Сребърната маска

ГЛАВА ДЕВЕТА

КОГАТО ТРИМАТА СЕ СЪБУДИХА на сутринта, момчетата се върнаха по стаите си, за да се преоблекат за закуска. Кал махна на Тамара на излизане, но тя сякаш не го забеляза.

След бърз душ той с неприязън измъкна дрехите на Константин от гардероба. Поредната фланела за поредния ден. Искаше му се да има свои собствени неща.

Докато навличаше дънковото яке, дневникът на Джерико падна от вътрешния му джоб. Кал го вдигна и го прехвърли бавно в ръцете си. Тази книжка бе принадлежала на Константиновия брат. Той я бе написал. Кал никога не беше мислил за Джерико като за човек. Всъщност изобщо не бе мислил за него. Дори когато стоеше край запазеното му тяло в гробницата на Врага, мислеше само за това как се е чувствал Константин при смъртта на брат си.

Сега обаче разчиташе на дневника, за да разбере какво не му бяха разкрили бележките на Константин.

Някой похлопа на вратата. Кал имаше време да пъхне книжката в джоба си преди Джаспър да подаде глава навътре.

— Хюго дойде — каза той и нахлу в стаята, без да е получил разрешение — и каза, че двамата с Тамара имаме свободен следобед, след като уроците ни свършат. Той ще ходи някъде с Майстор Джоузеф, а аз ще ги последвам. — После присви очи към Кал: — Абе ти слушаш ли ме изобщо?

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за момичетата — рече Кал.

— Знаех си, че някой ден ще се преклониш пред изключителните ми познания за романтиката — изгледа го самодоволно Джаспър.

— Как показваш на едно момиче, че го харесваш? — попита Кал. — Ако се целунете, това значи ли, че сте гаджета?

Джаспър се облегна на стената и потърка брадичка с ръка.

— Зависи, мой човек — каза той и сви окото си, все едно носи монокъл. — Колко добре познаваш дамата?

— Много добре — каза Кал, като сподави порива да каже на Джаспър, че прилича на Човека пингвин от „Батман“.

— Странно е, че ме питаш точно сега — намръщи се Джаспър, — предвид факта, че сме заточени по средата на нищото и наоколо няма никакви момичета… освен Тамара.

Внезапно по лицето му се изписа изражение на шок.

— Ти и Тамара?

— Толкова ли невероятно звучи? — настръхна Кал.

— Да — отвърна Джаспър. — Тамара е твоя приятелка. Тя не… изпитва такива чувства към теб.

— Защото съм Врагът на Смъртта ли? — сопна се Кал. — Защото съм зъл отвътре и не я заслужавам. Благодаря ти, Джаспър. Много ти благодаря.

Джаспър го изгледа продължително, без да проговори.

— Знаеш ли защо скъсахме със Селия? — попита накрая той.

— Уморила се е от лицето ти?

— Казах, че ще те посетя в затвора, а тя каза, че не мога. Каза, че ако наистина си Врагът на Смъртта, значи си убиец. Че трябва да избера между нея и теб.

Кал премигна. Част от него бе ранена, дори сега, от думите на Селия. Усети приглушена тъпа болка. Друга част обаче бе удивена от Джаспър.

— Ти си се застъпил за мен?

— Не обичам да ми казват какво да мисля — отговори Джаспър, като май вече съжаляваше, че е казал толкова.

Кал не искаше да се чувства благодарен на Джаспър, но беше. Невероятно благодарен.

— Благодаря ти! — рече той.

— Да, да — махна с ръка Джаспър, — и когато казвам, че Тамара не изпитва такива чувства към теб, не е, защото те мисля за лош човек. Просто мисля, че Тамара… ами, Кал, мисля, че тя харесваше друг, ако схващаш какво искам да кажа.

Аарън. Искаше да каже Аарън.

Кал можеше да възрази, че според Анастасия Тамара харесва него, но си представи отговора на Джаспър — че дори когато е в най-добрата си форма, Анастасия няма представа за какво говори и определено не изглежда като любовен експерт.

Джаспър се замисли.

— А ако се е мляскала с теб, вероятно не е искала да умре сама и уважава Селия твърде много, за да се метне на моя врат.

