Сребърната маска

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

КАЛ СЕ ХВЪРЛИ към прозореца и започна да драска по него, преди да си спомни, че е направен от някаква въздушна магия.

Без да му мисли, той призова пламък от ръката си. Пакостник се разлая, но Кал не му обръщаше внимание. Главата му сякаш беше кошер с пчели, които жужат толкова силно, че той не може да мисли. Магическият пламък започна да разяжда прозореца, но работеше твърде бавно, а Кал нямаше време да чака.

Призова Хаоса. Той бързо се появи в ръката му, мастилена панделка от празнота. Кал почувства колко е гладен и как се опитва да издърпа нещо от самия него. Не ти е останала достатъчно душа за това, надигна се една мисъл над жуженето, но нямаше значение. Запрати Хаоса към прозореца.

Той започна да поглъща въздушната магия, стъклото и рамката отвъд. На Кал не му пукаше. Когато излезе от прозореца и се качи на покрива, върху къщата вече се бе образувала огромна дупка.

Видя, че в далечината нещо гори.

Стигна до края на керемидите, спря и се съсредоточи в призоваването на въздушна магия около себе си. Олюля се и за миг се уплаши да не падне в тревата, но магията удържа и той започна да кръжи във въздуха. Пакостник бе на покрива зад него и лаеше бясно. Кал се обърна да го погледне и видя, че още два от прозорците в къщата са разрушени. Изглеждаха като изгорени, а дървените рамки пукаха от искри.

Кракът на Кал му даваше причина да се упражнява на тази магия, но тъй като Магистериумът бе пещерна система, а у дома имаше съседи, никога не бе летял наистина. Да кръжиш леко бе едно, но тук горе във въздуха, високо над земята, както си беше мечтал, усещането беше различно. Трябваше да поддържа стабилна концентрация.

Погледна към огъня напред. Не е естествен пламък, осъзна Кал, а елементален. Докато гледаше, видя как нещо се плъзга над един от хълмовете на хоризонта.

Огромна змиевидна панделка от пламък мина зад хребета на хълма. Елементалът се надигна като кобра, а от краищата му започна да капе огън. Кал си спомни как я бе видял в Паноптикона, докато бягаше с Джаспър.

Раван. Сестрата на Тамара. Това означаваше, че Тамара я е призовала. Тамара е планирала бягството по-дълго от един ден и една нощ. Беше го планирала още когато Кал я бе целувал в тунелите. Той мислеше, че възкресяването на Аарън е причината да спре да му вярва, но явно се беше случило по-рано.

Защото ако му бе вярвала, щеше да сподели, че поддържа връзка с Раван — а тя не го бе сторила. Осъзнаването на всичко това натисна гърдите му като тежък камък.

Въздухът се размърда под него и концентрацията му се наруши. Майстор Джоузеф изстреля залп от ледена магия към Раван, но тя го избегна с пушек и съскане.

Кал долови презрение в този съсък. Огън избухна по очертанията на хълма. Стори му се, че през подскачащите оранжеви пламъци вижда две малки фигурки, които бягат.

Тамара се бе доверила на Джаспър, а не на него. Напускаше Кал и го оставяше в къщата заради това, което бе казала в неговата стая. Бе заложила целия си живот, че той не е Врагът на Смъртта, но той беше.

Чак сега, докато кръжеше над горящия пейзаж, Кал осъзна колко важно е било винаги за него Тамара да му вярва.

От надигащата се болка се почувства сякаш се дави.

Майстор Джоузеф крещеше, а тъмните фигури долу обстрелваха Раван с магии. Тя обаче бе бърза и умна и избягваше всичко, което запращаха по нея.

Кал вдигна една ръка. Помнеше лабиринта от пламък, как се бе изгубил в него, докато не осъзна, че собствената му магия на Хаоса може да изсмуче кислорода от всичко, да потуши огъня. Можеше да убие Раван. В този миг знаеше, че е способен да го направи.

— Кал!

Беше Аарън, стоеше на покрива, хванал яката на Пакостник. Беше бос, а някъде бе намерил риза, с която да замени горнището на униформата си. Изглеждаше блед в тъмното.

— Пусни ги.

Долу камиони обикаляха поляната пред дома на Майстор Джоузеф. Никой шофьор не искаше да приближи до Раван да не би резервоарът му да избухне.

