Сребърната маска

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

БЕШЕ КАТО КАРТИНИТЕ, които Кал бе виждал от последната Война на маговете, където Верити Торес бе загинала на бойното поле, изправила се срещу Константин Мадън.

Сега обаче той беше Верити и бе напълно възможно да умре. Аарън му бе казал, че се бои да не загине на бойното поле като нея. Макар, пожертван от маговете за доброто на Асамблеята. Но ето че Кал щеше да умре така. Кал, намразеният от Асамблеята.

По някакъв начин той бе едновременно Верити и Константин. Мислеше си за тях, докато вървеше пред обсебените, а Пакостник подтичваше до него. Чуваше ги как шепнат на странния език на мъртвите. Питаха го за инструкции, какво иска от тях.

Флангът му приближаваше маговете на Асамблеята от запад. Виждаше как Алекс ги приближава от изток. Той носеше сребърната маска на Врага на Смъртта. Не приличаше на човек с нея — наполовина призрак, наполовина чудовище. Кал го чу как вика и видя медния оттенък на размахания във въздуха Алкахест, когато заповяда на обсебените да нападнат.

Те тръгнаха напред около него, а предателите от Асамблеята под командването на Хюго ги последваха. Само Аарън не мръдна. Остана си на мястото, самотна тъмна фигурка, забравеният Макар от миналото като камък, покрай който течеше реката от обсебени.

Те се забиха в източния фланг на маговете от Асамблеята и се разнесоха писъци. Кал с ужас потърси с очи Тамара и Джаспър, но не можа да види ученици сред бойците. Надяваше се да са ги избутали назад, където щяха да са защитени.

Вече нямаше ясно пространство между бойците. Бе настъпил истински пандемониум. Бащата на Джаспър разменяше мълнии от назъбен лед с Майстор Руфъс. Майстор Рокмапъл се отбраняваше от няколко обсебени с извит алхимически меч, който разсичаше телата им, те падаха на земята и се гърчеха. Раван кръжеше, обвита с пушек, във въздуха над маговете от Асамблеята и разменяше огнени струи с Анастасия.

— Кал! — извика яростно Алекс над шума от битката. — Атака, Кал!

Кал пое дълбоко въздух. Знаеше какво трябва да направи. С обсебените под негова власт Алекс можеше и да победи маговете от Асамблеята. Без тях обаче битката ставаше много по-трудна. Кал призова магията от бездната, за да подчини обсебените на своята воля така, че да разберат напълно заповедите му.

— Вие, създадени от мен! — извика той. — Танцувайте!

Веднага, като на флашмоб, обсебените започнаха да изпълняват синхронизирани движения, както Кал поиска. Ритаха с крака и се въртяха, като стенеха мелодия, която никой друг не можеше да чуе. Вдигнаха ръце във въздуха. Подскачаха. Клякаха.

Беше нелепо. Толкова нелепо, че за момент всички останали спряха. Дори елементалите изглеждаха заинтригувани.

Няколко магове се разсмяха.

Но Алекс не се смееше. Беше бесен.

— Идиот такъв! — изкрещя той и полетя към мястото, където стоеше Кал. — Правиш ме на глупак за последен път!

Сребърната маска отрази светлината и Кал видя собственото си изражение в нея. После Алекс я свали. Лицето му под нея бе поаленяло от яд. Алкахестът на ръката му сияеше и Кал беше абсолютно наясно какво е замислил.

Поне бе сигурен, че неговите обсебени са заети и ще останат така за доста дълго. Бе призовал достатъчно магия в заповедта си, така че за Алекс да е трудно да я прекъсне, но беше изтощен, а битката едва сега започваше. И тъй като магията му изтичаше по-бързо, откакто бе отдал част от душата си, нямаше да му е лесно да победи Алекс.

Но нямаше да се наложи да оцелява, за да спечели.

Кал използва силата си и проби дупка в бездната. Усети Хаоса в нея, студен, хлъзгав и пулсиращ с обещанието за неимоверна сила.

Алекс вдигна ръката с Алкахеста и я насочи към Кал.

Кал опита да извлече от Хаоса, за да го запрати към Алекс, но бе твърде бавен.

Пакостник стигна пръв.

Обсебеният вълк скочи към Алекс и захапа покритата му с метал китка. Лъчът, който трябваше да удари Кал, удари него.

— Пакостник! — извика Кал.

Но лъчът се бе зъбил в гърдите на вълка и го повдигна във въздуха. Тялото на Пакостник замръзна и се стовари на земята.