Изобщо не беше така, искаше да кресне Кал.

— Но все още мога да я помоля да ми стане гадже, нали? — рече на глас.

Все пак, дори да беше грешка, това бе от грешките, които нямаше нищо против да повтори. Няколко пъти.

— Не, освен ако не искаш да те отрежат — каза Джаспър. — Но за всеки влак си има пътници. Дори за теб е така.

На Кал му се искаше да фрасне Джаспър в лицето, което бе объркващо, тъй като все още му бе благодарен, задето бе скъсал със Селия заради него. Но с неохота установи, че съветът на Джаспър няма да подобри странното усещане в стомаха му. Всъщност той го направи по-лошо.

Следващите няколко дни минаха като на забързани кадри заради обучението по теория на Хаоса. Сутрин Майстор Джоузеф преподаваше на Кал и Алекс, а после ги оставяше да експериментират цял следобед, докато даваше уроци на Тамара, Джаспър и другите ученици.

Кал трябваше да признае, че Майстор Джоузеф е вълнуващ преподавател. Искаше от тях да опитват нови неща, да тестват нови идеи, не се тревожеше заради риска. Кал научи много неща за Хаоса — да го държи в ръката си, да го направлява, да го оформя. Научи се да призовава създания на Хаоса от бездната и да ги държи наоколо по цял ден, черни фантоми, които шумоляха в краката му и тревожеха Пакостник. Научи се да поглежда в самата бездна, място на сенки, в които колкото повече се взираше, толкова по-цветни му се виждаха, оформяйки вихрушки пред погледа му.

Вечерите прекарваха заедно. Понякога Майстор Джоузеф готвеше. Друг път поръчваше храна и някой от слугите му я взимаше. Този път ядяха вкусни панирани пилешки бутчета. Кал замислено дъвчеше кокала на едното. Злото определено предлагаше по-добра храна.

— Утре — каза Майстор Джоузеф — няма да ме има цял ден, така че бих искал вие двамата, Кал и Алекс, да се съсредоточите върху вашия експеримент. Кал, Тамара, ще дам упражнения и на вас.

Тамара срещна погледа на Кал от другата страна на масата, но той вече не можеше да разчита какво опитва да му каже тя. Вероятно искаше да каже „добре, Майстор Джоузеф няма да е тук, трябва да претърсим къщата“, но той предпочиташе „добре, него няма да го има, можем да се усамотим някъде“.

Не се бяха целували от онази нощ в стаята на Джерико, а Кал започваше бавно да полудява. Тя харесваше някой друг, бе казал Джаспър. Ако се е мляскала с теб, сигурно не е искала да умре сама. Думите му отекваха в главата на Кал.

Трябваше ли да спре да мисли за Тамара, когато бягството и животът им бяха под въпрос? Вероятно.

Джаспър намигваше и правеше знаци от другата страна на масата. След вечеря в моята стая — прошепна накрая.

Алекс ги погледна лениво. Кал никога не беше наясно колко внимание отделя Алекс на това, което правеха. Изглеждаше сякаш той си има свои грижи, заради които се заключваше в стаята си в другия край на къщата, слушаше оглушителен метъл и събираше маркови пуловери с изображения на черепи.

След вечеря тримата приятели се събраха в стаята на Джаспър. Повечето от различните плюшени и пластмасови коне бяха натикани под леглото и стаята изглеждаше странно оголена.

— Какво става, Джаспър? — попита Тамара и отпусна ръце на бедрата си.

Носеше пастелносиня рокля и косата й падаше свободно по раменете.

— Утре трябва да се измъкнем поне за няколко часа — каза Джаспър. — Ще трябва да разсеем Алекс и може би Хюго.

— Защо? — попита Кал.

— Защото трябва да проверим нещо. Майстор Джоузеф идва и си отива с елементали, но те не кацат до къщата. Видях как един от тях се приземява миналата нощ и го проследих, за да видя откъде идва.

— Така ли? — погледна го невярващо Тамара. — Защо не ни извика?

— На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата — отвърна Джаспър. — Освен това не бях подготвен и нямах време да ви извикам. Така или иначе, елементала не го намерих, но намерих нещо друго.