— Но…

— Това е Тамара! — каза Аарън. — Мислиш ли, че Майстор Джоузеф ще й прости, че е избягала? Няма.

Кал не мръдна.

— Ще я убие — каза Аарън, — а след това ти ще се чувстваш зле. Влюбен си в нея.

Кал сведе бавно ръка, кръжейки ниско над покрива. Аарън се протегна и го хвана за ризата, после го дръпна към керемидите. Падна наполовина върху Пакостник и едва не събори Аарън. Когато се изправиха, Кал вече не виждаше бягащите фигурки на Тамара и Джаспър.

Горещи сълзи пареха в очите му, но той ги преглътна.

— Тя ме остави.

Аарън се изправи и се отдръпна, после слезе надолу по керемидите, следван от Пакостник.

— Остави и двама ни, Кал.

— Да, така си е.

— Тя искаше да предупреди Магистериума — продължи Аарън. — За нас е по-добре да не ходим там.

Кал внезапно осъзна кое е странното в думите на Аарън.

— Защо така внезапно намрази хората в Магистериума?

— Не съм ги намразил — отвърна Аарън и погледна към мястото, където вероятно се разгаряше битката, — но ги виждам по-ясно, отколкото преди. Те искаха само това, което могат да извлекат от нас, Кал. А вече не могат да извлекат нищо от мен. Ще искат да те накажат, защото доказа, че грешат. Те никога не са допускали, че Константин наистина може да възкреси мъртвите.

Кал се загледа в него, като опита да разгадае нещо в изражението му, в погледа на зелените му очи, но този Аарън бе неразгадаем. В допълнение към това бе изключително зловещ.

Но той отскоро се върна сред живите, напомни си Кал. Може би смъртта не те пуска веднага и замъглява всичко. Може би по някое време сянката й избледнява.

— Смяташ ли, че постъпих правилно, като те възкресих? — След като попита, Кал направо остана без дъх, преди да чуе отговора.

Аарън издаде звук, който бегло напомняше въздишка, като шумолене на листа, разлюлени от вятъра.

— Знаеш, че вече не съм Макар, нали? Вече дори не съм маг. Тази част от мен си е отишла и усещам всичко… как да ти го обясня… Сиво. Монотонно…

На Кал му прилоша. Беше наясно, че Алекс е откраднал силите на Макар от Аарън с Алкахеста, но не и че Аарън вече няма да притежава никаква магия.

— Това може да се промени — каза отчаяно той. Нямаше представа какво ще прави без Аарън, в какво би се превърнал без него. — Може да се почувстваш по-добре.

— Трябва да попиташ себе си дали си доволен, че ме съживи — каза Аарън с крива усмивка. — Маговете никога няма да ме приемат обратно, а знам, че ти не би искал да останеш тук, с Майстор Джоузеф.

— Няма какво да се питам — каза яростно Кал, — радвам се, че те върнах.

Пакостник излая при тези думи и провря нос между тях. Аарън се протегна да погали вълка и Кал усети как напрежението в гърдите му се отпуска. Ако имаше нещо сбъркано в Аарън, Пакостник би го надушил, нали така?

Майстор Джоузеф се появи пред очите им, следваха го фаланга от обсебени и няколко дузини магове. Вървяха обратно към къщата. Когато учителят видя Кал и Аарън на покрива, с дупката от Хаос под тях, за момент изглеждаше, че ще избухне, но после изражението му омекна.

— Радвам се, че вие двамата не хукнахте с тях — извика Майстор Джоузеф.

— Не са ги поканили — изсмя се зад гърба му Алекс.

— Когато Асамблеята разбере каква сила сте отключили, всичко ще се промени — каза Майстор Джоузеф.

Кал се запита дали ще е така. Родителите на Тамара бяха в Асамблеята. Щом тя бе ужасена, сигурно и те щяха да бъдат ужасени, ако не и нещо повече.

И той само кимна.

— Влезте вътре — хладно каза Майстор Джоузеф. — Да поговорим.

Кал отново кимна, но не влезе вътре. Остана на покрива, докато слънцето не се издигна в небето. Аарън остана с него.

Когато слънчевата светлина оцвети миглите му в златно, той се обърна към Кал.

— Как го направи? Можеш да ми кажеш.

— Дадох ти късче от моята душа — отвърна Кал, като гледаше Аарън право в очите, за да види реакцията му. — Затова никога не е проработвало преди. Константин Мадън никога не би опитал подобно нещо. Никога не би жертвал част от силата си.