Кал спря да мисли за магии, за войни, за каквото и да било. Пренебрегна болката в крака си, скочи към Алекс и заби юмрук в лицето му.

Алекс залитна назад. Устната му бе сцепена. Изглеждаше повече изненадан, отколкото ядосан. Кокалчетата на Кал го заболяха. Никога не бе удрял никого досега.

Алекс се изсмя, удари Кал по главата с Алкахеста и го повали на земята.

Кал видя тялото на Пакостник, проснато на неголямо разстояние от него. Вълкът не помръдваше.

Кал се изправи и Алекс отново се прицели с Алкахеста. Тогава Аарън изникна до него и сграбчи оръжието на ръката му. Двамата започнаха да се борят за него, дърпайки го от двата края.

— Обсебени! — извика Алекс. — При мен!

Кал допълзя до Пакостник, прикри тялото на вълка със своето и отново призова Хаоса. Той се обви около него като спирала от тъмно обещание.

Нахрани го с ярост. Ярост към Майстор Джоузеф, който му бе отнел всички избори, като го отвлече и принуди да бъде Константин. Ярост към смъртта, че му отне Аарън. Отне майка му. Отне му и Пакостник. Че го остави с огромна черна дупка от загубата право в сърцето.

Той нахрани Хаоса с гняв и загуба, със скръб, а накрая със страх, страха от собствената му смърт и от това, което го чака от другата страна на саможертвата.

Докато хранеше Хаоса, усети как енергията се оттича от тялото му. Всичко в него се разливаше в силата на нищото.

Алекс пищеше, докато тежки черни гънки се увиха около него като змия.

Кал изпъшка. Усети как гравитацията на земята го придърпва надолу. Изнемощяваше. Виждаше как Аарън седи сам на бойното поле. Обсебените не обръщаха внимание на присъствието му. За тях той бе никой, не беше маг, а може би не беше наистина жив, както и те не бяха.

Аарън гледаше към Кал и клатеше глава. Кал разбра причината — в този момент той би трябвало да се протегне към своята противотежест. Но Кал нямаше противотежест, а и да имаше, не бе сигурен дали би се протегнал.

Това бе твърде много магия. Тя облиза душата му.

Алекс запрати Хаоса обратно към него, задушлив виещ се облак, който го притегли към себе си.

Помисли за Раван, как се е почувствала, използвайки толкова много огнена магия, че да стане Погълната от огнения елемент. Сега я видя как лети над въздуха сред поток от искри. Вече не беше човек. Той не искаше да се превърне в създание на Хаоса. И така с последната си магия избута Хаоса назад към бездната — избута и Алекс с него. Алекс се бореше, като му изпрати виещи се стрели от празнота, но Кал сякаш изстърга дъното на душата си за още малко сила.

Лицето на Алекс се изкриви, когато осъзна какво прави Кал. И още преди да успее да изпищи, изчезна, погълнат от бездната. По цялото бойно поле неговите обсебени завиха за него — ужасен звук, който се разнесе над бойното поле. После спряха като играчки, чиито батерии са изтощени.

Кал погледна към мястото, където беше Аарън, но него вече го нямаше. Обърна се да го потърси, да намери някого, но му беше трудно да фокусира погледа си. Почувства се замаян, пред очите му всичко се замъгли. Свлече се надолу и усети как мракът се затваря над него. Не бе сигурен дали пропада в Хаоса, или в нещо много по-дълбоко.

Не заспивай, заповяда си той. Не заспивай.

— Калъм! — Това беше гласът на Майстор Руфъс. — Калъм, чуваш ли ме?

Не знаеше колко време е минало.

— Кал! Моля те! Не умирай! Моля те!

Беше Тамара. Май плачеше, в което нямаше никакъв смисъл, тъй като трябваше да му е много сърдита.

Кал опита да й каже, че е добре, но не успя. Може би все пак не беше добре.

Отвори леко очи. Вероятно твърде леко, за да го забележи някой. Погледът му бе замъглен, но все пак видя, че е прав. Тамара се бе привела над него и плачеше. Искаше да й каже да не плаче, но може би тя не плачеше за него, а за Пакостник. Ако й кажеше, че е добре, а се окажеше, че тя плаче за Пакостник, щеше да е унизително и за двамата, още повече, че вероятно и той щеше да се разплаче за Пакостник.

— Ти успя — прошепна му тя, — спаси всички ни. Събуди се, Кал. Моля те!

Когато чу това, той опита да помръдне, но отново не успя. Като че ли всяка частица от него тежеше цял тон. Усилието дори да повдигне клепача си бе като да повдигне един тон.