— Какво? — попита Кал, ала Джаспър поклати глава. Изглеждаше притеснен.

— Трябва сами да го видите. Не искам да говоря за това тук.

Колкото и да го притискаха, той не каза нищо повече, ала ги накара да обещаят на следващия ден предиобед да се измъкнат от заниманията си и да се срещнат с него навън, по маршрута, където разхождаха Пакостник.

— Трябва да вземем и Пакостник — каза Кал, — той може да ни е прикритие, в случай че някой попита какво правим навън.

— Смяташ ли, че можем да се измъкнем от Алекс? — намръщи се Тамара.

— Без проблем — кимна Кал, макар да се съмняваше в това.

— Добре тогава, аз ще си лягам — каза Тамара, — много съм изморена.

Тя тръгна към вратата, но се спря, обърна се и целуна Кал по устните.

— Лека нощ! — каза малко срамежливо и изтича от стаята.

— Леле-мале! — каза го Джаспър, ококорил очи, след като вратата се затвори зад Тамара.

Кал не продума. Бе смаян и притихнал.

После се прокашля. Нервите му бяха опънати до скъсване.

— Сега разбра защо ми трябваше съветът ти!

— Загазил си — засмя се Джаспър, — съчувствам ти, синко.

— Махай се! — отвърна Кал възмутен. — Не ми помагаш.

— Това е моята стая — напомни му Джаспър.

Кал се върна се в стаята си и остана буден през по-голямата част от нощта, като понякога сънуваше мъртвия Аарън, друг път живия Аарън, който се отдалечаваше с Тамара, за да не се върне никога.

По закона на всеобщата гадост в утрото на следващия ден небето бе покрито с гъсти черни облаци.

Алекс беше в неочаквано лошо настроение. Кал му се мръщеше, докато двамата опитваха без успех да измислят нови идеи как да съживят белка, без да я взривят или обсебят.

Кал усети възможност да се откъсне. Ако можеше да използва суперсилата си да дразни, Алекс вероятно щеше да си тръгне сам.

Първо започна да си тананика, тихичко, на себе си, докато преглеждаше алхимическите книги, които Майстор Джоузеф му бе дал.

Алекс го изгледа лошо.

После Кал взе историческа книга за Макар на име Винсент от Маастрихт — една от малкото, които не бяха оставени долу в мазето — и започна да чете на глас:

— Малко се знае за методите, които Винсент е използвал, за да предпази телата по време на експериментите си, но се смята…

— Ще се върнеш ли на работа? — прекъсна го Алекс.

Кал се престори, че не го чува, докато Алекс не му измъкна книгата от ръцете. Погледна го равнодушно:

— Хм?

— Казах — натърти Алекс, очевидно правейки се на черен лорд пред Кал, — че е по-добре да се върнем на работа.

Кал протяжно се прозя.

— Работя. Мисля мащабно. Все пак аз съм Константин Мадън. Ако някой може да разбере как се възкресяват мъртвите, това ще съм аз.

— Ти?! — клъвна въдицата Алекс и гласът му потрепери. — Ти се интересуваш само от скучните неща. Можем да правим повече обсебени, да опитваме да върнем мъртвите към живот, а не да си губим времето с белки. Можем дори да опитаме да създадем форма на живот, направена изцяло от Хаос. Константин Мадън нямаше да си седи цял ден, без да прави нищо. Това е скучно, скучен си и ти.

— Абе я си гледай работата! — отвърна Кал, като се почувства малко странно от грубия си отговор. — Нямаш представа какво би направил Константин.

— Знам какво би трябвало да направи — отвърна Алекс, обърна гръб на Кал и си тръгна.

Беше достатъчно зловещо, за да притесни Кал, но той нямаше време да се тревожи. Вместо това отиде да се срещне с Джаспър и Тамара. Изглежда, бе успял да освободи следобеда си. Само не знаеше какво ще му коства това накрая.

Тамара и Джаспър го чакаха и гледаха към водата. Докато вървеше към тях, рязко прекъснаха разговора си и Кал имаше неприятното усещане, че обсъждат него. Бе готов да се обзаложи, че Джаспър бе имал какво да каже за целувката им… но нищо хубаво.