Аарън кимна и замълча.

— Мисля, че го усещам — каза накрая той. — Част от мен, която не е моя.

— Затова не може да проработи както те се надяват — продължи Кал. Беше му неудобно да говори за разменени души. — Не мога да използвам късчета от душата си, за да възкресявам хората. Тя не е… безкрайна. Накрая ще свърши.

— И тогава ще умреш — довърши Аарън.

— Така мисля. Затова смятам, че Константин е държал брат си около себе си, за да използва душата му. Прочетох и дневника на Джерико…

Кал се огледа. Искаше да го покаже на Аарън, но после осъзна, че го няма. Тамара взе дневника със себе си, за да го покаже на Магистериума, досети се Кал. Доказателството. Пак му прилоша.

— Не чувстваш душата на Константин в себе си, нали? — попита Аарън. — Чувстваш се нормално, както си се чувствал винаги.

— Никога не е било нещо различно — отвърна Кал.

— Може би и аз ще свикна — каза Аарън и това прозвуча като от старото му аз. Дори се усмихна леко и накриво. — Благодарен съм ти за това, което направи, дори да не проработи.

Но то проработи, искаше да каже Кал.

Преди да успее да го изрече, някой почука на вратата. Беше Анастасия, която не изчака позволение. Влезе в стаята на Кал и застина, като видя разрухата, която е причинил — погълнатата от Хаоса стена и светлината от утринното слънце, която влизаше през дупката. Премигна няколко пъти.

— Децата не бива да бъдат прокълнати с толкова много сила — каза тя като на себе си. Бе облечена в нещо, което приличаше на боен костюм — сребристобяла стомана над гърдите и ръцете и качулка като ризница над сребристата коса.

Поне веднъж изглеждаше, че мисли за Кал и Константин като за отделни хора, макар и еднакво прокълнати. На Кал му се прииска тя да продължи да мисли по същия начин, но не хранеше големи надежди.

— Какво става? — попита той и се изправи.

— Виж! — Аарън посочи към въздушния елементал, който кръжеше над върховете на дърветата. Беше прозрачен, с кръгла форма като огромна медуза, и трептеше. — Нападат ли ни?

— Точно обратното — обясни Анастасия. — Този елементал е мой. Призовах го да поведе войниците ми. Отивам да проследя приятелите ти и да ги върна, преди да стигнат до Магистериума и да се наложи да действаме.

— Просто ги остави да си идат — рече Кал, изправи се, стъпи по останките от керемидения покрив и скокна обратно в стаята.

— Знаеш, че не мога да го направя, и знаеш защо. Те знаят твърде много за нас и могат да ни нанесат голяма вреда. Би трябвало да са по-лоялни. Надявах се да имаме повече време преди войната между силите на Асамблеята и на Врага на Смъртта, ала ако Тамара и Джаспър стигнат до дома си, битката ще започне след броени дни.

Кал си помисли за хилядите обсебени, които чакаха във водните си казарми, и как би могъл да ги отведе от острова, а Асамблеята да го приеме като герой.

Тамара бе искала от него да бъде герой. Кал не можеше да я мрази. Каквото и да станеше, знаеше, че никога няма да може.

— Не наранявай приятелите ми — каза той. — Никога не съм искал много от теб… — Не можеше да я нарече „майко“. Думата заседна в гърлото му. — Анастасия… Трябва да ми обещаеш, че ако ги хванеш, няма да ги нараниш.

— Ще направя каквото мога — присви очи тя, — но двамата знаеха за последствията, когато избягаха. А и не мисля, Кал, че те биха се поколебали да наранят мен.

Анастасия изглеждаше ужасяващо, мъртвешкибледа в бойната си броня. Кал помисли, че тя може и да е права за евентуалните действия на Тамара и Джаспър, и се уплаши още повече за тях.

— Обещай ми, че ще опиташ — настоя той, вече убеден, че не би могъл да изтръгне повече от нея.

Почувства се безпомощен — ала все пак не беше ли той самият Враг на Смъртта? Възкресението на Аарън не бе ли го доказало? Не трябваше ли той да взема решенията?

— Разбира се — каза тя отсечено, с тон, който не оставяше впечатление за доброжелателност. — Сега слезте да вечеряме. Двамата имате много за обсъждане с Майстор Джоузеф.

