Слънчевото куче

ГЛАВА 7

Много рано на другата сутрин Кевин Деливън сънува кошмар — толкова ужасен, че си спомняше само части от него като отделни музикални фрагменти, чути по радио с дефектен високоговорител.

Разхождаше се по някакъв загубен град. Очевидно той беше скитник, защото носеше торба на гърба си. Името на града беше Оутли и Кевин имаше представа, че това е или в щата Върмонт, или Ню Йорк. „Знаете ли някой да дава работа в Оутли?“ — попита той един старец, който буташе пазарска количка по разбития тротоар. В количката нямаше продукти — тя беше пълна с някакъв боклук и Кевин разбра, че този човек е алкохолик. „Махай се! — изкрещя алкохоликът. — Махай се! Крадец! Мръсен крадец!“

Кевин се затича, хукна през улицата, по-изплашен от лудостта на този човек, отколкото от мисълта, че някой може да помисли, че той, Кевин, е крадец. Алкохоликът извика след него: „Това не е Оутли! Това е Хилдасвил! Махай се от града, мръсен крадец!“

Чак тогава разбра, че този град не е нито Оутли, нито Хилдасвил, нито някой друг град с нормално име.

Как можеше един абсолютно ненормален град да има нормално име?

Всичко — улици, сгради, коли, табели, няколкото пешеходци, бяха двуизмерни. Предметите имаха височина, имаха ширина… но нямаха дебелина. Той мина покрай една жена, която изглеждаше като учителката по балет на Мег, ако й си прибавят още седемдесет кила. Тя носеше панталони с розовия цвят на дъвка „Базука“. Също като алкохолика тя буташе пазарска количка. Едното й колело скърцаше. Беше пълна с фотоапарати полароиди „Слънце 660“. Когато се приближиха един до друг, тя го погледна с известно подозрение. В момента, в който се разминаха на тротоара, тя изчезна. Сянката й беше още там и той все още чуваше ритмичното скърцане, но нея вече я нямаше. После се появи отново, обърна се и го погледна с тлъстото си, плоско, подозрително лице и Кевин разбра защо беше изчезнала за момент. Това беше, защото понятието „поглед отстрани“ не съществуваше, не можеше да съществува в свят, в който всичко беше абсолютно плоско.

„Това е Полароидсвил — помисли си той с облекчение, което странно се смесваше с ужас. — А това означава, че е само сън.“

После видя бялата ограда от колове и кучето, и фотографа, който стоеше в канавката, Той имаше очила без рамки, вдигнати на главата му. Това беше Пап Мерил.

„Е, синко, ти го откри — каза двуизмерният полароиден Пап на Кевин, без да отделя очи от затвора на апарата. — Това е кучето, точно там. Това, което разкъса момчето в Шенектади. Твоето куче, искам да кажа.“

После Кевин се събуди в леглото си, уплашен, че може да е крещял, но повече загрижен първо не толкова за съня, а по-скоро да се увери, че е цял с всичките си три измерения.

Беше. Но нещо не беше в ред.

„Глупав сън — помисли си той. — Забрави го, не можеш ли? Всичко е свършено. Снимките са изгорени — всичките петдесет и осем снимки. А камерата е счу…“

Мисълта му се счупи като лед, когато нещо, нещо лошо, отново започна да дразни ума му.

„Не е свършено — помисли си той. — Не е…“

Но преди мисълта му да свърши, Кевин Деливън заспа дълбоко без никакви сънища. На сутринта той почти не си спомняше кошмара.