— Сигурен ли си, че Алекс не те следва? — попита Джаспър, когато Пакостник изприпка до Кал и скочи, за да опре лапи в гърдите му.

— Не мисля — погледна нервно през рамо Кал.

— Хайде да вървим тогава — каза Тамара, — преди някой да ни забележи.

Джаспър изглеждаше притеснен, докато напредваха между дърветата. Нервите му бяха толкова опънати, че подскочи, когато Пакостник опита да захапе една пеперуда във въздуха.

От другата страна имаше стара каменоломна. Тя бе издълбана в скалите, а на дъното й се събираше вода, все едно някой бе успял да прокопае отдолу тунел до морето.

— Какво са копаели? — попита Тамара, а после присви очи и сама отговори на въпроса си. — Прилича на гранит.

— Има път за надолу — каза Джаспър и посочи към рампа.

Тя бе достатъчно широка и за превозно средство, но толкова стръмна, че Кал се притесни да не падне и да не се затъркаля надолу към дъното. Затова стисна клоните, докато минаваше.

— Наистина ли трябва да слезем надолу? — попита той. — Не можеш ли да ни кажеш?

— Не, трябва да го видиш — мрачно поклати глава Джаспър.

Отне им малко време, докато стигнат до водата. Тамара хвана Кал за ръката и му помогна по пътя, което бе мило, но и малко унизително. Знаеше за крака му и въпреки това го бе целунала, така че явно това не я притесняваше. Той обаче не бе сигурен дали не притеснява него.

И изобщо не беше сигурен какво точно означават целувките. Джаспър бе убеден, че тя не го харесва, точно колкото Анастасия — че Тамара е влюбена в него. Но тя го бе целунала пред Джаспър. Това не можеше да бъде пренебрегнато.

Трябваше да каже нещо. Не знаеше кога пак ще могат да останат сами.

— Ъъъм… — рече той в кошмарен опит за разговор.

Тамара го погледна, очевидно очакваше да продължи. Той опита да си припомни съветите на Джаспър как да накара момичетата да го харесат, но си спомни само, че не трябва да мига, а понеже Тамара вървеше до него, не бе сигурен дали тя изобщо ще забележи това.

— Ще излизаме ли? — изплю накрая камъчето той. Когато тя не отговори веднага, продължи: — Вече гаджета ли сме?

В този миг осъзна, че трябва да дръпне ръката си от нейната, понеже целият се изпоти. Тишината се разтегна и той реши, че търкалянето надолу по хълма може би не е толкова лош вариант. Поне веднага щяха да сменят темата.

— А ти искаш ли да сме гаджета? — попита накрая Тамара, като го погледна изпод дългите си тъмни клепки.

Не за първи път се беше направил на глупак пред нея.

— Аха — рече на глас.

— Добре — усмихна му се тя очарователно, — тогава ще бъда твое гадже.

В отговора й той чу това, което би трябвало да я попита.

„Ще ми станеш ли гадже?“

Но тя не изглеждаше подразнена. Стисна ръката му и го накара да помисли поне за миг, че хубави неща могат да се случат и на него.

Бъркаш, искаше да извика той на Джаспър. Тя все пак харесва мен! Не Аарън, а мен!

Пътят свърши и ги изведе на песъчлив плаж, където водата миеше неравни късове гранит. Красиво е, помисли си Кал, или поне беше, докато не видя какво има под водата.

Първоначално му приличаха на скали, като плитко дъно на каменоломната, ала между тях имаше черни дълбини. Всъщност това, което гледаше, бяха глави, чиито коси се вееха във водата като водорасли. Стотици, не, хиляди обсебени тела. Всичките подредени в прави редици в очакване да ги призоват за битка.

Кал спря и дръпна Тамара зад себе си. Пуснаха си ръцете и зяпнаха. Джаспър вече седеше на брега и сочеше надолу.

Вятърът навя косата на Кал в лицето му. Той я приглади назад с ръка. Не можеше да спре да гледа.

— Толкова много! — прошепна Тамара. — Как… Алекс не ги е направил всичките.