Аарън се изправи и скочи до Кал. Макар че никой от тях не бе спал, а Тамара си беше тръгнала, Кал отново усети искрици надежда. Беше сигурен, че е прав — на Аарън му трябваше време душата му да свикне с новото късче. Когато дойдеше на себе си, щяха да разберат какво трябва да направят. Бяха се измъквали от много неприятности. Щяха да намерят изход и от тази ситуация.

Може би.

— Добре — каза той на Анастасия.

Кал все още беше по пижама и не си направи труда да се преоблече, а Аарън, изглежда, се чувстваше удобно в това, което бе намъкнал. Слязоха по стълбите и отвориха вратата на столовата. Майстор Джоузеф ги чакаше с още няколко магове, включително Хюго. Когато Кал и Аарън влязоха, маговете се изправиха и напуснаха. Косата на Майстор Джоузеф бе опърлена от едната страна. Лицето на Алекс бе зачервено като уцелено с огнена топка. Цялата маса бе покрита с бинтове, вълшебни мехлеми и мръсни парцали.

— Седнете — каза Майстор Джоузеф. — Ако сте гладни, в кухнята има яйца и кафе.

Кал веднага отиде и донесе голяма кана с кафе. Аарън не си взе нищо, просто седна до масата и зачака.

Майстор Джоузеф се облегна на стола си.

— Времето настъпи — каза той и погледна към Кал. — Трябва да обясниш как си успял да възкресиш Аарън от мъртвите.

— Добре — каза Кал, — но няма да ти хареса.

— Само кажи истината, Кал. — Майстор Джоузеф явно целеше да го успокои, но напрежението в гласа му личеше. — И всичко ще бъде наред.

Но не можеше да бъде наред. Кал видя как изражението на Майстор Джоузеф става мрачно, докато му обясняваше как е откъснал парче от душата си, за да го постави в тялото на мъртвия си приятел. Аарън, който вече бе чувал всичко това, се загледа през прозореца, където няколко обсебени животни душеха тревата.

— Това ли е истината? — попита учителят, когато Кал завърши разказа си, а Алекс го зяпаше невярващо. — Цялата истина?

— Това е нелепо! На кой би му хрумнала подобна идея? — възпротиви се Алекс.

— Взех идеята от дневника на Джерико — обърна се Кал към Майстор Джоузеф. — Ти си знаел… знаел си какви ги върши Константин. Късал е парчета от душата на Джерико в опит да съживи мъртъвците.

Майстор Джоузеф се изправи, скръсти ръце зад гърба си и закрачи напред-назад.

— Подозирах — каза той, — надявах се да не е вярно.

— В такъв случай вече си наясно — обади се Аарън, като премести погледа си от прозореца, — че това не е нещо, което Кал може да направи отново.

— Налага се — повиши тон Майстор Джоузеф. — Ако Анастасия не успее да ги спре, твоите приятели ще стигнат в Магистериума и ще разкажат истината на Асамблеята. Надяваме се там да бъдат възприемчиви и да осъзнаят гения ти. Но ако не стане така, войната ще ни връхлети. Трябва да възкресим Дрю преди това да се случи.

— Да възкресим Дрю? — ахна Алекс. — Не си споменавал нищо такова!

— Споменавал съм, разбира се — сопна се Майстор Джоузеф. — Да съживим Аарън бе едно, тялото му беше при нас, но ако Кал може да връща души, преминали в отвъдното, Асамблеята ще се предаде. Всички ще се преклонят пред такава сила.

— Днес Асамблеята, а утре целият свят — веселяшки каза Алекс. — Апетитът идва с яденето.

— Но това е невъзможно! — възкликна Кал. — Не ме ли слушахте? Не мога да продължа да късам от душата си. Ще умра.

— Каква трагедия! — саркастично отбеляза Алекс.

— Ти би убил Константин Мадън — каза Аарън.

— Вярно е — рече Майстор Джоузеф и погледна към Кал по начин, който му напомни за първата им среща. Дрю вече беше умрял, а изражението по лицето на учителя бе смесица от ненавист към Калъм Хънт и копнеж към душата на Врага, пленена в тялото му. — Затова ни трябва някой на мястото на Джерико.

И той се обърна към Алекс.

Кал определено не възнамеряваше да съживи Дрю.

— Ъх… Първо ще ти трябва тяло и някаква следа от душата на Дрю. Искам да кажа, че в тялото на Аарън имаше останала частица от него.

