училищна униформа, заради която косата й изглеждаше много черна. До нея стоеше Джаспър. Лицето му бе гневно и изопнато.

Когато приближиха, Раван започна да се разпада. Пепелта се отвя от нея на вълни. За миг, преди да изчезне, тя погледна Кал. Очите й бяха оранжеви и пълни с пламъци.

— Не наранявай сестра ми — прошепна. — Тя е загрижена за теб.

А после я нямаше.

Кал спря пред тях. Приятелят, бившето гадже, някогашният учител. И тримата мълчаха.

— Кал… — първа проговори Тамара.

— Нямаме много време — прекъсна я Кал.

Не мислеше, че ще понесе това, което тя има да му казва. Започна да говори бързо, без да ги гледа в очите. Изреждаше с какви сили разполага Алекс в армията си и какво е станало с Майстор Джоузеф. Докато говореше, един от маговете на Асамблеята — Грейвс — се откъсна от останалите и приближи. Никога не бе подкрепял Кал, затова той опита да не му обръща внимание.

Когато привършваше, лицето на Майстор Руфъс бе станало от безизразно загрижено.

— Калъм — прекъсна го той накрая, — казваш ми, че Майстор Джоузеф е мъртъв? Че Алекс Страйк и Анастасия Таркуин ръководят армията?

— Главно Алекс — кимна Кал. — Вижте, предавам се. Всичко това бе голяма грешка. Обещайте ми, че нищо няма да се случи с Аарън, и ще направя каквото поискате.

При споменаването на името израженията на всички сякаш потъмняха. Грейвс го посочи с костелив пръст.

— Калъм Хънт, това, което си направил, може да раздели света на маговете така, че никога да не бъде изцерен. Мъртвите не бива да се връщат към живот. Аарън трябва да бъде унищожен, ако не за друго, то поне заради собствената му душа.

— Ти съгласна ли си с това? — обърна се Кал към Тамара.

Очите й блестяха, докато се опитваше да преглътне сълзите си, но гласът й не трепна.

— Смятам, че си върнал част от Аарън, но не целия. Не мисля, че той би искал да живее по такъв начин.

Но ако вече започвам да разбирам какво съм объркал, искаше да я попита той, ала знаеше отговора. Бе твърде късно. Ами ако още мога да го поправя? Да го поправя?

Кал не бе сигурен дали това е възможно. Беше само зародиш на мисъл дълбоко в подсъзнанието му. Нещо с тялото на Аарън, тяло, което вече бе мъртво… Тялото на Кал е било живо, когато Константин бе натъпкал душата си в него… Но това, което мислеше, може би не бе възможно за извършване.

А може би просто не трябваше да бъде вършено.

— Нека изборът бъде на Аарън — каза Кал, забил очи в краката си.

— Какъв избор може да направи той? — изсумтя Грейв. — Той говори ли изобщо?

Тамара поаленя.

— Да, говори! — Кал погледна към Грейвс. — И може да избира. Все пак той уби Майстор Джоузеф. Сам.

— Аарън е убил Майстор Джоузеф? — Дъхът на Тамара секна.

— Да — потвърди Кал. — Той трябва да има избора да реши дали ще живее, или ще умре и къде да отиде! Аз го върнах. Дължа му поне това.

— Това е без значение — заяви Грейвс, макар да изглеждаше потресен. — Не можеш да се върнеш в Магистериума.

— Тогава ме върнете в Паноптикона — каза Кал. — Вкарайте ме в затвора. Само него не закачайте.

— Не можеш да се върнеш при нас, Калъм — каза нежно Руфъс, но Грейвс го прекъсна:

— Не те извикахме на преговори, за да предложим помощ за теб или чудовището ти. Искахме да говорим с теб, понеже семейството и приятелите ти вярват, че е възможно да бъдеш убеден да постъпиш правилно.

Той се огледа и поклати глава — не можеше да повярва колко глупави са приятелите на Кал.

— Да постъпя правилно? — повтори Кал, без да е наясно какво ще искат от него. Но беше сигурен, че то няма да му хареса.

— Воювали сме със силите на Врага и преди — продължи Грейвс — и да, Алекс може би е по-слаб враг от Константин, но армията му е също толкова голяма. Освен това е Макар, а ние си нямаме Макар на наша страна.

Кал отвори уста, но Джаспър поклати глава и този път Кал премълча. Искаше му се да бяха разрешили на баща му да присъства на тези преговори. Допусна, че Алистър е помолил за това, но разбираше защо не са се съгласили. Той щеше да го защити, като им каже точно какво се случва.

— Има много повече предатели и дезертьори, отколкото предполагахме. Само един е начинът да сложим край на това. Трябва да използваш магията на Хаоса, за да унищожиш Алекс Страйк, както и себе си.

Кал застина.

— Какво? — изуми се Джаспър.

— Не сме се съгласявали на това! — избухна и Тамара. — Казахме, че трябва да унищожи Майстор Джоузеф и ще простим всичко!

Тя се обърна към Кал.

— Казах им, че когато се нарече Врагът на Смъртта, не го мислеше наистина, а го казваш само Алекс и Майстор Джоузеф да вярват, че си на тяхна страна. Знам, че възкреси Аарън, защото го обичаш, Кал, а не по някаква друга причина.

— Грейвс, това е недопустимо! — възрази и Руфъс. — Та той е дете! Не можеш да искаш от него да се самоунищожи.

— Той е Врагът на Смъртта — отвърна Грейвс. — Сам го каза.