— Не. — Джаспър все още гледаше към водата. — Сега знаете защо исках сами да го видите.

— Константин ги е направил — каза Кал. — Знам го.

Не можеше да обясни как и откъде. Нямаше спомени за живота на Константин. Но бе чел какво разказва Джерико за брат си, а имаше и свое усещане.

Знаеше.

— През цялото време мислехме, че съществуват само обсебените, които сме видели — каза Тамара, а гласът й потрепери. — Но всъщност има още толкова много.

— Всички казват, че повечето са били унищожени във Войната на маговете — обади се Джаспър.

— Сигурен съм, че повечето са били унищожени — съгласи се Кал, — но трябва да е имало и други. Константин е бил внимателен. Искал е да има достатъчно голяма армия, за да се изправи срещу Магистериума, Колегиума, Асамблеята, всичко.

— Трябва да ги унищожим — вече решително каза Тамара. — Ако използваме елементален огън… Не, не — можем да ги изгорим под водата. Може би ще успеем да направим бомба.

Кал усети прилив на симпатия към нея. Тя не мислеше на дребно.

— Или пък Кал може да им нареди да се унищожат — предположи Джаспър.

— Ако наистина са мои… на Константин — каза Кал.

Внезапно го обзе съмнение. Обърна се към водата. Обсебените стояха неподвижни като дървета, израснали под водата на каменоломната. Като че са били там, когато водата е нахлула, и никога не са мръднали. Като онези градове, останали под водата в язовирите.

Кал протегна ръка и разпери длан.

— Обсебени! — извика той. — Станете! Елате при оня, който ви създаде!

Тишина. Вятърът стана студен. Кал вече мислеше, че е объркал нещо, когато повърхността на водата започна да се вълнува и потъмня. Те се движеха. Обсебените се движеха под повърхността. Джаспър извика, когато една глава се подаде от водата под краката му. Това бе мъж с оцъклени слепи очи. Той тръгна към Кал.

— Не сега! — Тамара хвана Кал за ръката. — Накарай ги да се върнат обратно.

Кал се загледа в празните очи на обсебените.

— Какво ви е заповядано? — попита той.

Когато обсебените от Хаоса отговориха, Кал разбра, че Тамара и Джаспър чуват само нечленоразделно ръмжене и грухтене. Ала той чу думи. Това бе езикът, който споделяше с мъртвите, езикът, който никой друг не владееше.

— Да се вдигнем — казаха обсебените, — да рушим.

— Кал? — Тамара го гледаше въпросително.

— Те са опасни — обърна се и той към нея.

— Знам, затова ги накарай да се върнат под водата.

— Моментът не е настъпил — рече Кал, — върнете се във водата и ни чакайте.

Обсебените хлътнаха под повърхността като един. Кал размишляваше. Можеше да им нареди да се унищожат взаимно. Може би ще успее да ги върне в бездната, ако отвореше портал. Но с всички тях можеше да срине дома на Майстор Джоузеф до основи. Да унищожи и него, и Алекс. Вероятно и Тамара мислеше за това.

Имаше само един проблем: Аарън.

— Трябва да предупредим някого — каза Джаспър, — трябва да се махаме.

— Контролираш ли всички тези обсебени? — попита Тамара.

Кал кимна, но усети как сърцето му се свива.

— Хубаво — каза тя и очерта план по пътя обратно към къщата. — Тази нощ бягаме. Ще вземем армията на Майстор Джоузеф със себе си. Точно така ще изчистиш името си, Кал! Никой няма да се усъмни в теб, ако спечелиш победата за Асамблеята!

За миг Кал си се представи като герой начело на армия от обсебени, на която е заповядал да коленичи пред Асамблеята. Може би наистина щяха да му простят.

Но ако си тръгнеха, губеше надежда да съживи Аарън.

И макар да бе научил много за магията на Хаоса и как да пълни душа с Хаос, не бе разбрал как може да възкреси Аарън. А щом напуснеха острова, нямаше как да го върне към живот.

Освен ако не го направеше още тази вечер.