— Ще му кажа нещо, което ще го разведри. — Гласът на Джаспър идваше от другата страна. Той бе тъмнокосо петно зад Тамара. Кал щеше да изпъшка, стига да можеше.

— Кал, аз и Селия сме отново заедно. Това не е ли страхотно?

За миг Кал си представи как всички удрят Джаспър вместо него, но никой не го направи. Не беше честно.

— Той умира — каза някой.

Майстор Грейвс от Асамблеята! Суховатият глас не можеше да бъде сбъркан. И като че ли човекът не беше особено разстроен.

— Използвал е твърде много магия на Хаоса, за да оцелее. Душата му трябва да е станала на решето от нея.

Майстор Руфъс се извърна бавно и въпреки мъглата над очите си Кал видя колко гняв има в погледа, който хвърли на другия маг.

— Той направи това заради теб — каза Майстор Руфъс. — Ти си виновен, Грейвс. Не мисли, че някой от нас ще го забрави някога.

Откъм Грейвс се чу подсмърчане, а после Кал долови друг глас, по-близък. Тамара вдигна очи и замръзна. Не мръдна и не каза нищо, когато другата фигура се приближи.

Кал го разпозна безпогрешно.

Беше Аарън.

Аарън коленичи до него и опря хладна, успокояваща ръка до гърдите му.

— Мога да му помогна — каза той.

— Какво смяташ да правиш? — попита Тамара.

Кал се запита дали помни това, което му бе казала — че Аарън е загрижен за Кал, понеже носи късче от душата му в себе си.

Аарън бе неясно петно с ореол от светла коса. Гласът му звучеше твърдо, като че ли бе старият Аарън.

— Кал не бива да умира. Аз съм този, който трябва да е мъртъв.

Тамара затаи дъх. Кал опита да отвори очи, да каже нещо, да спре Аарън, но после усети как ръката му се притиска в него, а нещо навлезе дълбоко в гърдите му.

Внезапно сякаш отново можеше да диша. Нещо мръдна под ребрата му. Нещо, което го докосна леко като пеперудени криле. Усети как докосва душата му.

Докосването на душата. Аарън докосваше душата му, така както и двамата се бяха научили. Но как? Аарън вече не беше маг, нито Макар. И защо? Нима искаше да усети какво е една душа да се стопи и умре?

— Какво правиш? — прошепна Тамара. — Моля те, не наранявай Кал! Той е сериозно наранен.

Аарън не каза нищо. Кал отново го почувства, докосването вътре в гърдите му. Как ранената му душа се успокоява. Как нещо й бива върнато, нещо, което той чак сега разбира, че й е липсвало.

Изпъшка и отвори очи. Вече виждаше ясно. Всъщност всичко сякаш сияеше. Тялото му потръпна.

— Той е жив! — каза Майстор Руфъс удивен. — Кал, Кал, чуваш ли ме!

Кал кимна. Главата го болеше, но вече не му се виеше свят и можеше да диша.

— Какво направи? — обърна се той към Аарън.

— Върнах ти душата — каза Аарън, — късчето, с което ме върна към живот. Пъхнах го отново в теб.

— Аарън! — ахна Тамара.

— Тамара — успокои я той, — всичко е наред.

В гласа му имаше нежност, която Кал не бе чувал от смъртта на Аарън. Усети как нещо се разраства в гърдите му, нещо толкова огромно, че можеше да напука ребрата му и да го накара да запищи. Стори му се, че в този миг вижда невидимите златисти коприненотънки нишки, които го свързваха с Аарън.

Противоположността на Хаоса е човешката душа.

— Това е невъзможно! — дърдореше Майстор Грейвс. — Не може да бъде направено! Душите не се разменят като… като карти за игра!

Кал се изправи. Бойното поле бе покрито с пушек. Маговете крачеха напред-назад, гасяха пожари, арестуваха обсебени и предатели. Видя как двама едри магове от Асамблеята отвеждат бащата на Джаспър. Но никъде не видя Кимия.

— Значи съм добре? — попиша той невярващо, като гледаше ту Тамара, ту Аарън, ту Майстор Руфъс. — И двамата сме добре?

Но Аарън не отговори. Беше много блед. Бе обхванал раменете си с ръце сякаш му е студено.

— Кал… — рече той, останал без дъх. Устните му бяха посинели. — Никога не е трябвало да съм аз. Не аз съм героят. Ти си. — И той се усмихна, макар и съвсем немощно. — Винаги си бил ти.

— Аарън! — извика Кал, но Аарън падна между него и Тамара.