Аарън си седеше съвършено неподвижен. Кал се запита какво ще последва от това. Тревожеше се, че от целия разговор приятелят му се чувства все по-зле заради възкръсването си. Кал се надяваше да не е така. Аарън трябваше да е оптимистично настроен. Доколкото бе възможно в момента.

— Разбирам това — каза нетърпеливо Майстор Джоузеф.

— Хубаво — каза Кал, — защото това е всичко. Ще помогна, но магията ми наистина е отслабнала, след като възкресих Аарън.

— Магията ти проби дупка в стената на къщата — възрази Алекс. — На мен ми изглежда същата.

Кал кимна тъжно, като нарочно преувеличи жеста.

— Не исках да правя това, но изгубих контрол. Не бих искал да нараня Дрю, стана случайно.

Алекс го погледна злобно, но Майстор Джоузеф, изглежда, му повярва.

— Да, виждам, че това би могло да бъде проблем. Алекс, чу какво каза Кал. Сега трябва да повторим този експеримент. Ела.

Алекс изглеждаше истински разтревожен. Кал предполагаше, че да откъсне парченца от душата си не бе нещо, което той би искал да направи, но не изпита дори капка съчувствие.

Майстор Джоузеф щракна с пръсти в посока към другите магове, от което се подразбираше, че са слухтели.

— Хайде да вървим — каза той на Алекс със заплашителен тон, явно бе готов да го завлече насила в стаята за експерименти.

Кал махна с пръсти на Алекс, доволен от себе си и света поне за малко.

— Късмет! — викна той подире им.

Алекс дори не го погледна. Изглеждаше твърде уплашен.

Аарън намери полупразна чаша с кафе, оставена от някой маг, и я вдигна към устните си. Кал го гледаше и осъзна, че очаква Аарън да поиска да тръгнат подир Алекс, да настоява да го спасят.

— Алекс е причината да умреш — каза Кал заради въображаемото възражение. — Не ми пука какво ще му причини Майстор Джоузеф. Трябва да останем тук и да закусим. Не ми пука, дори да разкъсат душата му.

— Добре — отвърна Аарън.

Кал взе един сандвич, оставен от някой маг. Аарън не биваше да казва това. Трябваше да каже, че Майстор Джоузеф и Алекс са от тъмната страна, но те са добрите и не трябва да се държат така.

Ала Аарън не каза нищо.

Съвсем нищичко.

Кал въздъхна и остави сандвича.

— Хубаво. Да проверим какво става.

Аарън изглеждаше озадачен, но се изправи и последва Кал. Заедно се затътриха към стаята за експерименти. Чуха сподавени гласове отвътре. Кал погледна през ключалката. Това обаче се получаваше само по филмите. В истинския живот не видя почти нищо.

— Ако не можеш да намериш душата на Дрю, значи не си готов за Макар — чу той гласа на Майстор Джоузеф от другата страна на вратата. — Може би трябва да станеш съсъд за завръщането на Дрю. Може би Калъм Хънт може да вкара вътре душата на Дрю и да извади твоята.

— Аз съм Макар! — изхленчи Алекс. — Не може да направиш това!

Кал застина. Ето го истинския Майстор Джоузеф, който се мъчеше да се скрие зад скъпите си вечери и мили жестове.

— Твоите сили са откраднати, ти си посредствен — процеди Майстор Джоузеф, а гласът му трепереше от ярост. — Никога не си бил предназначен да владееш магията на Хаоса.

— Мога да се справя! — каза Алекс. — Мога!

Чу се звук от дращене.

— Само ми остави място да работя.

В този момент Кал чу тихо стенание от стаята, което звучеше като от обсебен.

— Майстор Джоузеф! — извика Кал и удари с юмрук по вратата. — Отвори!

След миг Майстор Джоузеф отвори вратата. Алекс беше на пода и изглеждаше замаян. Вътре нямаше никой друг. На масата обаче имаше труп. Кожата му бе посиняла от студ. Кал потрепери.

— Виждам, че все пак искаш да помогнеш — каза Майстор Джоузеф, — но засега сме си добре. Върни се довечера, Калъм, когато си отпочинал.

С тези думи вратата се затръшна, а ключалката изщрака.

— Е, май това беше — каза Кал.

Гадеше му се. Можеха ли да върнат Дрю? Струваше му се невероятно да успеят без тялото му. Дори обсебените носеха малка частичка от душите си, пленена в тях. Кал го бе разбрал, когато по погрешка превърна Дженифър Мацуи в една от тях.