Да се измъкне от Тамара и Джаспър бе дори по-лесно, отколкото от Алекс. Каза им, че ще загази, ако не се яви навреме, и нито Тамара, нито Джаспър се усъмниха в това.

После взе дневника на Джерико и слезе в салона да чете. Предишния ден го бе прегледал в търсене на експерименти и тайни, но сега четеше нетърпеливо. Ако Джерико знаеше нещо, което може да помогне на Кал да върне Аарън, трябваше да го намери. Докато прелистваше страниците, постепенно го обзе чувство на ужас. Накрая прочете нещо, от което кръвта му сякаш замръзна.

Няма на кого да кажа как се чувствам, но с всеки изминал ден съм по-уморен и уплашен за бъдещето. Когато за пръв път станах противотежест на Константин, това ми се стори като голяма чест, начин да опазя големия си брат. Ала никой от нас не разбираше на какво е способна една противотежест.

После Константин се научи да източва от душата ми редовно, без да рискува своята. Той ме изцежда почти до смърт, отново и отново. Връща ми само частица от собствената ми сила, колкото да остана в съзнание, но твърде малко, за да направя магия самичък. Боя се, че той ще пресуши душата ми още преди да си даде сметка за това. Някога не беше такъв, но последната година се промени толкова много, че ми изглежда като непознат. Много се страхувам, но никой не ми вярва, всички са омагьосани от чара му.

Кал прехвърли още няколко страници.

Мразя експериментите на Константин с животни, но влаченето на човешки тела от болници е още по-отвратително.

Кал с нежелание прелисти страниците. Беше като да чете роман на ужасите, но още по-страшно. Роман на ужасите, в който ти си злодеят. Аз не съм Константин, каза си той, но вече не му бе толкова лесно да го повярва. Анастасия смяташе, че той е Константин, Майстор Джоузеф — също. Тамара единствена не мислеше така. Тя вярваше, че е Кал, съвсем друг човек със своя самоличност. Аарън също бе вярвал в него.

И ето до какво го бе довело това…

Случи се нещо ужасно. Бях твърде изморен, за да донеса на Константин труп от гробищата, затова той призова въздушен елементал, който ни отведе до болницата. Кацнахме на площадката за хеликоптери и това го развесели. Помогна ми да сляза нанадолу по стълбите и за минута бе отново братът, когото помнех, онзи, който се бе погрижил за мен. Запитах защо ме е взел със себе си и той каза, че просто искал да си прекараме добре заедно. Минахме покрай моргата и слязохме по коридора в спешното отделение. Той използва въздушната си магия, за да скрие присъствието ни от сестрите. Беше зловещо да се движим сред всички тези болни хора, които не знаеха, че сме там.

Влязохме в една стая, където възрастна жена лежеше със затворени очи и тръбичка в гърлото. Очите на Кон сияеха. Разбрах какво смята да направи, ала вече бе твърде късно.

— Кон, тя не е мъртва!

— Може би в това е ключът — каза той, — полумъртва е. Може би трябва да сложиш Хаоса в някой, в когото все още трепти искрица живот.

— Остави я на мира — настоях аз, — тя е жива.

Повтарях това отново и отново, докато той не ме избута настрана и не протегна ръка към нейната. От пръстите му потече черен Хаос. Видях как тялото на жената затрепери.

Усетих стягане в гърдите. Поех си въздух и паднах на колене точно когато старицата отвори очи. Бяха празни, но в тях се завихриха цветове, както при обсебените животни. Те обаче се втренчиха в мен и помислих, че някак си ме е разпознала. Джерико, казваха очите й. Джерико.

Константин не разчита на мен само за енергия, осъзнах аз. Той използва късчета от душата ми като батерии, за да ги тика в обсебените, в тази жена, като електрически шок, който може да я върне към живот.

Не видях как жената умира. Чух недоволното възклицание на Константин, когато тя си отиде. Поредният провален експеримент. Можех само да се питам колко от душата ми е останала, след като брат ми я е разкъсал така.