Тя заплака, обхвана рамото му и го разтърси, но той остана неподвижен.

Кал усети как душата му отчаяно се мята към златните нишки, които я свързваха с Аарън. Сякаш и тя не може да понесе загубата. За миг чувството стана толкова силно, че Кал се уплаши да не припадне отново. Съсредоточи се, за да остане в съзнание. После използва цялата си енергия и сила, за да притегли златните нишки към себе си.

— Аарън си отиде — прошепна Тамара.

Кал отвори очи. Аарън изглеждаше умиротворен. Може би така бе най-добре. Може би и Кал трябваше да го приеме, но бе ужасен. Мисълта да изгуби и него, и Пакостник му се струваше непоносима.

Кал се обърна да потърси с поглед вълка, но Пакостник не се виждаше никакъв. Не беше там, когато рухна. Дали някой не бе преместил тялото му?

Потрепери. Искаше да види баща си. Имаше нужда от Алистър.

Усети допир на нежни ръце. Майстор Руфъс го държеше за раменете. Не помнеше Майстор Руфъс като нежен човек, но в ръцете му наистина имаше много нежност. Група магове се появиха с носилка и поставиха тялото на Аарън върху нея.

Болката в гърдите му не искаше да си отиде. Главата му бучеше. На полето други магове поставяха други тела на носилки.

— Внимателно! — извика Кал задъхан, когато вдигнаха носилката с Аарън и отнесоха тялото му. — Не го наранявайте.

— Не могат да го наранят — каза тихо Майстор Руфъс. — Вече е отвъд всичко това, Кал.

Тамара плачеше тихо, закрила лице в длани. Дори Джаспър бе притихнал.

Кал искаше да скочи, да изтича до носилката и да вземе Аарън от нея, да го върне при приятелите му. Но беше нелепо, Аарън вече го нямаше. Беше толкова мъртъв, че Кал нямаше да може да върне душата му, дори да бе достатъчно глупав да повтори същата грешка. Ала Кал искаше да е сигурен, че този път ще го погребат наистина.

Дори самият той да идеше в затвора и да не можеше да присъства. Спомни си стените на старата си килия в Паноптикона. Не би било толкова зле да е там сега. Може би щеше да успее да си почине.

После си спомни в какво състояние бяха оставили Паноптикона. Е, трябваше да има и други магьоснически затвори. Сигурно щяха да го отведат в някой от тях.

— Всичко е наред, Кал — каза Майстор Руфъс. Сякаш бе прочел мислите му. — Ще бъде погребан като герой. Името на Аарън никога няма да бъде забравено.

Над тях падна сянка.

— Калъм, идваш с мен — каза Майстор Грейвс. Изглеждаше разочарован от това, че Кал се е спасил.

— Калъм няма да ходи никъде — отвърна Майстор Руфъс. — Спаси всички ни и едва не се жертва, за да го направи. Ако опиташ да го арестуваш, ще те вкаменя. Калъм Хънт е герой, точно както каза Аарън.

— Докоснеш ли Калъм, ще ти изгоря пръстите! — каза Тамара.

Кал я зяпна невярващо. Мислеше, че с приятелството им е свършено дори тя да разбираше, че той не е наистина зъл.

Но когато й се усмихна немощно, тя му се усмихна в отговор, макар очите й да плуваха в сълзи.

Тогава от тълпата се чу лай. Кал се обърна точно навреме, за да види как Пакостник скача към него. Прегърна вълка през врата и зарови лице в топлата му козина.

— Ти си добре — прошепна той.

После се отдръпна, за да е сигурен. И докато гледаше муцуната на Пакостник, забеляза, че очите му вече не се въртят, а са тъмнозлатисти. Алкахестът явно бе ударил Пакостник, но вместо да го убие, бе изсмукал Хаоса от него. Сега Пакостник бе обикновен вълк. Обикновен вълк, който облиза бузата на Кал с розовия си език.

Майстор Руфъс и Тамара помогнаха на Кал да се изправи. Докато маговете отлитаха от бойното поле, гасяха пламъци и арестуваха изменниците, Кал и приятелите му отправиха към Раван, която стоеше като пламтяща колона зад другите елементали и се готвеше да отлети обратно към Магистериума.

Почти стигнаха до нея, когато Кал го чу. Тъничък шепот в задната част на главата. Глас топъл, любопитен и дружелюбен, толкова познат, че сякаш проби дупка в гърдите му. Толкова познат, че когато усети ехото от душата в себе си, едва не падна.

Този път наистина се върнах, Кал, каза гласът на Аарън. Какво обаче ще правим сега?