Самият той носеше душата на Константин, в ново тяло все пак. Може би имаше начин да проработи. Той погледна към Аарън, който обаче не изглеждаше обезпокоен дали ще възкресят Дрю, или не.

Кал трябваше да направи нещо.

— Хайде — каза той на Аарън, — да минем отвън и да погледнем през прозореца.

Той си намери ботуши и палто.

— Ще го гледаме как страда? — попита Аарън, което изобщо не бе правилният въпрос. Кал не отговори.

Излязоха навън и минаха покрай няколко обсебени, които сведоха глави и простенаха, като видяха Кал.

Драматургично, помисли си Кал. Аарън им се намръщи и забърза напред с ръце в джобовете.

— Огледай се наоколо — каза Кал. — Виждаш ли? В такива неприятности се забърквам, когато не си до мен. Откакто умря, бях арестуван, измъкнаха ме от затвора, после ме отвлякоха в крепостта на Врага на Смъртта, с Джаспър, който през цялото време говореше за любовния си живот…

При тези думи ъгълчетата на устните на Аарън помръднаха.

— След това целунах Тамара, а сега тя ме мрази. Без теб не мога да свърша нищо както трябва. Ти си човекът, който ми помага да различа доброто от злото. Не знам дали бих се справил без теб.

Аарън не изглеждаше особено доволен от чутото.

— Аз не… Не мога да правя това за теб сега.

— Но трябва — настоя Кал.

Стигнаха до малка горичка. От дърветата можеха да се промъкнат до някой от прозорците на стаята за експерименти, но в момента това, което ставаше вътре, не бе така важно като случващото се между тях.

— Винаги си го правил — продължи Кал.

— Не мисля за нещата по същия начин като преди — поклати глава Аарън и вдигна рамене.

Беше студено и навяваше леден вятър, но Кал не бе сигурен дали Аарън го усеща. Не изглеждаше да му е студено.

— Добре си — каза Кал, — просто трябва да те измъкнем оттук.

— Кога ще бягаме? — попита Аарън.

— С Тамара и Джаспър опитахме да избягаме — призна Кал. — Те ни хванаха и ни върнаха, което се оказа добър вариант, тъй като Майстор Джоузеф ни каза за теб. Затова прецених, че трябва да остана, докато те възкреся.

— И Тамара и Джаспър се съгласиха с това? — Дъхът на Аарън оформяше облачета във въздуха.

— Всъщност аз не им казах…

Аарън не му се скара, както щеше да направи преди. Определено не се справяше с ролята си на морален компас, бе принуден да признае Кал.

— Мислех, че след като възкръснеш, те ще се съгласят, че съм постъпил добре — продължи Кал. — Мислех, че и Асамблеята ще се съгласи. Защото го направих както трябва. Сигурен съм, че те не искат армии от обсебени наоколо, понеже те са зомбита. Ти обаче си добре.

Аарън не каза нищо. Продължаваха да вървят, а листата шумоляха под краката им. Трябваше да завият обратно към къщата, ако искаха да гледат експериментите през прозореца, но Кал не бе готов да смени темата. Не още.

— Наистина ли мислиш, че съм добре? — погледна го Аарън с някак далечните си зелени очи.

— Да — каза твърдо Кал. Почти се ядоса на Аарън, в което нямаше смисъл, но не можеше да се спре. Толкова усилия бе положил, а никой не го бе разбрал и сега Аарън отказваше да се държи нормално. — Не твърдя, че си същият като преди, но това не означава, че не си добре.

— Напротив — поклати упорито глава Аарън, — чувствам се сбъркан. Тялото ми се чувства сбъркано. Все едно не ми е мястото тук.

— Какво означава това? — изпусна нервите си накрая Кал. — Звучи все едно искаш да умреш!

— Мисля, че това е, защото вече съм мъртъв. — Гласът на Аарън бе равен, което направи думите още по-ужасни.

— Не го казвай! — извика Кал. — Млъкни, Аарън…

— Кал…

— Говоря сериозно! Нито дума повече!

Устата на Аарън се затвори. Очите му се спряха върху Кал.

— Аарън? — попита Кал стреснат.

Но Аарън не отговори. Не би могъл да отговори, осъзна Кал.

Беше длъжен да се подчини на заповедта му.

Като всеки друг обсебен.