Кал остави книгата. Дишаше толкова тежко, че му се бе завил свят. Думите от страницата го удряха като шамари. Знаеше, че Константин Мадън е Врагът на Смъртта, че е причинил смъртта на майка му, че е чудовище, с което Асамблеята предпочита да е в мир от страх да не започне отново война… но това бе различно. Това бе лично. Това, което бе сторил на брат си, изтръгвайки частици от душата му. Константин не го бе направил, за да спаси някого, когото обича. Не бе убил тази жена от отчаяние, а като част от експеримент.

Понеже е бил любопитен.

Понеже е бил жесток.

Константин Мадън не бе направил лошите си избори от печал. Той бе направил ужасни избори много преди брат му да си отиде. И дори Майстор Джоузеф да го е насърчавал в началото, бе се почувствал сред злото като патица в локва.

Кал отиде до прозореца, загледан в слънчевата светлина, отразена в тревата. Опасяваше се, че ще повърне. Усещаше буря в главата си. Скоро обаче се успокои и се замисли. Години наред се беше страхувал, че е твърде саркастичен, дребнав, склонен да хитрува. Беше си представял права линия от точки на черен лорд, които се трупат, като не хвърляш боклука, когато изяждаш последното парче пица и така докато накрая не поведеш армия от обсебени.

Но беше уверен, че никога не би направил това, което Константин бе причинил на Джерико. Да открадне душа от човек, който обича. Знаеше, че никога не би убил някого без причина. Ако това бе злото, нямаше начин той да стигне до него по случайност.

Може би трябваше да спре да се притеснява от това, че се превръща в Константин Мадън, и да започне да се притеснява за Алекс. Алекс, който искаше силата и не се боеше да убива за нея. Алекс, който бе готов да направи всичко, което Константин бе сторил. Алекс, който можеше да направи и повече.

Тамара и Джаспър бяха прави. Трябваше да се измъкнат оттук, и то бързо, преди Алекс да е използвал силите си, преди Майстор Джоузеф да спре да вярва в Кал и да използва Алкахеста срещу него.

Но при цялата си злост Константин бе прав за едно. Смъртта не е честна. Аарън не трябваше да умира. Ако Кал съумее да го върне към нов живот, не като обсебен, тогава от всичките ужасни експерименти, от цялата война щеше да излезе поне едно добро нещо.

Но за да го направи, трябваше да разгадае тайната. През дните, прекарани на острова, Кал бе чул за многото експерименти, които Константин бе опитал. За какво не се бе сетил?

Трябваше да има нещо, някаква тайна.

Той се замисли за дневника и как Джерико се бе видял в лицето на жената — все едно е била съживена от късче, взето от собствената му душа. В това имаше нещо, което изостри вниманието на Кал.

Константин трябваше да е направил нещо подобно, когато Кал е бил още бебе. Беше натъпкал цялата си душа в тялото на Калъм Хънт. Защо се бе получило?

Кал се намръщи и се съсредоточи.

И тогава му хрумна идея. Истинска, а не такава от типа дай да пробвате това, маже и да проработи, които с Алекс прилагаха в безплодните си експерименти.

Кал прибра дневника в джоба на якето и отиде в стаята за експерименти, където държаха Аарън. Направи точно това, което досега бе избягвал — приближи се до масата с тялото на Аарън и дръпна чаршафа, покриващ лицето му.

— Надявам се да ми простиш — каза тихо.

Ако се справеше, всичко щеше да е наред. Всички можеха да избягат към Магистериума и Кал дори нямаше да отиде в затвора, тъй като не можеха да затворят някого за убийство на човек, който е жив. Щяха да се върнат триумфиращи, заедно с армията обсебени на Майстор Джоузеф. А ако Тамара искаше да бъде с Кал само за да сподави мъката си или нещо подобно, както мислеше Джаспър, може би щеше да го хареса наистина. Може би щеше да я убеди с постъпките си.

Щом Аарън е добре, той бе сигурен, че тя ще му прости за начина, по който го е направил.

Стаята беше пълна със сенки. Аарън лежеше неподвижен и восъчноблед на масата, с отпуснато лице. Приличаше на Аарън, но не беше Аарън. Това, което бе придавало на Аарън характера и силата му, го нямаше.

Душата му, каза си Кал. Наречи я с истинското й име. Не бе вярвал в души, докато не отиде в Магистериума, а Майстор Руфъс му бе показал как да види тази на Аарън.