Кал отстъпи назад. Прилоша му. Майстор Руфъс може би щеше да протестира, но Асамблеята го бе решила, а нейната дума бе последна. Искаха го мъртъв. Нищо не можеше да направи.

— Кал — каза Майстор Руфъс, — Кал, върни се…

Ала Кал вече го нямаше. Той тичаше обратно по тревата към армията на Алекс, към Анастасия Таркуин и обсебените. Толкова дълго време бе прекарал в опит да им избяга! Никога не бе допускал, че накрая ще бяга към тях.

Пакостник изтича към него и го посрещна с лай. Очите му се виеха на лунната светлина като огнени. Кал го сграбчи за козината и мина остатъка от пътя, като донякъде се опираше на вълка. Кракът го болеше, главата също.

Можеше да се върне в къщата, но твърде много обсебени и предатели от Асамблеята стояха на пътя му. Алекс стоеше зад Кимия и Анастасия, ухилен до ушите. Аарън стоеше малко зад него. Хюго бе стиснал с ръка рамото му. Не приятелски, а като предупреждение.

— Това хареса ли ти, Кал? — попита Алекс. — Кимия ми каза, че са искали да се жертваш, за да убиеш Майстор Джоузеф. Чула Грейвс да говори за това. Хубаво е да разбереш колко много те цени Магистериумът в действителност, нали?

Сърцето на Кал сякаш потъна в петите. Ето затова Алекс го бе оставил да преговаря. Не защото вярваше на Кал или защото се бе заблудил, че е разстроен. А защото вярваше, че Кал не би жертвал себе си.

И беше прав. Кал беше избягал от маговете на Асамблеята. Спомни си първата година, когато бе започнал да учи магия. И своя личен край на Петостишието.

Кал живее.

— Тамара? — попита Кимия. — Тамара добре ли е? Няма да се бие, нали?

Кал отвори уста да отговори, но се отказа. Кимия не заслужаваше да знае какво се случва с Тамара. Защо се преструваше, че й пука за нея, след като я бе изоставила?

— Алкахестът е у мен — вдигна ръка Алекс. — Или ще се бориш редом с нас, Кал, или ще умреш заедно с Аарън. Сега ти е ясно, нали?

Кал пое дълбоко въздух и опита да се успокои. Искаше му се да се разкрещи. Или да се разплаче. Но не можеше да направи нито едно от двете.

— Да, направиха ми обидно предложение. Какво от това? Вече ме бяха изоставили. — Кал погледна Алекс в лицето и опита да превърне гнева си в увереност. — Нали ти казах, че няма къде другаде да ида.

Усмивката на Алекс се изкриви.

— Радвам се да науча, че не са променили позицията ти.

Аарън дойде при Кал, но не го попита как е и не вдигна ръка на рамото му.

— Много хора ще умрат днес, нали? — попита вместо това. Не изглеждаше особено загрижен, по-скоро бе любопитен.

— Предполагам — каза Кал.

Изглеждаше невероятно и глупаво, но се случваше. Много хора, много добри хора щяха да бъдат наранени. Мнозина щяха да умрат, както бе умряла майка му.

— Ще поведеш армията обсебени на Врага на Смъртта по левия фланг — каза му Алекс, — аз ще поведа моите по десния. Анастасия ще ръководи елементалите над нас. Хюго ще води маговете, които ще ни подкрепят от безопасно разстояние. Не те е страх да си сред първите редици, нали?

— Не, разбира се — отвърна Кал.

Беше сигурен, че според Алекс обсебените на Константин може да бъдат жертвани най-лесно. Той спокойно щеше да жертва и Кал при първа възможност или дори при странен малък инцидент.

— Аарън остава с мен — нареди Алекс, като с това увеличи шансовете за такъв инцидент.

— Не искам — каза Аарън с равен глас, който притесни Кал.

— Но ще трябва — допълни Алекс, — а и аз не бих се безпокоил за Кал. Той няма да остане сам. Пакостник може да отиде с него.

Като чу името си, обсебеният вълк излая.

Кал погледна към Аарън. Би настоял приятелят му да тръгне с него — ако това не означаваше, че Алекс ще постави Кал във възможно най-голяма опасност, а така и самият Аарън ще е застрашен. Спомни си какво бе казал за него Грейвс.

Извика обсебените при себе си и им заповяда да се наредят в стройни къси редици. Изглеждаха като армия от оловни войничета, които са пораснали и са станали огромни и заплашителни.

Кал се бе опитвал да избегне точно този миг, след като научи, че душата му някога е принадлежала на Константин Мадън. Бе се страхувал, че ще стане точно като Врага на Смъртта, че ще причини болка, страх и смърт. Бе опитвал да прави верните избори, но макар поотделно всеки от тях да изглеждаше верен — или поне повечето, — накрая пак бе стигнал дотук.

Можеше да си намери оправдания, но това нямаше значение. Нито че Грейвс бе гадина, защото бе прав. Дори нищо от това да не бе станало по вина на Кал, само той можеше да го поправи.

Просто трябваше да разбере как.

— Хайде — подвикна Алекс, — дай заповед.

— Чуйте ме — каза Кал на обсебените си, — време е за рат!

— Даааа — простенаха те на езика, който само Кал разбираше.

И след това тръгнаха.

Маршируваха към мястото, където се намираше армията на Асамблеята, досами брега. Въздухът отгоре пукаше от магията на елементалите. Зад тях бяха обсебените на Алекс и маговете.

Кал никога не се бе чувствал толкова неподготвен за каквото и да било в своя живот. То е просто като Железния изпит, каза си той. Само трябва да загубиш.

Щеше да направи така, че неговата страна да загуби катастрофално.