Той постави ръце върху гърдите му. Беше го докосвал и преди, пред погледа на Алекс, но бе странно. Все едно се сбогуваше с Аарън.

Но сега правеше точно обратното. Принуди ума си да излезе от черните бездни, в които искаше да потъне, пътищата, които му напомняха, че е останал сам в стаята с мъртво тяло.

Всеки филм на ужасите, който бе гледал, го вадеше от равновесие. Това е Аарън, напомни си той. Най-малко страшният човек, когото познаваше.

Константин беше използвал душата на брат си, бе късал парчета от нея, за да захранва експериментите си. Но не бе правил това, което Кал се канеше да направи. Не беше късал от собствената си душа.

Притисна ръце върху гърдите на Аарън и се устреми дълбоко навътре в самия себе си. Опита да си спомни какво беше усещането да види душата на Аарън. Мислеше за това какво бе оформило самия него — за най-ранните си спомени: лицето на Алистър, улиците на града, паважът, който пукаше под краката им. Портите на Магистериума, черният камък върху гривната му. Начинът, по който Тамара го бе поглеждала. Да усеща със сърцето си как магията на Аарън го вика, спомни си какво бе да си противотежест, чернотата на Хаоса…

Тъмнината плъзна като пушек измежду пръстите му, разля се по гърдите на Аарън като мастило и обви тялото му.

Кал изпъшка. Енергията се процеждаше от него през ръцете му и караше тялото му да вибрира. Усети как собствената му душа напира през клетката на ребрата му. Обхвана я с ментални пръсти и я стисна. Сякаш искра премина от вените му в Аарън. Тялото на Аарън подскочи, ръцете му се разтресоха, краката му забарабаниха по металната маса.

Кал бе потънал в пот, целият трепереше. Искрата беше в Аарън, той я чувстваше, дори я виждаше — Аарън бе започнал да свети отвътре, сякаш в него бе включена лампа. Устата му се отвори и той си пое дълга глътка въздух.

Ужас обзе Кал. Спомни си как веднъж бе вкарал Хаос в друго тяло. Спомни си как Дженифър Мацуи отвори очи и те се завъртяха, покорени завинаги от Хаоса.

— Моля те — каза той на Аарън, — бъди ти! Бори се да бъдеш ти!

Ако приятелят му се върнеше като обсебен, Кал никога нямаше да си го прости.

Не трябваше да правя това, помисли си той. Беше самонадеяно, беше рисковано. След като прочете дневника, беше толкова сигурен, че не е като Константин. И може би наистина не беше, тъй като дори Константин не бе експериментирал върху Джерико. Дори Константин е бил по-разумен.

Гърдите на Аарън започнаха да се издигат и спускат, все едно спи, но той все още не отваряше очи.

— Аарън — прошепна Кал, останал без дъх, — Аарън, моля те, бъди си ти!

Тогава Аарън мръдна. Ръката му замахна в нищото, тялото му се завъртя на една страна. Той се надигна, седна, потръпна и отвори очи.

Те не се вихреха.

В тях нямаше други цветове, освен зеленото.

— Аарън? — прошепна Кал през свитото си докрай гърло.

— Кал! — отвърна Аарън.

Не звучеше съвсем като себе си, още не. Може би защото гърлото му не бе използвано толкова дълго, може би защото думите му отекваха някак глухо и равно, със странна липса на интонация.

Но Кал сякаш не забеляза това. Аарън беше жив! Каквото и да се бе объркало с него, можеше да бъде поправено. Кал обхвана с две ръце приятеля си, почувства как кожата му се затопля от движението на кръвта, а после го прегърна силно.

Аарън ухаеше странно, не като мъртвец, а на озон, като въздуха след гръмотевица.

— Ти си добре! — извика Кал, сякаш с изричането на думите те ще се сбъднат. — Жив си и си добре!

Ръката на Аарън докосна гърба му и го потупа по рамото. Но когато Кал се отдръпна, изражението на Аарън бе озадачено и напрегнато. Той огледа абсолютно непознатата стая и каза с дрезгав глас:

— Кал, какво си направил?